ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ …
гр. София, 14.04.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 3 състав, в публичното
съдебно заседание на петнадесети март две хиляди двадесет и първа година, в
състав:
СЪДИЯ: ВЕНЕТА ЦВЕТКОВА
при
секретаря Е.Вукадинова, като разгледа т.д.
№ 2062 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени
са искове с правно основание чл. 240, ал. 1, ал. 2 ЗЗД и иск по чл. 86 ЗЗД.
Ищецът
твърди, че е сключил с ответника договор за заем от 14.12.2017 година, в
изпълнение на задълженията по който на 15.12.2017 година е превел по сметка на
българското дружество уговорената от страните сума, по банков път. Твърди, че
със сключен на 17.04.2019 година анекс страните са уговорили и падеж на задължението
за връщане на заетата сума. Твърди и уговорено възнаграждение за ползване на
паричната сума в чл. 2 от договора, което също претендира от датата на
предаване на сумата и до настъпване на падежа на вземането. Отделно счита и че
ответникът е в забава и дължи и обезщетение за забавено изпълнение. В
допълнителната искова молба твърди и извършено плащане по главницата, поради
което прави искане за изменение на размерите на предявените искове, намира и
всички възражения на ответника за неоснователни.
Ответникът
оспорва исковете. Счита договорът за заем за нищожен, тъй като е привиден,
както и заобикаля кипърския закон. Намира, че сумата не е получена от
ответника, както и че е във връзка с други облигационни отношения между
страните – по договор за поръчка. Твърди и че представеният по делото документ
– Анекс – е антидатиран, съответно подписът от посоченото като автор лице е
положен след като същото вече не е било управител. Намира и че вземането не е
изискуемо, съобразно уговореното в договора, както и че анексът няма действие
по отношение на ответното дружество, поради наличие на хипотезата на чл. 40 ЗЗД.
Ищецът
носи тежест да докаже наличието на облигационни отношения с ответника по
описания в исковата молба договор за заем, както и анекс към него; че реално е предал
на ответника исковата сума, от която не е върната такава в размер на 152 500
евро по този договор; наличие на уговорка за възнаградителна лихва и нейния
размер за посочения в исковата молба период; начална дата на забавата и размер
на обезщетението за забава.
Ответникът
носи тежест да докаже точно изпълнение по договора, съответно –
правоизключващите и правопогасяващите си възражения, вкл. действия във вреда на
представляван, заобикаляне на законова норма, незабавно противопоставяне на действията
на лицето, за което се твърди че от името на ответника е сключило договора,
като лице без представителна власт, носи тежест да докаже и възраженията за
привидност на договора /т.нар. относителна симулация/. Ответникът, при
установена автентичност на документите, носи тежест да докаже твърденията си
относно времето на сключване на договора и анекса към него /тъй като не е трето
лице по смисъла на чл. 181, ал. 1 ГПК/.
Ищецът
носи тежест да докаже и че Анексът от 17.04.2019 година е подписан от лице с
представителна власт по отношение на ответното дружество и времето на сключване
на анекса, съответно – че ответното дружество е узнало за извършените без
представителна власт действия /по сключване на анекса/. Във втората хипотеза,
ответникът носи тежест да докаже евентуално незабавно противопоставяне по
смисъла на чл. 301 ТЗ. В случай, че се установи, че ответникът е издател на
документа /последният е подписан от законен представител/, той носи тежест да
опровергае датата на съставяне на анекса, при ограниченията на чл. 164, ал. 1,
т. 6 ГПК.
Първият въпрос, на който следва да се
отговори, доколкото е свързан с допустимостта на производството пред българския
съд, е във връзка с оспорения като документ и поради липса на достоверна дата
Анекс от 17.04.2019 година.
От
изслушаната по делото съдебно-почеркова експертиза, която съдът кредитира като
мотивирана, обективна, съобразена с доказателствата по делото и използвани
официални документи като сравнителен материал относно обекта на изследване, се
установява, че и договорът от 14.12.2017 година и анексът от 17.04.2019 година
са подписани от лицето Л.Ф., законен представител на ответника към датите,
посочени в документите и до 15.05.2019 година, видно от вписаните по партидата
на ответника обстоятелства. Следователно, от събраните по делото доказателства
се установява авторството на изявлението върху частния документ, направено от
името на ответното дружество.
Според
чл. 181 ГПК, частният документ има достоверна дата за трети лица от деня, в
който е заверен, или от деня на смъртта, или от настъпилата физическа
невъзможност за подписване на лицето, което е подписало документа, или от деня,
в който съдържанието на документа е възпроизведено в официален документ, или от
деня, в който настъпи друг факт, установяващ по безсъмнен начин предхождащото
го съставяне на документа. Няма спор в практиката относно това, че търговското
дружество не може да бъде трето лице по смисъла на чл. 181 от ГПК по отношение
на частния документ, издаден от волеобразуващия му орган с оглед особеностите
на органното представителство на юридическите лица, при които органите са
средство, чрез което волята на дружеството се формира и изразява пред трети
лица (Решение № 309 от 20.02.2014 г. по гр. д. № 742 / 2012 г., ГК, І г.о. на
ВКС).
Доколкото
ответникът не е трето лице по смисъла на чл. 181 ГПК нито в широк смисъл, нито
във възприетото в РЕШЕНИЕ № 235 ОТ 04.06.2010 Г. ПО ГР. Д. № 176/2010 Г., Г.
К., ІІ Г. О. НА ВКС, тясно тълкуване на понятието "трети лица", то не
е необходимо достоверността на датата на частния документ /какъвто е процесният
анекс/ да се установява по посочения по-горе начин. При липса на конкретна
правна норма, обаче, не може да се приеме и че частният документ има формална
доказателствена сила /както предвижда напр. чл. 180 ГПК относно авторството/ по
отношение на отразените в него дата или място, тъй като същите са елементи от
съдържанието му. Датата на съставяне на анекса в случая е оспорена от
юридическото лице и по общите правила, тя следваше да бъде установена с други
доказателствени средства. Както съдът е указал на страните, доказателствената
тежест е за ищеца, който претендира изгодни за себе си правни последици от
фактите, обективирани в частния документ.
Ищецът,
обаче, не представи доказателства, извън самия документ, установяващи факта, че
същият е съставен в период, в който лицето Файс е имало право да представлява
ответното дружество. Данни в тази
насока не
се съдържат в никои от посочените или представени
в срок от страната доказателства. При това положение, макар и ответникът също
да не посочи доказателства в тази връзка /опровергаващи съдържанието на
документа/, следва да се приложат последиците от разпределение на доказателствената тежест и съдът следва
да приеме, че документът е съставен, когато Л.Ф. не е разполагала
с представителни правомощия по отношение на ответното дружество. При това
положение и при липса на доказателства ответното дружество да е узнало за
документа преди представянето му с исковата молба, в отговора на която
ответникът изрично се е противопоставил на извършените действия без
представителна власт /чл. 301 ТЗ/, то анексът не е породил правни последици.
Щом
анексът не е породил правно действие, остава да бъде даден отговор на въпроса
дали страните са били обвързани от договора от 14.12.2017 година.
От
заключението на вещото лице, както беше посочено по – горе се установи, че
документът от 14.12.2017 година е подписан от Л.Ф., като законен представител
на ответното дружество. Юридическото лице не е оспорило датата на съставяне на
този документ, поради което следва да се приеме, че договорът е подписан на
посочената в него дата от законния представител и валидно обвързва страните по
него. С този договор страните са уредили условията, при които ще възникнат
заемни отношения между тях /срок на договора, дължимо възнаграждение, приложимо
право и др./.
Заемът
е реален договор и същият се сключва с предаване на заемната сума /в случая - на 15.12.2017 година, което се установява от
представените по делото банкови извлечения/. Няма пречка, останалите елементи
във връзка с възникналите заемни отношения, както е и в случая, да се уредят с
писмен договор, необходима
за доказване на сделката форма.
