Р Е Ш
Е Н И Е
№ ………………………../……..12.2019 г., гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в публично съдебно заседание на двадесет и втори ноември през
2019 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ
секретар Алина
Тодородва, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 598
по описа за 2019
година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 473019 от 18.08.2018
г. по гр.д. № 57504/2016 г. на СРС, 57 състав, е признато за установено по
отношение на Н.Х.Н. че дължи на „Т.С.“ ЕАД
заплащането съобразно заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от 14.07.2016Г. по гр.д.
38052/2016г. по описа на СРС, II г.о., 57-ми състав, на основание чл.79 от ЗЗД
сумата от 632,05 лв. представляваща стойността на незаплатена доставена и
използвана топлинна енергия за топлоснабден обект - апартамент № 117, находящ
се в гр. София, ж.к. ******, за периода 01.09.2013г. - 30.04.2015г., ведно със
законната лихва върху главницата от 632,05 лв., считано от 11.07.2016г. до
окончателното й изплащане, като е отхвърлен иска за разликата над 632,05 лв. до
пълни предявен размер от 673,57 лв. също е отхдвърлен и иска по чл.422 от ГПК за признаване за установено, че Н.Х.Н. дължи на «Т.С. ЕАД заплащането съобразно същата
заповед за изпълнение на парично задължение на основание чл.86 ал.1 от ЗЗД
сумата от 20,28 лв. представляваща
обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение от 653,57 лв. за
периода 31.10.2013г. - 22.06.2016г. с решението първоинстанционният съд се е произнесъл
и относно разноските по делото, като е осъдил ответницата да плати на ищеца 460,02
лв. разноски, и още 68,31 лв. разноски по заповедното производство по ч.гр.д. №
38052/2016г. по описа на СРС, II г.о., 57- ми състав. Решението е обжалвано с въззивна жалба от ответника Н.Х.Н.
изцяло, като пред въззивния съд в открито съдебно заседание пълномощникът й
адв.А.Ж. поддържа обжалването на решението изцяло, вкл. и в частите, в които
искът е отхвърлен с довода, че решението е недопустимо като постановено по
нередовна искова молба, също и поради липсата на облигационно отношение между
страните. С въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност на
решението поради нарушение на процесулните правила по обсъждане на събраните по
делото доказателства, за неправилно крeдитиране на приетата ССчЕ, за
неправилно отчитане на направено от ответницата плащане на дължими суми зкъм
други периоди, за произнасяне за суми извън исковия период, в частост по
фактура от 31.07.2015 г. за 490,69 лв. Оспорва се да има облигационно
отношесние между страните, също и евентуално за задължение на ответницата
над 3/4 доколкото не било доказано тя да
е собствениц изцяло на имота, а и поради наличие на побзвател на имота върху
дарените ид.ч.- на М.С., излагат се и оплаквания за нередовно водено
счетоводство на ищеца, з алипсата на издавани фактури на нейно име, респ. за
уведомяването й за такива фактури, за липсата на доказателства за стойността на
реално доставеня и потребена топлинна енергия /ТЕ/.
Въззиваемата
страна-ищец „Т.С.” ЕАД не са взела становище по жалбата в срока по чл.263, ал.1 от ГПК, като с писмена молба след този срок, подадена за
откритото съдебно заседание пред СГС, оспорва жалбата, претендира разноски за
въззивната инстнация вкл. за защита от юрисконсулт, без списък по чл.80 от ГПК.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция,
като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира следното по
предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното
решение е валидно, а в обжалваните части и допустимо, тъй като има съдържанието
по чл.236 от ГПК и съдът се е произнесъл съобразно предявената с исковата молба
претенция. Не е налице нередовност на исковата молба, както е констатирал
въззивния съд с определение от открито съдебно заседание на 22.11.2019 г.
При произнасянето си по
правилността на обжалваното решение, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на
процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и приложимите материално правните норми,
както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори
ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
Ищецът иска от съда да признае за
установено по отношение на ответника, че му дължи продажна цена за потребена
топлинна енергия за периода от 01.09.2013г. - 30.04.2015г., както и обезщетение
за забавено изпълнение.
Ответницата в
срока по чл. 131 ТПК, не е подала писмен отговор. В първото открито съдебно заседание пред СРС
ответницата е заявила, че е извършила плащане с което е погасила част от
претендираните суми, като е направила признание да е собственик на процесното
жилище. Последният факт е приет за безспорен между страните.
Първоинстанционният
съд е изложил в обжалваното решение фактически констатации и правни изводи,
основани на приетите по делото доказателства, които въззивният съд споделя и на
основание чл.272 от ГПК, препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря.
В допълнение и по
наведените с въззивната жалба довод за неправилност на решението, въззивният
съд намира следното:
Ищецът носи
доказателствената тежест да докаже наличието на облигационна връзка между него
и ответницата по силата на качеството собственик на ответницата също и за
количеството и стойността на потребената
ТЕ за процесното жилище за исковия период.
Отвтеницата не е дала
отговор на исковата молба в срока по чр.131 от ГПК при което всичките й
възражения изложени с въззивната жалба, с изключение на тези, отнасящи се до
погасителния ефект на направените от нея преди подаване на заявлението по
чл.410 от ГПК частични плащания спрямо исковите главница и лихви, и правото й
на собственост, са преклудирани съгласно чл.133 от ГПК, и не следва да се
обсъждат от въззивния съд.
Събраните по делото
писмени доказателства, ангажирани от ищеца с исковата молба: н.а. за дарение на
недв. имот от 1991 г. сочи, че ответницата е придобила по дарение 3/ 4 ид.ч. от
своите майка и сестра от процесния имот, като дарителката-нейна майка е
запазила правото на ползване върху дарената 1/ 2 ид.ч. С писмено
заявление-декларация вх.№ 2220 от 10.08.2005 г. до ТР „София” на „Топлофикация
София“ АД, ответницата Н.Н. е поискал за същия имот да бъде открита партида на
нейно име по стария аб.№ 59602 с посочен предишен титуляр М.С.-сочена като
нейна майка в н.а. за дарение от 1991 г. Съдът, като отчита и направеното то
ответницата признание, че е собственик на цялото жилище, намира, че същата има
качеството потребител по т.42 от пар.1 от ДР на ЗЕ, при което е сключен само с
нея облигационен договор при Общи условия (ОУ) за ползване на топлинна енергия
за жилището, което е видно и от подаденото от нея заявление от 2005 г. до ищеца
за това. Така изградената договорна връзка е продължила да съществува и за
исковия период , поради липсата на доказателства, че тази облигационна връзка е
била прекъсната по-рано. След като първоинстанционният съд е приел за
безспорно, че ответницата е собственик на цялото жилище, то оплакванията с
въззивната жалба за различни права на същата в собствеността не может да се
разглеждат като преклудирани. Неоснователно е полакването с въззивната жалба,
че има друго лице-носител на вещното право на ползване върху половината от
жилището, което лице е и задължено за част от задълженията. Положението на
съсобствениците, или на собственик и вещен ползвател, когато само един от тях е
подал заявление до „Т.С.“ ЕАД, следва да се урежда аналогично според
разясненията по т.1 от Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. по т.д.№
2/2017 г. на ОСГК на ВКС, касаещо
бившите съпрузи. Тълкувателното решение сочи, че „Когато топлоснабденият имот е
жилище, притежавано в режим на съпружеска имуществена общност, при
предоставянето му след развода със съдебно решение за ползване на единия от
бившите съпрузи, по силата на чл. 57, ал. 1, изр. 1 Семейния кодекс СК) между
двамата възниква наемно правоотношение. Такова правоотношение между бившите
съпрузи извежда по тълкувателен път и съдебната практика по приложението на чл.
107, ал. 1 СК от 1985 г. (отм.). Когато ползващият бивш съпруг сключи писмен
договор при публично известни общи условия с топлопреносното предприятие,
например с откриването на индивидуална партида при последното за целия имот,
тогава той става клиент на топлинна енергия за битови нужди, освен за своята
идеална част от имота, и за другата притежавана от другия бивш съпруг идеална
част, поради което дължи на топлопреносното предприятие цената на доставената
топлинна енергия за битови нужди за цялото жилище. Ако такъв договор с
топлопреносното дружество не бъде сключен, двамата бивши съпрузи като съсобственици
дължат цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съобразно с
дяловете си в съсобствеността, независимо че ползването на топлоснабденото
жилище е предоставено със съдебното решение само на единия бивш съпруг.
Възникналото наемно правоотношение по чл. 57, ал. 1, изр. 1 СК само по себе си
не е достатъчно, за да може да се приеме, че само ползващият бивш съпруг дължи
цената на доставената топлинна енергия за битови нужди, тъй като по
продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие клиенти на топлинна
енергия продължават да бъдат и двамата бивши съпрузи по силата на чл. 153, ал.
1 ЗЕ в качеството си на съсобственици.“ Следователно в случая само с Н. Илиева е
сключен договор за продажба на ТЕ за битови нужди, при общи условия и по силата
на закона и същата има задължение за цената на ползваната ТЕ за цялото жилище, като
негов собственик, след като е и декларирала, че го ползва. Наличието на лице
със запазено право на ползване също не променя в случая този извод, защото въз основа
на подаденото от ответницата Н.Н. заявление от 2005 г. до ищеца, да се открие
партида за ТЕ само на нейно име като потребител, същата е освободила вещния
ползвател на 1/2 от жилището от задълженията да заплаща към ищеца цената на
потребената ТЕ. Какви са вътрешните отношения между собственика и вещния
ползвател в случая се явяват без значение спрямо ищеца. Ето защо и въззивният
съд приема, че задължена за цената на потребената ТЕ за исковия период е само
ответницата Николина Н..
Неоснователно се
явява и другото оплакване с въззивната жалба относно направеното погасяване с
частичните плащания. Плащанията са извършени преди подаване на заявлението по
члр.410 от ГПК от ищеца в съда, при което погасителният им ефект спрямо
паричните задължения се поределя според реда лихви първо и главници след това,
като се започне от най-обременителните/ а те всички за еднакво обременителни/ и
от най-старите, съгласно чл.76 от ЗЗД. В получените разписки за направените
частични плащания-фискални бонове, е отразено изрично какво се погасява от
задълженията по фактурите за процесния период- каква сума за лихви и каква за
главници, и по коя фактура, при което съдът едлъжен да приеме, че погасяването
е именно в този ред и размери, съгласно чл.76 от ЗЗД. Ответницата не е доказала
при плащанията да е поискала погасяванията да се отнасят по различен начин от
този, посочен във приетите по делото фискални бонове, при което съдът, предвид
и приетото и неоспорено заключение по ССчЕ, приема, че след направените частични
плащания, остава паричнозадължение за исковия период в размер на 632,05 лв.
само за главница. Макар фактурата от 31.07.2015 г. да е издадена след края на
исковия период- приключващ периода по иска на 30.04.2016 г., то същата фактура
се явява изравнителна съгласно чл.72 от Наредба
№ 16-334 от 6.042007 г. за топлоснабдяването и чл.32 от ОУ. Така сумата по нея
се явява непогасено задължение за периода м.5.2014-м.04.2015 г. Въззивният съд
приема заключението на ССчЕ при преценката по чл.202 от ГПК за компетентно,
същото не е било оспорено отн икоя от страните при приемането пред
СРС, и при липсата на оспорване на иска
и на доказателсвата в сроковете по чл.131 и чл.146 от ГПК, то съдът намира, че
оплакванията свъззивната жалба относно редовността насчетоводството не могат да
се обсъждат. Така искът за главницата се явява основателен и доказан за останалата непогасена главница от 632,05
лв. Решението в тази обжалвана част, в която установителнитя иск за дължимост
на сумата от 632,05 лв. следва да се потвърди,
вкл. и в частта за разноските, които не подлежат на промяна според изхода на
спора .
В останалата част,
която също се сочи да е предмет на обжлаване- частта в която искът за
установяване задължение за главница над 632,05 лв. до пълни предявен размер от
673,57 лв. и задэължение за 20,28 лв.
представляваща обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение
от 653,57 лв. за периода 31.10.2013г. - 22.06.2016г., са били тохвърлени,
ответницата няма правен интерес да обжалва решението, с което искът срещу нея
се отхвърля. Жалбата в тези части не подлежи на разглеждане следователно.
По разноските за
въззивната инстанция: Съгласно чл.78, ал.3 от ГПК и изхода на спора,
направените от въззивницата-ответник разноски за въззивното производство
остават в нейна тежест. Съгласно чл.78,
ал.1 и ал.8 от ГПК и изхода на спора, въззиваемата страна-ищец би имала право
на разноски пред въззивната инстанция, ако беше осъществена по делото защита от
юрисконсулт съобразно характеристиките на защита според Закона за адвокатурата.
В случая обаче, в полза на въззиваемото дружество-ищец, не следва да се
присъжда претендираното възнаграждение за юрисконсулт, т.к. единственото
извършено от последния процесуално действие се изчерпва с подаване на бланкетна
молба, след сроковете за отговор по въззивната жалба, с която се иска жалбата
да се отхвърли и възлагане на разноски, което не може да се счита осъществена
защита по делото, за която да се дължи заплащане от противната страна. Искането
за разноски на ответника не може да се уважи за въззивната инстанция.
Воден от горните
мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 473019 от 18.08.2018 г. по гр.д. № 57504/2016 г. на СРС, 57 състав, В ЧАСТТА, в която е уважен предявеният
от „Т.С.“ ЕАД срещу Н.Х.Н. че последната
дължи заплащането на основание чл.79 от ЗЗД сумата от 632,05 лв. представляваща
стойността на незаплатена доставена и използвана топлинна енергия за
топлоснабден обект - апартамент № 117, находящ се в гр. София, ж.к. ******, за
периода 01.09.2013г. - 30.04.2015г., ведно със законната лихва върху главницата
от 632,05 лв., считано от 11.07.2016г. до окончателното й изплащане, и в частта
за разззззноските.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно в тази част съгласно чл.280, ал.2, т.1 от ГПК.
ОСТАВЯ
БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ-поради липса на правен интерес, и ПРЕКРАТЯВА въззивното производство
по в.гр.д.№ 598/2019 г. на СГС,
ГО, ІІ-г въззивен състав, по въззивната жалба на Н.Х.Н. срещу решение № 473019 от 18.08.2018 г. по
гр.д. № 57504/2016 г. на СРС, 57 състав,
В ЧАСТТА, в която исковете срещу нея за установяване задължение за главница
над 632,05 лв. до пълни предявен размер от 673,57 лв. и задължение за 20,28
лв. представляваща обезщетение за
забавено изпълнение на парично задължение от 653,57 лв. за периода 31.10.2013г.
- 22.06.2016г., са били отхвърлени.
В ТАЗИ ЧАСТ съдебният
акт има характер на определение и подлежи на обжалване с частна жалба пред
Апелативен съд-София, в 1-седмичен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.