Решение по дело №3269/2021 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№

гр. София, 09.11.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-E въззивен състав в закрито заседание, проведено на седми октомври две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ КОДЖАБАШЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ЙОАНА ГЕНЖОВА

мл. съдия АНТОАНЕТА ИВЧЕВА

при секретаря Капка Лозева, като разгледа докладваното от младши съдия Ивчева в.гр.дело № 3269 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С Решение № 20206179 от 24.09.2020 г., постановено по гр. д. № 5885/2018 г. по описа на СРС, ГО, 82 състав, частично са уважени предявените от „Т.С.“ ЕАД против М.Г.С. обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150, ал. 1 ЗЕ, като е признато за установено, че ответницата дължи на ищеца сума в общ размер на 2524,14 лева – главница, представляваща стойност на доставена от дружеството, но незаплатена топлинна енергия за периода от 05.07.2014 г. до 30.04.2016 г. за топлоснабден имот, находящ се на адрес: гр. София, ж.к. „*****, аб. № 117891, с включена сума за дялово разпределение, ведно със законната лихва, считано от 05.07.2017 г. до изплащане на вземането, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 06.08.2017г. по ч.гр.д. № 44972/2017г. по описа на СРС, ГО, 82 състав, като е отхвърлен иска за разликата над сумата от 2524,14  лева до пълния предявен размер от 3895,22 лева и за периода 01.05.2014 г. – 04.07.2014 г., както и иска за установяване на вземане за обезщетение за забава в размер на законната лихва в размер на 708,53 лева за периода от 15.08.2014 г. до 22.06.2017 г. с включена лихва и върху сумата за дялово разпределение. С решението си СРС е разпределил отговорността за разноски между страните по делото съобразно изхода от спора.

Решението е постановено при участието на „Н.И.“ ООД като трето лице помагач на страната на ищеца.

Недоволен от постановеното решение в частта, с която предявените установителни искове са отхвърлени, останал ищецът в първоинстанционното производство „Т.С.“ ЕАД, предвид което подал въззивна жалба срещу тази част съдебния акт. Жалбоподателят заявява оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на съдебното решение поради противоречието му с материалния закон и погрешна преценка на доказателствата по делото. Излагат се оплаквания и за неправилно приложение от страна на СРС на правилата за давността. Моли за отмяна на решението в обжалваната част и за уважаване в цялост на предявените искове. Претендират се разноски, в това число и юрисконсултско възнаграждение.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответницата в производството, с който се оспорва основателността на доводите, съдържащи се в жалбата на дружеството. Въззиваемата поддържа, че решението на СРС в тази част е правилно и съответства на приложимите норми от матералния закон, а също и на ОУ, с оглед на което заявява искане за потвърждаването на съдебния акт в обжалваната от ищеца част.

В отговора на въззивната жалба е инкорпорирана насрещна въззивна жалба срещу решението в частта, с която установителните искове, предявени срещу ответницата, са уважени. В жалбата се излагат съображения, че съдебният акт в обжалваната му от ответницата част е неправилен като постановен в нарушение на материалния закон. Неправилно първоинстанционният съд приел за установено, че ответницата е единствен наследник, съответно собственик на процесния топлоснабден имот, тъй като по делото не било представено като доказателство удостоверение за наследници. Искането до въззивния съд е да отмени решението в обжалваната част и да отхвърли предявените искове в уважената от СРС част. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на насрещната въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД, с който същата се оспорва като неоснователна. Твърди се, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, с оглед което следва да бъде потвърдени от въззивния съд.

Третото лице-помагач не изразява становище по въззивната жалба на ответника.

Софийски градски съд, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивната жалба и насрещната въззивна жалба пороци на оспорения съдебен акт:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. По същество решението на СРС е неправилно в обжалваната от ответницата част, като с оглед заявените с въззивната жалба и насрещната въззивна жалба доводи въззивният съд следва да изложи свои мотиви по същество на спора и по основателността на исковете, с които е сезиран.

Предявени са обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150, ал. 1 ЗЕ и чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съобразно релевираните твърдения от ищеца възникването на спорното право се обуславя от осъществяването на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието на действително правоотношение по договор за продажба (доставка) на топлинна енергия и 2) продавачът да е доставил топлинна енергия в твърдяното количество на купувача.

Съгласно чл. 153 ЗЕ насрещна страна (купувач) по правоотношението с топлопреносното предприятие за продажба на топлинна енергия са собствениците и титулярите на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение, които се явяват потребители на топлинна енергия и като такива са задължени да заплащат нейната цена. Този кръг от лица законът определя като битови клиенти на топлинна енергия – лица, купуващи топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване за собствени битови нужди, съгласно дефинитивната норма на пар. 1, т. 2а от ДР на ЗЕ. Съобразно разясненията, дадени в Тълкувателно решение от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, в случаите, когато ползването на топлоснабдения имот е предоставено на трето лице по силата на облигационно правоотношение и ползвателят е сключил с топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия, тогава той, а не титулярът на вещно право върху имота, се явява потребител на топлинна енергия и дължи цената за топлофикационната услуга през времетраенето на този договор. Така даденото разрешение признава възможността облигационната връзка с топлопреносното предприятие да възникне и с лице извън кръга на определените в закона, след изрично съгласуване насрещните волеизявления на страните.

Съгласно чл. 150, ал. 1 и ал. 2 ЗЕ правоотношението по продажба на топлинна енергия се регламентира от публично известни Общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР, които влизат в сила 30 дни след публикуването им най-малко в един централен и в един местен ежедневник, като не се изисква писменото им приемане от клиентите купувачи.

По аргумент от визираните законови норми договорът между топлопреносното предприятие и собственикът, респ. вещният ползвател на топлоснабден имот е уреден като договор, сключен при Общи условия, без да са необходими изрични насрещни волеизявления на страните, обективирани в писмена форма. Този договор обвързва по силата на закона лицето, което съгласно нормативната дефиниция се явява потребител на топлинна енергия. В този смисъл фактът на топлоснабдяване на имота и установеното качество на неговия собственик, респ. вещен ползвател като потребител на топлинна енергия са достатъчни да се приеме наличието на възникнало договорно правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет продажба на топлинна енергия.

В случая от констатациите на извършената в хода на първоинстанционното производство съдебнотехническа експертиза, чието заключение настоящият въззивен състав кредитира като компетентно и обосновано изготвено, се установява, че описаният в исковата молба недвижим имот – апартамент № 10, находящ се в гр. София, ж.к. „*****, се намира в сграда в режим на етажна собственост, присъединена към топлопреносната мрежа, като за същия при ищцовото дружество е открита партида с аб. № 117891.

Като писмено доказателство за обосноваване качеството на ответниците на собственици на процесния недвижим имот от страна на ищеца е представен Нотариален акт за собственост върху жилище, дадено като обезщетение срещу отчужден недвижим имот за мероприятия по Закона за териториално и селищно устройство, № 44, том V, нот.дело № 844/1975 г. по описа на П.П.I-ви нотариус при Софийски районен съд, видно от съдържанието на който на 01.07.1975 г. лицето Г.Й.Д.е бил признат за собственик на следния недвижим имот: – апартамент № 10, находящ се в гр. София, ж.к. „*****. Представени са още два броя справки от НБДН, касаещи лични данни и родствени връзки на ответницата и на лицето К.П.Д..

Настоящият въззивен състав при съвкупна преценка на събраните по делото доказателства намира, че ищецът не е установил пълно и главно наличието на първата материална предпоставка, а именно наличието на валидно облигационно отношение. По делото не бяха ангажирани, респективно събрани доказателства, от които да може да се направи извод, че ответницата е носител на право на собственост или ограничено вещно право на ползване върху процесния топлоснабден имот през исковия период. Представените по делото справки от НБДН биха могли да представляват само индиция за спорния факт за настъпило между ответницата и лицата Г.Й.Д.и К.П.Д. наследствено правоприемство и тъй като в процеса на доказване страната не е поискала издаване на удостоверение за наследници, съответно и такова не е било представено по делото, то съдът не може да приеме  за осъществили се в обективната действителност правните последици на наследяването, доколкото ищецът носи доказателствената тежест, тоест процесуалното задължение да установи тяхното настъпване пълно и главно. Не се установява ответницата и да е ползвател на процесния имот през процесния период, с когото ищецът да е сключил индивидуален договор с предмет доставка на топлинна енергия за топлоснабдения имот.

В този смисъл, тъй като не е налице една от материалните предпоставки за уважаване на предявените искове за потребена и незаплатена топлинна енергия и за цена на услуга за дялово разпределение, същите са неоснователни. Следователно съдебният акт следва да се отмени в обжалваната от ответницата част, а с въззивното решение – тези искове да бъдат отхвърлени.

Тъй като обуславящите претенции (главните искове) са неоснователни, то такива се явяват и обусловените (по акцесорните претенции) по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетения за забава в размер на законната лихва върху главниците. Ето защо, първоинстанционното решение, с което тези претенции на ищеца са уважени, следва да се отмени, а исковете – да се отхвърлят с решението на въззивния съд.

В останалата част решението на СРС, с което исковете са отхвърлени, следва да бъде потвърдено, макар и не по изложените от първоинстанционния съд съображения.

По разноските:

В резултат от изводите, до които въззивният съд достигна, решението на СРС следва да се отмени и в частта за разноските, с която в тежест на ответницата такива са възложени. За първоинстанционното производство ответницата има право на разноски, като от представените по делото документи се установява, че такива са извършени в размер на 550 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение, които следва да ѝ се присъдят.

Във въззивното производство разноски се следват само на въззивницата. Последната е поискала присъждането на деловодни разноски, като е доказала, че реално е сторила такива само в размер на 51,41 лева, представляващи заплатена държавна такса, които следва да ѝ се присъдят. До приключване на устните състезания пред въззивния съд обаче не е бил представен договор за правна защита и съдействие, от който да се установява договарянето и начина на заплащане на адвокатско възнаграждение. Ето защо разноски за заплатено адвокатско възнаграждение не ѝ се следват.

С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.

Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд, ГО, IV-E въззивен състав

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ Решение № 20206179 от 24.09.2020 г., постановено по гр.дело № 5885/2018 г. по описа на СРС, ГО, 82 състав, в частта, в която е признато за установено, че М.Г.С., ЕГН *********, дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *****, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150, ал. 1 ЗЕ, сума в общ размер на 2524,14 лева – главница, представляваща стойност на доставена от дружеството, но незаплатена топлинна енергия за периода от 05.07.2014 г. до 30.04.2016 г. за топлоснабден имот, находящ се на адрес: гр. София, ж.к. „*****, аб. № 117891, с включена сума за дялово разпределение, ведно със законната лихва, считано от 05.07.2017 г. до изплащане на вземането, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 06.08.2017г. по ч.гр.д. № 44972/2017г. по описа на СРС, ГО, 82 състав, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *****, срещу М.Г.С., ЕГН **********, искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150, ал. 1 ЗЕ за признаване за установено, че М.Г.С. дължи на „Т.С.“ ЕАД сума в общ размер на 2524,14 лева – главница, представляваща стойност на доставена от дружеството, но незаплатена топлинна енергия за периода от 05.07.2014 г. до 30.04.2016 г. за топлоснабден имот, находящ се на адрес: гр. София, ж.к. „*****, аб. № 117891, с включена сума за дялово разпределение, ведно със законната лихва, считано от 05.07.2017 г. до изплащане на вземането, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 06.08.2017г. по ч.гр.д. № 44972/2017г. по описа на СРС, ГО, 82 състав.

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20206179 от 24.09.2020 г., постановено по гр.дело № 5885/2018 г. по описа на СРС, ГО, 82 състав, в останалата му част, в която са отхвърлени исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150, ал. 1 ЗЕ за разликата над сумата от 2524,14 лева до пълния предявен размер от 3895,22 лева и за периода 01.05.2014 г. – 04.07.2014 г., както и исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване на вземане за обезщетение за забава в размер на законната лихва в размер на 708,53 лева за периода от 15.08.2014 г. до 22.06.2017 г. с включена лихва и върху сумата за дялово разпределение.

ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *****, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на М.Г.С., ЕГН **********, сумата от 550 лева – разноски за производството по гр.дело № 5885/2018 г. по описа на СРС, ГО, 82 състав.

ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *****, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на М.Г.С., ЕГН **********, сумата от 51,41 лева, представляващи заплатена държавна такса за въззивното производство.

Решението е постановено при участието на трето лице-помагач „Н.И.“ ООД на страната на „Т.С.“ ЕАД.

Решението не подлежи на касационно обжалване.

 

 

                                    

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                          ЧЛЕНОВЕ: 1.                               

 

    2.