№ 45
гр. Русе , 18.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ в публично заседание на трети юни, през две
хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Силвия Павлова
Членове:Палма Тараланска
Боян Войков
при участието на секретаря Вероника Якимова
като разгледа докладваното от Палма Тараланска Въззивно търговско дело
№ 20214501000129 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 ГПК.
Делото е образувано по въззивна жалба на „Профи Кредит България“
ЕООД гр. София против решение № 260073/28.01.2021 г., постановено по
гр.д. № 5280/2020 г. по описа на Районен съд Русе, в частта, с която са
отхвърлени предявените от дружеството искове против С.И.Б. за
установяване дължимост на сумите: главница над 2 246,70 лв до
претендираните 4 165,69 лв и 2 031,53 лв договорно възнаграждение, ведно
със законната лихва върху главницата от входиране на заявлението до
окончателното изплащане на вземането. Иска отмяната му в обжалваната част
като неправилно и незаконосъобразно, постановено в противоречие с
материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените
правила. Счита, че съдът неправилно и незаконосъобразно е приел, че
сключения Договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт №
**********, по който той е кредитор, а ответникът – клиент, при подписани
от страните ОУ и Споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни
услуги, неразделна част от договора, е недействителен и се дължи само
чистата стойност на предоставения финансов ресурс, ведно със законната
лихва от предявяване на вземането, както и незаконосъобразно е отнесъл
всички платени суми за погасяване на главницата по кредита като е игнорирал
другите задължения по предоставения пакет за допълнителни услуги.
Против решение № 260073/28.01.2021 г., постановено по гр.д. №
5280/2020 г. по описа на Районен съд Русе, е депозирана въззивна жалба и от
ответната страна по делото С.И.Б. в частта, с която са уважени предявените
1
от дружеството против него искове за установяване дължимост на сумата от
2 246,70 лв, представляваща главница по договор за потребителски кредит,
ведно със законната лихва, считано от 02.03.2020 г. до окончателното й
изплащане, предмет на издадената заповед за изпълнение на парично
задължение по ЧГД № 1226/2020 г. по описа на РРС. Счита, че при
установена недействителност на договора за кредит, както правилно е приел
исковият съд, предявеният иск следва да бъде отхвърлен изцяло – в това
число и за претендираната главница, което не е сторено. Моли решението в
обжалваната част да бъде отменено и съдържащата се в него претенция –
оставена без уважение. Претендира разноски.
Препис от всяка от въззивните жалби е връчен на насрещната страна.
Постъпили са отговори, в които са развити доводи за неоснователност на
същите, както и, че не са налице сочените нарушения, като всяка от страните
моли решението на първоинстанционния съд да бъде потвърдено в
обжалваната му от другата страна част като правилно и законосъобразно.
Претендират се разноски.
Окръжният съд констатира, че въззивните жалби са подадени в срока
по чл.259, ал.1 ГПК. Същите отговарят на изискванията на чл.260, т.1, 2, 4 и 7
ГПК и чл.261 ГПК, не са посочени нови доказателства.
В срок е депозирана и въззивна частна жалба от адв. С.В. в лично
качество и като процесуален представител на С.И.Б. от гр. Русе срещу
постановеното по реда на чл. 248 ГПК по делото определение №
260499/08.03.2021 г., с което е оставена без уважение молбата й за допълване
на решение № 260073/28.01.2021 г. в частта за разноските. Моли същото да
бъде отменено и бъде постановен нов съдебен акт, с който да й бъде
присъдена сумата от 587,35 лв адвокатски хонорар на основание чл. 38, ал.2
от Закона за адвокатурата във вр. с чл. 78, ал.3 ГПК в исковото производство
по гр.д. № 5280/2020 г. на РРС.
Депозиран е отговор от „Профи Кредит България“ ЕООД гр. София, в
който се изразява становище за неоснователност на частната жалба и моли
същата да бъде оставена без уважение.
Въззивният съд, упражнявайки правомощията си по чл. 269 ГПК,
намира, че обжалваното Решение № 260073/28.01.2021 г., постановено по
гр.д. № 5280/2020 г. по описа на Районен съд Русе е валидно и допустимо в
обжалваните части.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и
правилност върху първоинстанционното решение, настоящата инстанция,
след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че и двете
въззивни жалби са неоснователни.
Според въззивния състав, решението е правилно и следва да бъде
2
потвърдено в хипотезата на чл. 272 ГПК чрез препращане към мотивите на
първоинстанционния съд, който е обсъдил задълбочено и в пълнота
събраните по делото доказателства и при липсата на допуснати процесуални
нарушения, е приложил правилно материалния закон.
С оглед наведените в жалбата на „Профи Кредит България“ ЕООД
гр. София оплаквания и доводи, следва да се отбележи следното:
Не се спори от страните по делото, че между тях е възникнало
облигационно правоотношение по сключен Договор за потребителски кредит
Профи Кредит Стандарт № **********, по който ищецът е кредитор, а
ответникът – клиент, при подписани от страните ОУ и Споразумение за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги, неразделна част от договора
за потребителски кредит /ДПК/. За т. нар. „Пакет от допълнителни услуги“,
описан в раздел VI на договора „Параметри на кредита“, е определена цена от
2 954,88 лв от кредитора като тази сума е разпределена на месечни вноски в
размер на 82,08 лв. Изрично е сумирано общото задължение по кредита със
задължението по „Пакета от допълнителни услуги“, общо – 11 211,12 лв.,
както и обща месечна вноска, включваща сбора от задължението по кредита и
задължението по „Пакета“- 311,42 лв.
Според чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е
нищожна. В чл. 10а, ал. 2 ЗПК изрично е регламентирана забраната да се
изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита. Правилен и законосъобразен е изводът на
районния съд, че включените в допълнителния пакет услуги по същината си
представляват действия, обслужващи усвояването и управлението на кредита,
поради което не може да се приеме, че са допълнителни услуги по смисъла на
чл. 10а, ал. 1 ЗПК. Регламентираните в чл. 10а, ал. 1 ЗПК допълнителни
услуги са такива, които нямат пряко отношение към насрещните задължения
на страните по договора. В настоящия случай обаче посочените в
споразумението допълнителни услуги по своята същност касаят изпълнението
на задълженията на потребителя по договора – конкретно тези описани по т.
2, т. 3 и т. 4 от Споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни
услуги, респ. - на кредитодателя по отношение на описаната по т. 1
допълнителна услуга, като по отношение на нея съдът намира, че по
същността си е действие по усвояването на кредита.
Следва да се отчете и обстоятелството, че предоставянето от ищеца на
така наречените „допълнителни услуги“ накърнява общите принципи на
добросъвестността и добрите нрави, тъй като по съществото си същите не
могат да доведат до придобиване на икономическа полза за ответника, която
да е еквивалентна на заплащаната цена. Това от своя страна дава възможност
за неоснователно обогатяване на едната от страните по сделката, в случая на
търговеца за сметка на потребителя. Възнаграждението, което последният се
3
е задължил да заплати за предоставения му пакет от допълнителни услуги, е в
размер на 2 954,88 лв за предоставянето /респ. възможността за
предоставянето/. Съпоставянето на тази сума с искания кредит в размер на 4
700,00 лв сочи на извода, че същата се явява прекомерна и е налице
противоречие с принципите на справедливост и равнопоставеност на
участниците в облигационната връзка и основния правен принцип за защита
на всеки признат от правото интерес. Отделно, заплащането на това
възнаграждение от потребителя е предварително, т.е. както правилно е
отбелязъл районният съд, то е дължимо само за „възможността за
предоставянето" на изброените по-горе услуги и е без значение дали някоя от
тези услуги ще бъде използвана по време на действието на сключения между
страните договор. Няма данни ответникът да е ползвал някоя от услугите, но
това обстоятелство е и ирелевантно.
На следващо място, в нарушение на императивната разпоредбна на
чл.10а, ал.4 ЗПК в процесния ДПК не са посочени нито вида, нито размера,
нито действието, за което се събират съответните такси, като наред с това не е
формирана цена за всяка от услугите поотделно. В сключеното между
страните Споразумение само са изброени услугите. Констатира се, че нито
една от тях няма стойностно измерение, от което да се установява нейната
тежест и да бъде съизмерима с цената, която се заплаща за ползването на тези
възможности. Съответно нито една от възможностите, визирани по
допълнителното споразумение не е обвързана количествено и стойностно или
във времето с вноските по допълнителния пакет, дължими от клиента
ежемесечно.
Така изложеното дава основание да се приеме, че клаузите касаещи
допълнителния пакет услуги действително, както е приел и районният съд, са
в противоречие с разпоредбите на чл.10а, ал. 2 - 4 ЗПК. Като такива те са
нищожни и не могат да породят правно действие между страните по договора.
Отделно от това, въззивният съд намира за необходимо да отбележи, че
този пакет услуги противоречи и с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Основанието за това се извежда, че начисляването и събирането на
посочените суми по „Пакет допълнителни услуги“ не представлява плащане
за услуга, а реално представлява прикрити разходи по кредита, с които се
надхвърлят ограниченията на закона за максимален размер на ГПР и
съответно води до значително и драстично увеличение на тежестта на
изплащане на задължението по договора за кредит.
Правилен и обоснован е и изводът на районния съд, че клаузите,
регламентиращи заплащането на цената на услугата по т.нар. „Допълнителен
пакет услуги“ са и неравноправни по смисъла на чл.143 ЗЗП. При
подписването на процесните клаузи кредитополучателят плаща пълната цена
на тези услуги, но на практика получаването им зависи единствено от волята
на кредитора. Реално, независимо, че тези услуги може да не бъдат ползвани,
4
т.е да не бъдат предоставени, това в нито един момент няма да бъде
обвързано с неплащане или намаляване на цената на този пакет услуги.
След като заемополучателят плаща цена за получаване на услуга, която
е изцяло във волята на търговеца, то това води до неравновесие между
правата и задълженията между последния и потребителя и оттам следва извод
за неосъществяване хипотезата на чл.143, ал.1, т. 3 ЗПК. В последица от това
и следва да се приемат за нищожни, по смисъла на чл.146, ал.1 ЗЗП.
Не може да се игнорира и фактът, че процесните допълнителни клаузи
на практика представляват въвеждане на задължение на едната страна по
договора да заплати за нещо, което страната има по силата на самия закон -
правото на страните да променят срока на падежа на договора, както и
свободата им да отложат една или повече погасителни вноски, което води до
значителна неравноправност на същите.
Не на последно място процесният договор за потребителски кредит е
недействителен поради неспазване на императивните изисквания, залегнали в
чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК. Както правилно е установил първоинстанционният съд
кредиторът единствено е посочил като абсолютни стойности лихвения
процент, годишният процент на разходите и годишното оскъпяване на заема.
Липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита – кои
компоненти точно са включени в него и ката се формира посочената му
стойност от 49,89 %. С оглед на това, кредитното правоотношение между
страните се явява недействително на основание чл. 22, вр. с чл. 11, ал.1, т. 10
ЗПК и като такова не е в състояние да породи присъщите за този тип сделки
правни последици. Съобразно нормата на чл. 23 ЗПК при недействителност
на договора за кредит, длъжникът дължи възстановяване на кредитора само
чистата стойност на предоставения финансов ресурс.
По тези съображения съдът намира, че оплакванията във въззивната
жалба са неоснователни.
Доколкото не се спори извършеното от ответника плащане общо на
сумата от 2 453,30 лева, правилно и законосъобразно първоинстанционният
съд е приел същата като отнесена за погасяване на дължимото му задължение
в общ размер от 4 700,00 лева по отпуснатия кредит, без задължения по
споразумението за допълнителни услуги, както и договорно задължение, като
е останал дължим остатък в размер на 2 246,70 лева /4 700,00 лв – 2 453,30 лв/,
за която сума ищцовата претенция е уважена, ведно със законната лихва,
считано от 02.03.2021г. до окончателното й изплащане.
По тези съображения решението в обжалваната от „Профи Кредит
5
България“ ЕООД гр. София част е правилно и законосъобразно, поради което
следва да се потвърди. Подадената от „Профи Кредит България“ ЕООД гр.
София в ъззивна жалба като неоснователна следва да се остави без
уважение.
Настоящият съдебен състав намира за неоснователна и подадената от
ответната страна по делото С.И.Б. въззивната жалба срещу решение №
260073/28.01.2021 г., постановено по гр.д. № 5280/2020 г. по описа на Районен
съд Русе, в частта, с която са уважени предявените от дружеството против
него искове за установяване дължимост на сумата от 2 246,70 лв,
представляваща главница по договор за потребителски кредит, ведно със
законната лихва, считано от 02.03.2020 г. до окончателното й изплащане,
предмет на издадената заповед за изпълнение на парично задължение по ЧГД
№ 1226/2020 г. по описа на РРС. Съдът намира за неоснователни наведените в
жалбата доводи за това, че чистата получена стойност от страна на
кредитополучателя Б. не е тази посочена в договора за потребителски кредит
в размер на 4 700 лв, а в по-малък размер – 1 886,75 лв, която сума е погасена
с извършените плащания в размер на 2 453,30 лв., както и, че при
установената недействителност на договора за кредит, не се дължи връщане
на договорената сума.
Видно от представения по делото Договор за потребителски кредит
Профи Кредит Стандарт № **********, „Профи Кредит България“ ЕООД гр.
София предоставя на С.И.Б. кредит в размер на 4 700,00 лв, който следва да
бъде върнат в срок от 36 месеца, с месечна вноска от 229,34 лв, при годишен
лихвен процент /ГПР/ 49,89 %, като е избрана допълнителна опция за клиента
– рефинансиране със сумата от 2 813,25 лв, с която сума е погасен друг
кредит на С.Б. към същата финансова институция. Именно поради тази
причина му е преведен по новата сметка само остатъка от 1 886,75 лв /
4 700,00 лв – 2 813,25 лв/. Действително предходното задължение на Б. не е
достатъчно индивидуализирано, но доколкото той като кредитополучател е
положил подписа си на страницата на договора, съдържаща т.V
„Допълнителни възможности за клиента – в случая рефинансиране по
програма „Клуб на добрия клиент“ с посочена сума 2 813,25 лв, то той се е
съгласил с посочената клауза и е желал с тази сума да се погаси друго негово
задължение. Още повече, че по делото не са налице данни, Б. да е възразил за
6
това, че не е получил цялата визирана в договора сума, а му е преведена
значително по-малка такава. Точно обратното – видно от приложените
анекси към договора за кредит и предоговорени погасителни планове, същите
касаят цялата сума на отпуснатия кредит от 4 700,00 лв, а не само тази част от
1 886,75 лв, която е получил след извършеното рефинансиране на предходно
негово задължение.
Съдът намира за неоснователна и депозираната в срок въззивна
частна жалба от адв. С.В. в лично качество и като процесуален представител
на С.И.Б. от гр. Русе срещу постановеното по реда на чл. 248 ГПК по делото
определение № 260499/08.03.2021 г., с което е оставена без уважение молбата
й за допълване на решение № 260073/28.01.2021 г. в частта за разноските и
присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 587,35 лв за
производството пред РРС. С обжалваното определение първоинстанционният
съд е оставил без уважение молбата на адв. В. по чл. 248 ГПК като е
приел,че тя като пълномощник на ответника не е представила договор за
правна помощ за производството по делото пред РРС, а единствено
пълномощно, поради което липсва основание за присъждане на адвокатско
възнаграждение на основание чл. 38, ал.2 от ЗА за исковото производство.
Настоящият съдебен състав намира този извод за правилен и
законосъобразен. В конкретния случай липсват изрични съвпадащи
волеизявления на страните по упълномощителната сделка за това, че
предоставената правна помощ е безвъзмездна, както и писмен договор, в
която същата да е уговорена. Предоставянето на безплатна адвокатска помощ
не може да се изведе и от упълномощителната сделка, видно от
представеното пълномощно, още повече, че не е направено и искане за
присъждането на разноски за адвокатско възнаграждение на основание чл. 38,
ал.2 ЗА и в хода на устните състезания, а само присъждане на разноските по
делото.
С оглед изхода на спора, заплатените държавни такси и разноски за
адвокатски хонорар и юрисконсултско възнаграждение остават за сметка на
страните така, както са сторени.
Мотивиран така, Русенският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260073/28.01.2021 г., постановено по
гр.д. № 5280/2020 г. по описа на Районен съд Русе,
7
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 260499/08.03.2021 г., постановено по
гр.д. № 5280/2020 г. по описа на Районен съд Русе.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8