Р Е Ш Е Н И Е № 260
гр.Габрово, 04.11.2019г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ГАБРОВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД в публично съдебно заседание на осми октомври през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Полина Пенкова
ЧЛЕНОВЕ : Кремена Големанова
Симона Миланези
при секретаря М.Шаханова, като разгледа докладваното от съдия Големанова в.гр.д.№291 по описа за 2019г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Обжалва се Решение №66/20.02.2019г. по гр.д.№1797/2018г. на РС Габрово, с което е признато за установено, че ответницата дължи на жалбоподателя по Заповед за изпълнение №2663/23.05.2018г. по ч.гр.д.№936/2018г. на РС Габрово сумата от 425лв.-главница, отхвърлен е иска за главница за горницата над уважения размер от 450лв. до размера на 640лв., както и за сумата от 96лв.-договорна лихва за периода 31.10.2017г.-16.05.2018г. и за сумата от 321,71лв.-договорна такса "гарант" за периода 31.10.2017г.-16.05.2018г. и ответницата е осъдена да заплати на ищеца сумата от 148,32лв.-разноски в исковото производство и 128,55лв.-разноски в заповедното производство.
В жалбата се твърди, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно. В основата на решението било заключението на съда, че по делото било установено, че процесния договор за предоставяне на кредит от разстояние, сключен под формата на електронен документ е нищожен на осн. чл.19, ал.5 във вр. с ал.4 от ЗПК. Тези изводи на съда били неправилни. Неправилно съда бил приел, че претендираното вземане за договорната такса "гарант" следвало да се включи в изчислението на ГПР по договора. Приемайки, че договора е нищожен съдът приел, че се дължи само чистата стойност по кредита, в размер на 800лв., от която да се приспадне изплатената от ответницата сума в размер на 375лв. Дори и да се приемело, че с включването на такса "гарант" в ГПР се надвишава размера определен в чл.19, ал.4 ЗПК размер, то нищожни са само тези клаузи, които се засягат от него, но не и целия договор. Съдът неправилно бил разтълкувал същността на предоставената услуга. Ответницата била имала възможност да предостави банкова гаранция или да й бъде предоставена такава от дружество, с което кредитодателя има сключен договор. При подаване на заявката жалбоподателката била заявила желанието си за заем с осигурен гарант, с оглед на което се задължила да заплаща възнаграждението му. Жалбоподателя счита, че по отношение на процесната такса "гарант" следва да се приложат правилата за банковата гаранция. Моли съда да отмени постановеното то районния съд решение, в обжалваната част, вместо което да постанови друго, с което да се приеме за установено, че ответницата дължи до пълния размер всички описани в заповедта за изпълнение и исковата молба суми, както и направените по делото разноски. Претендира и за направените в настоящото производство разноски.
Ответницата не е депозирала отговор на въззивната жалба. В съдебно заседание заявява, че я оспорва.
Въззивният съд, като взе предвид събраните по делото доказателства и наведените от страните доводи, прие за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, от надлежна страна и срещу акт, подлежащ на обжалване. Предвид на това същата е процесуално допустима. Разгледана по същество неоснователна.
Постановеното от първоинстанционния съд решение е валидно и допустимо. Същото е обжалвано само в отхвърлителната му част.
За да постанови решението си районният съд приел следното :
Между ищеца и
ответницата е сключен договор за потребителски кредит за сумата от 800.00лв., със
срок на погасяване на кредита 5 месеца. Сумата е преведена на кредитополучателя
на 31.10.2018г., чрез EasyPay. Месечната вноска по договора, която ответницата се задължила да заплаща
е в размер на 265.01лв. и се формира от
160лв. главница по кредита, 24.00лв. лихва, и 81.01лв.-такса гарант.
При така постигнатата договорка между
страните срещу отпуснатия кредит от 800.00лв. при изтичане на срока на договора
ответницата следва да върне сума в общ размер на 1 325.04лв. От посочената
сума с приложените по делото три преводни нареждания ответницата заплатила общо
375.00лв.
В представения стандартен европейски
формуляр, при предоставяне на преддоговорната
информация на кредитоискателя било посочено, че крайната сума, която следва да
бъде върната при изтичане срока на кредита е 920.00лв. Никъде във формуляра не било
посочено задължението на кредитоискателя да заплаща такса „гарант”, както и
нейния размер. Вместо това в стандартния европейски формуляр било посочено, че
изискваното обезпечение е договор за предоставяна на поръчителство подписан от
кредитоискателя.
Таксата „гарант” се претендира въз основа на сключен между „КРЕДИТ ИНС" ООД и „БИКНЕЛ КОРП" ООД Договор за предоставяне на гаранция по потребителски кредити 25.10.2014г., по силата на който „БИКНЕЛ КОРП" ООД в качеството на дружество гарант се задължава да гарантира вземанията на кредитодателя по отпуснати потребителски кредити, съгласно сключени Договори за потребителски кредити между кредитодателя и кредитополучателите, ако тази опция е била избрана от съответния кредитополучател при подаване на заявката му за отпускане на кредит и същата е била одобрена. Съгласно чл.1, ал.2 от сключения Договор за предоставяне на гаранция по потребителски кредити, кредитодателят се задължава да събира от името и за сметка на дружеството гарант сумата, представляваща таксата „гарант" от кредитополучателя. В чл.1, ал.3 е предвидено, че дружеството гарант се задължава да изплати сумите по просрочени задължения във връзка с договори за предоставяне на потребителски кредити на кредитодателя, само след като последният е положил усилия и грижа на добър търговец и не е събрал дължимите му се суми включително по съдебен ред в срок от 2 години от датата на предсрочната им изискуемост.
Съдът приел, че в посочения в договора
ГПР не е включена такса "гарант", поради, което ГПР надвишава
петкратния размер на законната лихва.
Освен това
страни по сключения договор за предоставяне на гаранция са „КРЕДИТ ИНС" ООД и „БИКНЕЛ КОРП" ООД, но не и кредитополучателката, така че за нея не било възникнало
задължение към „БИКНЕЛ КОРП" ООД. Задължението за заплащане на
възнаграждение на гаранта е за кредитодателя „КРЕДИТ ИНС" ООД. При тези обстоятелства за това дружество
заплащането на такса „гарант” е разход по кредита, който няма пречка да се
възложи в тежест на кредитополучателя, но следва да бъде включен в ГПР по
сключения договор за кредит. С оглед на горното, като се вземе предвид, че ГПР
по Договор за потребителски кредит „Екстра"№
71711/31.10.2017г. без в разходите да бъде включена таксата „гарант” е 49.70%,
то с включването на тази такса ГПР значително ще надхвърли 5 кратния размер на
законната лихва, който към м. октомври 2017г. бил в размер на 10 %.
При така установените фактически обстоятелства районният
съд приел, че предявеният иск е основателен и доказан единствено до размер на
425лв., което представлява неиздължения остатък от чистата стойност на кредита.
В останалата част предявеният иск е неоснователен и недоказан, поради
обстоятелството, че сключеният Договор за
потребителски кредит „Екстра"№ 71711/31.10.2017г. е нищожен на осн. чл.19, ал 5 във вр. с ал.4
от ЗПК.
Въззивният съд, намира следното :
Безспорно страните са в
договорни отношения по повод Договор за потребителски кредит за сумата от 800.00лв., със срок на
погасяване на кредита 5 месеца.
Между „Кредит инс" ООД и „Бикнел корп" ООД е сключен Договор за предоставяне на гаранция по потребителски кредити от 25.10.2014г., по силата на който „Бикнел корп" ООД, в качеството на дружество гарант се задължава да гарантира вземанията на кредитодателя по отпуснати потребителски кредити, съгласно сключени Договори за потребителски кредити между кредитодателя и кредитополучателите, ако тази опция е била избрана от съответния кредитополучател при подаване на заявката му за отпускане на кредит. Страни по сключения договор за предоставяне на гаранция са „Кредит инс" ООД и „Бикнел корп" ООД, но не и кредитополучателят, така че за него не е възникнало задължение към „Бикнел корп" ООД за заплащане на възнаграждение за гаранта. Това задължение е за кредитодателя „Кредит инс" ООД. Правилно първоинстанционният съд е приел, че няма пречка това възнаграждение да се възложи в тежест на кредитополучателя, но същото следва да бъде включено в ГПР по сключения договор за кредит.
В Договора за потребителски кредит е инкорпориран
погасителен план, от който се установява, че месечната
вноска, която ответницата се е задължила да заплаща е в размер на 265.01лв. и
се формира от 160лв. главница по кредита, 24.00лв. лихва, и 81.01лв.-такса
гарант, а общата сума, която следва да бъде върната е в размер на 1325,04лв. Посочено
е, че ГЛП е в размер на 36%, а ГПР 49,7%. В чл.4.1 от договора е посочено, че
дължимата месечна вноска включва главница, лихви и "такса гарант",
т.е. такса "гарант" е част от погасителната вноска.
В представения по делото стандартен
европейски формуляр, при предоставяне на преддоговорната
информация на кредитоискателя било посочено, че крайната сума, която следва да
бъде върната при изтичане срока на кредита е 920.00лв. Никъде във формуляра не
било посочено задължението на кредитоискателя да заплаща такса „гарант”, както
и нейния размер. Вместо това в стандартния европейски формуляр е посочено, че
изискваното обезпечение е договор за предоставяне на поръчителство подписан от
кредитоискателя. Изрично в стандартния европейски формуляр е посочено, че ГПР е
в размер на 49,7%.
От гореизложеното следва извода, че кредитодателя не е включил такса "гарант" в ГПР
по договора, макар че същата следва да бъде включена в него. Тъй като
определения в договора ГПР е в размер на 49,7%, то като се добави и процесната
такса "гарант" размера на ГПР би станал по-висок от 50% и ще
надхвърли максималния размер по чл.19, ал.4 ЗПК.
На осн. чл.22 във вр. с чл.11, ал.1, т.11 във вр. с чл.19, ал.4 от ЗПК, поради неспазването на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК клаузата за заплащане на такса "гарант" целият договор, а не само клаузата за заплащане на такса "гарант" е недействителен. В този случай, на осн. чл.23 от ЗПК ответницата, в качеството й на кредитополучател дължи връщане само на чистата стойност на кредита, която е 800лв. Тъй като по делото безспорно е установено, че ответницата е заплатила по договора сума в размер на 375лв., по същата дължи на жалбоподателя връщане на сумата от 425лв., но не и главница за горницата над 425лв. до размера на 640лв., както и останалите претендирани от ищеца по делото суми за договорна лихва, законна лихва и такса "гарант".
За пълнота на изложението съдът счита, че уговорката за заплащане на такса "гарант" е нищожна и поради неяснота и неопределеност на същата (в договора е посочено, че размера й зависи от размера на отпуснатия кредит и срока, за който е отпуснат, но не и начина, по който се определя), което противоречи на изискванията за добросъвестност.
Следва да се отбележи и че тъй като такса "гарант" не е посочена в стандартния европейски формуляр, то крайните условия на договора не съответстват на предложените на кредитополучателя преддоговорни условия. Непредоставянето на информация за реалните задължения по договора е действие от страна на кредитодателя, създаващо погрешни представи у кредитополучателя. Освен това е възможно ако в стандартния европейски формуляр беше посочена тази такса кредитополучателя да не сключи договора.
Поради съвпадение на изводите на двете инстанции обжалваното решение е правилно и като такова следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба оставена без уважение.
Поради оставяне на въззивната жалба без уважение на жалбоподателя не се следват разноски пред настоящата инстанция. Ответницата не е направила искане за присъждане на разноски, поради което такива не следва да й бъдат присъдени.
Водим от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение №66/20.02.2019г. по гр.д.№1797/2018г. на РС Габрово
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване, на осн. чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :