№ 315
гр. Сливен, 15.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети декември през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Надежда Н. Янакиева
Членове:Мартин Цв. Сандулов
Симеон Ил. Светославов
при участието на секретаря Ивайла Т. Куманова Георгиева
като разгледа докладваното от Мартин Цв. Сандулов Въззивно гражданско
дело № 20222200500495 по описа за 2022 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Обжалвано е решение № 823 от 24.10.2022 г. по г.д. №3389/2022 година по описа на
Районен съд Сливен, с което е признато за установено, че Щ. Д. А. ЕГН ********** от ***,
не дължи на „ЕОС МАТРИКС” ЕООД с ЕИК ****, със седалище и адрес на управление ***
законна лихва върху главницата от 17497.61 лева по изп. лист от 29.03.2010 г., издаден по
ч.гр.д. 1472/2010 г. на СлРС за периода от 03.10.2012 г. до 25.01.2013 г. в размер на сумата
566.32 лева като погасена по давност.
С решението е отхвърлен предявеният иск за признаване за установено, че ищецът Щ. Д. А.
ЕГН ********** от ***, не дължи на „ЕОС МАТРИКС” ЕООД с ЕИК ****, със седалище и
адрес на управление *** законна лихва върху главницата от 17497.61 лева по изп. лист от
29.03.2010 г., издаден по ч.гр.д. 1472/2010 г. на СлРС за периода от 26.01.2013 г. до
25.01.2016 г. до пълния претендиран размер като неоснователен.
Подадена е въззивна жалба от ищеца чрез представител по пълномощие, в която се твърди,
че решението е неправилно. Съдът е приел, че е на лице обективно съединени искове в
условията на алтернативност и е оставил без разглеждане единия от тях, като е разгледал
само втория иск, за законната лихва считано от 03.10.2012 до 25.01.2016 година. Неправилно
съдът е приел, че тъй като първия иск е неопределяем, т.е. не може да се предвиди дата на
която ще бъде изплатено вземането. Освен това, давността е прекъсната на 25.01.2016 г. и
по изп. дело постъпват суми и ново прекъсване на давността е настъпило, като е оставил
1
първия иск без разглеждане. С исковата си молба ищецът е отправил искане до съда, да бъде
признато за установено, че длъжника не дължи на кредитора (взискател) законната лихва
считано от последното валидно действие 03.10.2012 година, до окончателното изплащане на
задължението поради погасено право на принудително изпълнение. Алтернативно е
отправено искане, ако не бъде уважено искането по първия иск, то тогава да бъде признато,
че той не дължи законната лихва от последното валидно действие 03.10.2012 по ИД
№0369/28.04.2011 по описа на ЧСИ П.Р., до първото валидно действие в новообразуваното
изпълнително дело №1054/21.12.2015 по описа на ЧСИ П.Г..
Специалната давност на чл, 111, б „В" от ЗЗД е започнала да тече на 03.10.2012 година и е
изтекла на 03.10.2015 година. Към този момент взискателя не е предприел действия, с които
да прекъсне погасителната давност на иска по чл. 86 от ЗЗД. Дори и да приемем, и да
допуснем, че давността е прекъсната с молбата за образуване на новото изпълнително дело
от 21.12.2015 година по описа на ЧСИ П. Георгиев. Давността отново е изтекла, защото са
изминали три години, в които взискателя е бездействал по отношение на своето вземане.
Съдът неправилно е изчислил сроковете като е приел, че лихва не се дължи само за периода
03.10.2012 година до 25.01.2013 година, като е приложил давността за назад във времето,
което изчислено по Калкулатор, бг възлиза на сумата 566.32 лева.
Давностните срокове течът само за напред и в определените от закона случаи, може да бъдат
спирани и прекъсвани, което води до различни правни последици. От последното валидно
действие, което е прекъснало давността 03.10.2012 година до първото валидно действие
25.01.2016 година, са изминали три години, три месеца и двадесет и два дни.
Ако се приеме, че правото на принудително събиране не е погасено по давност, за законната
лихва до окончателното изплащане, е следвало да се приеме, че длъжника не дължи
законната лихва от 03.10.2012 г. до 25.01.2016 година, което изчислено с Калкулатор бг
възлиза на сумата от 5889.80 лева. Моли да се отмени решението, като неправилно поради
нарушения на съдопроизводствените правила и неправилно прилагане на материалния закон
и вместо това да се признае за установено, че длъжника Щ. Д. А. ЕГН: **********, адрес,
***, не дължи на взискателя ЕОС МАТРИКС ЕООД, булстат № ***c адрес *** Управлявано
заедно и поотделно от управителите: Р.И.Т. и Т.И.В. вземането за законната лихва от
03.10.2012 в размер на 14 000 лева, до окончателното изплащане на задължението поради
погасено право на принудително събиране по отношение на предявения иск по чл. 86 от
ЗЗД и алтернативно моли, да се признае, че не дължи законната лихва считано от 03.10.2012
до първото валидно действие 25.01.2016 година в размер на 5899,80 лева поради погасено
право на принудително събиране на задължението за лихви.
В срока по чл.263 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба, в който се
поддържа нейната неоснователност. Напълно се поддържа становището на съдът, според
което предявеният в условията на алтернативност иск за признаване за установено, че
ищецът не дължи законна лихва за периода от 03.10.2012 г. до 25.01.2016 г. в размер на
5889.80 лева, тъй като първият иск е неопределяем, т.е. не може да се предвиди датата, на
която ще бъде изплатено вземането. Освен това, давността е прекъснала на 25.01.2016 г. по
2
изп. дело постъпват суми и ново прекъсване на давността е настъпило. Предявеният иск за
признаване за установено, че ищецът не дължи законна лихва върху главницата, считано от
03.10.2012 г. до 25.01.2016 г. е частично основателен. Давността е прекъсната на 25.01.2016
г. и погасена по давност е законната лихва върху главницата за периода преди 25.01.2013 г.
за останалия претендиран период давност не е изтекла, тъй като не е изминал предвидения в
чл. 111, б. „в" от ЗЗД три годишен давностен срок. Предвид горното, изпълняемото право
(ликвидно и изискуемо притезание) и правото на принудително изпълнение (правомощието
да се изисква от органа на принудителното изпълнение да предприеме действията, включени
в съответния изпълнителен способ) не са погасени. В обобщение се иска да се потвърди
решението.
В жалбата и отговора не са направени нови доказателствени или процесуални искания, а
страните са претендирали разноски.
В с.з въззивникът се явява лично и с представител по пълномощие, който поддържа жалбата.
За въззиваемата страна, редовно призована, не се явява представител.
Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл.
260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ
интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция
констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед обхвата на обжалването
– и допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху
първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата
инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства и тези пред настоящата
инстанция, намира, че обжалваното решение е правилно, поради което следва да бъде
потвърдено.
Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
така както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с
доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята
към нея.
В теорията безспорно се приема, че класическата класификация на обективното
съединяване на искове е кумулативно, евентуално и алтернативно съединяване. Това се
възприема с оглед на това кога и как ищецът предявява исковете си и начинът, по който
съдът ги разглежда. При алтернативността липсва тази яснота в претенцията на ищеца,
каквато е налице и при кумулативното, и при евентуалното съединяване. Алтернативността
е твърде близо до неопределеност на иска, т.е. ищецът не е формулирал ясно и
недвусмислено какво претендира, по отношение на какво съдът трябва да отсъди. Това би
могло да даде аргумент на тезата, че алтернативното предявяване на искове е недопустимо,
доколкото не отговаря на основните изисквания за редовност на иска. С всеки от
съединените искове ищецът може да изложи различни фактически състави, които пораждат
3
едно и също по съдържание материално право. Едната хипотеза е наличието на различен по
всеки от исковете фактически състав, който обуславя идентично по съдържание материално
право, а другата хипотеза е по всеки от исковете предмет да бъде един или различни
правопораждащи фактически състави, които дават основание за едни и същи притезания
спрямо един и същ обект. Следователно, в рамките на едно исково производство ще са
налице множество искове с различни основания – правопораждащи факти, но един и същ
петитум. При евентуалното съединяване съдът е длъжен да се произнесе по, поне, главния
иск, т.е. възможно е да се произнесе по един, но е възможно да е длъжен да се произнесе и
по всички предявени искове, в зависимост от изхода на разглеждането на главния иск.
В настоящия случай обаче не са налице тези хипотези доколкото с исковата си молба
ищецът – въззивник е претендирал съда да признае, че ищеца Щ. Д. А. не дължи законната
лихва от 03.10.2012 г. до окончателното изплащане в размер на 14 000 лева, като
алтернативно моли съда да признае, че не дължи лихва от 03.10.2012 г. до първото валидно
действие 25.01.2016 г. в размер от 5 899,80 лева поради изтекла погасителна давност. Така
не са налице различни основания на претенцията. Поради това и първоинстанционният съд,
след преценка на събраните доказателства и безспорно установените факти, е признал за
установено, че ищецът не дължи законна лихва върху главницата от 17497.61 лева по изп.
лист от 29.03.2010 г., издаден по ч.гр.д. 1472/2010 г. на СлРС за периода от 03.10.2012 г. до
25.01.2013 г. в размер на сумата 566.32 лева като погасена по давност. В останалата част
претенцията правилно е отхвърлена.
Следва да се има предвид, че отмяната на ППВС № 3/80 г. има обратно действие и
погасителна давност в изпълнителния процес тече от последното валидно изпълнително
действие, дори за заварените от тълкувателното решение дела. От мотивите на т. 10 от ТР №
2/26.06.2015 година на ОСГТК е видно, че старото разрешение на ППВС № 3/1980 г., според
което по време на изпълнителния процес давност не тече, е изоставено поради променените
обществени и стопански условия и най-вече поради новата правна регламентация на
изпълнителното производството, която е заменила служебното начало с инициативата на
взискателя - предприемането на изпълнителни действия зависи единствено от неговата воля.
Тази нова правна регламентация, не е възникнала на датата, на която е прието
тълкувателното решение, ето защо не може да се приеме, че именно тази дата е крайния
момент, до който ще се прилага, че давност по време на изпълнителния процес не тече. С
тези съображения правилно съдът приел , че в процесния процес, образуван за вземания,
установени с изпълнителен лист от 29.03.2010 г., давността се е прекъсвала с всяко отделно
изпълнително действие.
С т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК ВКС се приема, че прекъсва давността
предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен
способ: насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана,
присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане,
извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и
извършването на продан и т. н. до постъпването на парични суми от проданта или на
4
плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността
образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно
изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на
справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне
на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на
влязлото в сила разпределение и др. ВКС възприема разбирането, че давността не се
прекъсва веднъж с искането на взискателя за предприемане на конкретно изпълнително
действие и още веднъж с предприемането на действието; прекъсването е едно - с
предприемането на действието, но се счита да е настъпило с обратна сила, ако след
поискването давността е изтекла.
В конкретния случай давността е била прекъсната с действията по изпращане на запорно
съобщение до работодателя на ищеца, получено на 25.01.2016 г. Вземанията за лихви се
погасяват с кратката давност по чл. 111 б. "в" от ЗЗД. Предвид изводите на съда, че
давността за вземанията се е прекъснала на 25.01.2016 г., поради което погасени по давност
се явяват задълженията за лихви за периода преди 25.01.2013 г. Така ищецът не дължи
законна лихва върху главницата от 17497.61 лева по изп. лист от 29.03.2010 г., издаден по
ч.гр.д. 1472/2010 г. на СлРС за периода от 03.10.2012 г. до 25.01.2013 г., което възлиза на
сумата 566.32 лева.
Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват
отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение.
Атакуваното решение следва да бъде потвърдено. Районният съд е провел надлежно и пълно
събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал
обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна
норма, като по този начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.
Въззиваемата страна е претендирала разноски, но не е представила доказателства за
направени, поради което не следва да бъдат присъждани.
Ръководен от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 823 от 24.10.2022 г. по г.д. №3389/2022 г. на Районен съд
Сливен.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5
6