Видно
от чл. 9.2. и чл. 10 от договора от 14.12.2017 година, страните са уговорили, че съдилищата на Кипър
са компетентни за разрешаване на всякакви спорове, които са възникнали или
които могат да възникнат във връзка със заемните правоотношения. Същевременно
са се съгласили, че посоченото не ограничава правото на заемодателя да предяви
иск, пред който и да е друг съд. Или, при тълкуване волята на страните може да
се заключи, че същите са сключили споразумение по смисъла на чл. 25 от
Регламент /ЕО/ 1215/2012, но като са предвидили единствено възможност за
заемодателя да избере съда в Кипър като международно компетентен, на какъвто
избор заемополучателят е подчинен. Същевременно, обаче, доколкото чл. 25 дава
свобода на страните едновременно с постигане на споразумение за компетентност,
изрично и да уговарят, че определеният съд не е единствено компетентният при
възникнали по повод правоотношението спорове и предвид съгласието на страните,
обективирано в чл. 10 от договора, следва да се направи извод, че
споразумението по чл. 9 не създава изключителна компетентност за съдилищата в
Кипър при предявяване на иска от страна на заемодателя. Следователно, щом
спорът не попада в обхвата на чл. 24 от Регламент (ЕС) 1215/2012г. на
Европейския парламент и на Съвета относно компетентността, признаването и
изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, както и не е
учредена изрична компетентност на съда в Кипър според предвиденото в договора,
съдът е длъжен да извърши преценка за наличието на някое от другите основания
за международна компетентност в тяхната йерархична структура. С оглед позицията
на ответника, не може да се приеме и че е налице мълчаливо учредена
компетентност по чл. 26. Международната компетентност на българския съд в
случая произтича от общото правило на чл. 4 от Регламента, а именно че искове
срещу лица, които имат местоживеене в държава членка, независимо от тяхното
гражданство, се предявяват пред съдилищата на тази държава членка. В тази
връзка следва да се има предвид, че и двете страни са търговски дружества и
имат местоживеене в държави – членки, предвид установеното в чл. 63, ал. 1 и
ал. 2 от Регламента, което означава че спорът попада именно в приложното му
поле.
Няма
спор, че ответникът е със седалище в РБългария. По отношение на правилата за
местната подсъдност е приложимо българското процесуално право. Според чл. 117,
ал. 2 ГПК, с писмен договор страните по имуществен спор могат да посочат друг
съд, а не онзи, на който делото е подсъдно съобразно правилата на местната
подсъдност. Такава подсъдност се съдържа в уговорките в Анекса от 2019 година,
но не и в договора от 2017 година. По изложените вече причини и липсата на породено
правно действие на анекса, са приложими установените в процесуалния закон общи правила
за местната подсъдност и съдът не може да зачете клаузите на анекса към
договора за заем. Съобразно чл. 105, вр. чл. 108, ал. 1 ГПК, искът се предявява
пред съда, в района на който е седалището на ответника. В случая, седалището на
ответника е в гр. Пловдив, поради което местно компетентен е съдът в град
Пловдив. Възражението за неподсъдност е направено в срока по чл. 119, ал. 4 ГПК
и предвид извършеното доказване в хода на производството, че анексът не е
породил правно действие между страните, делото следва да се изпрати на
компетентния съд, а именно Пловдивски окръжен съд.
Воден
от горното съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ
определение от 15.03.2021
година, с което е даден ход на устните състезания по делото.
ПРЕКРАТЯВА
производството по т. д. № 2062/2019 година на
СГС, ТО - 3 състав и ИЗПРАЩА исковата молба, по която е образувано т.д.
№ 2062/2019 година на СГС, ТО - 3 състав, ведно с приложенията, по подсъдност
на Пловдивски окръжен съд.
Определението
подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в седмичен срок от
съобщаването му на страните.
СЪДИЯ: