Р Е Ш Е Н И Е
№ 833
гр.
Пловдив, 14.08.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД - ПЛОВДИВ, Гражданско отделение, IX
въззивен състав, в открито съдебно заседание на двадесет и осми юли две хиляди
и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ФАНЯ РАБЧЕВА
КОСТАДИН ИВАНОВ
при участието на секретаря Пенка
Георгиева, като разгледа докладваното от младши съдия Иванов в. гр. дело № 1034
по описа на съда за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на ГД „Пожарна безопасност и защита на населението“ към
МВР, с адрес гр. ****, представлявана от гл. комисар Н. Н., подадена чрез
процесуалния представител ст. юрк. С.С., против решение № 1210 от 19.03.2020 г.
постановено по гр.дело № 17736 по описа
на РС-Пловдив за 2019 г., с което жалбоподателят е осъден да заплати на И.М.Л.
сумата от 1711,28 лв., представляваща възнаграждение за положен извънреден труд
в размер на 243 часа за периода 01.09.2016 г. – 30.09.2019 г., както и сумата
от 222, 45 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на
възнаграждението за извънреден труд за периода първо число на месеца, следващ
последващия полагането на труда месец, до 30.10.2019 г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от 30.10.2019 г. до окончателното изплащане,
както и сумата от 395, 59 лв.– разноски, като за разликата над уважения до
пълния предявен размер от 243,99 лв. на мораторното обезщетение за забава е
отхвърлил иска като неоснователен и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК е осъдил
ищеца да заплати на ответника сумата от 1,65 лв. радноски.
С
обжалваното решение жалбоподателят е осъден да заплати в полза на бюджета на
съдебната власт, по сметка на ПРС сумата от 118,45 лв. - държавна такса, както
и 100 лв. - разноски за ССЕ.
В
жалбата се навеждат твърдения за неправилност и необоснованост на обжалваното
решение, за което се сочи, че е постановено при неправилно тълкуване и прилагане
на нормативната уредба, която регламентира полагането, отчитането и заплащането
на нощен труд от държавните служители, чиито служебни правоотношения се уреждат
от ЗМВР. Жалбоподателят счита, че през процесния период от 01.09.2016 г. до
30.09.2019 г. служебните правоотношение
между страните са се уреждали от Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. на министъра
на вътрешните работи, която изключва приложението на общите правила, установени
в КТ и Наредбата за структура и организация на работната заплата (НСОРЗ). Счита
за неправилен и необоснована извода на районния съд за неприложимост на нормата
на чл. 187, ал. 3, пр. последно от ЗМВР при уредбата на служебните
правоотношения между страните, доколкото същата има дискриминационен характер и
поставя в неравностойно положение служителите по чл. 142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР
спрямо тези, чиито правоотношения се уреждат от КТ и ЗДСл, респ. че приложение
следва да намери чл. 140, ал. 1, пр. 2 от КТ, като се приеме за нормална
продължителност от 7 часа нощен труд за денонощие. Твърди, че това заключението
на районния съд не е съобразено с приложимата правна уредба, а именно Наредба №
8121з-776/29.07.2016 г. и ЗМВР, както и че не е налице неравно третиране на
разглежданата категория служители на МВР, доколкото те се ползват със
специалната закрила по чл. 140, ал. 3 и 4 от КТ, която ползват и останалите
работници и служители, както и че за тях са предвидени множество компенсаторни
механизми с оглед характера на дейността им. В този смисъл излага подробни
съображения, акцентирайки върху статута, организацията на работното време и
спецификите на функциите и на служебните правоотношения на служителите по чл.
142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР.
Жалбоподателят
също така излага подробни аргументи в подкрепа на твърденията си, че уредбата
на възнагражденията на служителите по чл. 142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР, в това
число и за положен нощен и извънреден труд, е регламентирана изцяло съобразно
ЗМВР, доколкото нито в ЗДСл, нито в ЗМВР има непряко препращане към КТ, като
сочи, че във всички случай, в които материята е уредена идентично с тази в КТ,
препращането е пряко с посочване на конкретни правни норми. В този смисъл твърди още, че по аргумент от
чл. 187, ал. 3, изр. последно от ЗМВР нормалната продължителност на нощния труд
по ЗМВР е 8 часа, като положения труд в тези рамки не се трансформира в дневен
такъв при коефициент от 1.143, както е по КТ, е се заплаща на основание Наредба
№ 8121з-791/28.10.2014 г. на министъра
на вътрешните работи по 0.25лв. на час.
На
следващо място навежда твърдения за необоснованост на извода на районния съд,
че при преизчисляване на положените от служителите часове нощен труд в дневен
се дължи заплащане като извънреден труд. В този смисъл излага подробни
съображения и сочи съдебна практика. Счита, че възприетото от съда, а именно,
че при преизчисляване на часовете нощен труд съобразно НСОРЗ с коефициент 1.143
получените допълнителни часове да се заплащат като извънреден труд, би
поставило в по-неблагоприятно положение работещите по трудови правоотношение
спрямо служителите, чиито правоотношения се уреждат от ЗМВР, както и че
противоречи на чл. 187, ал. 3 от ЗМВР.
В
заключение описва реда и механизма, по който следва да се начислява и заплаща
възнаграждението за положен извънреден труд. Въз основа на изложеното счита, че
заключението на ССчЕ не следва да се кредитира в частта, в която е изчислено
възнаграждение след извършеното преобразуване на часовете нощен труд с
коефициент 1.143. Счита, че по делото не
се е доказало да е налице неизплатено възнаграждение за положен извънреден
труд.
Жалбоподателят
моли за отмяна на първоинстанционното решение като неправилно и необосновано.
Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, заплатено от
въззиваемата страна. Претендира присъждане на направените съдебно-деловодните
разноски, както и юрисконсултско възнаграждение.
В
законоустановения срок е постъпил отговор на въззивната жалба от страна на И.М.Л.,
чрез процесуалния му представител адв. З. Б., в който се оспорва въззивната
жалба като неоснователна. Въззиваемата страна счита, че обжалваното решение е
правилно и законосъобразно, постановено въз основа на доказателствата по
делото, като съдът не е допуснал неправилно тълкуване на закона нито
процесуални нарушения. Навеждат се твърдения за правилност на преценката на
районния съд досежно съответното приложение на КТ и НСОРЗ в служебните
правоотношенията между страните при отчитането и изчисляването на положените
часове нощен и извънреден труд, като се излагат подробни съображения в този смисъл.
Сочи се още, че предвид липсата на изрична норма в ЗМВР, която да регламентира
нормалната продължителност на нощното работно време, на основание чл. 188, ал.
2 от ЗМВР приложение следва да намерят правилата на КТ и НСОРЗ, респ. да се
преизчислят нощните часове положен труд в дневни при коефициент 1.143. Счита,
че ЗМВР и ЗДСл се явяват специални по отношение на КТ и не могат да уреждат
правоотношенията с държавните служители по по-неблагоприятен начин, респ. да
поставят служителите в по-неизгодно положение, спрямо тези по трудово
правоотношение. Следователно при неуредените случай в ЗМВР или тези, чиято
уредба е по-неблагоприятна за служителите, приложение следва да намерят
правилата на КТ и приетите в изпълнение на него подзаконови нормативни актове –
Наредба за структурата и организацията на работната заплата, Наредбата за
работното време, почивките и отпуските и Наредбата за трудовата книжка и
трудовия стаж. В този смисъл счита, че часовете, получени над определената за
месец или за тримесечие норма, след превръщането на нощните часове в дневни,
представляват извънреден труд.
Моли
първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира присъждане на
заплатените съдебно-деловодно разноски и адвокатско възнаграждение и за
въззивната инстанция
Окръжен
съд след преценка на събраните по делото доказателства и становищата на
страните, приема за установено следното:
Въззивната
жалба е подадена против обжалваем съдебен акт в законоустановения срок от
процесуално легитимирано лице, което има интерес от обжалването, поради което
същата се явява допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Съгласно
чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от релевираните основания в жалбата.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо - постановено е в рамките на правораздавателната
компетентност на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и
петитума на искането за съдебна защита.
Съгласно
чл. 269 изр. 2 от ГПК по правилността на решението съдът е ограничен от
посоченото в жалбата, доколкото не се засяга приложението на императивна
материалноправна разпоредба, чието съобразяване съдът е длъжен да прецени.
Съдът,
като съобрази доводите на страните, съгласно правилата на чл. 235 ал. 2 ГПК вр.
чл. 269 ГПК, предвид релевираните в жалбата въззивни основания намира за
установено следното:
Районен
съд – Пловдив е бил сезиран с кумулативно съединени искове с правно основание
чл. 178, ал. 1, т. 3 от ЗМВР и чл. 86 от ЗЗД за присъждане в полза на ищеца на
сумата от 1711,28 лв., представляваща възнаграждение за положен извънреден труд
в размер на 243 часа за периода 01.09.2016 г. – 30.09.2019 г., както и сумата
от 222, 45 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на
възнаграждението за извънреден труд за периода първо число на месеца, следващ
последващия полагането на труда месец, до 30.10.2019 г., ведно със законната
лихва. В решението си същият правилно е приел за безспорно, че въззиваемата
страна – ищец в първоинстанционното производство, е работил на длъжността „****“
в РС „Пожарна безопасност и защита на населението“ – гр. **** при РД „Пожарна
безопасност и защита на населението“ - гр. **** за процесния период от 01.09.2016
г. до 30.09.2019 г., както и че е полагал труд на смени при 24-часов режим по
утвърдени графици съгласно представените по делото протоколи, при режим на
нощна смяна от 22,00 часа до 06,00 часа сутринта, и при сумарно изчисляване на
работното време.
По
делото е прието заключение по ССчЕ на в.л. З. М. Същото е пълно и изготвено от
компетентно лице на базата на събраните по делото материали, не е оспорено от
страните, поради което и правилно е прието от районния съд. Съгласно
заключението на в.л. М. въззиваемата страна е положила общо 1700 часа нощен
труд.
Районният
съд е изложил подробни и добре обосновани аргументи в подкрепа на извода си, че
положените от въззиваемата страна часове нощен труд следва да се преизчислят с
коефициент 1,143 спрямо нормалната продължителност на работното време през
деня, по аргумент от разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ, доколкото същата
намира субсидиарно приложение, предвид липсата на изрична регламентация в този
смисъл както в ЗМВР, така и в приетите въз основа на него подзаконови
нормативни актове. Приел е, че получените след преизчисляването отработени
часове следва да се приемат за извънреден труд. В този смисъл и въз основа на
заключението по ССчЕ е приел, че И.М.Л. е положил общо 243 часа извънреден
труд, който не му е заплатен с увеличение от 50 на сто съгласно чл. 187, ал. 6
вр. ал. 5, т. 2 от ЗМВР (ред. ДВ, бр. 81 от 2016 г.). По тези аргументи е
уважил изцяло предявения иск.
Настоящият
състав на ОС – Пловдив като съобрази доводите на страните и обсъди материалите
по делото намира, че даденото разрешение от първоинстанционния съд по
предявените искове за заплащане на допълнително възнаграждение за извънреден
труд е правилно и следва да бъде споделени, като мотивите за това са следните:
Въззиваемата
страна е държавен служител от системата на МВР съгласно чл. 142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР, чийто статут се урежда от същия закон – чл. 142, ал. 2 от ЗМВР. На
основание чл. 176 от ЗМВР брутното месечно възнаграждение на държавните
служители на МВР се състои от основно месечно възнаграждение и допълнителни
възнаграждения, вкл. и за извънреден труд по арг. на чл. 178, ал. 1, т. 3 от ЗМВР. Съгласно разпоредбата на чл. 187, ал. 5, т. 2 от ЗМВР за служителите,
работещи на смени (какъвто е и въззиваемата страна), работата извън редовното
работно време за отработени до 70 часа на тримесечен период се компенсира със
заплащане на възнаграждение за извънреден труд, който съгласно ал. 6 се заплаща
с 50 на сто увеличение върху основното месечно възнаграждение. Следователно
ЗМВР предвижда възможност за заплащане на възнаграждение за положен извънреден
труд.
Неоснователно
е възражението на жалбоподателя, че неправилно са приложени нормите на КТ за
преизчисляване на положените часове нощен труд с коефициент 1.143, доколкото в
ЗМВР няма пряко препращане към КТ в този смисъл, както и че неправилно не е
съобразена действащата тогава Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. за организация
и разпределение на работното време и компенсиране на работното време при
дежурства за държавните служители. По силата на чл. 187, ал. 9 от ЗМВР редът за
организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за
компенсирането на работата на държавните служители извън редовното работно
време, режимът на дежурство, времето за отдих и почивките за държавните
служители се определят с наредба на министъра на вътрешните работи. През
процесния период е действала Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г., в която е
липсвало изрично правило за преизчисляване при сумирано отчитане на работното
време на положените часове нощен труд с коефициент 1,143, така както това
изрично е уредено с разпоредбата на чл. 31, ал. 2 на отменената Наредба №
8121з-407 / 11.08.2014 г. Липсата на подобно правило в приложимата наредба
обаче не означава, че преизчисляване не следва да се извършва.
Съгласно
разпоредбата на чл. 188, ал. 2 от ЗМВР държавните служители, които полагат труд
за времето между 22,00 ч. и 6,00 ч., се ползват със специалната закрила по
Кодекса на труда, включително и приетите за неговото приложение подзаконови
нормативни актове, в това число и НСОРЗ. Обратното на това тълкуване би довело
до поставяне на държавните служители в системата на МВР в неравностойно
положение спрямо останалите държавни служители, както и спрямо останалите
работници и служители по трудово правоотношение, които получават допълнително
възнаграждение за извънреден труд. В тази насока е налице също съдебна практика
на ВКС относно субсидиарното приложение на друг закон при липса на изрично
уредено заплащане в ЗМВР (Решение № 311/ 08.11.2019г. по гр.д.№ 1144/ 2018г.),
което се явява в съответствие с основен правен принцип за равенство и
недопускане на дискриминация, закрепена в чл. 6 от Конституцията и чл. 14
ЕКЗПЧОС.
До
нарушение на този правен принцип би се стигнало и ако се възприеме за
основателен доводът на жалбоподателя, че през процесния период е била приложима
наредба, в която е липсвала изрична норма, предвиждаща преизчисляването на
нощните часове положен труд в дневни с определен коефициент, и която изключва
приложението на субсидиарните правила на
КТ и НСОРЗ и предвидената в тях специална закрила.
Не се
споделят и твърденията на жалбоподателя, че при стриктното тълкуване на
правилата на Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. няма да се стигне до неравно
третиране на разглежданата категория служители на МВР, доколкото те се ползват
със специалната закрила по чл. 140, ал. 3 и 4 от КТ, която ползват и останалите
работници и служители, както и че за тях са предвидени множество компенсаторни
механизми. Посочените в жалбата привилегии за служителите на МВР са оправдани и
се предвиждат с оглед на спецификите на тяхната дейност и рисковете, които тя
крие, докато преизчисляването на часовете нощен труд по КТ и НСОРЗ следва от
това, че трудът, полаган през нощта, е рисков фактор за здравето на работещите
и води до физиологични и здравословни проблеми. Следователно необоснован се
явява извода на жалбоподателя в разглеждания смисъл.
Въз основа на гореизложеното следва, както и
правилно районният съда е приел, че при сумирано изчисляване на работното време
за работещите на смени държавни служители на МВР следва да се приложи правилото
на чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ за превръщане на нощните часове в дневни с коефициент
1,143, равен на отношението между нормалната продължителност на дневното и
нощното работно време, установени за подневно отчитане на работното време за
съответното работно място.
Видно
от заключението по приетата ССчЕ на в.л. М. отработените от въззиваемата страна
1663 часа нощен труд за процесния период, преизчислени в дневни с по реда на
чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ с коефициент 1.143, възлизат на 1700 часа. Размерът на
допълнителните часове е равен на 243 часа. Същите представляват извънреден
труд, доколкото е положен със знанието и без противопоставянето на работодателя
или на съответния ръководител от работника или служителя извън установеното за
него работно време (арг. чл. 143, ал. 1 от КТ). По делото не е установено
заплащане на допълнително възнаграждение за положения от въззиваемата страна
извънреден труд, съобразно нормата на чл. чл. 187, ал. 6 вр. ал. 5, т. 2 от ЗМВР. Следователно исковата претенция за
заплащане на извънреден труд за процесния период, получен след преобразуване на
положените часове нощен труд в дневен, се явява доказана по основание и размер
и правилно е била уважена от районния съд.
При
уважаването на обуславящия иск за главницата – за дължимото възнаграждение за
положен извънреден труд, правилно районният съд е уважил и обусловеният иск за
заплащане на обезщетението за забава, доколкото същият е доказан по основание и
размер.
По така изложените съображения въззивната
жалба се намира за неоснователна, а обжалваното решение на първоинстанционния съд като правилно ще се
потвърди. В необжалваната част досежно отхвърлителния дипозитив решението на РС
– Пловдив е влязло в сила.
Предвид
изхода на спора в полза на въззиваемата страна следва да се присъди заплатеното от нея адвокатско възнаграждение
в размер, посочен в представения по делото ДПЗС и списък за разноските по чл.
80 от ГПК, а именно 300 лева. Възражението на жалбоподателя по чл. 78, ал. 5 от ГПК е неоснователно, доколкото заплатения хонорар не се явява прекомерен поради
обосноваността на отговора по въззивната жалба. Не се споделят и изводите, че
делото не се отличава с фактическа и по-специално с правно сложност.
Така
мотивиран съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1210 от 19.03.2020 г.
постановено по гр.дело № 17736 / 2019 г.
по описа на РС – Пловдив, XV гр. състав, с което жалбоподателят е осъден да заплати
на И.М.Л. сумата от 1711,28 лв. (хиляда седемстотин и единадесет лева и28 ст.),
представляваща възнаграждение за положен извънреден труд в размер на 243 часа
за периода 01.09.2016 г. – 30.09.2019 г., както и сумата от 222,45 лв. (двеста
двадесет и две лева и 45 ст.), представляваща обезщетение за забавено плащане
на възнаграждението за извънреден труд за периода първо число на месеца,
следващ последващия полагането на труда месец, до 30.10.2019 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 30.10.2019 г. до окончателното изплащане,
както и сумата от 395,59 лв. (триста деветдесет и пет лева и 59 ст.) – разноски,
а в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на РС – Пловдив 118,45 лв.
(сто и осемнадесет лева и 45 ст.) ДТ и 100 лв. (сто лева) депозит за ССчЕ.
ОСЪЖДА ГД „Пожарна безопасност и защита на
населението“ към МВР, с адрес гр. ****, да заплати на И. А. А., ЕГН **********,
адрес ***, сумата от 300 лв. (триста лева) разноски във въззивното
производство.
Решението
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1./
2./