№ 3500
гр. София, 30.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на четвърти ноември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Членове:Силвана Гълъбова
Мария Стойкова
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело
№ 20221100504097 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника А. К. П. срещу решение от 10.01.2022
г., изменено в частта за разноските с определение от 04.03.2022 г., по гр.д. №31307/2021 г.
на Софийския районен съд, 34 състав, в частта, в която са уважени предявените от „Т.С.”
ЕАД срещу жалбоподателя установителни искове с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.79
ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.150 ЗЕ и чл.86 ал.1 ЗЗД за 1/3 част от следните суми: сумата от 1130,23
лв. – главница за ползвана топлоенергия за периода 01.07.2017 г. – 10.03.2018 г. за
топлоснабден имот, находящ се в гр. София, жк. *******, ведно със законна лихва от
11.03.2021 г. /датата на депозиране на заявлението/ до изплащане на вземането; сумата от
43,21 лв. – цена за дялово разпределение на топлинна енергия 11.03.2018 г. – 30.04.2020 г.,
ведно със законна лихва от 11.03.2021 г. /датата на депозиране на заявлението/ до изплащане
на вземането; сумата от 140,76 лв. – обезщетение за забава за периода 15.09.2018 г. –
23.02.2021 г.; сумата от 7,00 лв. – обезщетение за забава върху главницата за дялово
разпределение за периода 31.03.2018 г. – 23.02.2021 г., като ответникът е осъден да заплати
на ищеца разноски за заповедното и исковото производство.
В жалбата се твърди, че решението е недопустимо, тъй като установителните искове
не са предявени в срока по чл.415 ал.1 ГПК. Предвид изложеното жалбоподателят моли
въззивния съд да обезсили обжалваното решение. Претендира разноски.
Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва по
жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Третото лице-помагач „Т.С.” ЕООД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема
становище по въззивната жалба.
Образувано е и по въззивна жалба на ищеца „Т.С.” ЕАД срещу решение от 10.01.2022
г., изменено в частта за разноските с определение от 04.03.2022 г., по гр.д. №31307/2021 г.
1
на Софийския районен съд, 34 състав, в частта, в която са отхвърлени предявените от
жалбоподателя срещу А. Л. П. и А. К. П. установителни искове с правно основание чл.422
ГПК вр. чл.79 ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.150 ЗЕ за разликата над сумата от 1130,23 лв. до пълния
претендиран размер от 1529,83 лв. – главница за ползвана топлоенергия за периода
01.07.2017 г. – 10.03.2018 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, жк. *******,
като ищецът е осъден да заплати на ответниците разноски за заповедното и исковото
производство.
В жалбата се твърди, че решението е неправилно и постановено в нарушение на
материалния закон. Сочи, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че вземанията
за посочения по-горе период са погасени по давност. Предвид изложеното жалбоподателят
моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да уважи изцяло предявените искове
за главница за топлинна енергия. Претендира разноски.
Въззиваемите А. Л. П. и А. К. П. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорват
жалбата и молят първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Не претендират
разноски.
Третото лице-помагач „Т.С.” ЕООД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема
становище по въззивната жалба.
Предмет на настоящото въззивно производство е и определение на СРС, постановено
на 04.03.2022 г. в частта, в която е изменено на решението в частта за разноските, като
„Т.С.” ЕАД е осъдено да заплати на А. Л. П. и А. К. П. разноски в общ размер на сумата от
330,58 лв. Това определение е обжалвано от „Т.С.” ЕАД с частна жалба от 15.03.2022 г., в
която е посочено, че неправилно съдът е присъдил на ответниците разноски в заповедното
производство. Жалбоподателят моли определението на СРС да бъде отменено, като бъде
оставена без уважение молбата на ответниците за присъждане на адвокатско възнаграждение
в заповедното производство.
Ответниците по частната жалба А. Л. П. и А. К. П. в законоустановения срок
оспорват същата.
