РЕШЕНИЕ №
гр. Пазарджик, 17.02.2020 г.
В И М Е Т О Н А Н А
Р О Д А
Районен
съд – Пазарджик, Гражданска колегия, в открито заседание на седми февруари две
хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МАРИЯ НЕНОВА
в присъствието на секретаря Мария Кузева, като
разгледа докладваното от съдията гр.д. № 1773 по описа на съда за 2019 г. и за
да се произнесе взе предвид следното:
Ищецът „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД чрез
пълномощника юрисконсулт С. твърди, че на 18.04.2016 г. между „Изи Асет
Мениджмънт“ АД в качеството на заемодател и ответника К.Л.К. в качеството на
заемател е сключен Договор за паричен заем № 2538060, по силата на който
заемодателят се е задължил да предостави на заемателя потребителски заем в
размер на 500 лв., а заемателят се е задължил да върне сумата, ведно с
договорна лихва в размер на 59,92 лв., на 6 равни месечни погасителни вноски,
всяка от които в размер на 93,32 лв. като падежът на първата погасителна вноска
е 18.05.2016 г., а на последната – 15.10.2016 г. Твърди, че заемателят се е
задължил при забава в плащанията на погасителните вноски с повече от 30
календарни дни, да заплаща такса за разходи (изпращане на напомнителни писма,
електронни съобщения, провеждане на телефонни обаждания, лични посещения и
други), чийто размер не може да надхвърля 45 лв., както и в тридневен срок от
сключване на договора да представи обезпечение на задълженията си – две
физически лица поръчители, всяко от които да отговоря на конкретно посочени в
договора условия, или банкова гаранция с бенефициер заемодателя. Тъй като
заемателят не е предоставил на заемодателя нито едно от уговорените
обезпечения, дължи неустойка в размер на 353,40 лв., платима на 6 равни месечни
вноски в размер на 58,90 лв. всяка на падежните дати съгласно погасителния план
на договора за заем. Така общият размер на погасителната вноска възлиза на
152,22 лв.
Твърди, че заемодателят е изпълнил
задължението си да предаде в собственост на заемателя отпуснатата в заем сума,
като договорът има силата на разписка за получаване на сумата, но ответникът не
е изпълнил задължението си да върне предоставената в заем сума, тъй като не е
направил плащания по договора.
Твърди, че на 01.11.2016 г. вземането
по договора за заем му е прехвърлено от „Изи Асет Мениджмънт“ АД по силата на
Приложение № 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия)
от 16.11.2010 г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Агенция за събиране
на вземания“ ЕАД, за което ответникът да се счита за уведомен с връчване на
препис от исковата молба и приложенията към нея.
За сумите, дължими по договора за
кредит в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК
по ч.гр.д. № 4982/2018 г. на Районен съд – Пазарджик. Тъй като заповедта за
изпълнение е връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, предявява
на иск за установяване на вземанията по договора за паричен заем, както следва:
главница в размер на 500 лв., договорна лихва за периода от 18.05.2016 г. до
15.10.2016 г. в размер на 59,92 лв., неустойка за периода от 18.05.2016 г. до
15.10.2016 г. в размер на 353,40 лв., такса разходи за събиране на просрочени
вземания в размер на 45 лв. и обезщетение за забава за периода от 19.05.2016 г.
до датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в
съда в размер на 123,99 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението в съда до окончателното изплащане на задълженията.
Претендира разноските в заповедното и
исковото производство.
Ангажира доказателства.
Прави възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на ответника, в случай, че то надвишава законоустановения
минимум.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК
ответникът К.Л.К. чрез особения си представител адвокат Г. оспорва исковата
претенция като неоснователна и недоказана.
Твърди, че не е уведомен за извършената
цесия, а договорът за цесия не отговаря на законовите изисквания, тъй като
липсва номерът на договора за паричен заем и размерът на прехвърленото вземане.
Липсват и доказателства, че цедентът е предоставил на цесионера всички
документи във връзка с конкретното прехвърлено вземане.
Прави възражение за прекомерност на вземанията за
лихви и неустойка.
Счита, че не е надлежно уведомен за настъпилата
предсрочна изискуемост като се позовава на Тълкувателно решение № 4 от
18.06.2014 г., постановено по тълк.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Не ангажира доказателства.
Съдът
като взе предвид доводите на страните и прецени поотделно и в съвкупност доказателствата
по делото намира за установено следното:
С
Договор за паричен заем № 2538060 от 18.04.2016 г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт“
АД като заемодател и К.Л.К. като заемател, заемодателят се е задължил да
предостави на ответника сумата от 500 лв. в заем, а ответникът се е задължил да
я върне на заемодателя на 6 равни месечни погасителни вноски, всяка от които в
размер на 93,32 лв., при ГЛП в размер на 40 % и ГПР в размер на 49,02 %. Общият
размер на всички плащания по договора възлиза на 559,92 лв.
Съгласно
чл. 3 от договора с подписването му заемателят удостоверява, че е получил от
заемодателя изцяло и в брой заемната сума, а договорът има силата на разписка
за предадената, съответно получена заемна сума.
Съгласно чл. 4, ал. 1 от договора заемателят се е задължил в тридневен
срок от сключване на договора да предостави на заемодателя едно от следните
обезпечения: две физически лица поръчители или банкова гаранция. При
неизпълнение на това задължение страните са се съгласили заемателят да дължи
неустойка в размер на 353,40 лв., платима разсрочено, заедно с всяка от
погасителните вноски, като в този случай към всяка от вноските се добавя сума в
размер на 58,90 лв.
С Приложение
№ 1 от 01.11.2016 г. към Рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия)
от 16.11.2010 г., сключен между „Изи Асет
Мениджмънт“ АД в качеството му на
продавач и „Агенция за събиране на вземания“ ООД (правоприемник на който е
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД) в качеството му на купувач, продавачът е
прехвърлил на ищеца вземането по процесния договор за заем, включващо всички вземания
по договора, ведно с привилегиите и другите им принадлежности.
Към исковата молба е приложено
уведомление от ищеца за извършеното прехвърляне на вземанията по договора за паричен
заем, както и пълномощно, с което предишният кредитор е упълномощил ищеца да
уведоми от негово име всички длъжници по всички вземания на дружеството, които
„Изи Асет Мениджмънт“ АД е цедирало (прехвърлило) съгласно Рамков договор за
прехвърляне на парични задължения (цесия), сключен на 16.11.2010 г. между „Изи
Асет Мениджмънт“ АД и „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД.
Установява се от приетото по делото и
неоспорено от страните заключение по допуснатата съдебносчетоводна експертиза,
което съдът цени като компетентно, обективно и обосновано, че остатъкът от
задължението на ответника по договора за паричен заем е в размер на 958,32 лв.,
от които главница в размер на 500 лв., договорна лихва в размер на 59,92 лв., неустойка
в размер на 353,40 лв. и такси за направени разходи за събиране на вземането
при забава в размер на 45 лв., а сумата на дължимата лихва за забава е в размер
на 118,79 лв.
При така установените правнорелевантни факти съдът намира следното от
правна страна:
Производството е по реда на чл. 422 ГПК.
Налице са процесуалните предпоставки за съществуване и надлежно упражняване на правото на иск, предявен по реда на чл. 422 ГПК, тъй като в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК, която е връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, а исковата молба е предявена в едномесечния срок по чл. 415, ал. 1 ГПК.
Предявени са установителни искове за
съществуване на вземания за главница, договорна лихва, лихва за забава,
неустойка и такси по договор за потребителски кредит с правно основание чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 и 2, чл. 86, ал. 1, чл. 92 и чл. 79 ЗЗД.
За
основателността на исковете в тежест на ищеца е при условията на пълно и главно
доказване да установи, че между първоначалния кредитор и ответника е съществувало
валидно облигационно правоотношение по договор за кредит, съдържащ валидни
уговорки за заплащане на възнаградителна лихва, такси и неустойка, по който
кредиторът е изпълнил задължението си да предостави на ответника заемната сума
и е настъпила изискуемостта на вземанията, както и съществуването на валиден
договор за цесия, по силата на който вземането по договора за кредит е
прехвърлено на ищцовото дружество, а длъжникът е надлежно уведомен за
извършеното прехвърляне на вземанията.
Особеният
представител на ответника е направил правоизключващи възражения за нищожност на
договора за цесия поради противоречие с императивни законови разпоредби и за
нищожност на неустойката и лихвите поради прекомерност. Тежестта да установи
тези възражения е на особения представител, който ги въвежда в процеса.
Тъй като
ищецът основава вземанията си на договор, сключен с потребител, съдът следи
служебно за наличието на неравноправни клаузи в договора за кредит, а в тежест
на ищеца е да ангажира доказателства в тази насока, включително за
индивидуалното уговаряне на клаузите.
Договорът за паричен
заем, от който ищецът черпи правата си, е сключен от ответника в качеството му
на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК, поради което същият представлява
договор за потребителски кредит и за него са приложими нормите на ЗПК. Договорът е сключен в
писмена форма, подписан е от двете страни в правоотношението, съдържа валидно
направени изявления, насочени
към сключване на договора и настъпване на правните му последици, и отговаря на разпоредбите
на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК. Налице е следователно надлежно възникнала между страните облигационна
връзка по договор за кредит.
Уговореният
между страните фиксиран годишен лихвен процент от 40 % не е прекомерен, тъй
като е в рамките на максималния размер на разходите по кредита, регламентиран в
чл. 19, ал. 4 ЗПК и е съобразен с обстоятелството, че се касае
за необезпечен заем, отпуснат е в рамките на един ден, който е високорисков за
кредитора. Рискът в тези случаи следва да бъде отчетен чрез заплащане на
по-висока договорна (възнаградителна) лихва в полза на кредитора.
Кредиторът е изпълнил задължението си
да предостави на ответника отпуснатата в заем сума на датата на сключване на
договора, което се установява от клаузата на чл. 3 от договора, а по волята на
страните същият има силата на разписка за получаване на заемната сума. Предоставянето
на сумата в заем е породило насрещното задължение на ответника да я върне на
кредитора при уговорените условия и срок. Настъпил е крайният срок за връщане
на отстъпената в заем сума – 15.10.2016 г. Ищецът не се позовава на обявена на
длъжника предсрочна изискуемост на кредита, поради което възраженията в тази
насока са неотносими. Ответникът не
твърди, нито ангажира доказателства да е върнал заема. Напротив от заключението
по съдебносчетоводната експертиза се установява, че по заема не са правени
плащания, поради което в полза на ищеца следва да се признае правото да му бъде
заплатена предоставената в заем сума в размер на 500 лв., ведно с уговорената
договорна лихва в размер на 59,92 лв. и законната лихва за забава в размера,
установен от вещото лице – 118,79 лв.
Неоснователна е претенцията на ищеца за заплащане на
неустойка в размер на 353,40 лв., тъй като уговарянето й накърнява добрите
нрави и прави клаузата неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП.
Разпоредбата на чл. 9 ЗЗД
прогласява принципа на договорната свобода, ограничена единствено от
повелителните правни норми и добрите нрави. В мотивите на Тълкувателно решение
№ 1 от 15.06.2010 г., постановено по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, е
възприето становището за нищожност на клауза за неустойка, когато условията,
при които е договорена, влизат в противоречие с нейните функции и с принципите
на справедливост в гражданските и търговските правоотношения.
Целта на неустойката, като
вид договорна отговорност, е да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението.
При договор за потребителски кредит вредите за кредитора са свързани със
забавата при връщане на предоставените от него средства в заем, заплащането на
възнаграждение за тяхното ползване и разходите по събирането им.
В случая уговорената между
страните неустойка не обезпечава възстановяването на вредите от това
неизпълнение, а евентуални такива от непредставяне на обезпечение чрез
поръчителство или банкова гаранция. Обезпечението има цел, различна от тази на
неустойката. Ако неустойката обезщетява вредите от неизпълнението, то обезпечението
в различните му форми защитава кредитора срещу неизпълнението и подготвя
неговото изпълнение. От неизпълнението на задължение за представяне на
обезпечение не настъпва вреда за кредитора, размерът на която да бъде обект на
обезвреда в клауза за неустойка. В този случай при неизпълнение на задължението
за връщане на дадената в заем сума и възнаграждение за ползването й кредиторът
ще се удовлетвори от имуществото на длъжника, което служи за общо обезпечение с
оглед правилото на чл. 133 ЗЗД. Казаното дава основание на съда да приеме, че
уговорката между страните за заплащане на неустойка е нищожна поради
противоречие с добрите нрави, тъй като не преследва заложените й функции и излиза
извън присъщата й обезпечителна функция.
Така договорена неустоечната
клауза е уговорена вреда на потребителя, не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя. По силата на тази клауза заемателят
се е задължил да заплаща неустойка за това, че не е предоставил на заемодателя
конкретни обезпечения по договора, а същевременно по общото правило на чл. 133 ЗЗД цялото му имущество служи за общо обезпечение на неговите задължения, т.е.
заемателят заплаща допълнителна цена, за да гарантира изпълнението на договора,
който и без това е обезпечен с цялото му имущество. Това от своя страна води до
значително и драстично увеличение на тежестта на задължението на заемателя, особено, като се има предвид, че размерът на
неустойката е повече от 2/3 от стойността на отпуснатата в заем сума.
Без
основание се претендира от ищеца и заплащане на такса разходи за събиране на
просрочени вземания в размер на 45 лв.
В процесния договор за паричен заем липсва
уговорка, която да вменява в тежест на заемателя задължение за заплащане от
негова страна на разходи за събиране на просрочени вземания, нито ищецът се
позовава на общи условия, съдържащи такива задължения. Поради това съдът
намира, че ответникът не е обвързан от задължението да заплаща претендираните
такси. По делото, освен това, не са ангажирани никакви доказателства за
извършване на разходи от страна на ищеца във връзка с извънсъдебно събиране на
вземането, което обуславя извод за неоснователност на тази
претенция.
От друга страна
евентуалното съществуване на уговорка за заплащане на подобни такси би
противоречала на императивни законови разпоредби. Така заявените от ищеца такси
са свързани с действия на
заемодателя при забава в плащанията, т.е. представляват обезщетение на
кредитора при забавено плащане, а съгласно разпоредбата на чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПК при забава
на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума
за времето на забавата, като тя не може да надвишава законната лихва. С
уговарянето на подобни такси за разходи по същество се цели заобикаляне на
ограничението на чл. 33 ЗПК и
въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост е изцяло свързана с
хипотеза на забава на длъжника. Такава клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, би
била нищожна съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК.
Материалноправната
легитимация на ищеца да търси изпълнение по договора за кредит се извежда от
валидното прехвърляне на вземанията по процесния договор за потребителски
кредит от първоначалния кредитор „Изи
Асет Мениджмънт“ АД на ищеца „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с Приложение № 1
от 01.11.2016 г. към Рамков договор за
прехвърляне на парични задължения (цесия) от 16.11.2010 г. Договорът е
двустранно подписан и съдържа всички съществени уговорки на договор за цесия,
поради което е породил действие между страните по
него, а на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД – и спрямо длъжника-ответник с връчване
на препис от исковата молба и приложенията към нея, сред които уведомление за
извършеното прехвърляне, изходящо от новия кредитор, действащ като пълномощник
на предишния кредитор. Това обстоятелство следва да бъде съобразено като
факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска на
основание чл. 235, ал. 3 ГПК. В този смисъл са Решение № 78 от 09.07.2014 г. на
ВКС по т.д. № 2352/2013 г., II т.о.; Решение № 3 от 16.04.2014 г. на ВКС по
т.д. № 1711/2013 г., I т.о. и др. Без значение е обстоятелството, че в
производството по делото ответникът се представлява от назначен от съда по реда
на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител, тъй като съгласно Решение № 198 от
18.01.2019 г., постановено по т.д. № 193/2018 г. на ВКС, I т.о., връчването на всички книжа по делото на
ответника е надлежно, ако е направено на особения му представител и от този
момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни последици – в случая
уведомяването на длъжника за прехвърляне на вземането.
При тези изводи на съда исковата претенция следва да
бъде уважена изцяло по отношение на главницата и договорната лихва, а по
отношение на законната лихва за забава – до размера, установен от вещото лице.
За горницата над този размер до пълния предявен размер искът за законна лихва за
забава следва да се отхвърли. Като неоснователни следва да бъдат отхвърлени и
исковете за установяване на вземане за неустойка и такса разходи за
извънсъдебно събиране на вземането.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да
възмезди ищеца за сторените от него разноски в исковото и заповедното
производство, съразмерно на уважената част от иска, както и да заплати
юрисконсултско възнаграждение за исковото производство, определено от съда по
правилата на чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37
ЗПП, вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП.
Ответникът
също има право да му бъдат заплатени разноските по делото с оглед отхвърлената
част от исковата претенция, но искане за това не е направено, а и няма
доказателства за сторени от ответника разноски.
По изложените съображения Районен съд – Пазарджик
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО в отношенията между
страните, че К.Л.К., ЕГН ********** *** дължи на „Агенция
за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление:
гр. С., бул. „Д-р П. Д.“ №.., офис сграда Лабиринт, ет. .., офис..,
представлявано от пълномощника юрисконсулт С., главница в размер на 500 лв.,
договорна лихва за периода от 18.05.2016 г. до 15.10.2016 г. в размер на 59,92
лв. и законна лихва за забава за периода от 19.05.2016 г. до датата на подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда в размер на 118,79
лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение в съда – 07.12.2018 г. до окончателното изплащане на
задължението, на основание договор за паричен заем № 2538060 от 18.04.2016 г.,
за които суми е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. № 4982/2018 г. по описа на Районен съд – Пазарджик, като ОТХВЪРЛЯ иска за законна лихва за
забава за горницата над 118,79 лв. до пълния предявен размер от 123,99 лв.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД,
ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Д-р П. Д.“ № ..,
офис сграда Лабиринт, ет…, офис .. против К.Л.К., ЕГН ********** *** искове за
признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца
неустойка за периода от 18.05.2016 г. до 15.10.2016 г. в размер на 353,40 лв. и
такса разходи за събиране на просрочени вземания в размер на 45 лв., за които
суми е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 4982/2018
г. по описа на Районен съд – Пазарджик
ОСЪЖДА К.Л.К., ЕГН ********** *** да заплати на „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. С.,
бул. „Д-р П. Д.“ № …, офис сграда Лабиринт, ет…, офис .. разноски в исковото
производство в размер на 141,10 лв. държавна такса, 94,06 лв. депозит за вещо
лице, 191,75 лв. депозит за особен представител на ответника и 100 лв. юрисконсултско
възнаграждение, както и разноски в заповедното производство в размер на 15,68
лв. държавна такса и 31,35 лв. юрисконсултско възнаграждение.
Решението може да се обжалва пред Окръжен съд –
Пазарджик в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: