Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.София, 09.06.2017г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ, VII-ми въззивен състав,
в публично съдебно заседание на двадесет и девети
май две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ МЛАДЕНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛИНА СТАВРЕВА
БОГДАН РУСЕВ
при секретаря Красимира Динева и в присъствие на прокурора Дочо Дочев като разгледа докладваното от съдията СТАВРЕВА В.Н.О.Х.Д.№1000/2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на гл.21
от НПК.
С присъда от 11.01.2017г. по Н.О.Х.Д.№9441/2014г., СРС, НО, 99-ти с-в е признал подсъдимата Т.К.К. за виновна в извършването на престъпления по чл.314 от НК и
по чл.313, ал.1 от НК, поради което и на осн. чл.303, ал.2 от НПК я е осъдил на
наказание „Пробация“ при приложение на първите две задължителни пробационни
мерки за срок от по 1 /една/ година. СРС е постановил и пробационната мярка
„Безвъзмезден труд в полза на обществото“ в размер на 100 часа за срок от 1
/една/ година за първото престъпление и наказание „Глоба“ в размер на 300лв.
/триста лева/ за второто престъпление. На осн. чл.23, ал.1 от НК, първият съд е
определил едно общо най-тежко наказание, а именно „Пробация“, като на осн.
чл.23, ал.3 от НК е присъединил изцяло наказанието „Глоба“ в размер на 300лв.
/триста лева/ към него. Съдът се е произнесъл по разсноските и приобщените
веществени доказателства.
Срещу присъдата в срок е постъпила бланкетна въззивна жалба
от упълномощения защитник на подсъдимата
– адв.И.Н.. В сезиращия въззивния съд акт, присъдата се определя като непочиваща на безспорни и категорични
доказателства, поради което и се моли за отмяната й от въззивния съд и
постановяване на нова, оправдателна такава. В жалбата не се прави искане за събирането на нови доказателства.
В разпоредително заседание
от 20.03.2017г. въззивният съдебен състав по реда на чл.327 от НПК е преценил,
че за изясняване на обстоятелствата по делото не се налага разпит на
подсъдимата и свидетели, изслушването на вещи лица и ангажирането на други
доказателства.
В съдебно заседание
жалбата се поддържа от подсъдимата К., като упълномощеният й защитник
изразява становище за основателността й в писмено допълнение към нея. В същия
документ се поддържа довод за неправилност на първостепенния съдебен акт, като
приема за недостоверни показанията на св.А., която почти една година по-късно
предава личната карта на подсъдимата в 04 РУ“П“ СДВР. Дискредитират се и
твърденията на основната за обвинението св.А., че е дала процесните документи
само на база лична карта на подсъдимата без пълномощно. В този смисъл за кредитируеми
се приемат обясненията на подсъдимата К..
Поради липса на субективен елемент от вменените на подзащитната му престъпления,
защитата моли за постановяване на оправдателен съдебен акт.
Представителят на СГП
приема жалбата и допълнението към нея за неоснователни. Отправя искане за
потвърждаване на първоинстанционната присъда, с която подсъдимата К. е
призната за виновна в извършването на две отделни документни престъпления, вкл.
и в частта относно определените й наказания. Счита
за правилен направения от СРС доказателствен анализ на приобщените писмени и
гласни доказателства.
Подсъдимата Т.К.К. се явява лично пред въззивния съд. В правото си на
лична защита намира обвинението срещу нея да базират само на заявлението
от 21.07.2011г., подписано от св.Д.. От своя страна приема за недостоверни
противопостовящите се на обясненията й показания на св.А.. В предоставената й последна дума, моли за оправдаването си и съответна
отмяна присъдата на СРС.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД,
VII-ми
въззивен състав
след като обсъди доводите във въззивната жалба и допълнението към нея, както и
тези, изложени в съдебно заседание от страните и след като в съответствие с
чл.314 от НПК провери изцяло правилността на атакуваната присъда, констатира
следното:
Първоинстанционната присъда е постановена при
напълно изяснена фактическа обстановка, която се подкрепя от събраните по
делото гласни и писмени доказателства, доказателствени средства и способи за
приобщаването им. Настоящият въззивен състав не намира основания за ревизиране
фактологията, приета от първия съд, която се изразява в следното:
Подсъдимата Т.К.К.
е родена на ***г***, българка, българска гражданка, с адрес по местоживеене:***,
безработна, разведена, с висше образование, с ЕГН:**********, неосъждана.
Св.С.Д.бил управител на дружествата „О.” ЕООД и „П.
СД” ООД, които се занимавали със строителна дейност и недвижими имоти. На база
на издадено Разрешително №139/27.03.2008г. св.Д.започнал строителство на
жилищна сграда в гр.София, кв.„Драгалевци”, парцел XI-1544 от квартал 118 по
плана на гр.София. На 21.07.2011г. била изготвена молба от името на св.Д.до
главния архитект при Столична община, район „Витоша”, с която искал да получи
от архива на общината копия от проектите на сградата в кв.„Драгалевци”.
Към този момент Д.бил близък с подсъдимата К. /тогава с фамилно име Б./, поради
което и на 21.07.2011г. описаната по-горе молба била входирана от подсъдимата в
деловодството на СО, район „Витоша“, без същата да притежава нотариално
заверено пълномощно да представлява строителя. Молбата била представена от
подсъдимата К. пред св.В. А. – гл.
специалист в СО, район „Витоша“. Подсъдимата К. помолила св.А. да й даде документите за сградата, за да ги
изнесе извън общината, за да ги ксерокопира. Поради липсата на пълномощно, св.А.
предоставила на подсъдимата исканата от нея документация като за целта К. оставила документа си за самоличност
- личната си карта №*********, изд. на 24.01.2001г., а също и телефонния си
номер за връзка.
Подсъдимата заявила на св.А., че разполага с
пълномощно, но не го носи в себе си като ще го предостави при връщането на строителните
книжа. Св.А. дала набора от документи на подсъдимата, която напуснала сградата
на общината. Тъй като К. се забавила
доста време, без да върне документите, св.А. се опитала да се свърже с нея по предоставения
й телефонен номер, но никой не отговарял на позвъняванията й, а впоследствие
телефонът бил изключен.
На 29.08.2011г. подсъдимата К. отишла в сградата на 06 РУ“П“ СДВР, където подала писмено
сведение, в което заявила, че на 17.08.2011г. около 18.00 часа е установила
липсата на личната си карта. На база на преписка №37696/2011г. по описа на 06
РУ“П“ СДВР и подаденото от подсъдимата заявление, й било издадено Удостоверение
с peг.№37696/07.09.2011г.
от Началника на 06 РУ“П“ СДВР, което било съставено съгласно указанията в
Инструкция №Iз-1863/13.10.2009г.
за реда за издаване на удостоверителни документи за досъдебно производство в
МВР, в което били вписано, че подсъдимата К.
е загубила личната си карта.
На 26.10.2011г. подсъдимата К. отишла в сградата на 05 РУ“П“ СДВР, където пред св.М.У.- системен
оператор в група „Български документи за самоличност” при 05 РУ“П“ СДВР представила
издаденото й по-рано Удостоверение с peг.№37696/07.09.2011г.
на Началника на 06 РУ-СДВР. Подсъдимата попълнила декларация по чл.17, ал.1 от
Правилника за издаване на български документи за самоличност във вр. с чл.31,
ал.2, пред.4 от Закона за българските лични документи, в която изрично било
посочено, че носи наказателната отговорност по чл.313 от НК. Въпреки това подсъдимата
К. вписала, че е изгубила личната си
карта, предала декларацията на св.У., която я входирала с вх.№38460/26.10.2011г.
Към декларацията подсъдимата приложила и издаденото й по-рано Удостоверение с peг. №37696/07.09.2011г.
на Началника на 06 РУ-СДВР. На същата дата К.
подала и заявление за издаване на нов документ за самоличност на български
гражданин.
На 03.11.2011г. подсъдимата К. получила новата си лична карта с №*********, изд. на 27.10.2011г.
като съответно старата й лична карта с №*********, изд. на 24.01.2001г. била
обявена за невалидна.
На 03.08.2012г. св.В. А. предала доброволно в 04
РУ-СДВР оставената й от подсъдимата лична карта като обяснила, че документът й
бил оставен на 21.07.2011г. от подсъдимата К.
като гаранция, че ще върне взетите строителни книжа, което обаче не сторила.
Въззивната съдебна инстанция не може да не се съгласи с извода на
районния съдия, че доказателствата по делото изцяло подкрепят изложените
фактически изводи, в каквато насока СРС е направил съответен доказателствен
анализ.
Районният съдия е съпоставил показанията на всеки един от разпитаните по делото свидетели, едва след който е направил извод за достоверност или недостоверност. Поради това, липсва едностранчивост във възприемането на едни показания, както твърди защитата в жалбата и допълнението към нея и голословно отхвърляне на други. Напротив, видно от мотивната част на изложението на СРС, същият е дал ясен и недвусмислен отговор на въпросите относно относимостта и логичността в показанията на всеки един от разпитаните по делото свидетели като напълно съответно на изискванията на доказателственото право е обособил няколко групи свидетели и респективно обясненията на подсъдимата.
Друг е въпроса, който не може да бъде избягнат от настоящия съд, че процесуално ненужно е да се „преразказват“ показанията на всеки един от свидетелите, както е сторил СРС, преди да ги анализира. Целта на доказателствената част на мотивите към съдебния акт е да се съпоставят и преценят за достоверност доказателствата, особено когато се констатират непълноти и противоречия, за да може в крайна сметка да се установи кои фактически положения приема съда за действителни и на база на какви доказателства и доказателствени средства.
Въпреки това, правилно долният съд е приел, че
фактологията, описана от него се подкрепя от събраните в хода на съдебното
производство гласни доказателства - показанията на св.В. А., св.С.Д.и
корелиращите с тях показания, макар и по-общи на св.С.П., св.М.У.и св.Д.А.,
част от които приобщени и посредством нормите на чл.281, ал.4, вр. ал.1, т.2,
пр.2 от НПК.
И този съдебен състав се солидаризира с изводите на
СРС за пълно кредитиране показанията на св.А., които се противопоставят
единствено и само на обясненията на подсъдимата К. и отчасти на показанията на св.Д..
Версията, както на привлеченото към отговорност
лице, така и на св.Д., че целта на св.А., и в частност цялата общинска
администрация на район „Витоша“ е била да навреди на двете първоначално
посочени лица, е не само житейски нелогична, но и противна на приобщения по
делото доказателствен материал. На
изложените от тези лица твърдения се противопоставят изготвената от св.А.
докладна записка с рег.№94003004/11.06.2012г. до гл. архитект на район „Витоша“
и най-вече съдържащите се в преписка №37696/2011г. по описа на 06 РУ“П“ СДВР Удостоверение
е peг.№37696/07.09.2011г.
от Началника на 06 РУ“П“ СДВР и декларация с вх.№38460/26.10.2011г. Напълно
логично е, ако твърдението на К.
беше вярно, а това на А. – невярно, и подсъдимата е констатирала в скорошен
порядък след посещението си в район „Витоша“ изгубването на личната си карта,
да се свърже с администрацията, при все, че категорична в декларацията си от 29.08.2011г.,
че е установила изгубването на личната си карта на 17.08.2011г. Най-малкото
като се има предвид, че се касае за основен документ за самоличност на всеки
български гражданин, а не като последователност от действия, и то
непосредствено след „изчеването“ на личната карта да обяви липсата й в 06 РУ“П
СДВР и непосредствено след това да подаде заявление за издаване на нов документ
за самоличност. Тук е мястото да се отбележи, че малко преди подаването на
заявлението за изгубването на личната карта /29.08.2011г./, подсъдимата К. е сменила и постоянния си адрес,
което безспорно е действие, свързано с предоставянето на документ/и за
самоличност, т.е напълно логично е още тогава подсъдимата да е установила
„липсата“ на документа си за самоличност. В този смисъл, напълно противни на
нормалния ход на нещата са твърденията на К.,
че е изгубила личната си карта, което невярно твърдение е удостоверено в
изготвената от нея декларация по чл.17, ал.1 от Правилника за издаване на
български документи за самоличност.
Подробните доводи, наведени в обясненията на
подсъдимата пред първата инстанция, препредадени и в личната й защита пред
въззивния съд, не разкриват други факти, които да оборят показанията на св.А. и
най-вече приобщения писмен доказателствен материал и заключенията на двете
съдебно-графически експертизи. Вярно, че привлеченото към отговорност лице не е
длъжно да доказва каквото и да било, но в случая и според въззивния съд,
наведената от подсъдимата К. версия
е напълно недостоверна и е израз единствено и само на резонното й право на
защита. До същите изводи, между впрочем е стигнал и долния съд, поради което и
поради тяхната вярност, няма основания за дистанциране от тях.
Обстоятелствата, че К. към него момент е била в близки отношения със св.Д./в каквато насока говори и молбата за предоставяне на книжата от него/ не игнорира горенаведените твърдения, а напротив. Правилно първата инстанция е отчела и факта, че по един или друг начин К. също е имала отношение към строежа на сградата в кв.“Драгалевци“ /вж. показанията на св.Д./. В крайна сметка следва да се наблегне, както е сторил и районния съд, че предмет на делото е това дали са извършени от подсъдимата К. две документни престъпления, а не какви са били отношенията между нея и останалите свидетели и в крайна сметка дали строежа е бил реализиран, какви дела са се водили по отношение на него и т.н.
Като допринасящи за изясняване на спорните
обстоятелства по делото, резонно долния съд се е позовал и на показанията на
св.А., който на свой ред също насочва към това К. да е имала пряко отношения към строителството, именно предвид
декларираните близки отношения с инвеститора. Безспорно от показанията на св.А.
става ясно, че същият към момента на разпита си е бил в лоши отношения както с
подсъдимата, така и вероятно със св.Д./вж. множеството документи за водени
съдебни дела/, но в крайна сметка показанията на този свидетел са на нов ред
потвърждение на изложеното от св.А..
Правилно СРС е
дискредитирал в преобладаващите им части и показанията на св.Д., тъй като
наведената от него версия /ведно с лансираната в обясненията на подсъдимата/,
както беше отразено и по-горе е противна не само на нормалната житейска логика,
но и на приобщения писмен доказателствен материал и показанията на св.А..
Безспорно обаче от неговия разпит се установява, че не е издавал пълномощно на
подсъдимата К., което от една страна
дискредитира твърденията й пред св.А., че ще донесе пълномощно, с каквото
разполагала, при все, че такъв документ не е издаван.
В заключение, като
имащи отношение към изследваните обстоятелства по чл.102 от НПК адекватно
районният съд е обсъдил и преценил като достоверни показанията на св.П.и св.У.,
доколкото от една страна липсват каквито и да било основания за пристрастност,
а от друга – корелират с изготвените от тях документи. Правилно са кредитирани
и показанията им от досъдебното производство, тъй като логично предвид изтеклия
период от време и едностипността на работата им, двете служителки няма как да
имат ясни спомени за събития от преди повече от три години до разпита им. Въззвиният
съд споделя изцяло направения доказателствен анализ на показанията на тези две
свидетелки, който не се нуждае от преповтаряне, при все че въззивният съд е
съгласен с изведените от СРС фактически и правни изводи /р.№ 372 от 01.10.2012г. по н. д. № 1158/2012 г., н. к., ІІІ н.о. на ВКС/.
В подкрепа на фактологията, районният съд правилно е кредитирал и се е позовал и на писмени доказателства: заявление за издаване на документ за самоличност (л.8 от досъдебното производство), протокол за доброволно предаване от св.В. А. (л.28 от досъдебното производство), декларация с вх.№38460/26.10.2011г. по чл.17, ал.1 от Правилника за издаване на български документи за самоличност във вр. с чл.31, ал.2, пред.4 от Закона за българските лични документи (л.32 от досъдебното производство), Удостоверение е peг.№37696/07.09.2011г. от Началника на 06 РУ“П“ СДВР (л.33 от досъдебното производство), докладна записка с рег.№94003004/11.06.2012г. до гл. архитект на район „Витоша“ (л.37 от досъдебното производство), копие от лична карта на подсъдимата (л.45 от досъдебното производство).
Настоящият съдебен състав, подобно на предходния, кредитира като обосновани и обективни заключенията на извършените в досъдебното производство графическа експертиза, обективирана в протокол №111/2013г. от 18.04.2013г. (л.217-219 от досъдебното производство), според която ръкописният текст и подписа от името на декларатора в деклрацията по чл.17, ал.1 от ПИБЛД са изпълнени от подсъдимата и графическа експертиза по протокол №144/2013г. от 23.05.2013г. (л.221-224 от досъдебното производство), според чието съдържание ръкописният тест в сведението от 29.08.2011г., ведно с подписите в сведението и в удостоверението с рег. №37696/07.09.2011г. са положени от подсъдимата К..
Констатация за необремененото съдебното минало на подсъдимата Т.К., съдът правилно е направил въз основа на приложената и приета по делото като писмено доказателство справка за съдимост (л.260 от досъдебното производство).
При описаните факти, районният съд е направил правилни правни изводи за квалификацията на престъпленията, за които подсъдимата Т.К. следва да понесе наказателна отговорност. В този смисъл анализът на доказателствените материали както поотделно, така и в тяхното единство води до безспорен и несъмнен извод, до който е достигнал и първият съд, че подсъдимата К. на първо място е изпълнила с деятелността си състава на престъплението по чл.314 от НК.
Разпоредбата на чл.314 от НК предвижда налагането на наказание „Лишаване от свобода” до 2
/две/ години или „Пробация” за лице, което умишлено стане причина да се внесат неверни
обстоятелства или изявления в официален документ, съставен съгласно установения
ред въз основа на заявление на частно лице.
Престъплението по чл.314
от НК по своята същност е специална
хипотеза на посредствено лъжливо документиране, като то се изразява в дейност,
предхождаща или съпътстваща самото съставяне на определен официален документ,
при която дейност вследствие на заявление на едно лице в съдържание в този
документ се внасят неверни обстоятелства или факти. Престъпният състав се явява
субсидиарен спрямо престъпленията, инкриминиращи ползването на документа,
защото изпълнителното деяние на това престъпление има отношение към съставянето
на документа. Последващото използване на същия документ поглъща престъпления
състав на чл.314 от НК и е
основание за ангажиране на наказателна отговорност само за използването на
документа. Длъжностното лице, натоварено с издаването на документа в
тази хипотеза се явява заблудено от дееца – заявител, тъй като установения за
издаването на документа ред, предвижда съставянето му само въз основа на това
заявление. Съставът
на чл.314 от НК е осъществен тогава, когато е съставен истински официален
удостоверителен документ, в който удостоверените факти и обстоятелства не
отговарят на обективната действителност, като редът за съставяне на официалния
документ въз основа на заявление на частно лице е установен със закон, указ,
постановление, правилник или наредба. /Постановление № 3 от 23.III.1982 г. по
н. д. № 12/81 г., Пленум на ВС т. 12 и т.13/.
В конкретния казус, както вярно е преценил и районния съд подсъдимата Т.К. от обективна страна е реализирала изпълнителното деяние на престъплението, за което е привлечена да отговаря, тъй като посредством писменото си сведение от 29.08.2011г., пред Началника на 06 РУ-СДВР умишлено е станала причина да се внесат неверни обстоятелства - че на 17.08.2011г. около 18:00 часа е установила липсата на личната си карта в официален документ – удостоверение с peг. №37696/07.09.2011г., издадено от Началника на 06 РУ-СДВР, съставен съгласно установения в Закона за българските лични документи ред и съответната инструкция.
Безспорно верни са и изводите на СРС, че началникът на 06 РУ-СДВР е имал качеството на длъжностно лице, а издаденото на подсъдимата удостоверение е официален документ /чл.93, т.5 от НК/ като е бил съставен съгласно установения ред в Инструкция № Iз-1863/13.10.2009г. за реда за издаване на удостоверителни документи за досъдебно производство в МВР.
От субективна страна и според този съдебен състав подсъдимата К. е съзнавала общественоопасния характер на деянието си, предвиждала е неговите обществено-опасни последици и е искал настъпването им (чл.11, ал.2, пр.1 от НК), т.е действала е с пряк умисъл. Същото, макар и да се противопоставя на тезата на подсъдимата и защитата, е изводимо от показанията на св.А., отчасти от показанията на св.Д.и А. и в крайна сметка добре се съотнася с релевантните писмени доказателства, обсъдени по-горе и от въззивния съд.
Що се касае до второто, вменено до подсъдимата К. престъпление, а именно, че е потвърдила неистина в писмена декларация, която по силата на Правилника за издаване на българските лични документи, пред орган на властта служи за удостоверяване истинността на някои обстоятелства, също цялата доказателствена съвкувност, обсъдена от СРС и СГС води към извод, че от обективна страна на инкриминираната дата подсъдимата К. е потвърдила неистина /че е изгубила документа си за самоличност/ в декларация с вх.№38460/26.10.2011г., подадена именно с цел удостоверяване истинността на посоченото по-горе обстоятелство – че е изгубила личната си карта. Декларацията от страна на подсъдимата К. е подадена на осн. нормите на чл.31, ал. 2, пр. 4 от ЗБЛД, вр. чл.17, ал. 1 от ПИБЛД. С оглед горното подсъдимата К. съзнателно е представила неистинската декларация с цел за удостоверяване истинността на посоченото обстоятелство и издаване на нова лична карта.
Въз основа на приетата от съда съдебно-графическа експертиза /по Протокол №111 от 18.04.2013г./, въззивният съд не може да направи друг извод освен, че се касае за истински документ. Съгласно легалната дефиниция, която дава чл.93, т.6 от НК неистински е този документ, на който е придаден вид, че представлява конкретно писмено изявление на друго лице, а не на това, което действително го е съставило. В конкретния казус, документа е съставен от К., т.е от лицето, посочено като негов автор, което не се оспорва и от подсъдимата.
Разпоредбата на чл.313, ал.1 от НК криминализира лъжливото документиране на факти и обстоятелства в писмена декларация, депозирана пред орган на властта. Разпоредбата на тази правна норма има бланкетна диспозиция. За съставомерността на деянието по чл.313, ал.1 от НК е необxодимо да бъде нарушена изрична разпоредба на закон, указ или постановление на Министерския съвет, в която е предвидено да се удостовери истината в писмена декларация. Съставът на престъплението, следователно не е осъществен, ако законът изрично не предвижда истинността на вписаните в декларацията обстоятелства да се удостоверяват по такъв начин. Това е и първият обективен признак. В хода на съдебното дирене по настоящото дело по категоричен начин се доказа, че на инкриминирания дата подсъдимата К. е депозирала пред орган на властта (св.М.У./системен оператор в отдел „ПП” СДВР в 05 РУ“П“ СДВР/) декларацията по чл.17, ал. 1 от ПИБЛД, в която е потвърдила неистина, а именно, че е изгубила личната си карта.
Процесната декларация съдържа заявителна и декларативна част като именно декларативната част е тази, чрез която законът предвижда да се доказват определени факти и обстоятелства. Чрез декларирането на тези факти и обстоятелства се иска признаването на тяхното настъпване. Именно лъжливото деклариране е въздигнато от закона като състав на престъпление. Фактът, че процесният документ съдържа и заявителна част не променя характера му на декларация, в частта, в която са отразени конкретни обстоятелства, за които законът изисква да бъдат установени чрез писмена декларация.
Безусловно и категорично се доказа, че процесната декларация е била депозирана пред системен оператор в отдел „ПП” СДВР на 26.10.2011г., въз основа на разпоредбата на Правилника за издаване на български документи за самоличност. С оглед горното подсъдимата К. съзнателно е представила неистинската декларация с цел за удостоверяване истинността на посоченото обстоятелство и издаване на нов документ за самоличност. По категоричен начин по делото се доказа, че цитираната по-горе лична карта към него момент се е намира в св.А. и това обстоятелство е било известно на подсъдимата. Това от своя страна е достатъчно за да се приеме, че подсъдимата К. е потвърдила неистина. Самият факт на деклариране на открадване се явява лъжливо деклариране и е достатъчен за привличането към наказателна отговорност, доколкото се касае за формално по характера си престъпление.
От субективна страна и това престъпление, подобно на предходното е извършено виновно от подсъдимата К. при пряк умисъл, доколкото последната е знаела, че личната й карта с описаната от прокурора цел се е намирала в общинската администрация на район „Витоша“, и по-точно у св.А., въпреки което обаче е декларирала неистинско обстоятелство в декларацията до началника на 05 РУ“П“, а именно, че я е изгубила. Подсъдимата К. е осъзнавала, че попълва декларация, изискуема по силата на закон (в смисъл на правило за поведение, съдържащо се в нормативен акт), в която следва да посочи само истинни обстоятелства, че същата се дава пред орган на властта, че декларира неистина. Във волево отношение тя е целяла декларирането на неверните обстоятелства, при допълнителен, (макар и несъставомерен) субективен елемент - целта да получи нов документ за самоличност, което и в крайна сметка е било факт.
Въззивната инстанция изразява частично съгласие с първата и по отношение на индивидуализацията на наказанието за престъплението по чл.314 от НК, извършено виновно от подсъдимата К..
Правилно районният съдия е преценил наличието на
снижаващи отговорността обстоятелства и при двете престъпления - чистото
съдебно минало на подсъдимата, факта, че е безработна, а също следва да се
отчете и невисоката степен на обществена опасност на личността на К..
Отговорността на подсъдимата К. се смекчава обаче главно от изтеклия период от време, който надвишава
независимо от причините, предвид сравнително неголямата сложност на
престъплението по чл.314 от НК и разкриването му, границите на разумния срок. Следва
да се има предвид, че деянието, за което е осъдена подсъдимата датира от
2011г., а обвинението срещу нея е внесено в съд за първи път едва през м.юли
2013г., т.е след около две години, а реално съдебният процес след
прекратяването на съдебното производство, е отпочнал в края на 2014г. Съдът в
този му състав, разбира се, отчете и обстоятелството, че процесът е бил на
няколко пъти забавян, поради отсъствие на защитата и липса на свидетели, но
тези факти, не могат да се противопоставят на горенаведените, довели до
първоначално забавяне внасянето на делото с обвинителен акт. Още повече като се
подчертае, че се касае за формално по характера си документно престъпление.
В такава насока съгласно практиката на ВКС и ЕСПЧ, изтеклият неразумен
срок на продължаване на производство спрямо подсъдимия/та
в случая, представлява
смекчаващо вината обстоятелство, поради което и нарушаване правото на
справедлив процес в разумен срок следва да бъде компенсирано. Адекватна и справедлива
компенсация се явява съразмерното смекчаване на наказателната отговорност на
подсъдимия /в този смисъл р.№711 от 22.10.2007г. по н.д.№481/2007г. на III-то
н.о. на ВКС, решение на ЕСПЧ по делото Б.срещу България, решенията по
допустимост по делата П. срещу България и Х. и И. срещу България/.
Съдът в този му състав
се солидарилиза и с мотивите на районната инстанция касателно причислените
отегчаващи отговорността обстоятелства, че подсъдимата К. е използвала документа си за самоличност по напълно безотговорен
начин, при все, че е нямала изискуемато пълномощно от св.Д./вж. показанията на
св.Д./.
Настоящият състав се съгласява и с
първоинстанционния съд, който не е приел нито едно от горните основания като
изключително и/или многобройни с оглед преценка по-благоприятния характер на
нормата на чл.55 от НК, поради което и е наложил наказания на подсъдимата К. при горните условия.
Това е така, защото съдът е
задължен да приложи чл.55, ал.1 от НК и да определи на подсъдимия/та в
случая по-лекото по вид наказание,
само когато направи фактическа констатация, че са налице изключителни по своя характер
смекчаващи обстоятелства или че има многобройни смекчаващи обстоятелства, всяко
от които само за себе си не може да се оцени като изключително, на
следващо място - правен извод, че и
най-лекото наказание, предвидено в закона, е несъразмерно тежко, защото има
значително по-ниска степен на обществената опасност на деянието и дееца от
типичната за този вид престъпност с оглед конкретното своеобразие на
обстоятелствата, при които е извършено престъплението, особеностите на деянието
и дееца, подбудите за извършване на престъплението и другите смекчаващи и
отегчаващи обстоятелства. Тези две условия са дадени в закона кумулативно. Те
трябва да са налице едновременно. В настоящия случай, и този съд, преценявайки
визираните по-горе смекчаващи вината обстоятелства, в никакъв случай не би
определил някое от тях като изключително или всички вкупом като многобройни.
Нито едно от посочените изисквания не е налице в конкретния казус, поради което
и резонно съдът е постановил осъждане при приложение на чл.54 от НК и за двете
престъпления.
Първоинстанционният съд правилно е отчел, че по-лекото
по вид наказание „Пробация“ касателно престъплението по чл.314 от НК е
достатъчно, за да изпълни целите на наказателната репресия спрямо подсъдимата К.. Извод, който предвид изложените
по-горе съображения, не може да не бъде споделен.
Ето защо градският съд в този му състав е на
становище, че определеното по вид наказание на подсъдимата „Пробация“ за
престъплението по чл.314 от НК, ще окаже нужния възпитателно-поправителен и
възпиращ ефект не само върху личността й, но и върху другите неустойчиви
членове на обществото, в каквато насока е и основния смисъл на генералната и
специална превенция по чл.36 от НК.
Въпреки това, настоящата инстанция приема, че
неправилно районният съд е определил срока на първите двете задължителни пробационни
мерки, именно като не е отчел изключително дългия период на разследване и в
двете фази на процеса – повече от пет години и половина до постановяване на
присъдата. Именно тази отдалеченост във времето, следва да се отрази и на срока
на действие на двете задължителни пробационни мерки, който следва бъде намален от
1 /една/ година на 6 /шест/ месеца. В допълнение, настоящата инстанция приема,
че следва да бъде отменено действието и на третата допълнително наложена и
незадължителна пробационна мярка „Безвъзмезден труд в полза на обществото“ като
се има предвид, че именно с оглед изтеклия период от време не е ясно дали
подсъдимата работи или не. Отделно от това към този момент /почти седем години/
след деянието, тази пробационна мярка не би изиграла своето поправително
въздействие спрямо К..
В заключение, правилни са и разсъжденията на СРС
досежно определяне размера на наказанието „Глоба“, която следва да бъде
наложена на подсъдимата К. за
второто престъпление – по чл.313, ал.1 от НК, за което е била осъдена. В този
смисъл, долната инстанция е отчела, че К.
е безработна и поради това е съобразила новелата на чл.47, ал.1 от НК, а преди
това и тази на чл.57, ал.1 от с.к.
Адекватно е предвид двете престъпления, за които е
била осъдена подсъдимата К. и
приложението на чл.23, ал.1 от НК като в този смисъл, предвид горното изменение
на присъдата досежно размера на първите две пробационни мерки за престъплението
по чл.314 от НК, следва да бъде редуциран и срока им при определеното общо
най-тежко наказание.
Вярно с оглед изхода на делото на осн. чл.189, ал.3 от НПК с присъдата си
районният съд е възложил на подсъдимата К.
да заплати по сметка на СРС общия размер на сторените разноски по
делото. Резонно е произнасянето по отношение на приобщеното по делото
веществено доказателство.
След обобщаване на резултатите от извършената на
основание чл.314 от НПК служебна проверка на присъдата, въззивната инстанция
констатира основания за частично изменение на наказателно-правната част на обжалвания
първоинстанционен съдебен акт, в какъвто смисъл и постанови своето решение.
С оглед горното и на
осн. чл.334‚ т.3, вр. чл.337, ал.1, т.1 и чл.334, т.6, вр. чл.338 от НПК‚ СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД
Р
Е Ш И :
ИЗМЕНЯ присъда от 11.01.2017г. по Н.О.Х.Д.№9441/2014г., СРС, НО, 99-ти с-в като НАМАЛЯВА срока на пробационните мерки „Задължителна регистрация по настоящ адрес“ два пъти седмично от 1 /една/ година на 6 /шест/ месеца и на пробационната мярка „Задължителни периодични срещи с пробационен служител за срок от 1 /една/ година на 6 /шест/ месеца за престъплението по чл.314 от НК и ОТМЕНЯ присъдата, в частта, в която на подсъдимата е наложена пробационната мярка „Безвъзмезден труд в полза на обществото в размер на 100 /сто/ часа годишно за срок от 1 /една/ година.
ОПРЕДЕЛЯ на осн. чл.23, ал.1 от НК на подсъдимата Т.К.К. /със снета самоличност/ едно общо най-тежко наказание “ПРОБАЦИЯ“, включващо пробационните мерки:
- „Задължителна регистрация по настоящ адрес“ два пъти седмично за срок от 6 /шест/ месеца;
- „Задължителни
периодични срещи с пробационен служител за срок от 6 /шест/ месеца.
ПОТВЪРЖДАВА
присъдата в останалата й част.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не подлежи на обжалване или протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
.....................................
ЧЛЕНОВЕ: 1....................................
2....................................