Р
Е Ш Е Н И Е
№ ............
гр. София, 24.11.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Д въззивен
състав, в публично съдебно заседание на двадесет и втори октомври две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА И.
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Екатерина Калоянова,
като разгледа докладваното от младши съдия Малоселска в.гр.дело № 14109 по описа за 2019 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение
№ 514928 от 24.10.2018 г., постановено по гр.
д. № 30073 по описа за 2018 г. на СРС, 163 състав, е
уважен иск с правно основание чл. 415 ГПК, вр. чл. 124 ГПК и чл. 7, т. 1 от
Регламент (ЕО) № 261/2004 на Европейския парламент и на Съвета, предявен от В.Б.
В. срещу „У.Е.У.“ КФТ, като е признато за установено, че ответникът дължи на ищеца
сумата 250 евро, представляваща обезщетение по чл. 7
от Регламент 261/2004 г. на ЕО за полет, забавен повече от 3 часа W64447 от София
до Варна на 17.12.2017 г., ведно със законна лихва от 13.02.2018 г. /дата на
подаване на заявление по чл. 410 ГПК в съда/ до изплащане на вземането, за
които суми е била издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК по ч.гр.д.
№ 10002/2018 г. на СРС, 163 състав.
С решението си
и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК съдът възложил в тежест на ответника
разноските по делото, както следва: сумата от 325 лева за исковото производство, както и сумата
от 325 лева - разноски по ч.гр.д. № 10002/2018 г. на СРС, 163 състав.
Недоволен от
постановеното решение останал ответникът в първоинстанционното производство,
предвид което и в срока чл. 259, ал. 1 ГПК депозирал въззивна жалба срещу съдебния акт. В жалбата се излагат оплаквания
за неправилност и незаконосъобразност на решението на СРС. Твърди се, че при
постановяването му съдът не съобразил, че от страна на ответника в
производството било проведено доказване за наличието на изънредно обстоятелство
по см. на Регламент 261/2004, което не е могло да бъде преодоляно, въпреки че
превозвачът взел всички необходими мерки. Поддържа се, че обстоятелството имало
такъв характер, че попадало извън ефективния контрол на авиокомпанията /проведена
на 17.12.2017 г. стачка на летище в Тел Авив/. Обръща внимание, че ответникът е
предприел действия по реорганизация на полетите, както и предвидил времеви
запас. Позовава се на съобр. 14 и 15 от Регламента, както и на решение по дело
С-22/11 от 04.10.2012 г. на СЕС. Излага съображения, че в мотивите си СРС
превратно е интерпретирал тълкуването, дадено с решение на СЕС по дело
С-315/15. Позовава се и на решение на СЕС по дело С-294/10 г. Искането до
въззивния съд е да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което
предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендират се разноски за две съдебни
инстанции.
Постъпил е отговор
на въззивната жалба от ищеца в първоинстанционното производство, с който оспорва
жалбата като неоснователна. Заявява становище, че състоялата се на летището в
Тел Авив стачка представлява извънредно обстоятелство, но само по отношение на
полетите от и до тази дестинация, какъвто процесният полет не е. Обръща
внимание, че за стачните действия ответникът е бил известен три дни преди
провеждането им, с оглед което нямат неочакван характер. В тази връзка
отбелязва, че решение по дело С-294/10 на СЕС касае непредвидени, извънредни
обстоятелства, с оглед което е неотносимо в конкретния случай. Поддържа, че
допуснатото закъснение на полета София – Варна се дължи единствено на
автономните решения на превозвача, които се оказали неправилни, още повече от
страна на ответника не били представени никакви доказателства за капацитета на
предприятието. Моли за потвърждаване на първоинстанционното решение и за
присъждане на разноски за въззивната инстанция.
Във въззивното
производство ответникът съобщава за настъпила промяна в правноорганизационната
форма и в наименованието на дружеството, с оглед което и с определение на съда
от 22.10.2020 г. настъпилата промяна е съобразена, като въззивник и ответник в
произовдството е „У.Е.У.“ Црт.
Софийски
градски съд, IV-Д въззивен състав, като
прецени събраните по делото доказателства, взе предвид наведените във въззивната
жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема
следното:
Предявен за
разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК е установителен иск с правно
основание чл. 7, параграф 1, б. „а“ от Регламент /ЕО/261/2004г. /Регламента/ за
сумата от 250 евро, представляваща обезщетение за закъснял полет.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен
състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и
нарушение на императивни материални норми.
По същество,
въззивният съд намира, че решението на СРС е правилно, обосновано и съответства
на приложимия материален закон, като съображенията за това са следните:
С оглед правната
квалификация на предявения иск правилно районният съд е разпределил
доказателствената тежест между страните по спора, като в тази връзка не са
наведени оплаквания във въззивната жалба.
С доклада по делото са отделени като
ненуждаещи се от доказване следните обстоятелства – че ищецът е имал закупен за
полет W64447, опериран от ответника от София /България/ до Варна /България/
на 17.12.2017 г., като полетът е осъществен с начален час на излитане 19,00 ч.
местно време.
Ето защо, по предявения
иск в тежест на ответника е докаже, че закъснението е причинено от събитие,
представляващо извънредно обстоятелство, което не е могло да бъде избегнато,
дори да са били взети всички необходими мерки, и че същото се намира извън
ефективния му контрол.
С оглед доводите
на въззивника, съдържащи се в сезиращата настоящата инстанция въззивна жалба,
съдът приема, че в хода на съдебното дирене пред първата инстанция е
установено, че страните са обвързани от облигационно правоотношение по договор
за въздушен превоз за процесния полет, осъществен с повече от три часа
закъснение, както и че ищецът е изправна страна по сключения договор.
Съгласно чл. 5,
пар. 3 от Регламента, опериращият въздушен превозвач не е длъжен да изплаща
обезщетение по член 7, ако може да докаже, че отмяната е причинена от
извънредни обстоятелства, които не са могли да бъдат избегнати, дори да са били
взети всички необходими мерки. Като извънредни обстоятелства по смисъла на член
5, параграф 3 от Регламента могат да се квалифицират събития, които поради
своето естество или произход не са присъщи на нормалното упражняване на
дейността на съответния въздушен превозвач и се намират извън ефективния му
контрол (вж. в този смисъл решения от 22 декември 2008 г., Wallentin-Hermann, C
549/07, EU: C: 2008: 771, т. 23, от 31 януари 2013 г., McDonagh, C 12/11, EU:
C: 2013: 43, т. 29 и от 17 септември 2015 г., van der Lans, C 257/14, EU: C:
2015: 618, т. 36). Тъй като не всички извънредни обстоятелства освобождават от
отговорност, този, който иска да се позове на тях, трябва да установи, че във
всеки случай те не биха могли да бъдат избегнати чрез съобразени със ситуацията
мерки, тоест чрез мерки, които в момента на настъпването на тези извънредни
обстоятелства отговарят по-специално на технически и икономически условия,
поносими за съответния въздушен превозвач (вж. решение от 12 май 2011 г.,
Eglitis и Ratnieks, C 294/10, EU: C: 2011: 303, т. 25 и цитираната съдебна
практика). В този смисъл той трябва да установи, че дори като използва всички
човешки или материални ресурси и финансови средства, с които разполага, явно не
би могъл — освен с цената на непоносими жертви с оглед на капацитета на
предприятието си към дадения момент — да избегне извънредните обстоятелства, с
които се сблъсква, да доведат до отмяната на полета или до закъснение при
пристигането му от три или повече часа (вж. в този смисъл решения от 19 ноември
2009 г., Sturgeon и др., C 402/07 и C 432/07, EU: C: 2009: 716, т. 61 и от 12
май 2011 г., Eglitis и Ratnieks, C 294/10, EU: C: 2011: 303, т. 25). Съгласно
Конвенцията от Монреал, задълженията на опериращите въздушни превозвачи следва
да бъдат ограничени или отменени в случаите, когато дадено събитие е причинено
от извънредни обстоятелства, които не са могли да бъдат избегнати, дори при
вземане на всички разумни мерки. Такива обстоятелства може да възникнат
по-специално в случаи на политическа нестабилност, метеорологични условия,
несъвместими с експлоатацията на съответния полет, рискове за сигурността,
неочаквани дефекти в системата за безопасност на полета и стачки, които оказват
влияние върху дейността на въздушния превозвач.
В настоящия случай
правилно районният съд е приел, че не е налице извънредно обстоятелство по
отношение на процесния полет от София до Варна. Стачката, на която се позовава
ответникът, е проведена на летището в Тел Авив, Израел. Безспорно е, че същата
представлява извънредно обстоятелство по смисъла на Регламента и Конвенцията от
Монреал, но само по отношение на полетите от и до Тел Авив. Процесният полет,
по който се претендира заплащането на обезщетението, е вътрешен, между две
точки на територията на Република България. Макар предходните полети от София
до Тел Авив и от Тел Авив до София да са извършени със същото въздухоплавателно
средство, с което е извършен и процесния полет, това не обуславя извънредност
на събитието по отношение на полета София – Варна. От събраните писмени
доказателства и от направеното признание от ответника се установява, че
последният е разполагал с информация за очаквани стачни действия на летището в
Тел Авив три дни по-рано, като в съобщението от ДП "Ръководство на
въздушното движение" е посочено, че за периода 14.12.2017 г. - 17.12.2017 г. са излъчени три съобщения за
стачка на летището Бен Гурион в Тел Авив. Следователно това събитие не е
непредвидимо и неочаквано за ответника и същият е разполагал с възможността да
обезпечи точното изпълнение на задължението си във времево отношение досежно
процесния полет, като осигури друго въздухоплавателно средство. По делото не се
установява да са взети мерки от страна на превозвача за реогранизация на
изпълняваните от него полети, които да са довели до избягване на закъснението.
Напротив, независимо от очакваното забавяне поради стачката в Тел Авив,
ответникът не е осигурил допълнителни летателни средства, извън първоначално
предназначеното за тези полети - самолет № HA-LWV. Тоест, при съобразяване на
обстоятелството, че тези полети са последователни и забавянето на предходните
ще доведе до забавяне на последващите, ответникът не е предприел мерки за
избягване на тези последици, а е счел, че ще изпълни полетите с очакваното
закъснение. По делото няма ангажирани доказателства, че на процесната дата
всички летателни апарати на дружеството са били заети с планирани полети или че
навременното изпълнение на процесния полет би довело до непоносими икономически
последици за авиопревозвача, които евентуално биха могли да оправдаят
поведението му. Ето защо обстоятелството, че от страна на ответника са
предприети действия по реорганизация, изразяващи се в промяна на
въздухоплавателното средство, което да осъществи и трите последователни полета
/последният от които е процесният/ не съставлява ефективна мярка, доколкото
полетите са изпълнени /както е било предвидено и преди промяната на конкретната
машина, с която да бъдат осъществени превозите/ от едно и също
въздухоплавателно средство.
В случая не е
налице хипотеза на извънредно обстоятелство, което не е могло да бъде избегнато
при полагане на нужната грижа и предприемане на съответните мерки по планиране
ресурсите на превозвача и реорганизация на полетите. Въззивникът е разполагал с
три дни да организира ресурсите си в своите бази по начин, че да не бъдат
засегнати пътниците на процесния полет от София до Варна. Същият не твърди,
нито представя доказателства за наличие на невъзможност, с оглед капацитета на
предприятието, да планира програмата си по начин, че да не бъдат засегнати
пътниците на процесния полет. Ето защо дължи заплащане на претендираното
обезщетение за забавения полет.
По конкретните
доводи, направени с въззивната жалба, съдът намира за необходимо да посочи и
следното:
Позоваването на
съображение 15 от Регламент № 261/2004 и на решението по дело С-22/11 на СЕС в
случая не може да освободи превозвача от отговорност. Съгласно даденото със
същото решение тълкуване извънредните обстоятелства могат да се отнасят само за
„определен самолет в определен ден“, вследствие на това, че подобни обстоятелства
са засегнали предходен полет. Всъщност понятието „извънредни обстоятелства“
цели да ограничи задълженията на въздушния превозвач, даже да го освободи от
тях, когато въпросното събитие не е могло да бъде избегнато, дори да са били
взети всички необходими мерки. Както се посочи и по-напред в решението, на
ответника е било известно обстоятелството за провеждане на стачка на летището в
Тел Авив, но последният въпреки това е взел решение полетът София – Варна да
бъде изпълнен със същото въздухоплавателно средство, като не е доказал по
делото, че тази мярка, с оглед капацитета на предприятието, е била единственият
възможен начин за осъществяване на полета. В тази връзка не е установено, че отреждането
на друга машина за изпълнение на процесния полет би представлявала за
предприятието на ответника непоносима жертва, на каквито твърдения се позовава
дружеството, както в отговора, така и във въззивната жалба.
Тук е мястото
съдът да отбележи, че съгласно приложимата по казуса разпоредба на чл. 6 от
регламента закъснение е налице, когато опериращ въздушен превозвач очаква по
разумни причини даден полет да закъснее повече от времето за излитане по
разписание за два или повече часа при полети до 1500 километра, в който случай
превозвачът има допълнителни задължения съгласно регламента. Процесният полет е
именно такъв – разстоянието не превишава 1500 км. Същевременно ответникът се
позовава, че очакваното време на закъснение на предходния полет Тел Авив –
София първоначално е било около 1,30 часа /с оглед първоначално предвиденото
време за продължителност на стачката/. Съдът приема обаче, че с оглед
качеството на професионалист в дейността, която осъществява, превозвачът е
следвало да предвиди по-голям запас от време, а не да планира, че след като
полетът се е очаквало да кацне в 10:25 ч. на летището в Тел Авив, а стачката е
предвидена да приключи в 12:00 ч., то очакваното закъснение /макар и
първоначално такова/ е в рамките на 1:30 часа, с оглед организацията на
дейността на всяко летище и предвид факта, че други полети със същата крайна
дестинация също са закъснели заради стачните действия.
Неоснователно е оплакването на
въззивника, че в конкретния случай приложение не следва да намери тълкуването,
дадено с решение по дело С-315/15 на СЕС. Съгласно съображенията, изложени в
същото /параграф 29/, в тежест на превозвача е да установи, че дори като
използва всички човешки или материални ресурси и финансови средства, с които
разполага, явно не би могъл — освен с цената на непоносими жертви с оглед на
капацитета на предприятието си към дадения момент — да избегне това извънредните
обстоятелства, с които се сблъсква, да доведат до отмяната на полета или до
закъснение при пристигането му от три или повече часа (вж. в този смисъл
решения от 19 ноември 2009 г., Sturgeon и др., C-402/07 и C-432/07,
EU:C:2009:716, т. 61 и от 12 май 2011 г., Eglītis и Ratnieks, C-294/10,
EU:C:2011:303, т. 25). Именно защото тези обстоятелства не са установени по
делото, съдът не може да извърши преценка дали предвиждането и осигуряването на
друго въздухоплавателно средство, което да изпълни процесния полет София –
Варна, би представлявало за предприятието на ответника непоносима жертва, а
този извод на съда няма как да почива на предположение.
Настоящият състав
на въззивния съд не намери основание за промяна на изводите си и въз основа на
възприетото с решение по дело С-294/10 СЕС, на което въззивникът се позовава в
сезиращата настоящата инстанция въззивна жалба. Както е посочил съда на ЕС в
това решение /пар. 33 – 35/ за преценката на съда дали авиопревозвачът е взел
всички необходими мерки е от значение единствено капацитетът да извърши целия
планиран полет, разбиран като „единица“ транспорт, осъществяван от въздушен
превозвач, който определя своя маршрут (вж. в този смисъл Решение от 10 юли
2008 г. по дело Emirates Airlines, C-173/07), въпреки настъпването на
извънредни обстоятелства, довели до известно закъснение. Първоначално
констатираното закъснение към момента на отпадането на извънредните
обстоятелства или спрямо времето за излитане по разписание обаче впоследствие
може да се увеличи поради натрупването на различни вторични усложнения,
свързани с невъзможността за редовно осъществяване на полета съгласно
разписанието, каквито са например затрудненията във връзка с преразпределянето
на въздушните коридори или с условията за достъп до летището на кацане,
включително ако то е изцяло или частично затворено през определени часове на
нощта. В такива случаи след извършването на полета крайното му закъснение би се
оказало значително по-голямо от първоначално констатираното. Ето защо, когато
се преценява дали мерките, които въздушният превозвач е взел при планирането на
полета, изчерпват необходимото, трябва да се вземат предвид тези вторични
рискове, доколкото е възможно да се предвидят и пресметнат определящите ги
фактори.
Ето защо не е достатъчно
установяване по делото, че превозвачът е предвил определен запас от време,
който сам по себе си като мярка, се е оказал недостатъчен в случая, доколкото
не е установено по делото, че с оглед капацитета на цялото предприятие на
ответника, това е била единствената възможна мярка и предприемане на други
действия, извън нея, за превозвача биха представлявали непоносима тежест
/жертва/.
С оглед изводите
на съда за основателност на предявения иск, въззивната жалба е неоснователна, а
решението на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено.
По разноските:
Решението на
първоинстанционния съд следва да се потвърди и в частта за разноските,
доколкото определението на СРС, постановено по реда на чл. 248 ГПК, е влязло в
сила поради необжалването му.
Тъй като въззивната
жалба е неоснователна, разноски за въззивното производство се следват само на
въззиваемата страна. Искане за присъждането им е своевременно заявено, като от
представените доказателства се установява извършването на разноски в размер на
300 лв. - заплатено в брой на процесуалния представител на ответника адвокатско
възнаграждение. Съдът намира за неоснователно възражението на въззивника по чл.
78, ал. 5 ГПК, предвид обстоятелството, че заплатеният адвокатски хонорар не
надвишава минималния такъв съгласно разпоредбите на Наредба № 1 от 2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения. Ето защо и на основание чл.
78, ал. 3 ГПК сума в посочения размер следва да се възложи в тежест на въззивника.
Така мотивиран,
Софийски градски съд, IV Д въззивен
състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 514928 от 24.10.2018 г., постановено по гр.
д. № 30073 по описа за 2018 г. на СРС, 163 състав.
ОСЪЖДА „У.Е.У.“ Црт., вписано в регистъра на дружествата под
№ 01-*****, със седалище в гр. Будапеща, Унгария, да заплати на основание чл.
78, ал. 3 ГПК на В.Б. В., ЕГН **********, сумата от 300 лв., представляваща
разноски за въззивното производство.
Решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.