Решение по дело №19203/2018 на Районен съд - Варна

Р Е Ш Е Н И Е

 

№                            02.04.2020 г.      гр. Варна

 

             В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Варненски районен съд                                                                      гражданско отделение

На пети март                                                                         две хиляди и двадесета година

В открито съдебно заседание в състав:

                                                                                 

       ПРЕДСЕДАТЕЛ:     МАРТИН СТАМАТОВ

 

при секретар Ана Ангелова

Като разгледа докладваното от съдията М. Стаматов

гражданско дело № 19203 по описа за 2018 год.

И за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на гл. „ХVІІІ-та” вр. гл. „ХІІІ-та” ГПК.

Делото е образувано въз основа на искова молба подадена от К.Г.Й., ЕГН **********, с която претендира да бъде установено по отношение на „Ф.и.“ ЕАД, че не му дължи сумите от 1 577.90 лв. (хиляда петстотин седемдесет и седем и 0.90), представляваща главница по договор за издаване на кредитна карта от 28.07.2007год.  сключен между К.Г.Й. и „*****със законната лихва от 27.12.2011г. до окончателното изплащане на сумата; 402.56 лв. (четиристотин и два и 0.56), представляваща договорна лихва върху главницата за периода 06.08.2010 г. до 21.12.2011г. и 49.60 лв. (четиридесет и девет и 0.60), представляваща наказателна лихва за периода 06.08.2010г. до 21.12.2011г., вземането по който договор е прехвърлено от „*****на ответника с договор за цесия от 04.12.2015г.

В исковата молба и уточненията към нея са изложени следните обстоятелства, на които се основават претендираните права: При направена справка в ЦКР –БНБ ищецът установил, че към него има заявено вземане в размер на 3172 лв. от „Ф.и.“ ЕАД. Вземането било придобито с договор за цесия от прехвърлител „*****АД. Единствения договор, който имал с „О.“ АД бил от 28.07.2007г. за кредитна карта с лимит 2000 лв. Оспорва наличието на такова задължение по този договор. Евентуално твърди, че вземането е погасено поради изтекла погасителна давност. Изрично сочи, че не му е известно ответникът да е претендирал от него сумата по някакъв правнорелевантен начин – иск, заявление за изадаване на заповед за изпълнение или др. Претендира се и присъждане на разноски.

В проведеното открито съдебно заседание ищецът уточнява, че не оспорва  автентичността на подписа си в договора за заем и получаването на сумата за главница претендирана от ищеца.

В законоустановения срок по чл. 131 ГПК по делото е постъпил писмен отговор от редовно уведомения ответник, с който оспорва иска като недопустим и евентуално неоснователен. Прави възражение за местна неподсъдност. Сочи, че срещу ищеца е била издадена влязла в сила заповед за изпълнение относно вземането, което се въвежда като предмет на спора, дължимо въз основа на валиден договор за заем сключен между „О.“ АД и ищеца.  Въз основа на заповедта е издаден изп. лист и е образувано изп. дело № 253/2012г. на *****, преобразувано под № 1575/2015г. на ЧСИ Н. Денчева, като последното понастоящем е прекратено. Ответникът е придобил вземането от „О.“ АД с договор за цесия от 04.12.2015г. в хода на образуваното изп. дело. Оспорва твърдението за изтекла давност, тъй като с предприетите изп. действия тя е прекъсвана многократно. Счита, че възражението за давност е недопустимо да се въвежда чрез иск. Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. Претендира разноски.

Съдът, след като прецени събраните в процеса доказателства, поотделно и в съвкупност, прие за установено от фактическа страна, следното:

 От писмените доказателства –  копия от: договор за издаване на кредитна карта от 28.07.2007г.; пълно заверено копие на ИД № 20158070401575 по описа на *****; копие от справка в ЦКР с № БНБ-35324/28.03.2018г.;  Договор за прехвърляне на вземания сключен между „Ф.И.“ ЕАД и „*****на 04.12.2015г. с извадка от Приложение № 1 към Договора  и Приложение № 5- потвърждение за извършена цесия на взеамния на основание чл. 99, ал.3 ЗЗД; пълномощно от ,*****и уведомление за прехвърляне на вземания,   се установява, че: на 28.12.2011г.в полза на  „*****по ч.гр.д.№ 21346/2011г. на ВРС била издадена Заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнитлен лист, с която *****ЕГН ********** бил осъден да й заплати  суми в размер на: 1 577.90 лв. (хиляда петстотин седемдесет и седем и 0.90), представляваща главница по договор за издаване на кредитна карта от 28.07.2007год. сключен между К.Г.Й. и „*****със законната лихва от 27.12.2011г. до окончателното изплащане на сумата; 402.56 лв. (четиристотин и два и 0.56), представляваща договорна лихва върху главницата за периода 06.08.2010 г. до 21.12.2011г. и 49.60 лв. (четиридесет и девет и 0.60), представляваща наказателна лихва за периода 06.08.2010г. до 21.12.2011г.; 281,68 лв. - разноски. Ч.гр.д.№ 21346/2011г. на ВРС е архивирано и впоследствие унищожено на 18.06.2019г. Въз основа на издадения изп. лист,  на 17.05.2012г. било образувано изп. д. №253/2012г. по описа на *****, по което последното изпълнително действие било извършено на 14.01.2013г. – искания за запор на банкови сметки и  МПС. На 18.11.2015г. въз основа на същия изп. лист било образувано изп. дело 1575/2015г. на *****, като с молбата за образуване взискателят „*****поискал извършването на изп. действия – запор и възбрана. „Ф.и.“ ЕАД придобил вземането по описаната заповед от „О.“ АД с договор за цесия от 04.12.2015г. и подал на 28.06.2016г.  по изп. дело 1575/2015г. на ***** молба да бъде конституиран като взискател, както и да бъдат извършени контретни изп. действия – запори и възбрани.  На 05.08.2018г. изп. дело 1575/2015г. на ***** било прекратено поради липса на поискани изп. действия от взискателя повече от две години.

Въз основа на така установените факти, Варненският районен съд, като съобрази приложимия закон, приема от правна страна следното:

Предявеният иск е отрицателен установителен с правно основание чл. 124, ал.1 от ГПК.

Искът е допустим според изложените от ищеца твърдения, събраните от съда доказателства и формираната актуална задължителна практика на ВКС по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК /пр. определение № 318/ 09.07.2019 г. по ч.гр.дело № 2108/2019 год./, според която отрицателен установителен иск за несъществуване на вземането може да бъде предявен, както в срока за възражение по чл. 414 ГПК, така и преди връчване на заповедта за изпълнение, съответно поканата за доброволно изпълнение, тъй като длъжникът винаги има интерес от иска, когато съществува спор за вземането (в този смисъл и решение № 76 от 07.05.2013 г. по гр.д. № 391/2012 г. ІV г.о. ВКС, решение № 207/31.07.2015 г. по гр.д. № 7030/2014 г., IV г.о. ВКС.

Видно от обсъдените писмени доказателства, в хода на образуваните за събиране на процесното вземане изп. дела, длъжникът /настоящ ищец/ не е бил редовно уведомен за издадената заповед за изпълнение, респ. не е подавал възражение по чл. 414 ГПК.

По същество относно основателността на иска за дължимост на процесното вземане, ищецът изрично в хода на настоящото призводство заяви, че не оспорва автентичността на подписа си в договора за заем от 28.07.2007г. и получаването на сумата по него, която е присъдена с цитираната заповед за изпълнение. При липса на насрещно доказване за връщането й следва, че това вземане съществува и е дължимо.

Искът се основава евентуално и на изтекла давност. Съобразно преобладаващата правна теория (пр. Погасителната давност по българското частно право. С., 2007, с. 14-27 на Л. Велинов) и трайна съдебната практика (мотивите на т. 6, абз. 3 от Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по тълк.д. № 1/2000 г., ОСГК на ВКС) погасителната давност е материалноправен институт. Изтеклата давност не води до погасяване на самото вземане, а до осуетявне на възможността за получаване на положителна съдебна санкция или принудително изпълнение относно вземането. Право на кредитора е да кани длъжника да изпълни всички свои съществуващи задължения, включително и погасените по давност, а на преценката на длъжника е дали ще изпълни. От това следва, че принципно установяването на изтекла погасителна давност по см. на чл. 110 и сл. ЗЗД не попада в хипотеза на иск по чл. 124 ал. 1 ГПК /съществуване или несъществуване на право или правоотношение/, тъй като вземанията, по отношение на които е изтекла продължавата да съществуват, да са изискуеми и дължими - в т.см. пр. Решение от 07.03.2014 г. по в.гр.д. № 119/2014 г. на ВОС, Решение от 24.02.2015 г. по в.т.д. № 83/2015г. на  ВОС, Решение от 12.10.2015г. по в.т.д. № 970/2015 г.на ВОС, Решение от 11.01.2016 г. по в. т. д. № 1657/2015 г на ВОС и др., които настоящия състав споделя.

Дори и да се разгледа по същество, искът отново е неоснователен. В случая ищецът се позовава на общата погасителна давност уредена с нормата на чл. 110 от ЗЗД, считано от изискуемостта на вземането.  Липсва твърдение, че процесното вземане попада сред изброените в чл. 111 ЗЗД, за които е приложима тригодишна давност. Това означава, че е необходимо да е изтекла петгодишна давност от   настъпване на изискуемостта до предприемане на действия, който я спират или прекъсват по см. на чл. 115 и чл. 116 ЗЗД. В случая са налице съвпадащи твърдения, че е налице изискуемост на вземането към 2013-та година и подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК.

Във връзка с така изложеното възражение от ищеца, следва да се има предвид, че както решенията, така и заповедите по чл. 410 или чл. 417 ГПК установяват вземания чрез съдебна санкция, като след влизането им в сила /което правно качество е предвидено изрично в закона и за двата акта /, е недопустимо искане за присъждане на същото вземане между същите страни да бъде въвеждано като предмет в друго производство по реда на ГПК /исково или заповедно/ – т.е досежно своите субективните и обективни предели те са тъждествени. Така установените вземания подлежат на преразглеждане по съдебен ред единствено при наличието на определени предпоставки и по изрично нормативно предвидените извънредни способи, които отчитат спецификите на отделните видове съдебни актове – чл. 424 ГПК за заповедите за изпълнение, чл. 303 и сл. ГПК за решенията, чл. 240 ГПК за неприсъствени решения. От това следва, че при наличие на влязла в сила заповед за изпълнение е приложима нормата на чл.117 ал. 2 ЗЗД, според която новата погасителна давност започваща от влизането й в сила е „всякога пет години”.  Действително използвания термин в тази норма е „решение“, но той следва съобр. чл. 5 ГПК да се тълкува разширително доколкото към датата на последната редакция на чл.117 ал. 2 ЗЗД /ДВ бр. 12 от 1993г./ заповедно производство изобщо не е съществувало. Ако се приеме обратното /че следва да се тълкува стриктно термина „решение“/, би следвало да се изключат от приложението на чл. 117 ал. 2 ЗЗД и вземанията пр. за присъдени разноски с определения по чл. 288 ГПК, чл. 232 ГПК и т.н., което противоречи на общоприетата трайна и непротиворечива практика от съдилищата. В т.см. са Решение № 36 от 23.02.2017г. по в.т.д. № 699/2016г., Апелативен съд – Варна, недопуснато до касационно обжалване с Определение № 633 от 06.11.2017 г. по т.д. № 1508/2017г., ВКС, II т.о.; Решение № 791 от 24.04.2013г. по в. гр.д. № 3948/2012г., Софийски апелативен съд, недопуснато до касационно обжалване с Определение № 310 от 27.02.2014 г. по гр. д. № 6240/2013 г., ВКС, III г.о.; Решение № 240 от 28.09.2016 г. по в. гр. д. № 365/2016г., Окръжен съд – Сливен, недопуснато до касационно обжалване с Определение № 388 от 10.05.2017г. по гр. д. № 5113/2016 г., ВКС, III г.о.

Нормата на чл. 422 ГПК сочи, че искът за съществуване на вземането се счита за предявен от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение,  и недвусмислено обосновава предвидената от законодателя връзка между заявлението по чл. 410 или 417 ГПК и искът по чл. 422 ГПК, като негово неразделно продължение. След като за влезлите в сила заповеди за изпълнение е приложима нормата на чл. 117 ал. 2 ЗЗД, а предвидения в чл. 422 ГПК иск се счита за предявен от подаване на заповедта, се налага логичния извод, че заявлението /независимо предявен ли е иск по чл. 422 ГПК или липсва такъв поради неподаване на възражение от длъжника/ води до предвидения в чл. 114 ал. 1 б. „ж“ ЗЗД ефект – спира давността до влизането в сила на заповедта или обезсилването й, респ. отхвърлянето на иска по чл. 422 ГПК.  Липсва правна и житейска логика или обосновка носителите на вземания получили от съд изпълнително основание по облекчен ред - чл. 410 и сл. ГПК /заповед, която подлежи на оспорване от длъжника, респ. влиза в сила и не подлежи на пререшаване при липса на такова/, да бъдат третирани неравноправно досежно неблагоприятните последици на института на погасителната давност, в сравнение с тези решили да водят общ исков процес. Противното би означавало да се стимулират длъжниците да се укриват, а кредиторите да са в безизходно положение, доколкото при подадено заявление по чл. 410 ГПК или 417 ГПК, не могат да предявят иск по чл. 422 ГПК при липса на указания от съда, не могат да предявят и друг иск за същото вземане, съобразно чл. 126 ГПК.

От обсъдените доказателства по делото е видно, че за спорното процесно вземане на 28.12.2011г. е била издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изп. лист, които е следвало да бъдат връчени от съдебен изпълнител. Кредторът не е бездействал, като е образувал изп. д. №253/2012г. по описа на *****, която е предприела действия по принудително изпълнение, въпреки липсата на редовно връчване на заповедта /вкл. по реда на чл. 47 ГПК - в ред. към 2012г./, респ. влизането й в сила.  От това следва, че с настоящия иск, длъжникът осъществявайки правото си по чл. 414 ГПК съобразно практиката на ВКС обективирана в горецитираното определение по ч.гр.д.№ 2108/2019год. е инициирал производство за установяване несъществуването на вземане присъдено с невлязла в сила заповед за изпъленение /вместо съществуването му - предмет на иска по чл. 422 вр. чл. 415 ГПК, който при това положение би бил недопустим/, поради което считано от подаване на заповедта до приключването на това производство, давност не тече

Въз основа на изложените доводи съдът намира, че искът е изцяло неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

На основание чл. 78 ал. 3 ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника направените по делото разноски. На основание чл. 78, ал.8 ГПК /ДВ бр. 8/24.01.2017г./ и чл. 23, т.1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, съдът определя юрисконсултско. възнаграждение в полза на ответника в размер на 100 лева, отчитайки фактическата и правна сложност на спора.

Мотивиран от горното, Варненският районен  съд

 

                                                  Р   Е   Ш  И

 

 

ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от К.Г.Й., ЕГН **********   иск с правно основание чл. 124 ГПК,   да бъде установено по отношение на „Ф.и.“ ЕАД ЕИК *****, че не му дължи сумите от 1 577.90 лв. (хиляда петстотин седемдесет и седем и 0.90), представляваща главница по договор за издаване на кредитна карта от 28.07.2007год.  сключен между К.Г.Й. и „*****със законната лихва от 27.12.2011г. до окончателното изплащане на сумата; 402.56 лв. (четиристотин и два и 0.56), представляваща договорна лихва върху главницата за периода 06.08.2010 г. до 21.12.2011г. и 49.60 лв. (четиридесет и девет и 0.60), представляваща наказателна лихва за периода 06.08.2010г. до 21.12.2011г., вземането по който договор е прехвърлено от „*****на ответника с договор за цесия от 04.12.2015г.

 

ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал. 3 ГПК К.Г.Й., ЕГН **********  да заплати на  „Ф.и.“ ЕАД ЕИК ***** сумата от 100 лева представляващи разноски по настоящото дело за юрисконсултско възнаграждение.

 

Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Варненския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ: