РЕШЕНИЕ
№ 50
гр. В., 30.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – В, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на петнадесети март през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:С. Ж. С.
Членове:Г. П. Й.
Н. Д. Н.
при участието на секретаря Н. Ц. К.
като разгледа докладваното от Г. П. Й.Въззивно гражданско дело №
20231300500035 по описа за 2023 година
Производството е по реда на Глава 21 ГПК.
Производството по делото е образувано по въззивната жалба на „Т.
С.“ЕАД ,представлявано от А. А. - Изпълнителен директор и И. И. Е.
Председател на Управителен съвет, чрез процесуален представител И. М. –
юрисконсулт против решение, постановено по гр. д. №
20221310100069/2022г. по описа на 2 гр. състав на РС Б., с което е отхвърлен
изцяло предявеният от “Т. С.” ЕАД иск срещу Л. Т. Г..
Поддържа се ,че решението на първоинстанционният съд е неправилно
и постановено при нарушение на материалния закон и необоснованост,
поради следните съображения:
При постановяване на решението си по гр.д. № 20221310100069/2022г.
по описа на РС- Б., 2 гр. състав е бил приел, че „.... не е налице
материалноправна легитимация на ответника Л. Т. Г. по спорното
1
правоотношение....“
В постановеното решение първоинстанционният съд бил обсъдил
всички приети по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и
бил направил правилен извод, че Л. Т. Г. е вещен ползвател на имота,но
същевременно неправилно бил решил, че за същата не е налице
материалноправна легитимация по спора.
По своя характер вещните права са абсолютни. Това означавало, че на
носителя на вещното право противостои задължението на всички останали
правни субекти да се съобразяват с неговите права. В тази посока било и ТР
№ 2/2017 г. на ВКС, с което се потвърждавало казаното и в Закона за
енергетика Чл. 153. (1) (Изм. -ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.)
,съгласно който всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в
сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към
нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са
длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на
отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при
условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3.
С така изложените обстоятелства се поддържа ,че съдът е постановил
неправилно решение, мотивиран от непълен и погрешен анализ на
материалното право, документите и обстоятелствата по делото.
Иска се да бъде постановено решение, с което да се отмени решението
на първоинстанционният съд, тъй като същото е неправилно и
незаконосъобразно и да се уважи въззивната жалба.
Претендират се и направените разноски пред настоящата инстанция,
както и възнаграждение за един юрисконсулт.
Въззиваемият не е представил писмен отговор и не се явява и
представлява пред въззивната инстанция.
След като взе предвид събраните по делото доказателства ,Съдът
прие за установено от фактическа страна следното :
Предявеният иск е по реда на чл. 415, ал.1 ГПК - за установяване на
вземането на заявител в размер на 2 240.23 лв. - неизплатена цена на топлинна
енергия/ТЕ/ с пр. осн. чл. 79 ал.1, във вр. с чл. 150 и чл. 153 ЗЕ и 364.92 лв. -
мораторни лихви с пр. осн. чл. 86 ал.1 ЗЗД, 49.01 лв. - сума за дялово
разпределение и 10.21 лв. - мор. лихви.
2
В предявената от „Т. С.” ЕАД - гр. С. исковата молба се излага ,че
ответникът в качеството си на ползвател на топлоснабден имот е клиент на
топлинна енергия/ТЕ/ по см. на чл. 153 ал.1 ЗЕ. Между страните са налице
облигационни отношения м/у ищеца/доставчик на ТЕ/ и ответника-
потребител на ТЕ в жилище в гр. С., с ползвател ответника, които се
регулират от Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови
нужди от “Т. С.” ЕАД /ОУ/. Ответникът не бил упражнил правата си по чл.
150 ал.З ЗЕ.
През периода м.05.2018 г. - м.04.2020 г. ищецът бил доставял топлинна
енергия (ТЕ), която ответникът потребявал и за която са издадени
съответните фактури за дължими суми, които ответника не е платил. За
сградата, в която се намира топлоснабдения имот ,е сключен договор за
извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия с лице по
чл. 139а ЗЕ. Сумите за топлоснабдения имот са начислявани по прогнозни
месечни вноски и след края на отоплителния сезон са изготвяни изравнителни
сметки от фирмата, извършваща дялово разпределение на ТЕ в сградата.
Ответникът е изпаднал в забава при плащането, поради което се
претендира и мораторна лихва за периода 15.09.2019 г. - 29.09.2021 г. и за
периода 31.10.2018 г.- 29.09.2021 г., съответно в размер 364.92 лв. и 10.21
лв.Проведено е производство по чл. 410 ГПК/в т.ч. подадено в срок
възражение от ответника с/у Заповедта за изпълнение /
Моли се да бъде прието за установено, че ответника дължи изпълнение
на парично задължение в размер на 2 240.23 лв. - неизплатена цена на
топлинна енергия/ТЕ/ за периода м.05.2018 г. - м.04.2020 г., 364.92 лв. -
мораторни лихви за периода 15.09.2019 г. - 29.09.2021 г., 49.01 лв. - главница
за дялово разпределение за периода м.09.2018 г. - м.04.2020 г. и 10.21 лв. мор.
лихви - за периода 31.10.2018 г.- 29.09.2021 г.
Претендира се присъждане на законната лихва върху главницата,
считано от 08.10.2021 г. - датата на подаване на заявление № 67028/2021 г.
пред СРС до окончателното й изплащане. Представя пием. доказателства,
претендира разноски. Приложено е и ч.гр.д. № 694/2021 г. по описа на БРС.
Привлеченото като трето лице-помагач на ищеца - „Т. с.” ЕООД - гр. С.,
извършили дяловото разпределение на топлинна енергията за сградата, в
която се намира топлоснабдения имот не взема становище по предявения иск.
3
Ответникът е оспорил предявените искове.
Брани се с правни доводи - не е налице облигационна връзка м/у ищеца
и ответника, тъй като последния не е нито собственик, нито ползвател на
топлоснабдения имот. Излага правопогасяващо възражение - претенцията е
погасена по давност. Излага правоизключващо възражение - клаузите на чл.
32 и 33 от ОУ са нищожни, поради което не дължи и мораторна лихва.
Оспорва правопораждащи факти на правата на ищеца ищеца не е имал
сключен валиден договор с фирмата за дялово разпределение и да е платил, за
да претендира суми за дялово разпределение,поддържа,че средствата за
търговско измерване не са сертифицирани и преминали през метрологична
проверка. Посочени са и са разпитани св. М. С. Г. и Й. А. В.
Съдът като взе предвид изложеното в исковата молба, след като
обсъди събраните по делото писмени доказателства, поотделно и в
тяхната пълнота, доводите и становищата на страните, приема за
установено от фактическа страна следното :
От представения по делото нот. акт №61, том едно/римско/, дело №
52/2002 г. се V- установява, че имота е продаден на М. С. Г., а на ответницата
Л. Т. Г. и съпруга и е учредено правото да ползват същия докато са живи.
Видно от представения по делото протокол от 12.09.2001 г., съставен при
проведено общо събрание на етажната собственост, е било взето решение за
въвеждане на система за дялово разпределение с търговско дружество „Т. с.”
ЕООД - гр. С., в изпълнение на което е бил сключен такъв на 15.11.2002 г. от
избрани по надлежния ред представители на етажната собственост.
На 05.04.2002 г. купувачът М. С. Г. е подала молба-декларация за
откриване партида на нейно име вх. № ОП-2841/05.04.2002 г. на „Т. С. ЕАД.
В показанията си разпитаните свидетели М. С. Г. и Й. А. В. твърдят, че
от 2002 г./първият/ и от 2010 г./ вторият/ ответницата не ползва процесния
имот и живее в с. Б., обл. В.
В отговора на исковата молба ответникът изрично заявява, че не
оспорва размера на претендираните от ищеца суми и че оспорва предявените
искове само по основание.
При така установената фактическа обстановка съдът приема за
установено от правна страна следното :
4
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението и по допустимостта му в обжалваната му част, а по
всички останали въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Въззивният съд не може да се произнася по основания за неправилност
на въззивното решение, извън посочените във въззивната жалба, освен в
случаите, когато прилага материалния закон, определяйки сам точната
правната квалификация на предявените искове и на насрещните права и
възраженията на страните. Вън от това той проверява само посочените в
жалбата правни изводи, законосъобразността на посочените в жалбата
процесуални действия и обосноваността на посочените в жалбата фактически
констатации на първоинстанционния съд. В този смисъл е и установената
задължителна съдебна практика, обективирана в решения на Върховния
касационен съд, постановени по реда на чл. 290 ГПК: решение № 57 от
12.03.2012 г. по гр. д. 212/2011 г. IV г. о.; решение № 230 от 10.11.2011 г. по
гр. д. № 307/2011 г. II г. о., решение № 385 от 18.04.2012 г. по гр. д. №
1538/2010 г.
Съгласно задължителните указания и разясненията относно
правомощията на въззивната инстанция предвид разпоредбата на чл. 269 от
ГПК, дадени с т. 1 и мотивите към нея от тълкувателно решение №
1/09.12.2013 г. на ОСГТК, въззивният съд се произнася служебно само по
въпросите относно валидността и процесуалната допустимост на
първоинстанционното решение, а при проверката относно правилността на
същото -само за приложението на императивни материал но правни норми и
когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за
интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при
произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права,
личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното
жилище; като по останалите въпроси въззивният съд е ограничен от
релевираните във въззивната жалба основания и в рамките на заявеното с нея
искане за произнасяне от въззивния съд.
Обжалваното решение, предмет на настоящата проверка, е валидно и
допустимо – постановено е от компетентен съд, съобразно правилата на
родовата и местната подсъдност, от надлежен състав и в рамките на
правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е
5
подписано. Депозираната срещу него въззивна жалба е подадена в
преклузивния срок, от надлежна страна и при наличие на правен интерес,
поради което е процесуално допустима.Разгледана по същество ,се явява
неоснователна поради следното :
Не се спори между страните, а и се установява от приетите писмени
доказателства, че в полза на ищеца срещу ответника е издадена заповед за
изпълнение за претендираната сума, срещу която от длъжника в срок е
подадено възражение, както и че искът по чл. 415, ал. 1 ГПК е предявен в
законоустановения срок, което обуславя допустимостта на производството и
правния интерес от воденето му за ищеца.
В доклада си районният съд правилно е разпределил доказателствената
тежист ,като е приел,че за да бъде признато за установено, че ответникът
дължи сумите по претенцията на ищеца по предявения главен иск, следва да
бъде установено : съществуването на договорни отношения между него и
ответника за доставката на топлинна енергия срещу заплащане на определена
цена, в т. ч. и качеството "клиент на ТЕ" на ответника по смисъла на чл. 153,
ал. 1 ЗЕ; обема на реално доставената в процесния имот ТЕ за исковия
период и че нейната стойност се равнява именно на претендираната
сума.Ищецът следва да докаже и претенцията си за заплащане на обезщетение
за забава по основание и размер.В тежест на ответника е да докаже точно
изпълнение на задължението си за заплащане на ТЕ, както и
правоизключващите и правопогасяващите си възражения.
За неоснователни Районният съд е приел доводите на ответника, че не е
пасивно легитимиран да отговаря по предявените искове, тъй като не живее в
процесния топлоснабден имот от 2002 г., респ. не е негов реален
ползвател,като е изложил многобройни и убедителни аргументи ,към които
въззивната инстанция препраща по силата на Чл.272 ГПК .
Въззивната инстанция намира за необходимо да отбележи ,че промяната
на правото на собственост или на други вещни права нямат действие по
отношение на доставчика на топлинна енергия докато същите не бъдат
доведени до знанието на доставчика-Чл.12 т.11 от Общите условия
задължават клиента в тридесетдневен срок да уведоми доставчика за всяка
промяна,свързана с данните,с които се индивидуализира пред продавача или
със собствеността или други основания ,на които продавачът доставя
6
топлинна енергия за обекта .Чл.61 от Общите условия задължава при промяна
на собствеността или на правото на ползване новият и предишният
собственик или ползувател да подадат до продавача в сроко по Чл.12 т.11
заявление за откриване ,промяна или закриване на партида по образец .
Според действащата от 05.03.2004 г. и към настоящия момент
разпоредба на чл. 150, ал.1 от ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови
нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на
договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в
един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово
топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да
е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл.150, ал.2 от
закона/.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ "клиенти на топлинна енергия" са всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение. Следователно, купувач /страна/ по сключения
договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият
собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на
ползване. Разпоредбата на чл. 153, ал.1 ЗЕ установява кой е страна по
облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно
е притежанието на вещно право върху имота - собственост или вещно право
на ползване. Изброяването в нормата на чл. 153, ал.1 ЗЕ на собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти
/потребители/ на топлинна енергия за битови нужди и страна по
продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие обаче не е
изчерпателно. При постигнато съгласие между топлопреносното предприятие
и правен субект, различен от посочените в чл. 153, ал.1 ЗЕ за сключване на
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден
имот при спазване на одобрените от КЕВР публично известни общи условия,
този правен субект дължи цената на доставената топлинна енергия за
собствените му битови нужди. Договорът между ползващото лице и
топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК,
например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при
7
топлопреносното дружество /мотиви по т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от
17.05.2018 г. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2017 г., ОСГК/.
С оглед изложеното се налага извод, че източникът на едно
облигационно договорно отношение може да бъде само един – договор,
сключен между страните или техните праводатели. Договорът е съглашение
между страните и е израз на постигнато между тях съгласие за правно
обвързване – чл. 8, ал. 1 ЗЗД. По общите правила на облигационното право
това съглашение се счита за постигнато, когато обективираните насрещни
волеизявления на страните съвпаднат, като обективирането им следва да бъде
изрично или с действия, изразяващи съгласие /конклудентни действия/, но в
определени случаи законът може да изисква форма за валидност на тези
волеизявления. Този начин на облигационно обвързване е приложим и в
областта на продажбата на топлинна енергия – чл. 149, ал. 1, т. 6 ЗЕ изрично
предвижда, че продажбата на топлинна енергия се извършва въз основа на
писмени договори при общи условия, сключени между доставчика на
топлинна енергия и клиентите /потребителите/ в сграда – етажна собственост.
Същевременно, законът предвижда хипотеза на договорно обвързване и без
наличието на подобен изричен писмен договор, а именно – когато се касае до
топлоснабдена сграда – етажна собственост, то всички собственици или
титуляри на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в етажната
собственост са потребители на топлинна енергия, т.е. страни по договорното
правоотношение с доставчика /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/. В тази хипотеза законът
приравнява придобиването на право на собственост или вещно право на
ползване върху топлоснабдения имот със сключването на договор с
топлопреносното предприятие. Законът по императивен ред приема, че
договорът се смята за сключен със самия факт на придобиване на имота с
новия собственик /собственици/ или вещен ползвател на същия.
Топлопреносното предприятие е в облигационни отношения за доставка на
топлинна енергия за даден обект с това лице, с което последно по време има
сключен договор за същия обект.
Договорът за доставка на топлинна енергия за даден имот от етажна
собственост може да бъде както изричен писмен /при постигане на съгласие
относно същественото съдържание на договора/, така и презюмиран /сключен
със самия факт на придобиване на собствеността или вещното право на
ползване/, като всеки нов договор за този имот, сключен по който и да е от
8
двата начина /изричен или презюмиран/, преустановява действието за в
бъдеще на предходно сключен договор за същия имот с друго лице.
Следователно, за преценката с кого дружеството – ищец е в облигационни
отношения за доставка на топлинна енергия за процесния имот през
процесния период, е меродавно обстоятелството с кое лице последно по време
е бил сключен договор за доставка на топлинна енергия /изричен или
презюмиран/.
По делото е представена от ищеца молба-декларация от собственика -
М. С. Г. за откриване на индивидуална партида при ищцовото дружество
(л.17-18 от гр.д.69/2022 г. на Районен съд-Б.). С този документ се установява,
че тя е направила изрично искане пред ищцовото дружество да бъде открита
партида на нейно име въз основа на копия от документи, удостоверяващи
качеството й на собственик на топлоснабдения имот, като това заявление
представлява по своето правно естество предложение за сключване на
договор за доставка на топлинна енергия - арг. чл. 13 ЗЗД. Като е приел това
заявление, входирал го е при себе и е продължил да доставя топлинна енергия
до процесния апартамент, ищцовото дружество е приело предложението на
собственика за сключване на договор за доставка на топлинна енергия. Чрез
изразената от нея воля е породено облигационно правоотношение с ищцовото
дружество на основание чл. 149, ал.1, т.6 ЗЕ. Постигнато е изрично съгласие с
ищцовото дружество за съществуването на облигационно правоотношение с
предмет доставка на топлинна енергия за процесния имот, тъй като
собственика е поискал откриването на партида, а предприятието е уважило
искането му. От 2002 г., предхождаща началото на исковия период, между
собственика М. С. Г. и ищцовото дружество съществува правоотношение по
договор за покупко-продажба /доставка/ на топлинна енергия за процесния
обект. В случая М. С. Г. е и собственик на имота и е подала изрична
декларация за откриване на индивидуална партида при ищцовото дружество.
Ето защо районният съд законосъобразно е приел,че задължено лице да
заплаща стойността на потребената в имота топлинна енергия за процесния
период е собственикът М. С. Г., а не ответницата Л. Т. Г. ,като се е позавал и
на постоянната практика на СГС ( така Решение № 261368/24.11.2020 г. на
СГС по в.гр.д. № 11207/2019 г.; Решение № 265301/09.08.2021 г. на СГС по
в.гр.д. № 9616/2020 г. ; Решение № 266792/02.12.2021 г. на СГС по в.гр.д. №
3353/2021 г. ; Решение № 260943/12.02.2021 г. на СГС по в.гр.д. № 8731/2019
9
г.; Решение № 260133/08.01.2021 г. на СГС по в.гр.д. № 13975/2019 г.;
Решение № 260076/06.01.2021 г. на СГС по в.гр.д. № 5974/2020 г. ; Решение
№ 4796/28.06.2019 г. на СГС по в.гр.д. № 10079/2018 г. и др. )
.Претендираното правоотношение съществува, но други лица са негови
субекти, по- конкретно - друг е длъжника. Т.е. не е налице материалноправна
легитимация на ответника Л. Т. Г. по спорното правотношение.
Може да се обобщи ,че в случая е без значение обстоятелството дали
ответниците притежават вещни права /и в какъв обем и вид/ върху процесния
имот и конкретно дали са били титуляри на вещно право на ползване върху
имота. Основанието за облигационната връзка на ищеца с третото за спора
лице не е специалната хипотеза на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, а общата такава по чл.
149, ал. 1, т. 6 от ЗЕ.
В мотивите към т.1 от Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. на
ВКС по т. д. № 2/2017 г., ОСГК, докладчик съдията Г.Н. се сочи ,че клиент
може да бъде всяко лице ,дори различно от собствениците и ползувателите
,стига да е сключило договор с „Т. С.“ЕАД.Сочи се ,че клиенти на топлинна
енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от
посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със
съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на
ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор
за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично
известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази
хипотеза третото ползващо лице придобива качеството "клиент" на топлинна
енергия за битови нужди ("битов клиент" по смисъла на т. 2а § 1 ДР ЗЕ) и като
страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на
топлопреносното предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и
топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК,
например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при
топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на факта на
ползване на топлоснабдения имот. В гореизложения смисъл изброяването в
нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото
вещно право на ползване като клиенти (потребители) на топлинна енергия за
битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие не е изчерпателно. Противното разбиране би противоречало на
10
принципа за договорна свобода, регламентиран в чл. 9 ЗЗД и приложим както
за гражданските, така и за търговските сделки. При постигнато съгласие
между топлопреносното предприятие и правен субект, различен от
посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, за сключване на договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на
одобрените от КЕВР публично извести общи условия, съставляващи
неразделна част от договора, този правен субект дължи цената на доставената
топлинна енергия за собствените му битови нужди.
Поради изложеното районният съд правилно е приел, че предявеният
иск по реда на чл. 415, ал.1 ГПК с пр. осн. чл. 79 ал.1, във вр. с чл. 150 и чл.
153 ЗЕ е неоснователен и че следва да бъде отхвърлен изцяло.С оглед
неоснователността на главния иск, то неоснователен е и предявения по реда
на чл. 415, ал.1 ГПК акцесорен иск с пр. осн. чл. 86 ал.1 ЗЗД.
С оглед на гореизложеното обжалваното решение следва да бъде
потвърдено .
ПО ОТНОШЕНИЕ НА РАЗНОСКИТЕ
Съгласно чл. 81 от ГПК, съдът с акта си следва да се произнесе и по
искането за разноски. В конкретния случай не се дължи присъждането на
разноски тъй като такива не се претендират.
Водим от горното и на основание Чл. 272 ГПК Съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №94/02.11.2022 г.по гр. д. №
20221310100069 по описа за 2022 г.на Районен съд-Б..
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11