№ 395
гр. Варна, 27.06.2024 г.
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и седми юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Диана В. Джамбазова
Членове:Росица Сл. Станчева
Юлия Р. Бажлекова
като разгледа докладваното от Росица Сл. Станчева Въззивно гражданско
дело № 20243000500273 по описа за 2024 година
за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК, образувано по подадени
въззивна жалба с вх. № 3265/07.02.2024г. на Държавата, чрез Министъра на
финансите и насрещна въззивна жалба на Г. Й. Р. с вх. № 6817/15.03.2024г.
против решение № 15/08.01.2024г. на Окръжен съд - Варна, постановено по
гр.д. № 156/2023г.
Държавата, чрез министъра на финансите, чрез процесуалния си
представител юрисконсулт Г., обжалва първоинстанционното решение в
частта, в която е уважен предявеният от Г. Й. Р. против Държавата
евентуален иск с правно основание чл.7 КРБ вр. чл.49 ЗЗД за заплащане на
сумата от 24 442.56 лева, представляваща дължимо обезщетение за
претърпени от ищеца имуществени вреди, изразяващи се в неполучено нетно
трудово възнаграждение за периода 08.07.2019г. – 19.02.2021г., в резултат на
неправомерно поведение на лицата, на които ответникът е възложил
приемането на законите на БР, а именно народните представители от НС на
РБ, приели §50 от ПЗР на ЗИДЗКПО, обнародван в ДВ бр.98/2018г., в сила от
01.01.2019г., с който е променен чл.10, ал.1 от Закона за митниците, обявен за
противоконституционен с Решение № 7/17.07.2019г. по к.д. № 7/2019г. /обн.
ДВ бр.75/24.04.2019г./, влязло в сила на 28.09.2019г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска –
18.05.2021г. до окончателното й изплащане.
В жалбата си излагат оплаквания за недопустимост и неправилност на
така обжалваното решение. Твърди се, че Държавата не е процесуално
легитимирана да отговаря по иска за вреди от приемането от Народното
1
събрание на противоконституционен закон. Излагат се доводи, че
отговорността на НС по чл.2в от ЗОДОВ не изключва и възможността да бъде
ответник, в качеството на процесуален субституент на държавата, и по иск с
правно основание чл.49 ЗЗД. Оспорват се изводите на първоинстанционния
съд, че Държавата е възложител на работата на народните представители, в
качеството им на колективен орган – НС, както и за наличието на незаконни
действия и бездействия от страна на същите, които да са в пряка причинно-
следствена връзка с претендираните вреди. Твърди се още, че съдът
неправилно е приложил разрешенията по т.1 от ППВС № 4/75г.,
разширявайки кръга на лицата, които според този тълкувателен акт носят
отговорност за вреди от незаконно уволнение. В тази връзка се излагат
доводи, че вредите за ищеца са настъпили от издадената заповед на директора
на Агенция „Митници“ за прекратяване на служебното правоотношение на
ищеца, а не от приетата законова норма. Неправилно е било прието от съда и
това, че вреди от незаконното уволнение могат да бъдат възмездени чрез
настоящия иск, вместо по специалните правила на Закона за държавния
служител. Наведени са оплаквания и срещу изводите на съда за доказаност на
оставането без работа от ищеца, както и за периода, за който е прието, че
ищецът е търпял вреди в резултат на обявената за противоконституционна
норма.
Отправеното искане е за отмяна на обжалваното решение и
прекратяване на делото или отхвърляне на предявените против Държавата
искове. Направено е и искане по доказателствата – изискване на справка от
Агенция по заетостта дали на ищеца е била предлагана работа и дали същият
е отказал, както и дали е спазвал всички вменени му със Закона за
насърчаване на заетостта и правилника за неговото приложение задължения,
евентуално за издаване на съдебно удостоверение за снабдяване с
информация относно тези обстоятелства.
С насрещната въззивна жалба ищецът Г. Й. обжалва
първоинстанционното решение в частта, в която е отхвърлен предявения от
него против Държавата евентуален иск с правно основание чл.7 КРБ вр. чл.49
ЗЗД досежно претендираното обезщетение за вреди, изразяващи се в
неполучено основно трудово възнаграждение за горницата над присъдената
му сума от 24 442.56 лева до предявения размер от 31 166.18 лева. Счита,
че решението в тази му част е неправилно и необосновано, постановено в
противоречие с процесуалния и материалния закон. Излага доводи, че
неправилно съдът е приел като основа за определяне на следващото му се
обезщетение получаваната от него заплата към датата на уволнението, вместо
да съобрази и актуализацията й, която би получавал ако не е бил уволнен.
Счита, че за база следва да бъде прието полученото от друг служител на
същата длъжност възнаграждение през процесния период.
Иска се от настоящата инстанция да отмени решението в тази му част и
да уважи исковата му претенция вр. неполучено основно трудово
възнаграждение в предявения размер.
2
Съдът е сезиран и с частна жалба на Държавата, чрез Министъра на
финансите, вх. № 10082/17.04.2024г., против постановеното по
първоинстанционното дело определение № 926/11.03.2024г., с което е
оставена без уважение молбата й по чл.248 ГПК за изменение на решението в
частта му относно разноските, които Държавата е осъдена да заплати на
ищеца, съставляващи сумата от 2 446.50 лева – разноски за разглеждане на
спора пред АпС – Варна по в.гр.д. № 381/2022г. По изложени доводи за
недължимост на същите, както и за своевременно направено възражение по
чл.78, ал.5 ГПК, се иска неговата отмяна и уважаване на молбата по чл.248
ГПК.
В срока по чл.263 ГПК е постъпил писмен отговор само по подадената
от Държавата въззивна жалба, с който ищецът оспорва същата като
неоснователна.
Подаденият отговор от Народното събрание по насрещната жалба е
ирелевантен, тъй като Народното събрание не е насрещна страна по
евентуалния иск, предмет на въззивните жалби. В тази връзка съдът
констатира, че решението на ОС – Варна не е обжалвано и е влязло в сила, в
частта, в която предявеният от Г. Й. Р. против Народното събрание главен иск
по чл.2в ЗОДОВ, както и в частта, в която предявеният от него против
Държавата евентуален иск по чл.7 КРБ вр. чл.49 ЗЗД за заплащане на сумата
от 3 807 лева, претендирана като обезщетение за вреди, изразяващи се в
неполучено допълнително възнаграждение за постигнати резултати /ДВПР/ за
периода 08.01.2019г. – 19.02.2021г., ведно със законната лихва от датата на
предявяване на иска.
Отговор по частната жалба не е постъпил от насрещната страна.
Така докладваните жалби отговарят на изискванията за редовност и
следва да бъдат насрочени за разглеждане в о.с.з.
Направеното във въззивната жалба на Държавата доказателствено
искане е неоснователно, тъй като не е налице соченото процесуално
нарушение - непълен доклад и неразпределяне на доказателствената тежест
относно доказване на факта на оставане без работа, чрез възлагането й на
ищеца. Изрично в определението по чл.140 ГПК от 09.05.2023г.
първоинстанционният съд е указал на ищеца, че носи доказателствената
тежест за това обстоятелство. Вън от това дори и подобно нарушение да беше
налице, то на него би могла да се позове само страната, която следва да
докаже този факт.
Водим от гореизложеното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ направеното от Държавата
доказателствено искане - изискване на справка от Агенция по заетостта дали
на ищеца е била предлагана работа и дали същият е отказал, както и дали е
3
спазвал всички вменени му със Закона за насърчаване на заетостта и
правилника за неговото приложение задължения, евентуално за издаване на
съдебно удостоверение за снабдяване с информация относно тези
обстоятелства.
НАСРОЧВА делото за о.с.з. на 23.10.2024г. от 9:00 часа, за която дата
и час да се призоват страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4