Р Е Ш Е Н И Е
№…………
гр.
София,…….2021 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение, IV-А въззивен състав, в открито съдебно заседание
проведено на петнадесети март през две хиляди и двадесет и първата година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл. съдия:
НАТАЛИ ГЕНАДИЕВА
с
участието на секретаря Цветелина Добрева и като разгледа докладваното от мл. съдия
Генадиева в. гр. д. № 11890 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С
решение № II-55-107321
от 07.05.2019 г., постановено по гр. д. № 49985/2018г. по описа на Софийски
районен съд (СРС), II ГО, 55 - и състав, е признато за установено, че М.Н.Д.,
ЕГН **********, дължи на "П.К.Б." ЕООД, ЕИК ******, на основание чл.
422,, ал. 1, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД, сумата от
349,90 лв., представляваща непогасено задължение по договор за потребителски
кредит № **********/17.03.2016г., ведно със законната лихва, считано от 18.09.2017
г. до окончателното плащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение по
ч.гр.д.№65752/2017г. на СРС, като е отхвърлен искът за разликата до пълния
предявен размер от 703,50 лв.
Предвид
изхода на спора ответницата М.Н.Д. е осъдена да заплати на "П.К.Б."
ЕООД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 99,48 лв., от които 62,18 лв. представляваща
разноски по делото и сумата от 37,30лв., представляваща разноски в заповедното
производство по ч. .гр.д.№65752/2017г. по описа на СРС, II ГО, 55 - и състав.
Срещу
решението, в частта, в която искът е отхвърлен, е депозирана въззивна жалба от
ищеца "П.К.Б." ЕООД, чрез надлежно упълномощен процесуален
представител, в която се навеждат правни доводи за неправилност и
незаконосъобразност на постановения съдебен акт. Оспорват се изводите на съда
за недействителност на споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни
услуги, тъй като същото не е пряко свързано с договора за кредит, сключването
му зависи единствено от волята на потребителя и кредитора отпуска кредит и без
закупен допълнителен пакет, т.е споразумението не е задължително условие за
отпускане на кредита. Акцентира се, че разходите на потребителя за въпросните
допълнителни услуги не представляват част от общите разходи по кредита и не се
изчисляват при формиране на ГПР, като възнаграждението по процесните
допълнителни услуги се дължи независимо то цената на кредита, респективно не
противоречи на чл. 19, ал.4 от ЗПК. Твърди, че с оглед принципа на свободното
договаряне страните са сключили настоящия договор за кредит и са подписали към
него допълнително споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги.
По изложените съображения, искането към въззивния съд е да отмени
първоинстанционния съдебен акт в обжалваната част, като вместо това да
постанови решение, с което да се признае за установено в отношенията между
страните, че М.Д. дължи на "П.К.Б." ЕООД сума в размер на 310,44 лева,
представляваща неизпълнено задължение за главница и договорно възнаграждение,
ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението. В условията на
евенитуалност се прави искане да бъде постановено на основание чл. 23 от ЗПК
връщане на чистата стойност на отпусната главница. Претендират се разноски във въззивното
производство за юристконсулстко възнаграждение в размера на 300 лева на основание
чл. 78, ал. 8 от ГПК.
Препис
от въззивната жалба е получен от въззиваемата страна лично, но в срока по
чл.263 ГПК, същата не е подала отговор на жалбата.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, IV
А въззивен състав, след преценка по реда на въззивното производство на
твърденията и доводите на страните и на събраните по делото доказателства,
намира следното:
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани
изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността
на решението само по изрично наведените оплаквания в жалбата.
При
извършената служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд
намира, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.
Първоинстанционното
решение е постановено в съответствие с материалния закон и като правилно следва
да бъде потвърдено. Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства по
смисъла на чл. 266 от ГПК, които да променят установената фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, от които се
установяват факти и обстоятелства, относими към конкретния правен спор, като
настоящият съдебен състав изцяло споделя мотивите на СРС, към които препраща по
реда на чл. 272 ГПК.
В
допълнение и по наведените с въззивната жалба доводи за неправилност на
решението, въззивният съд намира следното:
От
представените и неоспорени в първоинстанционното производство писмени
доказателствени средства, а именно - искане за отпускане на потребителски
кредит, копие на стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация
за потребителски кредити, Договор за потребителски кредит, ведно със
Споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, Общи условия и
погасителен план се установява, че на 17.03.2016 г. между страните М.Н.Д. и
"П.К.Б." ЕООД е сключен Договор за потребителски кредит № **********,
с общ размер на кредита - 500,00 лв. (главница), уговорен срок на договора 9
месеца с фиксиран годишен лихвен процент 41,17%, ГПР 49,87%, с размер на
вноската 65,51 лева и с обща дължима сума по кредита в размер на 589,59 лева,
включваща главница и лихва.
Установява
се също така, че на 17.03.2016 г. страните са сключили Споразумение за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги, за който пакет се дължала сумата
от 465,66 лева, с размер на вноската по закупен пакет от допълнителни услуги в
размер на 51,74 лева, като общото задължение по кредита и по пакета от допълнителни
услуги е в размер на 1055,25 лева с размер на вноската от 117,25 лева, с дата
на погасяване всяко двадесето число от месеца.
От
представения по делото погасителен план към Договор за потребителски кредит № **********,
с размер на всички вноски по главница, лихви, вноска по пакет от допълнителни
услуги, падеж на вноските и общия им размер се установява, че падежът на
последната вноска е на 20.12.2016 г.
По
делото е представено и извлечение по сметка към договора за потребителски
кредит № **********, от което е видно, че са погасени първите три вноски по
кредита в размер на по 117, 25 лева всяка, включваща: главница, лихва и вноска
по закупен пакет от допълнителни услуги. Общата сума на постъпилите плащания по
договора за кредит към 27.07.2018г. е в размер на 352,47 лева, от които
150,10лв. главница по кредита, 46,43 лв. лихва, както и 155,22лв вноска по
закупен пакет от допълнителни услуги. В извлечението е посочено, че остатъчното
задължение по кредита към 27.07.2018г. е в размер на 703.50 лева.
Не
е спорно между страните обстоятелството, а и от представеното от ищеца копие на
преводно нареждане се установява, че сумата от 500,00 лева е преведена от
ищцовото дружество по банковата сметка в „Прокредит Банк България“ АД на
въззиваемата М.Д.. Липсва също така спор в производството, че ответната страна
е погасила три вноска преди депозиране на заповедта за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК, а именно сумата от 352,47 лева.
Единственото
спорно по делото на етапа на въззивното производство е обстоятелството, дали
споразумението за предоставяне на допълнителни услуги се явява недействително,
поради противоречието му с императивни правни норми и с добрите нрави, с оглед
прогласяването му за нищожно от първостепенния съд и обявяване с решението за
недължимост на вземането по него.
Следва
да се има предвид, че съгласно трайната практика на ВКС първоинстанционният и
въззивният съд следят служебно за наличие на неравноправни клаузи в
потребителски договор. Възражението на потребителя за неравноправния характер
на договорна клауза не се преклудира с изтичане на срока за отговор на исковата
молба по чл.131 или чл.367 ГПК и може да бъде наведено за първи път и във
въззивното производство, като ограниченията на чл.266 ГПК не се прилагат /
решение №23 от 07.07.2016 г по т.д.№3686/14 г на ВКС , I ТО , рeшение №237 от
20.01.2017 г по т.д.№2927/15 г на ВКС , I ТО , решение №98 от 25.07.2017 г по
т.д.№535/16 г на ВКС , I ТО, Решение №188 от 15.12.2017 г по т.д.№2613/16 г на
ВКС , II ТО и др./
Съгласно
чл.21 ал.1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или
резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. В чл.10а ал.2 ЗПК
изрично е регламентирана забраната да се изисква заплащането на такси и
комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Настоящия
състав, счита че включените в процесния - "пакет от допълнителни услуги
Бонус" представляват действия свързани с усвояването и управлението на
кредита, поради което не може да се приеме, че са същински допълнителни услуги
по смисъла на чл.10а, ал.1 ЗПК. Доводите на въззвника, че споразумението за
сключване на допълнителен пакет от услуги е отделна договорка между страните и
не е свързана с отпускане на кредита, са несъстоятелни. Параметрите на
споразумението и включените в него услуги са тясно обвързани с отпускането и
изпълнението на договора за потребителски кредит, поради което същите са
обусловени и в пряка зависимост от сключването на кредита, тъй като не могат да
имат самостоятелно значение. Нещо повече, така наречените "допълнителни
услуги" по т.2, т.3 и т.4 от Споразумението за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги касаят изпълнението на задълженията на потребителя по
договора, а по т.1 на задължение на кредитодателя, но всъщност е действие по
усвояването на кредита, тъй като се отнася до разглеждане и изплащане на
кредита. Предоставянето от ищеца на описаните "допълнителни услуги"
накърнява общите принципи на добросъвестността и добрите нрави, тъй като същите
не могат да доведат до придобиване на икономическа полза за ответника, която да
е еквивалентна на заплащаната цена. Това от своя страна дава възможност за
неоснователно обогатяване на едната от страните по сделката, в случая на
търговеца за сметка на потребителя. Възнаграждението, което последният се е
задължил да заплати за предоставения му пакет от допълнителни услуги е в размер
на 465,66 лева. Съпоставянето на тази сума с предоставения кредит в размер на
500 лева сочи на извода, че сумата се явява прекомерна /чл.143 ал.2 т.5, 19
ЗЗП/ и е налице противоречие с принципите на яснота във взаимните задължения,
справедливост и равнопоставеност на участниците в облигационната връзка.
Заплащането на това възнаграждение от потребителя е предварително, т.е. то е
дължимо само за "възможността за предоставянето" на изброените
по-горе услуги и е без значение дали някоя от тези услуги ще бъде използвана по
време на действието на договора между страните. В случая по делото липсват
доказателства такива услуги изобщо да са предоставяне на заемополучателя, както
е отбелязал и първостепенният съд.
В
нарушение на императивната разпоредба на чл.10а, ал. 4 ЗПК в процесния договор
за потребителски кредит не са посочени нито вида, нито размера, нито действието,
за което се събират съответните такси, като наред с това не е формирана цена за
всяка от услугите поотделно. В сключеното между страните Споразумение само са
изброени услугите. Констатира се, че нито една от тях няма реално стойностно
измерение, а и същата очевидно не съответства с цената, която се заплаща за
ползването на тези възможности. Клаузите касаещи допълнителния пакет услуги са
в противоречие с разпоредбите на чл.10а, ал. 2 - 4 ЗПК , нищожни са и не
пораждат правни последици .
Отделно
е налице и противоречие с разпоредбата на чл.19 ал.4 ЗПК, както правилно е
приел и първостепенният съд. Начисляването и събирането на посочените суми по
"Пакет допълнителни услуги" не представлява плащане за услуга, а
прикрива лихви по кредита, с което се надхвърлят ограниченията на закона за
максимален размер на ГПР. Клаузите, регламентиращи заплащането на цената на
услугата по т.нар. "Допълнителен пакет услуги" са неравноправни по
смисъла на чл. 143 ЗЗП.
Предвид
изложеното искането във въззивната жалба, за отмяна на решението в
отхвърлителната част, следва да бъде оставено без уважение. По тази причина
съдът следва да обсъди направеното искане в условията на евентуалност за
присъждане на чистата стойност на отпусната главница. Разпоредбата на чл.23 от ЗПК, касае случаите в
които договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен. В тази
хипотеза потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. Отделно от това в случая е безспорно, че
ответницата е извършила погасяване по кредита в размер на 352,47, от които 150,10лв. е погасената главница
по кредита, т.е. чистата сума по кредита е в размер на 349,90 лв., в която част
исковата претенция е уважена и е влязла в сила.
Въпреки,
че няма изрично наведени възражение в
тази насока, но за изчерпателност настоящия състав намира за необходимо да
посочи, че споделя и изводите на съда за недължимост на сумата от 43,16 лева,
представляваща договорна лихва по сключения между страните договор за
потребителски кредит и правилно исковата
претенция в тази част е отхвърлена. Видно от заповедта за изпълнение
претенцията на ищеца се свежда само до вземане в размер на 703,50 лева,
представляващо непогасена главница по договор за кредит сключен с ответника М.Д..
Посочено е изрично, че същото не включва договорна лихва. Едва в исковото
производство е конкретизирано, че така търсената сума е формирана от вземане за
главница, договорна лихва и такса за допълнителни услуги. Безспорно установителните
искове по чл. 422, вр. с чл. 415 ГПК са
последица от инициирано преди това заповедно производство, като целта му е да
се установи съществуването на вземането така както е претендирано в заповедното
производство. Поради което и доколкото ищеца не е заявил искане за договорна
лихва в заповедното производство, съдът правилно се е произнесъл само до
установения в исковото производство размер на вземането за главница,
респективно е уважил същия.
При липсата на други оплаквания с въззивната жалба, и
след преценка, че в решението не са допуснати нарушения на императивни
материалноправни норми, въззивният съд намира, че атакуваният съдебен акт е
правилен и като такъв следва да бъде потвърден.
С
оглед изхода на делото на въззивникът в настоящото производство разноски не се
дължат.
Предвид размера на обжалваемия интерес, настоящото
решение не подлежи на касационно обжалване, съобразно с ограничението по чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК /изм. ДВ, бр. 100/21.12.2010 г., ДВ, бр. 50/2015 г., ДВ,
бр. 86/2017 г. /.
По горните съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № II-55-107321 от 07.05.2019 г.,
постановено по гр. д. № 49985/2018г. по описа на Софийски районен съд (СРС), II
ГО, 55 - и състав, в обжалваната част.
Решението не подлежи на касационно обжалване съгласно
разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.