Р Е Ш Е Н И Е
№
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІI-Г
въззивен състав, в публично съдебно заседание на осми март две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
АНЕТА ИЛЧЕВА
при участието на
секретаря Алина Тодорова, разгледа докладваното от мл. съдия Илчева в. гр. д. №
7634 по описа за 2018 г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 352452 от 02.03.2018 г., постановено
по гр. д. № 1868/2016 г. на СРС, 138 състав, е признато за установено по предявения
иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 44 ЗЗД, вр. чл. 535 ТЗ, че Б.В.В. дължи н. „А.з.с.н.в.“ АД сумата от 836,23 лева,
представляваща непогасено задължение по запис на заповед, издаден на 06.08.2013
г., с падеж на 31.12.2013 г., прехвърлен на заявителя с джиро от 14.08.2015 г.
Недоволен от постановеното решение е останал ответникът
Б.В.В., който в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е подал въззивна жалба срещу първоинстанционното
решение, в която счита същото за неправилно и незаконосъобразно. Претендира
разноски.
Подаден е отговор на въззивната жалба в
законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК от ищеца „А.з.с.н.в.“ АД, в който жалбата
се оспорва като неоснователна и недопустима. Излагат се съображения за
приложимост на нормата на 531, ал. 1, вр. чл. 537 ТЗ, в която насока е и
трайната практика на ВКС. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и
събраните доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, поради което е допустима, но разгледана по същество се явява неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания
в жалбата. Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не са нарушени и
императивни материални норми.
СРС, 138 състав е бил сезиран с установителен иск
с правно основание 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 531, ал. 1, вр. чл. 538, ал. 1 ТЗ.
За да постанови решението си, първоинстанционният
съд е приел, че приложимата норма в процесния случай е тази на чл. 531, ал. 1,
вр. чл. 537 ТЗ, тъй като ищецът е джиратар и предявява иска против платеца на
ефекта, който е и негов издател.
Записът на заповед представлява едностранна
формална абстрактна сделка, с която издателят се задължава да заплати на падежа
на друго лице (поемател) или на негова заповед, определена парична сума.
Едновременно с това записът на заповед представлява ценна книга, която следва
да съдържа предписаните от закона реквизити, визирани в чл. 535 ТЗ. Записът на заповед като документ е форма за
валидност на едностранната сделка, доколкото обективира абстрактното
менителнично волеизявление на издателя му за задължаване. От друга страна като
конститутивна ценна книга записът на заповед материализира правата, които поражда
менителничното волеизявление и които възникват едва с неговото съставяне в
предписаната от закона форма.
Джирото е специален търговскоправен способ за
заместване на носителя на инкорпорирано в ценна книга на заповед субективно
право с друг. С него кредиторът по менителничния ефект (поемателят) - джирант
се съгласява да бъде заменен в правата по ценната книга с друго лице –
джиратар. Джирото е едностранна, абстрактна, формална сделка.
Установява
се в случая, че записът на заповед от 06.08.2013 г., съдържащ всички изискуеми
реквизити по чл. 535 ТЗ и с който издателят Б.В.В. се е задължил
неотменимо и безусловно да заплати на „И.А.М.“ АД на падеж 31.12.2013 г. сумата
в размер на 948,15 лева, е бил джиросан от поемателя „И.А.М.“ АД на заявителя
по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и ищец в
първоинстанционното производство - „А.з.с.н.в.“ АД, който по заявление от 09.09.2015
г. се е снабдил със заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК въз основа на процесния запис на заповед срещу
издателя.
Издателят по записа на заповед е задължен по същия
начин, както платецът по менителницата - чл. 538, ал. 1 ТЗ. Разпоредбите за менителницата се прилагат
за записа на заповед съответно, доколкото са съвместими с естеството му - чл. 537 ТЗ. Според чл. 531, ал. 1 ТЗ исковете по
менителницата срещу платеца се погасяват с тригодишна давност от падежа.
Записът на заповед е платим на падеж 31.12.2013 г.,
като с оглед възприетото разрешение за приложимост на тригодишната давност по чл. 531, ал. 1 ТЗ спрямо вземанията срещу издателя на записа
на заповед, то към момента на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК визираният давностен срок не е бил изтекъл.
В този смисъл е неоснователно релевираното
възражение за погасяване по давност на вземането по записа на заповед. Съгласно
чл. 531, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 537 ТЗ искът на поемателя срещу издателя на запис на
заповед се погасява с тригодишна давност от падежа.
Съгласно практиката на ВКС, визирана напр. в решение
№ 150 от 30.11.2016 г. по т. д. № 1552/2015 г., II т. о. и решение № 102 от
23.07.2014 г. по т. д. № 2680/2013 г., I т. о.,
относно прекия осъдителен иск по чл. 538, ал. 1 ТЗ или установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане срещу издателя по запис на
заповед се прилага специалната тригодишна давност по чл. 531, ал. 1 ТЗ.
С оглед изложеното настоящият състав намира за правилен
изводът на районния съд за приложимост на разпоредбата на чл. 531, ал. 1, вр.
чл. 537 ТЗ и уважаване на предявения иск, който не е бил погасен по давност.
Обжалваното първоинстанционно решение следва да
бъде потвърдено, а подадената въззивна жалба – оставена без уважение.
При този изход на спора право на разноски има
въззиваемата страна, която е представила списък по чл. 80 ГПК за юрисконсултско
възнаграждение в размер на 120 лева, което с оглед разпоредбата на чл. 25, ал.
1 НЗПП и представянето на отговор на въззивната жалба и явяването на
процесуален представител на дружеството пред въззивната инстанция не се явява
прекомерно.
По арг. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящото
решение не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд, ІI-Г въззивен състав
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 352452 от 02.03.2018 г., постановено по гр. д. № 1868/2016 г. на СРС, 138
състав.
ОСЪЖДА Б.В.В.,
ЕГН **********, да заплати н. „А.з.с.н.в.“ АД, ЕИК ********, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 120 лева – разноски,
сторени във въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
2.