Решение по дело №516/2024 на Административен съд - Бургас

Производството е по реда на чл.208 и сл. от АПК.

Образувано е по касационна жалба на Т. К. П., [ЕГН], с адрес: [населено място], [улица], чрез адв. С. Л., против решение № 1291 от 15.12.2023г. по адм. дело № 884/2023г. на А. съд – Бургас, с което са отхвърлени обективно съединени искове на жалбоподателя срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, [населено място], за сумата в общ размер на 24 000.00лв., а именно:

1. иск в размер на 10 000.00лв., представляващи обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в унижение, физически и психически дискомфорт и страдание, които му били причинени през периода от 19.03.2018г. до 25.10.2020г. в резултат на незаконосъобразни действия на длъжностни лица на ответника, изразяващи се в поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на наложеното наказание в противоречие със законовите разпоредби за посочения период, ведно със законна лихва върху главницата от момента на извършване на незаконното действие до окончателното изплащане на сумата;

2. иск в размер на 7 000.00лв., представляващи обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в унижение, психически дискомфорт, страдание, които му били причинени през периода 01.05.2020г. до 25.10.2020г. по време на изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“ в ЗО „Дебелт“ в следствие на противоправни действия и бездействия на служители на ответника, изразяващи се в действия на служителите на затвора, довели до забавяне образуването на дело за неговото условно предсрочно освобождаване и респ. безпричинното удължаване на престоя му в Затвора Бургас с няколко месеца за посочения период, ведно със законна лихва върху главниците от момента на извършване на незаконните бездействия до окончателното изплащане на сумата;

3. иск в размер на 7 000.00лв., представляващи обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди през периода от 01.06.2020г. до 25.10.2020г., които му били причинени в резултат на незаконосъобразни действия и бездействия на длъжностни лица на ответника, изразяващи се в неправомерно спиране и неназначаване на работа по време на изтърпяването на наказание „лишаване от свобода“ за посочения период, ведно със законна лихва върху главницата от момента на извършване на незаконното действие до окончателното изплащане на сумата.

В касационната жалба са изложени възражения за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл.209, т.3 АПК. Твърди се, че първоинстанционният съд е формирал изводите си по отношение на първата претенция при неясна и непълна информация и липсващи доказателства, а именно липса на заповедта за откриване на ЗООТ „Дебелт 1“. Оспорват се констатациите на съда за недоказаност на твърденията, че касаторът е изтърпявал наказание „лишаване от свобода“ в общежитие от открит тип, но при условията приложими за общежитията от закрит тип. В тази връзка се излагат доводи, че е доказано обстоятелството, че коридорът, в който бил настанен ищецът, а именно в общежитието от открит тип, бил заключен през целия ден и времето за престой на открито било ограничено, което било в нарушение на чл.52, т.2, вр. с чл.51, т.2 от ППЗИНЗС. Сочи се, че от представените по делото пред първата инстанция копия на пликове, се установява, че кореспонденция на ищеца – писма от дъщеря му, е била върната. Изложено е още, че оттеглянето на мотивирано и подкрепено с доказателства предложение за условно-предсрочно освобождаване не кореспондира с целите на наказанието, а именно превъзпитание и поправяне на осъдения. Счита се за доказано също, че на касатора неправомерно не е предоставена възможност за работа след 01.06.2020г. Изложено е в тази връзка, че след отпадане на ограничителните мерки във връзка с КОВИД 19, същият не е бил възстановен на работните места, които е заемал преди това, без за това да са налице обективна причина или писмени документи. Счита се, че провеждането на процедура по условно-предсрочно освобождаване не е основание за недопускане до полагане на труд. В заключение се сочи, че поради допуснатото противоправно поведение на служители в администрацията на ответника, касаторът е бил подложен на нехуманно и деградиращо отношение, което е несъвместимо с ограниченията, които следва да търпи във връзка с наложеното му наказание „лишаване от свобода“. Счита се, че описаното поведение е в противоречие с чл.40, ал.2 от ЗИНЗС. Иска се отмяна на съдебното решение и постановяване на ново, с което претенциите на ищеца на основание чл.284 и сл. от ЗИНЗС да бъдат удовлетворени изцяло. Претендира се присъждане на извършените по делото разноски.

В съдебно заседание касационният жалбоподател, редовно уведомен, чрез процесуалния си представител – адв. Л., поддържа жалбата. Прави искане оспореното решение да бъде отменено и ответникът да бъде осъден да заплати на касационния жалбоподател претендираните с исковата молба суми. Не се ангажират доказателства.

Ответникът по касационната жалба ГД „ИН“, чрез юк Т. Ч. представя писмен отговор, в който оспорва жалбата и иска първоинстанционното решение да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция. Не ангажира доказателства.

Представителят на прокуратурата изразява становище за основателност на обжалването.

След като прецени твърденията на страните и събрания по делото доказателствен материал, Бургаският административен съд намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Касационната жалба е подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл.211 от АПК от надлежна страна, за която решението е неблагоприятно и в съответствие с изискванията за форма и реквизити, поради което се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество е неоснователна.

Първоинстанционното производство пред А. съд – Бургас се е развило по реда на чл.203 и сл. от АПК, във вр. с чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, по искова молба на Т. К. П., против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” – София, с която били предявени обективно съединени искове за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в общ размер на 24 000.00лв., причинени на ищеца от длъжностни лица на ответника, а именно:

1. Иск в размер на 10 000.00лв. за периода от 19.03.2018г. до 25.10.2020г. за неимуществени вреди, произтичащи от поставянето на ищеца в неблагоприятни условия за изтърпяване на наложено наказание „лишаване от свобода“ в противоречие със законовите разпоредби за посочения период, ведно със законна лихва върху главницата от момента на извършване на незаконното действие до окончателното изплащане на сумата. Ищецът твърди, че незаконосъобразно е бил настанен в ЗООТ „Дебелт 1“, т.к. със заповед № Л-919 от 08.03.2017 г. на Главния директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията “ [населено място] било разпоредено осъдените от категорията открит тип от област Бургас, Сливен и Ямбол да се настаняват в 3О „Строител“ и 3О „Житарово“ към Затвора Бургас. Твърди също, че в общежитието бил ограничен да ползва дадените му със ЗИНЗС права на лишените от свобода при открит тип – коридорът, в който се помещавало общежитието бил заключен през цялото денонощие, а спалните помещения се заключвали само вечер, както и имало определено времето за престой на открито, с което условията се различавали от тези на настанените в другите общежития от открит тип към Затвора Бургас и съответно престоят в общежитието се приравнявал на условията за изтърпяване на наказание лишаване от свобода от закрит тип; неправомерно била спирана, респ. връщана, изпращана до него кореспонденция – писма от дъщеря му, с обяснение, че същите били колетни пратки. Претендира се и заплащане на законна лихва върху главницата от момента на извършване на незаконното действие до окончателното изплащане на сумата.
2. Иск в размер на 7 000.00лв. за периода от 01.05.2020г. до 25.10.2020г. по време на изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“ в ЗО „Дебелт“ за неимуществени вреди, произтичащи от противоправни действия и бездействия на служители на ответника, довели до забавяне образуването на дело за неговото условно предсрочно освобождаване и респ. безпричинното удължаване на престоя му в Затвора Бургас с няколко месеца (посочения период). Твърди се в исковата молба, че началникът на Затвора Бургас без основание е оттеглил подадена от него молба до Окръжен съд-Бургас за провеждане на производство за предсрочно условно освобождаване на ищеца, поради което се наложило П. да подаде молба от свое име, по отношение на която Окръжен съд-Бургас постановил неговото освобождаване. Сочи се, че действията по оттегляне на молбата от страна на началника забавили условното-предсрочно освобождаване на ищеца, с което същият бил принуден да изтърпява наказание лишаване от свобода за по-дълъг период. Претендира се и заплащане на законна лихва върху главницата от момента на извършване на незаконното действие до окончателното изплащане на сумата.
3. Иск в размер на 7 000.00лв. за периода от 01.06.2020г. до 25.10.2020г. за неимуществени вреди, произтичащи от неправомерно спиране на ищеца и неназначаването му на работа по време на изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“ за посочения период. Твърди се в исковата молба, че ищецът е осъществявал трудова дейност до въвеждане на противоепидемичните мерки за КОВИД 19, но не е бил възстановен на работа след тяхното отпадане, считано от 01.06.2020г. Претендира се и заплащане на законна лихва върху главницата от момента на извършване на незаконното действие до окончателното изплащане на сумата.

С решението си първоинстанционният съд е отхвърлил предявените пред него искови претенции изцяло и е осъдил Т. К. П. да заплати на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” [населено място], съдебноделоводни разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.

За да постанови своето решение съдът е приел, че исковите претенции на П. са недоказани по основание и размер. Констатирал е, че действително заповед № Л-919 от 08.03.2017 г. на Главния директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията “ [населено място] предвижда осъдените от категорията на открит тип от областите Бургас, Сливен и Ямбол да се настаняват в 3О „Строител“ и 3О „Житарово“ към Затвора-Бургас, а осъдените от категорията закрит тип - в 3О „Дебелт“. Същевременно обаче, съдът е установил, че ЗООТ „Дебелт 1“ е открито след датата на тази заповед – през 2018г., и с оглед характера на общежитието и тълкуването на цитираната заповед № Л-919 от 08.03.2017 г. е достигнал до извод, че след откриване на посоченото общежитие е допустимо в него да се настаняват лишени от свобода от категорията на открит тип. Въз основа на доказателствата по делото, в частност и показанията на свидетелката С., съдът е приел, че ищецът е бил настанен в общежитие от открит тип, като му е бил осигурен достъп до всички помещения на втори етаж на корпус В1, където се помещава ЗООТ „Дебел 1“, като е имал възможност да посещава библиотека и фитнес по график, както и е имал осигурен директен достъп до мястото за престой на открито също по график. Счел е, че ищецът не ангажира доказателства, установяващи неправомерно спиране, респ. връщане, на кореспонденция на ищеца с неговата дъщеря.

Първоинстанционният съд е констатирал, че през м.май 2020г. началникът на Затвора Бургас е внесъл в Окръжен съд- Бургас предложение за условно предсрочно освобождаване на ищеца, но няколко дни след това предложението било оттеглено по искане на неговия вносител. Констатирал е още, че на 17.06.2020г. ищецът, чрез процесуалният си представител е депозирал искане за условното му предсрочно освобождаване, по което Окръжен съд-Бургас е постановил определение от 15.10.2020г. по ч.н.д. № 871/2020г., с което П. е бил предсрочно освободен. Съдът е анализирал нормата на чл.437, ал. 1 и ал.2 от НПК в следствие на което е достигнал до извод, че условното предсрочно освобождаване е правна възможност, която може да бъде реализирана, както по инициатива на Началника на Затвора, така и по инициатива на осъденото лице. В тази хипотеза съдът е приел, че за началника на Затвора не възниква задължение да инициира производство за условно предсрочно освобождаване, а правна възможност, и съответно на същия не може да се търси отговорност за неизпълнение на тази възможност, какъвто би бил случаят при иницииране на производството от страна на осъденото лице, когато началникът на Затвора има задължение да представи писмено становище. Съдът е приел, че след като ищецът е инициирал производство за предсрочно освобождаване, по отношение на което не се установява и не се твърди бездействие от страна на затворническата администрация, то липсва твърдяното в исковата молба противоправно поведение на ответника, въз основа на което се претендират настъпили вреди.

Съдът е констатирал също, че ищецът не е бил назначен на работа през м.юни 2020г., а именно след отпадане на ограниченията, наложени във връзка с пандемията от КОВИД 19. При анализа на нормите на чл.77, ал.1 и чл.172, ал.1 от ЗИНЗС първоинстанционният съд е достигнал до извод, че за затворническата администрация не съществува задължение непременно да се осигури работа на лишения от свобода. Осигуряването на работа е обусловено от различни обстоятелства - съществуващите възможности – налични работни места, вкл. вида и тежестта на трудовата дейност, откритите работни места и условията на труд, както и субективни критерии - възраст, пол, здравословно състояние и работоспособност, изискванията на сигурността, професионалната квалификация и предпочитанията на лишения от свобода. Съдът е приел още, че съобразно разпоредбата на чл. 164, ал. 1 от ППЗИНЗС възможностите на лишените от свобода за участие в трудова дейност се определят в рамките на разкритите работни места в ДП „Фонд затворно дело“ и в обслужващата и комунално-битова дейност на затворническите заведения, като приоритет имат заявленията за работа на лишени от свобода, които спазват реда и дисциплината и са с доказани трудови качества. Анализирал е също така и процедурата за включване на лишените от свобода в трудова дейност, съобразно разпоредбите на чл. 35 от ППЗИНЗС и чл.164 от ППЗИНЗС, като е достигнал до извод, че задължителен критерии се явява и оценката на риска на лишения от свобода. Съдът е направил извод, че отказът за включване в трудова дейност може да е продиктуван от обективна невъзможност за предоставяне на подходяща работа или от субективна преценка, във връзка с положението на конкретния лишен от свобода и изискванията за сигурност, на каквато законът му дава право. Приел е, че прекратяването на трудовата дейност на лишения от свобода е правомощие на началника на затвора, който действа в условията на оперативна самостоятелност, по целесъобразност. В обобщение съдът е достигнал до извод, че за да бъде предоставена подходяща работа на определен лишен от свобода, от една страна следва да има разкрито работно място, а от друга лишеният от свобода да е заявил желание да заеме това работно място. В тази връзка съдът е констатирал, че по делото не се доказва, а и не са въведени такива твърдения в исковата молба, че ищецът е подал молба за назначаване на работа, по която да е получил отказ – изричен или мълчалив, поради което е достигнал до извод, че не се констатират противоправни действия или бездействия на служители на ответника, изразяващи се неправомерно спиране и неназначаване на работа по време на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода по отношение на ищеца Т. П..

В обобщение съдът е приел, че не са обосновани и доказани твърденията на ищеца за наличие на действия и/или бездействия от страна на затворническата администрация, от които да са настъпили за него неимуществени вреди, поради това, че същият е бил подложен на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение по смисъла на чл.3, ал.1 и ал.2 от ЗИНЗС и в този смисъл е постановил крайния си акт.

Решението е валидно, допустимо и правилно.

Обжалваното решение не страда от пороци, представляващи касационни основания за отмяната му. В хода на съдебното следствие пред първата инстанция са събрани гласни и писмени доказателства, които заедно с възраженията на жалбоподателя, съдът е разгледал и обсъдил всестранно и обективно, поради което на основание чл. 221, ал. 2, изр. второ от АПК настоящият състав препраща към тези мотиви, без да е необходимо тяхното преповтаряне.

Касационната инстанция намира, че при постановяване на решението не са били допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон, обосноваващи неправилност и съответно касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Първоинстанционният съд обективно е установил фактическите обстоятелства, които се споделят от настоящия състав. При правилна преценка на събраните в хода на съдебното производство доказателства, съдът е достигнал до правилен и обоснован извод, изведен от установената по делото фактическа обстановка, че в случая са останали недоказани твърденията на ищеца за незаконосъобразни действия и/или бездействие от страна на служители на ответника ГД „Изпълнение на наказанията“ по отношение на твърдените в исковата молба нарушения. До този извод съдът е достигнал анализирайки както представените от ответника писмени доказателства, така и представените такива от ищеца, вкл. и ангажираните от него гласни доказателства, като гласните доказателства са обсъдени както поотделно, така и съвкупно с писмените такива. Тук следва да се посочи, че възражението в касационната жалба, че съдебното решение е издадено при неизяснена фактическа обстановка, в частност липсата по делото на заповедта, с която е открито ЗООТ „Дебелт 1“, се явява неоснователно. Действително такава заповед не е представена с административната преписка, както и в последствие. В случая обаче, не е спорно между страните, че ЗООТ „Дебелт 1“ е открито през 2018г., като ищецът е настанен в същото, считано от 19.04.2018г. Не е спорно също така, че общежитието е създадено като такова от открит тип. Следователно самата заповед за откриване на ЗООТ „Дебелт 1“ не би могла да промени установените от първоинстанционния съд фактически обстоятелства, които по своето същество не са и спорни между страните.

За да бъде приет за основателен искът за вреди с правно основание чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, следва кумулативно да бъдат доказани: акт, действие и/или бездействие на специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което се нарушава чл. 3 от закона и настъпила, в резултат на нарушението неимуществена вреда в правната сфера на ищеца, която се предполага до доказване на противното по силата на въведената с разпоредбата на чл.284, ал.5 от ЗИНЗС оборима презумпция. Според чл.3, ал.1 от ЗИНЗС осъдените и задържаните под стража не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение, като според ал.2 за нарушение на ал. 1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод извършване на административна дейност. В нормата на чл.284, ал.5 от ЗИНЗС е въведена и оборимата презумпция, че в случаите по ал. 1 настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното, като за ищеца е въведена тежестта да установи и докаже наличието на кумулативно изискуемите предпоставки за ангажиране отговорността на държавата на основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ. При липса на който и да е от елементите на посочения фактически състав не може да се реализира отговорността на държавата по този ред. В този смисъл настоящата съдебна инстанция намира, че по отношение на ищеца не се доказва твърдените в исковата молба действия и/или бездействия на затворническата администрация, по своя интензитет да се [жк], унизително отношение по смисъла на чл.3, ал.1 и ал.2 от ЗИНЗС и чл.3 от ЕКЗПЧОС, в резултат на което да са настъпили неимуществени вреди, както правилно е приел и първоинстанционният съд.

От доказателствата по делото се установява, че Т. П. е изтърпявал наказание „лишаване от свобода“ при първоначален общ режим, впоследствие изменен на лек режим. Същият е бил настанен в ЗООТ „Дебелт 1“ – общежитие от открит тип към Затвора Бургас, като първата искова претенция касае именно престоя на касатора в посоченото общежитие. Съгласно нормата на чл.58 от ЗИНЗС осъдените се разпределят в местата за лишаване от свобода по ред, определен от главния директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ съобразно възможността да изтърпяват наказанието най-близо до постоянния си адрес, като съгласно т.3 в затворническите общежития от открит тип се настаняват осъдените с първоначално определен общ режим. В общежития от открит тип се настаняват и лишените от свобода, чийто режим е променен на лек. Именно в изпълнение на цитираната разпоредба е издадена и заповед № Л-919 от 08.03.2017 г. на Главния директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията “ [населено място]. Същата определя осъдените лишени от свобода от открит тип да бъдат настанявани в общежития от открит тип, като конкретизира и областите, в чийто район се намира постоянния адрес на лишените от свобода съобразно местоположението на общежитията. Действително по делото няма данни тази заповед да е била актуализирана след изграждане на ЗООТ „Дебелт 1“ и съответно същото да е било включено в нейния обхват. Това обаче не прави настаняването на касатора в посоченото общежитие незаконносъобразно. Тълкуването на посочената заповед, както правилно е приел и първоинстанционният съд, и отнасянето и към нормата на чл. 58 от ЗИНЗС, предполага, че лишените от свобода с постоянни адреси на териториите на областите Бургас, Сливен и Ямбол, се настаняват в общежития от открит тип към Затвора Бургас. Именно такъв характер има и ЗООТ „Дебелт 1“. При тези съображения следва, че първоинстанционният съд правилно е достигнал до заключението, че касаторът Т. П. законосъобразно е бил настанен в посоченото пенитенциарно заведение.

Относно възможността на П. да се предвижва свободно на територията на общежитието, ограничена според неговите твърдения чрез заключването на коридора на общежитието през светлата част от денонощието и ползването на библиотека, фитнес и престой на открито по график, настоящата инстанция намира, че първоинстанционният съд е достигнал до правилно заключение. Действително съгласно нормата на чл.52, т.2 и чл.51, т.2 от ППЗИНЗС лишените от свобода на общ режим се настаняват в помещения, които в заведенията от закрит тип през нощта се заключват, а в общежитията от открит тип се прилага разпоредбата на чл. 51, т. 2, според която лишените от свобода на лек режим се настаняват в помещения, коридорите на които през нощта се заключват. В чл. 71а, ал.1 от ППЗИНЗС е предвидено, че лишените от свобода могат да се движат в района на затворническото общежитие от открит тип самостоятелно или на групи без придружител. Същевременно обаче при настаняване на лишените от свобода в съответните пенитенциарни заведения е въведено изискване за спазване на диференцирания подход, залегнал като основен принцип при осъществяване целите на наказанието (чл.2, т.2 от ЗИНЗС и по аргумент от чл.27а, ал.3 от ППЗИНЗС). Посоченото изисква разграничаване на лишените от свобода съобразно определения им начин на изтърпяване на наказанието (режим, тип). От доказателствата по делото, в частност и показанията на свидетелката С., както и не е спорно между страните, се установява, че ЗООТ „Дебелт 1“ се помещава на ет. 2 в корпус Б на ЗО „Дебелт“. Следователно същото представлява обособена част от цялото общежитие, а именно обособен коридор от сградата на ЗО „Дебелт“. До така обособената територия на общежитието касаторът е имал неограничен достъп през целия ден. Заключеният коридор отделя общежитието от открит тип от останалата част на сградата, т.е. от общежитието от закрит тип. Така осъщественото разделяне се явява необходима мярка относно спазването на диференцирания подход при настаняване на лишените от свобода в съответните затворнически институции. Отделно от това, следва да се има предвид, че на касатора е била предоставена възможност свободно да се предвижва в самото общежитие от открит тип (т.е. частта обособена за него в сградата на ЗО „Дебелт“), като ограничението е сведено до свободно предвижване на територията на ЗО „Дебелт“, което по същество, с оглед характера на обекта не е било допустимо без съответното разрешение. Н. същия е била осигурена и възможност за достъп до библиотека, фитнес, престой на открито по график, съобразно чл. 27б от ППЗИНЗС и относимите за посочените права норми, които по същество не разграничават лишените от свобода съобразно техния режим или място на изтърпяване на наказанието. Следва да се има предвид, че сочените от касатора ограничения касаят организацията в пенитенциарното заведение, което е от смесен тип и същите засягат въведените мерки за сигурност, които са от съществено значение при този вид институции. При изложените съображения настоящата инстанция намира, че разглежданото ограничение, което касаторът твърди, че е следвало да търпи не се характеризира с степен на въздействие, което да обуслови извършено спрямо него нарушение на чл.3 от ЗИНЗС. За пълнота на изложението следва да се посочи, че соченото сравнение за начина на изтърпяване на наказание в различните общежития от открит тип не е основание да се приеме, че искът на касатора в тази част е основателна. Така въведените твърдения биха могли да обусловят търсене на друг вид защита, но не и тази по ЗОДОВ.

Правилно и обосновано първоинстанционният съд е приел, че не се доказва по делото, затворническата администрация неправомерно да е спирала или връщала кореспонденция, изпратена до касатора от неговата дъщеря. Действително по делото са били представени копия от пликове – два на брой. Не се установява обаче съдържанието на тези пликове, за да се направи разграничение между колетните пратки, които включват храни и предмети и са позволени при определени условия, и кореспонденцията, като начин на комуникация, която е допустима без ограничение. Следователно независимо от обстоятелството, че пратките не са били получени от затворническата администрация и предадени на касатора, доколкото липсва информация, а също и твърдения, относно тяхното съдържание, не може да се обоснове извод за неправомерни действия при отказ за тяхното получаване.

Изложените съображения водят до извод, че правилно и обосновано първоинстанционният съд е отхвърлил иска на Т. П., с който претендира ответникът да му заплати сумата от 10 000.00лв., представляващи обезщетение за претърпени от касатора неимуществени вреди, изразяващи се в унижение, физически и психически дискомфорт и страдание, които му били причинени през периода от 19.03.2018г. до 25.10.2020г. в резултат на незаконосъобразни действия на длъжностни лица на ответника, изразяващи се в поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на наложеното наказание – незаконосъобразно настаняване в ЗООТ „Дебелт 1“, ограничаване на придвижването, спиране на колетни пратки, ведно със законна лихва върху главницата от момента на извършване на незаконното действие до окончателното изплащане на сумата.

Настоящата инстанция изцяло споделя изводите на първоинстанционния съд по отношение неоснователността и на втория предявен иск. Правилно и обосновано съдът е приел, че започването на производство за условно предсрочно освобождаване е правна възможност, от която началникът на съответното пенитенциарно заведение може или не да се възползва, т.е. за него не съществува задължение при наличие на определени предпоставки да извърши действия за провеждане на това производство. Т. задължение на началниците на затворите не е предвидено в НПК. Цитираният закон единствено урежда реда за провеждане на производството, а съответните условия за предсрочно освобождаване са визирани в разпоредбите на НК (чл.70 и сл.). В подкрепа на изложеното, както правилно е приел и първоинстанционният съд, е и обстоятелството, че възможност за започване на такова производство е дадена и на самия лишен от свобода. При тези обстоятелства следва, че доколкото подаването на предложение до съда по чл.437, ал. 1 от НПК е обосновано от преценката на началника на затвора, то негова е и преценката за оттегляне на такова предложение. За да породи едно действие/бездействие на длъжностно лице основание за търсене на отговорност за обезщетяване на вреди, то същото следва да е извършено неправомерно, т.е. да не съответства на заложеното на това длъжностно лице задължение. Както се посочи по-горе инициирането на производство за предсрочно освобождаване не е задължение, а правна възможност за началника на затвора, съответно неизвършването на сочените действия, респективно оттеглянето на подадено пред съда предложение, не може да се определи като неизпълнение на негови задължения и не е от естество да породи възможност да се търси отговорност за причинени вреди по реда на ЗОДОВ. Правилно първоинстанционният съд е приел, че такава отговорност би могло да се търси от ответника, в случай на неизпълнение на вмененото на началника на затвора задължение да представи становище към молба за предсрочно освобождаване, подадена лично от лишения от свобода (чл.437, ал.2 от НПК). В случая, не се твърди подобно неизпълнение, напротив от данните по делото се установява, че изискуемото становище е представено от компетентното лице и съответно молбата на Т. П. е разгледана и е постановен съответният съдебен акт за неговото предсрочно освобождаване. Ето защо, настоящата инстанция, приема, че първоинстанционният съд правилно е приел, че не се установява твърдяното от ищеца противоправно поведение на органите на ответника, изразяващо се в неправомерно оттегляне на депозирано предложение за предсрочното му освобождаване. Съответно правилно и обосновано съдът е отхвърлил иска на касатора, с който същият претендира ответникът да му заплати сумата от 7 000.00лв. за периода от 01.05.2020г. до 25.10.2020г., представляващи обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в унижение, психически дискомфорт, страдание, причинени му по време на изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“ в ЗО „Дебелт“ в следствие на противоправни действия и бездействия на служители на ответника, изразяващи се забавяне образуването на дело за неговото условно предсрочно освобождаване и респ. безпричинното удължаване на престоя му в Затвора Бургас с няколко месеца за посочения период, ведно със законна лихва върху главниците от момента на извършване на незаконните бездействия до окончателното изплащане на сумата.

Правилно първоинстанционният съд е приел и, че не се установяват неправомерни действия/бездействия от страна на затворническата администрация и по отношение твърдяното от касатора недопускане да осъществява трудова дейност след 01.06.2020г. Правото на труд на лишените от свобода е регламентирано в чл.77, ал.1 от ЗИНЗС, която норма предвижда, че по време на изтърпяване на наказанието лишените от свобода имат право на подходяща работа. Първоинстанционният съд е извършил подробен анализ на процедурата по назначаване на работа на лишените от свобода, регламентирана в чл. 163 и сл. от ППЗИНЗС, въз основа на който обосновано е достигнал до извод, че осъществяването на труд от страна на лишените от свобода е обективирано от наличието на работни места (разкритите работни места в ДП „Фонд затворно дело“, съобразно чл. 164, ал. 1 от ППЗИНС), годността на лишения от свобода да упражнява съответната трудова дейност – от една страна възможността да изпълнява тази дейност (чл.172, ал.2 от ЗИНЗС и чл. 164, ал. 3 от ППЗИНЗС – възраст, пол, здравословно състояние и др.) и от друга - наличието на съответната оценка на риска (чл. 164, ал. 3 от ППЗИНЗС), както и от наличието на конкретно заявление от страна на лишения от свобода за извършване на конкретна работа (чл.164, ал. 5 от ППЗИНЗС). Изложеното води до извод, че най-напред осъществяването на трудова дейност от страна на лишените от свобода, като тяхно право, се осъществява по подадено от тях заявление, с което са изразили желание за извършване на такава работа. Т.е. затворническата администрация, в частност началника на затвора, няма правомощие да задължи лишените от свобода да осъществяват трудова дейност. В случая, правилно първоинстанционният съд е приел, че липсват каквито и да било доказателства от страна на Т. П. да е било подадено заявление за заемане на работно място. Обстоятелството, че преди обявяване на ограниченията за КОВИД 19 и съответно преустановяване на трудовата дейност на лишените от свобода касаторът е извършвал конкретна трудова дейност не обосновава извод, че след отпадане на тези ограничения същият по презумпция следва да продължи да осъществява същата дейност. За тази цел е било необходимо най-напред конкретното работното място да е било обявено като свободно в ДП „Фонд затворно дело“ и съответно лишеният от свобода да е подал заявление, че желае да го заеме. В случая липсват каквито и да било доказателства, че конкретното работно място е било обявено като свободно, както и, че касаторът е заявил желание да го заеме след 01.06.2020г. При изложените съображения, настоящата инстанция намира, че първоинстанционният съд правилно и обосновано е приел, че не е доказано от страна на затворническата администрация касаторът да е бил възпрепятстван да се възползва от правото си на труд. Съответно правилно и обосновано съдът е отхвърлил предявения от Т. П. иск в размер на 7 000.00лв., представляващи обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди през периода от 01.06.2020г. до 25.10.2020г., които му били причинени в резултат на незаконосъобразни действия и бездействия на длъжностни лица на ответника, изразяващи се в неправомерно спиране и неназначаване на работа по време на изтърпяването на наказание „лишаване от свобода“ за посочения период, ведно със законна лихва върху главницата от момента на извършване на незаконното действие до окончателното изплащане на сумата.

Независимо от горното следва да се отбележи, че не всяко действие/бездействие на затворническата администрация, което не съответства на правилата е нарушение на чл.3 от ЗИНЗС. Предвид изложената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, изцяло възприета и от настоящата инстанция, съдът приема, че за процесните периоди – от 19.03.2018г. до 25.10.2020г., от 01.05.2020г. до 25.10.2020г. и от 01.06.2020г. до 25.10.2020г., Т. П., докато е изтърпявал наказание лишаване от свобода в ЗООТ „Дебелт 1“, не е бил поставен в неблагоприятни условия, които по своя характер и интензитет да могат да се [жк], ал.1 и ал.2 от ЗИНЗС, поради което исковата му претенция се явява неоснователна и правилно е била отхвърлена.

Съдът не е допуснал нарушение и при възлагане на разноските по делото.

Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че решението е правилно и обосновано, не са налице касационни основания по чл.209, т.3 от АПК, поради което следва да бъде оставено в сила.

При този изход от спора, своевременно направеното искане от страна на ответника и на основание чл.286, ал.2 от ЗИНЗС, следва касаторът да бъде осъден да заплати на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, [населено място] сумата от 100.00лв., представляващи юрисконсултско възнаграждение, чийто размер е определен на по чл.37, ал.1 от ЗПП, вр. чл.24 от НПП.

Мотивиран от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 2 от АПК, А. съд – Бургас XXVІ-ти касационен състав,

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В С. решение № 1291 от 15.12.2023г. по адм. дело №884/2023 г. на А. съд – Бургас.

ОСЪЖДА Т. К. П., [ЕГН] да заплати на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, [населено място] сумата от 100.00 (сто) лева, разноски по делото.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протестиране.