№ 11467
гр. С., 03.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 48 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесет и първи май през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА
при участието на секретаря МАРИЯ АТ. ДРАГАНОВА
като разгледа докладваното от ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА Гражданско
дело № 20221110148485 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 235 ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от Й. С. А., ЕГН **********, чрез адв. Борислав
З., срещу „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК ******, с която са предявени искове в
условията на евентуалност с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл.
19, ал. 4 ЗПК и с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и иск с правно основание чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Ищецът твърди, че на 25.10.2021 г. е сключил договор за паричен заем с „Изи Асет
Мениджмънт“ АД в размер на 600 лв., с уговорени 12 броя погасителни вноски, ГПР в
размер на 41,71 % и ГЛП в размер на 35 %. В чл. 4 от договора е уговорено, че същият ще
бъде обезпечен с поръчителство – две физически лица или банкова гаранция, които следва
да отговарят на определени условия. Между страните бил сключен Договор за предоставяне
на гаранция № 4295698 от 25.10.2021 г., по силата на който ответникът поел задълженията
да обезпечи пред „Изи Асет Мениджмънт“ АД задълженията на ищеца по договора за заем.
Ищецът твърди, че по силата на договора за поръчителство се е задължил да заплати на
ответника сумата от 200 лв., разсрочена за плащане, заедно с месечната вноска по договора
за кредит. Сочи, че е погасил изцяло сумата по сключения договор. Счита, че договорът за
заем е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. с. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в ГПР
не е включено възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция, с което се
заобикаля чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че и договорът за предоставяне на гаранция е нищожен -
лишен от основание, тъй като в полза на потребителя не се предоставя услуга, с него не се
цели реално обезпечаване на договора за заем, тъй като в договора за гаранция се уговаря
възнаграждение, което впоследствие ще бъде разпределено като печалба на „Изи Асет
1
Мениджмънт“ АД, доколкото с „Файненшъл България“ ЕООД са свързани дружества, цели
се да се заобиколи чл. 19, ал. 4 ЗПК, както и поради противоречие с добрите нрави, тъй като
сумата, която е уговорена като възнаграждение, е в размер на повече от половината от
сумата по отпуснатия заем. Ето защо моли съда да уважи предявените искове, като приеме,
че договорът за предоставяне на гаранция е нищожен на посочените основания, както и да
осъди ответника да му заплати сумата от 50 лв. – частично от 200 лв., представляваща
недължимо платена сума по нищожен договор за гаранция № 4295698, ведно със законната
лихва от подаване на исковата молба до окончателното плащане. Претендира разноски.
В открито съдебно заседание на 31.05.2023 г. е допуснато изменение на иска по размер
по реда на чл. 214 ГПК като същият е приет за разглеждане в размер на 241,45 лв.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът „Ф.Б.“ ЕООД, чрез юрк. Мирела К., оспорва
предявените искове по подробно изложени съображения. Твърди, че договорът за
предоставяне на гаранция не е лишен от основание, доколкото кредитополучателят има
интерес да изпълни точно задълженията си по договора за заем, с което да избегне
неблагоприятни последици от неизпълнението, а за поръчителя съществува интерес от
получаването на възнаграждение за това. Позовава се на принципа на свобода на
договарянето, поради което счита, че договорът за гаранция не противоречи на добрите
нрави. Сочи, че не е налице нееквивалентност на престациите, тъй като дружеството,
изпълнявайки гаранционни сделки по занятие, няма интерес да сключва безвъзмездни
сделки. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски и прави възражение за
прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК на претендираните от насрещната страна разноски.
Третото лице – помагач „И.А.М.“ АД оспорва предявените искове като неоснователни и
моли за отхвърлянето им. Претендира разноски.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и прецени събраните по делото
доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:
Страните не спорят, а и от представения и приет по делото Договор за паричен заем №
4295698, се установява, че на 25.10.2021 г. Й. С. А. и „И.А.М.“ АД са сключили договор за
паричен заем, въз основа на който на ищеца е предоставен заем в размер на 600 лв., със срок
на погасяване 22 седмици, брой вноски – 11, двуседмични, последната с падеж на 31.03.2022
г., с размер на седмичната погасителна вноска 59,05 лв., с уговорена годишна лихва - 35 %,
ГПР - 39,99 % и общо задължение 649,55 лв., състоящо се от размера на заетата сума и
лихвата за целия срок на договора, за което е приет и погасителен план.
В чл. 4 от договора страните са уговорили, че заемателят се задължава в срок от три дни,
считано от датата на сключване на договора, да предостави на кредитора едно от следните
обезпечения: 1) две физически лица – поръчители, които да отговарят на следните
изисквания: да представят служебна бележка от работодател за размера на трудовото
възнаграждение, като нетният им осигурителен доход да е в размер над 1000 лв.; да работят
по безсрочен трудов договор; да не са заематели или поръчители по друг договор за паричен
заем, сключен с „И.А.М.“ АД; да нямат неплатени осигуровки за последните две години; да
2
нямат задължения към други банкови и финансови институции или ако имат – кредитната
им история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от „Редовен“; да
подпишат договор за поръчителство; 2) банкова гаранция в полза на кредитора за
дължимите суми по договора със срок на валидност 30 дни след крайния срок на плащане на
задълженията по договора; 3) одобрено от заемодателя дружество - гарант, което предоставя
гаранционни сделки.
Страните не спорят също, а и от приетия Договор за предоставяне на гаранция №
4295698 се установява, че на 25.10.2021 г. между ищеца в качеството му на потребител и
ответника в качеството му на гарант е сключен договор, по силата на който „Ф.Б.“ ЕООД,
като гарант, се е задължило да издаде гаранция за плащане (за изпълнение на парични
задължения) в полза на „И.А.М.“ АД, с наредител - потребителят, с цел гарантиране
изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали съгласно Договор за
паричен заем № 4295698, както и за всички последици от неизпълнението на задълженията
на потребителя по договора за паричен заем, за сума, покриваща, както следва: задължение
за връщане на заемната сума в размер на 600 лв.; задължение за плащане на възнаградителна
лихва; задължение за плащане на законна лихва за забава в случай на забава на плащането
на разходи за събиране на вземането, съдебни разноски и адвокатски хонорари.
В чл. 2 от договора за предоставяне на гаранция е предвидено, че договорът влиза в сила
в случай, че потребителят не изпълни задължението си по чл. 4, т. 1 или чл. 4, т. 2 от
договора за паричен заем в указания срок да предостави обезпечение - поръчителство от две
физически лица или банкова гаранция.
В чл. 3 от договора страните са уговорили възнаграждение за гаранта в размер на 241,45
лв., което е платимо разсрочено заедно с вноските по договора за заем с размер на всяка
вноска 21,95 лв., с падеж на последната на 31.03.2022 г. (видно и от приетия погасителен
план), като съгласно чл. 3, ал. 2 потребителят заплаща възнаграждението по начините,
установени в договора за паричен заем за плащане на задълженията на потребителя
по договора за паричен заем.
Съгласно чл. 3, ал. 3 от договора за предоставяне на гаранция, „И.А.М.“ АД е овластено
да приема вместо гаранта изпълнение на задължението на потребителя за плащане на
възнаграждение по договора.
По делото е изслушано и прието заключение на съдебно – счетоводна експертиза (ССчЕ),
неоспорено от страните, според което изплатената сума от ищеца по Договор за паричен
заем № 4295698 от 25.10.2021 г. и осигурено поръчителство от „Ф.Б.“ АД е в общ размер на
888,77 лв., от които – 600 лв. – главница, 47,32 лв. – договорна лихва, 241,45 лв. –
възнаграждение по договор за гаранция. С включено възнаграждение за гарант (съобразно
погасителен план) ГПР е в размер на 111,18 %, а съобразно последна дата на плащане –
134,10 %.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
3
Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 19, ал. 4
ЗПК за прогласяване нищожността на Договор за предоставяне на гаранция № 4295698 от
25.10.2021 г. поради заобикаляне на закона, а в условията на евентуалност - иск с правно
основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД - поради накърняване на добрите нрави, и иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на „Файненшъл България“ ЕООД да върне на
ищеца сумата от 241,45 лв., представляваща недължимо платено възнаграждение за гарант
по нищожен Договор за предоставяне на гаранция № 4295698 от 25.10.2021 г., ведно със
законната лихва от датата на исковата молба – 02.09.2022 г. до окончателното изплащане на
сумата.
По предявените искове в тежест на ищеца е да докаже: 1/. че на 25.10.2021 г. между
Йосиф С. А. и „Файненшъл България“ ЕООД е сключен Договор за предоставяне на
гаранция № 4295698; 2/. че договорът е нищожен на заявените с исковата молба основания -
че с него, като сключен за обезпечаване задълженията на ищеца по договор за заем от
25.10.2021 г., се заобикаля изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК или че накърнява добрите нрави,
т. е. че накърнява принципите на справедливостта, добросъвестността в гражданските и
търговските взаимоотношения, както и принципите за предотвратяване на несправедливото
обогатяване.
В тежест на ответника е да докаже основателността на възраженията си, както и че на
потребителя при сключването на договора е предоставена ясна и коректна информация, за да
бъде в състояние да прецени икономическите последици от сключването му.
Когато искът е за прогласяване недействителност на сделка, а в обстоятелствената част
на исковата молба са заявени повече от едно от законовите основания за недействителност,
съдът е длъжен да съобрази, че е сезиран с множество обективно съединени искове.
Независимо от поредността и съотношението, посочени от ищеца, исковете са предявени
при условията на евентуалност. Ако сделката е недействителна на едно основание,
предвидено в закона, е безпредметно прогласяването на нейната недействителност на друго
основание. Съдът е длъжен да разгледа основанията за недействителност в поредност според
сочения от ищеца порок. Разглеждането на исковете преминава от най-тежкия порок
(противоречие със закона или заобикалянето му) към по-леките, каквито са липсата на
основание (за каузалните сделки), липсата на съгласие, привидност, невъзможен предмет,
противоречие на морала или липса на форма (така решение № 40/07.04.2020 г. по гр. д. №
2383/2019 г. по описа на ВКС, III г. о.).
С оглед заявените с исковата молба основания за нищожност на процесния договор за
предоставяне на гаранция, съдът приема, че следва първо да разгледа иска на заявеното
главно основание – нищожност поради заобикаляне със същия на императивното изискване
на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Сключеният между ищеца и „И.А.М.“ АД договор е потребителски, поради което намира
своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит (ЗПК), като според
легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
4
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за
доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на
периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Условие за неговата
действителност е писмената форма – чл. 10, ал. 1 ЗПК.
Договорът за паричен заем и този за предоставяне на гаранция са сключени в един и същи
ден, отделни разпоредби от договорите препращат един към друг, дължимите в полза на
търговците престации имат едни и същи падежи и макар формално кредитор на вземането,
представляващо възнаграждение на гаранта за предоставеното по договора за заем
обезпечение, да е ответникът, то кредитодателят е овластен да получава плащане по
договора за предоставяне на гаранция, дължимо от потребителя, заедно с анюитетните
вноски по договора за заем. Ето защо и съдът приема, че се касае за неразривно свързани
помежду си сделки, всяка от които следва да се разглежда заедно с другата, като се държи
сметка за положението на потребителя, който извън всяко съмнение има това качество и по
двата договора. При преценка действителността на договора за гаранция, той следва да се
разглежда наред с договора за заем/кредит, който обезпечава. Преценката за
действителността на договора за гаранция следва да се извърши както в съответствие с
общите правила на ЗЗД, така и с нормите на ЗПК, приложими към договора за кредит,
изпълнението на задълженията по който гарантът обезпечава.