Решението на СРС в частта, в която предявените установителни искове срещу
ответника А. Л. П. са уважени не е обжалвано от него, и в частта, в която са отхвърлени
предявените установителни искове за главница за дялово разпределение и за лихва за забава
върху главниците за топлинна енергия и дялово разпределение за разликата над посочените
по-горе размери, не е обжалвано от ищеца, поради което е влязло в сила в тези му части.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
По въззивната жалба на ответника А. К. П.:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Предмет на
установителния иск, предявен по реда на чл.422 ал.1 ГПК, е вземането по смисъла на чл.410
ГПК, респ. чл.417 ГПК, според изричната норма на чл.415 ал.1 ГПК – установява се
2
дължимостта на сумата, за която е издадена заповедта за изпълнение, на основанието, на
което е претендирана със заявлението и на което заповедта за изпълнение е издадена. В този
смисъл следва да има идентитет между страните и предмета на заповедта за изпълнение и
установителния иск. Както съдът, извършващ преценката предявен ли е искът за
съществуване на вземането в посочения срок /чл.415 ал.2 ГПК/, така и съдът по иска по
чл.422 ГПК извършват преценка за идентичност на претендираното материално субективно
право съобразно неговата индивидуализация, въведена от заявителя, съответно - ищец по
иска за съществуване на вземането. Тази преценка се извършва въз основа на заявените
основание и петитум. Установителният иск за вземането по чл.410 ГПК, респ. чл.417 ГПК
следва да бъде предявен в 1-мес. срок от съобщението съгласно разпоредбата на чл.415 ал.4
ГПК.
В процесния случай е видно от съдържанието на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение по чл.410 ГПК, по което е било образувано гр.д. №14372/2021 г. по описа на
СРС, ГО, 34 състав, че ответникът е претендирал процесните вземания от двамата длъжници
А. Л. П. и А. К. П. в условията на разделна отговорност при следните квоти: А. Л. П. - 2/3 и
А. К. П. – 1/3, като и двамата длъжници са подали възражение срещу заповедта за
изпълнение в срока по чл.414 ал.2 ГПК, и с разпореждане от 28.04.2021 г. заповедният съд е
указал на заявителя на основание чл.415 ал.1 ГПК да предяви иск в 1-мес. срок.
Разпореждането е получено от заявителя на 05.05.2021 г. и в 1-мес. срок по чл.415 ал.4 ГПК
заявителят е предявил установителен иск по реда на чл.422 ал.1 ГПК за пълния размер на
вземанията, но само срещу ответника А. Л. П..
С разпореждане от 18.06.2021 г. СРС, 34 състав, е дал указания на ищеца в 1-седм.
срок да посочи фактите, обуславящи правния му интерес да претендира всички суми по
издадената заповед по чл.410 ГПК само от единия длъжник, при условие, че в заповедното
производство има двама длъжници, от които сумите се претендират при условията на
разделна отговорност. Разпореждането е получено от ищеца на 21.06.2021 г. и в 1-седм. срок
ищецът е отстранил нередовностите на исковата молба и е уточнил, че сумите се
претендират разделно от двамата длъжници и по квотите по издадената заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК А. Л. П. и А. К. П..
Съгласно разпоредбата на чл.129 ал.5 ГПК исковата молба се смята за редовна от
дена на подаването, поради което следва да се приеме, че исковата молба срещу длъжника
А. К. П. е предявена срещу него в преклузивния срок по чл.415 ал.4 ГПК.
По въззивната жалба на ищеца:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и
правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272
ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на
решението, следва да се добави и следното:
Спорът по настоящото дело се съсредоточава върху обстоятелството дали вземанията
за посочения по-горе период са погасени по давност.
3
Съгласно ТР №3/18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС, понятието „периодични плащания”
по смисъла на чл.111 б.”в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения
за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чиито
падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на
плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите да са
равни и плащанията да са еднакви, т.е. давността за вземания на „Топлофикация” ЕАД е
тригодишна.
За процесния период са действали Общите условия от 2016 г., за които на съда е
служебно известно, че са публикувани през мес.07.2016 г. Съгласно чл.32 ал.1 ОУ/2016 г.
месечната дължима сума за доставената топлинна енергия на клиент в СЕС, в която
дяловото разпределение се извършва по смисъла на чл.71 НТ, се формира въз основа на
определеното за него прогнозно количество топлинна енергия и обявената за периода цена,
за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача, а съгласно ал.2, месечната
дължима сума за доставената топлинна енергия на клиент в СЕС, в която дяловото
разпределение се извършва по смисъла на чл.73 НТ, се формира въз основа на определеното
за него реално количество топлинна енергия и обявената за периода цена, за която сума се
издава ежемесечно фактура от продавача. Съгласно ал.3 на същата разпоредба след
отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от
търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия за стойността на
фактурите по ал.1 и фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния
период, определено на база изравнителните сметки. Разпоредбата на чл.33 ал.1 предвижда
клиентите да заплащат топлинната енергия в 45-дневен срок след изтичане на периода, за
който се отнасят.
С други думи, при тази уредба на отношенията и с оглед момента на настъпване на
изискуемостта на месечните дължими суми за топлинна енергия следва извод, че вземанията
за цена на топлинна енергия за периода 01.07.2017 г. - 10.03.2018 г. се явяват погасени по
давност, тъй като от датата на настъпване на изискуемостта им до датата на депозиране на
исковата молба е изтекъл тригодишният срок по чл.111 б.„в“ ЗЗД. Обстоятелството, че
ищецът претендира вземания, представляващи месечни дължими суми за прогнозна
консумация на топлинна енергия, които са погасени по давност, като се позовава на общи
фактури, издадени през мес.07.2018 г., мес.07.2019 г. и мес.07.2020 г. и чрез включването им
в тези фактури, е незаконосъобразно и граничи със злоупотреба с права, доколкото с това
действие се цели избягване на евентуални възражения за давност от страна на клиентите на
топлинна енергия.
Поради изложеното решението на СРС в обжалваните части следва да бъде
потвърдено изцяло.
По частната жалба:
С молби от 08.02.2022 г. двамата ответници са поискали съдът да измени решението
в частта за разноските, като им се присъдят разноски и в заповедното производство
съобразно отхвърлената част на исковете.
С обжалваното определение СРС е уважил молбата и е изменил решението в частта за
разноските, като е присъдил на двамата ответници разноски в заповедното производство в
размер на сумата от 165,29 лв., представляваща адвокатско възнаграждение.
По силата на чл.248 ал.1 ГПК съдът, по искане на страните, може да измени
постановеното решение в частта му за разноските, ако са налице основания за това.
Изменението в частта за разноските може да се наложи, поради погрешно изчисляване на
размера им или частта, която се понася от съответната страна, както и поради грешки във
фактическите констатации и правните изводи на съда, въз основа на които той се е
произнесъл по разпределението на разноските.
4
Възражение по чл.414 ГПК не се постановява в самостоятелно състезателно
производство, а е само предпоставка за предявяване на материалното право на кредитора по
исков път, в което исково производство длъжникът следва да изчерпи възраженията си за
неоснователност на иска. Законът изрично освобождава длъжника от задължението да
мотивира възражението си, поради което и доколкото защитата му в исковото производство
по реда на чл.422 ГПК би била напълно аналогична, няма основание да бъде възмездяван
двукратно за едно и също нещо. За подаването на възражение по чл.414 ГПК и за защитата
срещу иска по чл.422 ГПК възнагражденията обективно биха могли да бъдат поискани за
възмездяване само в производството по чл.422 ГПК. Освобождавайки длъжника от
задължение за мотивиране, законодателят се дезинтересира от основателността на
възражението, тъй като то е само формална предпоставка, но без самостоятелни правни
последици, поради което и изходът на спора за материалното право на кредитора не
предпоставя материална незаконосъобразност на възражението по чл.414 ГПК.
Следователно липсва и функционална обусловеност на същото от изхода на спора за
материалното право /така определение №45/23.01.2019 г., постановено по т.д. №3074/201г.
по описа на ВКС, І ТО/. Ето защо, следва да се приеме, че на длъжниците в производството
по чл.410 ГПК и чл.417 ГПК не се дължат отделно разноски за подаденото възражение по
чл.414 ГПК.
Поради изложеното, настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционният съд
неправилно е приел, че не са налице предпоставки за изменение на постановения акт в
частта за разноските, поради което обжалваното определение следва да бъде отменено и
вместо него постановено друго, с което искането по чл.248 ГПК - отхвърлено.
С оглед изхода на делото и направеното искане на въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД
на основание чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК следва да бъдат присъдени разноски във въззивното
производство в размер на сумата от 100,00 лв., представляваща юрисконсултско
възнаграждение, платими от въззивника А. К. П..
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №153/10.01.2022 г., постановено по гр.д. №31307/2021 г.
по описа на СРС, ГО, 34 състав, в обжалваните части.
ОТМЕНЯ определение №5634/04.03.2022 г., постановено по гр.д. №31307/2021 г. по
описа на СРС, ГО, 34 състав, и вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ искането на А. Л. П. и А. К. П. за изменение на решение, постановено
на 10.01.2022 г. по гр.д. №31307/2021 г. по описа на СГС, в частта за разноските.
ОСЪЖДА А. К. П., ЕГН **********, адрес: гр. София, жк. „*******“, *********, да
заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„*********, на основание чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК сумата от 100,00 лв., представляваща
разноски във въззивното производство.
Решението е постановено при участие на третото лице-помагач на страната на ищеца
„Т.С.” ЕООД.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
5
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6