В тази връзка и в отговор на наведените с отговора на исковата молба доводи следва да се
подчертае, че страните по едно съглашение са свободни да определят свободно
съдържанието на договора, но са ограничени от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две насоки:
съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона и на
добрите нрави. В конкретния случай от съвкупната преценка на събраните по делото
доказателства и разглеждайки в тяхната взаимовръзка уговорките между страните в
съдържанието на двата договора, не може да се приеме, че същите удовлетворяват
изискванията, поставени от ЗПК, имащи за цел да осигурят защита на потребителя
по договорите за кредит, по които е страна.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците
за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
В процесния договор за заем е посочен ГПР в размер на 39,99 %, т. е. формално е
5
изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Този размер не надвишава максималния
по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителния такъв, тъй като не
включва част от разходите по кредита, а именно възнаграждението по договора за
предоставяне на гаранция, сключен от потребителя с „Ф.Б.“ ЕООД, което следва да се
включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, независимо, че
страна по правоотношението е търговско дружество, което формално и юридически е
самостоятелен правен субект.
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя” са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга
е задължително условия за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Съобразно конкретиката на казуса може да се обоснове извод, че възнаграждението по
гаранционната сделка представлява именно разход, свързан с предмета на договора за
кредит, доколкото касае обезпечението на вземанията по договора. Същевременно
сключването на този договор за допълнителна услуга е задължително условие за получаване
на кредита и същевременно е бил известен на кредитора.
От съдържанието на договора за кредит е несъмнено, че предоставянето на гаранция е
условие за получаването на сумите по кредита, доколкото гаранционен договор се сключва в
деня на сключването на договора за кредит и то със свързано с кредитора дружество. От
служебно извършената справка в Търговския регистър се установява, че „И.А.М.“ АД е
едноличен собственик на капитала на „Ф.Б.“ ЕООД, като двете дружества са с един адрес на
управление. В същото време, съгласно чл. 3, ал. 3 от договора за предоставяне на гаранция,
„И.А.М.“ АД е овластено да приема вместо гаранта плащане на възнаграждението по
договора. Тази свързаност обуславя извод, че разходът за възнаграждение в полза на гаранта
е известен на заемодателя, което се потвърждава и от съвкупната преценка на събраните по
делото доказателства.
Не случайно е и обстоятелството, че договорът за предоставяне на гаранция е подписан в
деня на сключване на договора за паричен заем, което създава значително неравновесие в
правата по съглашението между потребителя и търговеца. Тези уговорки на практика
лишават длъжника от избор и възможност за индивидуално договаряне. Съдът намира, че
алтернативното посочване на видовете обезпечения е единствено с цел да се създаде
впечатление, че кредитополучателят има право на избор какво конкретно обезпечение да
предостави, но на практика този избор е напълно привиден, защото осигуряването на
поръчителство на две физически лица, които да отговарят на изключително завишени
условия или банкова гаранция в рамките на три дни от датата на подписване на договора, е
изначално непосилно за кредитополучателя. Именно поради тази причина, единствената
възможност да изпълни задължението си по чл. 4 от договора за паричен заем, е като сключи
договор за предоставяне на гаранция с предварително одобрено от кредитодателя дружество
– гарант, което е свързано с кредитора лице. Безспорно кредитополучателят е икономически
6
по - слабата страна по правоотношението, за когото практически липсва каквато и да било
свобода да договаря условията, при които да му се предостави гаранция от одобрено от
кредитодателя лице. При тези данни, липсват съмнения, че сключването на договора за
предоставяне на гаранция е условие за сключването на договора за паричен заем и
усвояването му. Въз основа на изложеното съдът намира, че възнаграждението по
гаранционната сделка следва да бъде включено като разход по кредита при изчисляване на
ГПР и да бъде отразено при посочване на общата сума, дължима от потребителя. В случая
това не е сторено, като видно от информацията, посочена в чл. 2.7 от договора за паричен
заем общата сума, дължима от заемателя като се вземат предвид допусканията в т. 8 е 649,55
лв. и се състои от размера на заемната сума и на възнаградителната лихва за целия срок на
договора и е изчислена към момента на неговото сключване, следователно в тази сума не е
включено възнаграждението по гаранционната сделка. Този разход не е взет предвид и при
посочване размера на годишния процент на разходите, видно от разпоредбата на чл. 2.8
от договора за заем, а при допълнително въвеждане на дължимото възнаграждение по
договора за предоставяне на гаранция при изчисляване на ГПР, наред с уговорената лихва и
съобразено с размера на заема и неговия срок, размерът на ГПР многократно надвишава
размера, посочен в договора.
Всичко това сочи, че целта на договора за гаранция е да създаде за потребителя
задължение за допълнително плащане в полза на кредитора, което се явява за потребителя
разход, пряко свързан с кредита - допълнително възнаграждение, дължимо наред и
едновременно с погасителните вноски по кредита, формално извън договорната лихва и все
на кредитодателя, който е овластен да получава и двете плащания. Последното несъмнено
води до съществено и необосновано оскъпяване на кредита и обременяване на разходите по
същия, които се възлагат в тежест на потребителя. Прикривайки даден разход по кредита
като не е посочен изрично в договора за кредит и не е взет предвид при посочване размера
на ГПР, кредиторът на практика е въвел в заблуждение потребителя и същият не е бил
наясно за риска, който поема, респективно цената, която трябва да плати, преди да бъде
обвързан от договора.
Освен това, с въведеното задължение на кредитополучателя за обезпечаване на своето
задължение по договора за паричен заем с предоставяне на гаранция се цели да се обезщетят
вредите от неплатежоспособност на длъжника, което е в противоречие с чл. 16 ЗПК -
възмездността на договора за предоставяне на гаранция прехвърля върху кредитополучателя
тежестта от оценката по чл. 16 ЗПК, за която потребителят не дължи такси и комисиони и
други плащания съгласно чл. 10а, ал. 1 и 2 ЗПК. Въведеното задължение на
кредитополучателя за осигуряване на гаранция цели да се заобиколи забраната на чл. 143,
ал. 2, т. 3 ЗЗП, защото със задължението за представяне на обезпечение следва, че
кредиторът не е извършил предварителна проверка за възможностите за изпълнение от
потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на последния
последиците от неизпълнението на това свое задължение и води до допълнително
увеличаване размера на задълженията.
7
В аспекта на изложеното следва да се приеме, че с позволени от закона средства -
създаване от кредитодателя по договора за кредит на негово собствено дружество, което да
генерира печалба от възнаграждения по договори за гаранция в полза на собственика му за
задължения на клиенти на този собственик, се постига заобикалянето на изискванията на чл.
19 ЗПК. Заобикаля се и ограничението на чл. 10а, ал. 2 ЗПК чрез въвеждане на допълнителни
плащания, чиято дължимост е изцяло свързана с усвояване и управление на кредита.
Предвид изложените съображения е налице заобикаляне на закона – чл. 10, ал. 2 и чл. 19, ал.
4 ЗПК.
С оглед това, настоящият съдебен състав приема, че договорът за предоставяне на
гаранция е нищожен поради заобикаляне на императивни норми на закона - с привидно
позволени от закона средства се постига забранен резултат - сумата, която се претендира по
договора за гаранция не е включена в ГПР, посочен в договора за заем, като при включване
на възнаграждението по гаранционния договор действителният ГПР по договора за кредит
би бил в размер, надхвърлящ приетото в чл. 19, ал. 4 ЗПК ограничение (така решение №
260628 от 21.02.2022 г. по в. гр. д. № 2806/2021 г. на СГС, решение № 54 от 09.01.2023 г. по
в. гр. д. № 7254/2022 г. на СГС, решение № 3136 от 09.11.2022 г. по в. гр. д. № 8850/2021 г.
на СГС, решение № 24 от 10.01.2022 г. по в. гр. д. № 7108/2021 г. на СГС и др.). Плащането
на възнаграждението за гаранция не е отразено като разход при формиране на ГПР и този
начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При
отчитане на възнаграждението за предоставяне на гаранция като несъмнен разход
действителният ГПР съгласно заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана
съдебно-счетоводна експертиза е значително завишен – в размер на 111,18 %.
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките СРС
счита, че макар формално договорът за паричен заем да покрива изискуемите реквизити по
чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т.
10 - годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя.
Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта
на уредбата на ГПР по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и
посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да
ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или
подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като
порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В
този смисъл като не е оповестил действителния ГПР в договора за кредит кредитодателят е
нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка, което
обосновава извод за недействителност на договора за заем на основание чл. 22 ЗПК, поради
неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 и 11 ЗПК. Както се посочи по – горе,
договорът, сключен между потребителя и „И.А.М.“ АД и договорът, сключен между
потребителя и „Ф.Б.“ ЕООД, се намират във взаимовръзка помежду си, поради което
последиците от недействителността на договора за паричен заем неминуемо рефлектират и
8
по отношение на договора за предоставяне на гаранция, поради естеството на
правоотношенията. Предвид изложеното, настоящият съдебен състав приема, че процесният
договор за предоставяне на гаранция е нищожен. Ето защо предявеният иск е основателен и
доказан изцяло на главното заявено основание – нищожност на договора поради
заобикаляне посредством същия на императивни норми на закона - чл. 19, ал. 4 и чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК.
С оглед уважаването на главния иск, съдът намира, че не се е сбъднало процесуалното
условие за разглеждане на иска, предявен в условията на евентуалност, поради което не
дължи произнасяне по него.
С иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на
ответника и в негова тежест е да докаже единствено даването - факта на плащане на
процесната сума, а в тежест на ответника – че е налице валидно правно основание за
получаването, съответно задържане на полученото. Доколкото твърденията на ищеца са
относно недължимо платена сума, то претенцията е с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1
ЗЗД.
Установява се по делото от неоспорената ССчЕ, която съдът кредитира като компетентно
и обективно изготвена, че цялата дължима сума по договора за паричен заем е заплатена от
ищеца, включително и сумата от 241,45 лв. – неустойка съгласно чл. 3, ал. 1 от дoговора за
предоставяне на гаранция.
Предвид доказване на факта на плащане на сумата от 241,45 лв. – възнаграждение на
гаранта, в тежест на ответника е да докаже основание за задържане на сумата. Тъй като
посоченият договор за предоставяне на гаранция съдът прие за нищожен поради заобикаляне
на закона, то липсва основание за задържане на сумата от ответника.
Искът е основателен в пълния си размер (след изменението в открито съдебно заседание
на 31.05.2023 г.) за сумата от 241,45 лв. и следва да бъде уважен изцяло.
Едва с увеличението на иска цялото вземане става предмет на спора и от момента на
молбата по чл. 214, ал. 1 ГПК е налице искане за присъждане на законната лихва върху
увеличената част – виж решение № 60141 от 25.11.2021 г. по т. д. № 2022/2020 г. по описа на
ВКС, I т. о. Ето защо законната лихва върху първоначално предявения размер от 50 лв.
следва да бъде присъдена от 02.09.2022 г. – датата на депозиране на исковата молба
(съобразно диспозитивното начало) до окончателното плащане, а върху разликата над 50 лв.
до пълния размер от 241,45 лв. (или за сумата от 191,45 лв.) – от подаването на молбата
по чл. 214 ГПК – 30.05.2023 г. до окончателното плащане.
По разноските:
При този изход от спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, в полза на ищеца следва да се
присъдят сторените разноски за държавна такса в размер на 50 лв., за съдебно - счетоводна
експертиза в размер на 300 лв., като се претендира и адвокатско възнаграждение в общ
размер на 1000 лв. (500 лв. – по осъдителния иск и 500 лв. – по установителния иск
съобразно два договора за правна защита и съдействие – л. 11 и л. 52 от делото). Съдът
9
намира, че разноски за държавна такса над 50 лв. до 100 лв. не следва да се присъждат на
ищеца, тъй като от писмо на Председателя на СРС се установява, че таксата от 50 лв. по
платежно нареждане от 17.12.2022 г. не е постъпила по сметка на съда, поради което за
същата сума на основание чл. 77 ГПК следва да бъде задължен ответникът, при
неблагоприятния за него изход от делото.
Относно претендираното адвокатско възнагражение: своевременно релевираното от
процесуалния представител на ответника възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност
на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение е основателно. Съгласно чл. 2, ал. 5
от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, за
процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела, възнагражденията
се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно.
Съобразявайки предходното, както и чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредбата, съдът определя
адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ищеца по предявените искове
в общ размер на 540 лв. (140 лв. – за осъдителния иск, както е уговорено по договора за
правна защита и съдействие на л. 52 от делото, и 400 лв. – за установителния иск) с оглед
фактическата и правната сложност на делото и извършените в хода на производството
процесуални действия. Допълнително възнаграждение по осъдителния иск в размер на 360
лв. (съгласно договор за правна защита и съдействие на л. 11 от делото) не следва да се
присъжда, тъй като в този договор за правна защита и съдействие не е вписан номерът на
настоящото дело, не е посочена дата на изготвянето му, липсва посочване на номера или
датата на сключения между страните договор за предоставяне на гаранция, не е посочено
срещу кой ответник ще бъде предявен искът, поради което и по никакъв начин съдът не
може да извърши преценка кога е уговорено и заплатено адвокатското възнагарждение и
дали действително е заплатено във връзка с настоящото дело, предвид множеството дела,
образувани от настоящия ищец срещу настоящия ответник, с оглед което разноски над 540
лв. за адвокатско възнаграждение не следва да бъдат присъждани в полза на ищеца.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН Договор за предоставяне на гаранция № 4295698 от
25.10.2021 г., сключен между Й. С. А., ЕГН **********, и „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК ******, по
предявения от Й. С. А., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ж. к. „С.Т.“, бл. ...., вх. В, ет. 3, ап.
53, срещу „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД,
вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК.
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, да заплати на Й. С. А., ЕГН **********, с адрес:
гр. С., ж. к. „С.Т.“, бл. ...., вх. В, ет. 3, ап. 53, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, сумата от
241,45 лв., представляваща недължимо платена сума за възнаграждение за гарант по чл. 3,
10
ал. 1 от Договор за предоставяне на гаранция № 4295698 от 25.10.2021 г., сключен между Й.
С. А., ЕГН **********, и „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК ******, ведно със законната лихва върху
сумата от 50 лв., считано от 02.09.2022 г. – датата на депозиране на исковата молба до
окончателното плащане, както и ведно със законната лихва върху разликата над 50 лв. до
пълния размер от 241,45 лв. (или за сумата от 191,45 лв.) – от подаването на молбата по чл.
214 ГПК – 30.05.2023 г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, да заплати на Й. С. А., ЕГН **********, с адрес:
гр. С., ж. к. „С.Т.“, бл. ...., вх. В, ет. 3, ап. 53, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 50 лв.
– разноски в производството за държавна такса, сумата от 300 лв. – депозит за експертиза,
както и сумата от 540 лв., представляваща адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, да заплати по сметка на СРС на основание чл. 77
ГПК сумата от 50 лв. – държавна такса.
Решението е постановено при участието на трето лице – помагач - „И.А.М.“ АД, ЕИК
1....76434, със седалище и адрес на управление: гр. С........., на страната на ищеца Й. С. А..
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11