РЕШЕНИЕ
№ 134
гр. З., 19.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – З. в публично заседание на седемнадесети септември
през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Асен Черешаров
при участието на секретаря Роска С. Юрчиева
като разгледа докладваното от Асен Черешаров Гражданско дело №
20255420100117 по описа за 2025 година
За да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по предявени обективно кумулативно
съединени положителни установителни искове с правно основание чл.422,
ал.1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, чл. 86, ал. 1 ЗЗД от „АПС Б.Б.“ ЕООД,
ЕИК **** със седалище и адрес: гр. **** п.к. **** р-н Т., бул. „Б." № *, с
които се иска да се установи наличието на претендираните от ищеца вземания
срещу ответника Б. Я. А., ЕГН **********, с адрес: Н. п.к. **** ул. Б.Т., № 31,
за сумите:
1/. 1000 лева - главница по Договор за паричен заем;
2/. 201.96 лева - законна лихва за забава върху главница по Договор за
паричен заем, ведно с лихва за забава върху главницата, считано от датата на
подаване на подаване на исковата молба в съда (28.03.2025 г.) до окончателно
изплащане на вземанията, за които вземания е издадена заповед за изпълнение
по реда на чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 387/2024г. по описа на Районен съд З.,
както и да се осъди ответника да заплати на ищцовото дружество направените
разноски в хода на заповедното и исковото производства.
Ищецът твърди, че между „С.к.“ ООД и ответника на 14.12.2018 година, е
сключен Договор за потребителски кредит № 245713, по силата на който
1
получил сумата от – 1000 лева, срещу което се съгласил да върне – 12 броя
вноски, в срок до 16.12.2019 г., когато е падежирала последната вноска,
съгласно Погасителен план, неразделна част към Договора за потребителски
кредит.
Уговорен бил и фиксиран лихвен процент в размер на 40.08 %, както и
годишен процент на разходите в размер на 48.26 %.
Сочи, че договорът е сключен по електронен път по силата на Закона за
предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), като част от
системата за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана
от кредитодателя, при което от отправяне на предложението до сключване на
договора страните са използвали средства за комуникация от разстояние.
Твърди, че заемната сума е предоставена на ответника Б. Я. А., ЕГН
**********, който не е изпълнил в срок задълженията си по договора за
паричен заем.
На следващо място, твърди, че с Договор за продажба и прехвърляне на
вземания (Цесия) от 05.04.20023 г. „С.к.“ ООД, като цедент, е прехвърлило
своите вземания към Длъжника по описания договор за потребителски кредит
на цесионера „АПС Б.Б.“ ЕООД, като длъжникът е уведомен за цесията на
посочения от него настоящ адрес, както и със CMC на посочения от него
телефонен номер.
В условията на евентуалност моли с връчването на ИМ и приложенията й
на ответника, да бъде счетено, че е връчено уведомление до ответника за
осъществената цесия.
Твърди, че длъжникът не е изпълнил в срок задълженията си по Договора
за потребителски кредит до изтичането на крайния срок за погасяване на
кредита.
С оглед наведените по делото факти и обстоятелства, моли съдът да
приеме за установено, че ответникът Б. Я. А., ЕГН **********, дължи на
„АПС Б.Б.“ ЕООД, с ЕНК **** парично вземане по Заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по образуваното № 387/2024г., а именно
сумата в общ размер от 1201.96 лв.
Претендира съдебни и деловодни разноски по ч.гр.д. № 387/2024 г. по
описа на РС - З., и по настоящото производство.
2
В хода на размяна на книжата по чл.131 от ГПК е установено, че
ответникът не е намерен на посочения адрес в гр. Н., общ. Н., като е търсен на
различни дати и часове посочени в съобщението от призовкаря. Съдът е
изискал служебна справка от ЕСГРАОН и за регистрация на трудовите му
договори, от която е видно, че постоянният и настоящ адрес на ответника е
един и същи и съответства на първоначално посочения по делото, а от
справката за трудови договори е видно, че лицето няма регистрирани
действащи трудови договори на територията на Република Б. към настоящия
момент.
След изпълнение на процедурата по чл.47 от ГПК, на ответника е назначен
особен представител – адв. Красимир Г., от който в срока по чл.131 ГПК е
постъпил отговор на исковата молба.
С депозирания отговор се оспорва исковата претенция по основание и по
размер и моли съдът да я отхвърли изцяло, ведно с произтичащите от това
законови последици, като му бъдат присадени съдебните разноски. Излага
съображения, че цесията, от която ищецът черпи права, няма действия спрямо
ответника, тъй като същата не е съобщена от предишния кредитор, както
изисква чл.99 ал. 3 ЗЗД. Сочи още, че договорът за паричен заем е
недействителен, тъй като няма подписите както на заемодател, така и на
заемополучател.
Счита, че поради липса на съгласие договорът е нищожен по силата на чл.
26, ал. 2 ЗЗД.
На следващо място, особеният представител релевира възражение за
изтекла погасителна давност както за главницата, така и за лихвите, предмет
на исковата молба, аргументирайки се, че всяка месечна вноска става
изискуема при забава, като за нея тече кратка 3 - годишна погасителна
давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД.
Освен това, прави възражение и за наличие на неравноправни клаузи, вкл.
за неустойка при неизпълнение на чл. 6.1 от Индивидуалните условия на
договора за непредставяне на поръчител или банкова гаранция в 3-дневен
срок от получаването на кредита.
Така предвидената неустойка, според адв. Г. има неравноправен заробващ
характер, поради огромния си размер — тя е 134,48% по-голяма от главни‐
цата по заема, която е посочена 1000 лева и неравноправните клаузи влекат
3
недействителност на подобен договор за кредит.
Претендира разноски по делото.
В осз ищецът – редовно призован, не се представлява.
Ответникът се представлява от адв. Г., който поддържа отговора на
исковата молба.
Съдът, като прецени представените по делото доказателства и
обсъди доводите на страните по реда на чл. 235 ГПК, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
ОТ ФАКТИЧЕСКА СТРАНА:
От събраните по делото писмени доказателства се установява, че на
14.12.2018г. между „С.к.“ ООД, в качеството на заемодател, и ответника, в
качеството на заемател, е сключен Договор за паричен заем № 245713. В
договора е уговорено, че размерът на отпуснатия заем възлиза на 1000лв.,
които подлежат на връщане на 12 месечни вноски с
последно плащане 16.12.2019г.
Предвидено е, че годишният лихвен процент възлиза на 40,08 %, а
годишният процент на разходите на 48, 26%. Изготвен е погасителен план, в
който са предвидени вноски с начислена неустойка, възлизащи за целия
период в общ размер на 1341.48 лв. Без неустойката, общата сума възлиза на
1274.52 лв.
В чл. 6.1 от договора е предвидено, че заемателят се задължава в срок от
три дни, считано от усвояване на заемната сума, да предостави обезпечение
поръчители или банкова гаранция, отговарящи на изискванията по чл. 33 от
общите условия. Съгласно чл. 6.2, при неизпълнение на горното задължение,
дължи неустойка в размер на 1341.48лв., която се начислява автоматично с
подписването на договора.
Представен е договор за продажба и прехвърляне на вземания от
05.04.2023г., сключен между „С.к.“ ООД и „АПС Б.Б.“ ЕООД, в качеството им
съответно на цедент и цесионер, от който се установява, че дружеството-
цедент е прехвърлило възмездно
на цесионера свои парични вземания, произтичащи от просрочени и
неизплатени договори за кредит на физически лица, индивидуализирани в
Приложение № 1 към договора.
От заключението по назначената по делото ССчЕ, което съдът кредитира
като компетентно, обективно изготвено и пълно, се установява, че по силата
на процесния Договор за паричен заем „С.к.“ ООД, към ГПР не е прибавена
неустойката по чл.6.2. от Договора, като след прибавянето й ГПР ще е в
размер на 91.9 %.
За претендираните от първоначалния ищец суми било подадено
заявление по чл. 410 от ГПК, въз основа на което било образувано ч.гр.д.№
387/2024г.на ЗРС,по което била издадена заповед за изпълнение.
Длъжникът подал възражение, което обуславяло правния интерес на
ищеца от подаване на исковата молба.
4
Спорен по делото е въпросът дали договорът е сключен и дали заемната
сума е била предоставена на ответника и съответно усвоена от него.
В хода на съдебнотото производство, от страна на трето неучастващо по
делото лице - ,,С.к.“ ООД, е предоставена информация на вещото лице, че е
извършено частично плащане по договора, за което обстоятелство не са
представени първични документи – платежи и/или вносни бележки.
Страните в производството, в хода на съдебното дирене, не твърдят
наличие на частично плащане и не представят доказателства, независимо от
разпределената им доказателствена тежест с проекта на доклад по делото,
обективиран в Определение № 251/11.08.2025г., обявен за окончателен в
проведеното осз.
Едва на етап устни състезания, процесуалният представител на
ответника се позовава на соченото от страна на неучастващото лице по делото
,,С.к.“ ООД частично плащане в размер на 860 лв. Направеното позоваване не
е заявено като признание на иска или признание на факти и обстоятелства, за
които по аргумент на разпоредбата на чл.29, ал.5 от ГПК, особеният
представител може да извърши само с одобрението на съда, т.е
представителната му власт е ограничена, в който смисъл са и мотивите на т.6
на ТР №6/06.11.2013г. по т. д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС.
Видно от Раздел VI на Общите условия за предоставяне на заеми от
“С.к.“ ООД, усвояването на сумата по одобрен заем може да стане: чрез
превод към посочена банкова сметка или чрез превод по системата за
разплащане ,,И.“.
На л.14 от делото е приложен документ, наименуван ,,разписка“ с №
****/14.12.2018г., издадена от „И.“ АД.
Според вещото лице Щ., разписката удостоверява единствено превод в
полза на А., нареден от С.к. ООД, чрез оператора И., но не и получамане на
сумата от сочения заемополучател /това обстоятелство се възприема от съда и
без да са необходими специални познания/.
Видно от същата разписка, върху нея липсват положени подписи от
лицето, в чиято полза следва да е извършено плащането.
На електронната страница на „И.“АД - оператор на платежната система
Easypay.bg е разписана процедурата за получаване на парични суми. Според
нея, получателят се представя на гише за получаване на парите и посочва
следните данни: лична карта (№ и дата на издаване на личната карта) или ЕГН
и дата на превод на сумата. В случай че в системата данните за превода
съвпаднат, служителят проверява документа за самоличност на клиента и
въвежда в системата: номер на лична карта; ЕГН; трите имена на получателя;
адрес от личната карта и актуален адрес.
В случай че системата одобри въведените данни: нареждането за
изплащане се разпечатва; получателят подписва разписка в два екземпляра, от
които оригиналът остава при служителя на гише, а вторият екземпляр се
5
предава на получателя на сумата; служителят изплаща сумата; служителят
съхранява оригиналния екземпляр, като го подрежда по уникалния му
регистрационен номер, автоматично генериран от системата.
От посоченото се установява, че приетият документ на л. 14 от делото
по същество не може да бъде приет като надлежно оформена разписка по
чл.77 от ЗЗД.
За изясняване на спора в тази му част, Съдът допусна и назначи
служебно ССчЕ, от която се установява, че транзакция в размер на главницата
е отчетена през „И.“АД, но не се установява дали сумата реално е получена
от него.
Заключението по ССчЕ, допълнено в осз, съдът кредитира изцяло, като
компетентно изготвена, задълбочена и отговаряща в пълнота на възложената
задача.
Липсата на процесуална активност у ищеца, въпреки разпределената му
доказателствена тежест, води до извод за липса на доказване изпълнението на
ДПК от страна на ,,С.к. ООД“, което само по себе си прави безпредметно да
се обсъжда дали произтичащото от договора за кредит вземане съществува и
дали негов титуляр е ищеца.
За пълнота следва да се посочи, че този извод на съда не се променя от
обстоятелството, че от страна на неучастващото по делото лице ,,С.к.“ ООД, е
представена информация, за извършено частично плащане от страна на
заемополучателя в размер от 860 лв.
На първо място, следва да се посочи, че ищецът по делото не твърди
такова частично плащане, а за извършено плащане от страна на ответницата
не е представено доказателство /налице е само твърдение от страна на ,,С.к.“
ООД/.
Изводът не се променя и от позоваването на особения представител на
ответника на соченото частично плащане от ,,С.к.“ ООД, както вече се посочи
по-горе.
Не може да се извлече дори косвен извод за съответствие на плащанията
от ответника А. с твърдяното по-горе от страна на ,,С.к.“ ООД, че е по
процесния договор. На първо място, не е изключена възможността между
заемателя и ответника да са налице други правоотношения, както и да е
налице случаен превод.
Както се сочи в Решение № 390/20.05.2010г. по гр. дело № 134/2010г. на
ВКС, IV г.о., не може да се приеме, че всяко плащане на суми от едно лице на
друго става въз основа на сключен договор за заем между тях. Правните
субекти си предават парични суми на различни основания. При липса на други
данни не може да се презумира, че то е възникнало от заемен договор, като в
такъв случай, според касационната инстанция, ищецът не е освободен от
задължението да установи този източник с допустимите от закона
доказателствени средства. В същата насока са и други решения на ВКС –
6
Решение № 274/19.12.2013г. по гр. дело № 1285/2012г. на IV г.о.; Решение №
283/03.10.2013г. по гр. дело № 2202/2013г. на IV г.о. и др.
Не ангажирането на други доказателства от страна на ищеца води до
понасяне негативните последици от това бездействие от него.
По доказателствата:
Горната фактическа обстановка Съдът възприе въз основа представените
и приети по делото писмени доказателства и заключение по ССчЕ.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от
ПРАВНА СТРАНА следното:
По допустимостта на предявения/те иск/ове:
При проверка относно допустимостта на всеки иск, съдът не констатира
пречки относно неговото разглеждане - налице е правен интерес у страна на
ищеца от предявяване на иска, предвид спора с ответника относно
съществуване на вземане по процесния договор за потребителски заем.
По основателността на исковете:
Предявени са кумулативно съединени установителни искове с правно
основание чл. 422, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430 ТЗ във вр. чл.240 от ЗЗД, вр.
чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за установяване съществуването на вземане на
ищеца в размер на сумата от 1201.96 лева, от които: 1000 лева - главница по
Договор за паричен заем; 201.96 лева - законна лихва за забава върху
главница по Договор за паричен заем, ведно с лихва за забава върху
главницата, считано от датата на подаване на подаване на исковата молба в
съда (28.03.2025 г.) до окончателно изплащане на вземанията, за които
вземания е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК по ч.гр.д.
№ 387/2024г. по описа на Районен съд З..
Доколкото предмет на делото са претенции въз основа на потребителски
кредит и приложимият закон е ЗПК, то в чл.9,ал.1 от същия е уредена легална
дефиниция на договора за потребителски кредит, според която „договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът
1) предоставя или 2) се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане”.
Следователно, договорът за потребителски кредит/заем може да
бъде реален (сходно с договора за паричен заем по чл.240,ал.1 от ЗЗД)
или консенсуален (сходно с договора за банков кредит по чл.430,ал.1 от ТЗ).
В настоящия случай, видно от формулировката, дадена в чл. 2, ал.1 от
ОУ към договор за предоставяне на заем, същият е консенсуален
/уточнението се прави за пълнота, независимо от това, че дори да се приеме
конкретният договор за реален това не води до промяна в правните изводи по
същество/.
Съдът, като взе предвид установеното от фактическа страна, счита че
7
исковите претенции на ищеца „АПС Б.Б.“ ЕООД, ЗА ПРИЗНАВАНЕ ЗА
УСТАНОВЕНО спрямо Б. Я. А., че ДЪЛЖИ посочените по-горе суми, за
които е издадена Заповед № 136 за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК от 28.11.2024 г. по ч.гр.д. № 387/2024 г. по описа на РС-З.,
са НЕОСНОВАТЕЛНИ и НЕДОКАЗАНИ.
В Определение № 251/11.08.2025г., по чл. 140 от ГПК, съдът е съобщил
на страните проекта си за доклад по делото, като на основание чл. 140, ал. 3 от
ГПК, във вр. с чл. 146, ал. 1, т. 5 от ГПК е посочил как се разпределя
доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти.
По реда на сключване на договора:
Въз основа на събраните писмени доказателства по делото настоящият
съдебен състав приема, че между С.к. ООД и Б. Я. А. е бил сключен договор за
потребителски заем от разстояние, по силата на който заемодателят се
задължил да предостави на ищеца-заемополучател заем в размер на сумата от
1000 лв. за срок от 12 месеца.
Договорът е сключен по реда на ЗПФУР по електронен път от
разстояние.
По отношение на тези договори освен общите нормативни правила,
установени със Закона за потребителския кредит, приложими са и
съдържащите се в Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние,
Закона за платежните услуги и платежните системи и Закона за електронния
документ и електронните удостоверителни услуги.
Легалната дефиниция на договора за предоставяне на услуги от
разстояние е дадена в разпоредбата на чл. 6, ал. 1 от ЗПФУР, съгласно която
това е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от
система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от
доставчика, при която от отправянето на предложението до
сключването на договора страните използват изключително средства за
комуникация от разстояние - едно или повече.
В разпоредбата на чл. 18 от ЗПФУР са посочени подлежащите
на доказване факти и обстоятелства във връзка със сключването на договор за
предоставяне на кредит от разстояние, като доказателствената тежест е
възложена на ищеца-доставчик на услугата.
За доказването на преддоговорната информация и на електронните
изявления, отправени съгласно ЗПФУР, се прилага Закона за електронния
документ и електронните удостоверителни услуги.
Съгласно разпоредбата на чл. 3 от ЗЕДЕУУ, електронният документ
представлява всяко съдържание, съхранявано в електронна форма, по-
специално текстови или звуков, визуален или аудио-визуален запис.
Следователно в случаите, в които законът изисква писмена форма, независимо
дали същата е за действителност, или за доказване, тя се счита спазена, след
като е съставен електронен документ.
В случая в производството по делото съдът намира за установено, че
между заемодателят и ответникът в настоящото производство е възникнало
облигационно правоотношение по силата на договор за заем от разстояние.
По делото е представен процесния договор за заем и Общите условия
8
към него, както и искане за заем, отправено чрез интернет платформата на
заемодателя, свалени от системата на кредитодателя.
В Договора за заем и в искането за отпускането му са посочени личните
данни на заемополучателя ответник. Посочена е заемната сума в размер на
1000 лв., лихвен процент, годишен процент на разходите. Съгласно Общите
условия договорът за заем се сключва по искане на кредитополучателя
посредством интернет платформата на Заемодателя или посредством интернет
платформа на трето лице, партньор на Заемодателя, като последният се счита
сключен и влиза в сила на датата на изпращането му от Заемодателя на
Заемателя. В чл.20, ал.2 от Общите условия е посочено, че страните изрично
се съгласяват, че съобщенията по електронната поща имат силата на
саморъчни подписи по смисъла на чл.13 ЗЕДЕУУ, а съгласно чл.20, ал.5
електронните съобщения, изпращани от страните във връзка със сключването
на договора за заем, в това число изпратеното искане за заем, представляват
електронни документи, удостоверяващи реалната воля на страните.
Изразеното чрез тях има смисъла на електронно изявление, а за негов автор,
до доказване на противното, се счита страната, от която идва изявлението.
В случай че заемополучателят оспорва подаването на искане от негово
име, същият няма право да се ползва от предоставената сума, като в срок от 24
часа от узнаване за съществуването на отправеното искане или от
предоставяне на договорения заем следва да подаде възражение.
Съдът намира, че така представеният договор представлява електронен
документ, който макар да не е подписан с квалифициран електронен подпис
по смисъла на ЗЕДЕУУ, не може да бъде игнориран. Страните са сключили
договор за кредит с посоченото съдържание, доколкото ответната страна е
подала, през системата на кредитодателя, заявка за сключване на договора с
посочване неговите параметри /л.12/. Не се твърди неправомерно боравене с
профила на потребителя.
Предвид горното, неоснователно е възражението на особения
представител на ответника за недействителност на договора, поради липса на
съгласие, с оглед неналичие на физически изпълнени подписи от страните по
договора.
Относно сочената цесия:
Видно от приложения към исковата молба Договор за продажба и
прехвърляне на вземания, сключен между „АПС Б.Б.“ ЕООД и кредиторът
„С.к.“ ООД, вземания на последния са прехвърлени в полза на ищеца.
В хода на производството не са ангажирани доказателства във връзка с
лично уведомяване на длъжника за настъпилата цесия, като видно от
приложения договор за прехвърляне на вземания цедентът е упълномощи
цесионера да уведоми длъжника за прехвърляне на вземането.
Това е така независимо от приетото по делото на л.32 уведомление за
цесия, за което не са приложени доказателства реално да е достигнало до
заемополучателя ответник в производството.
Съгласно трайно установената съдебна практика, обективирана в
Решение № 123 от 24.06.2009г. по т.д. 12/2009 г. на ВКС, Решение № 3 от
9
16.04.2014г. по т.д. № 1711/2013 на ВКС, Решение № 78 от 09.07.2014г. по т.д.
№ 2352/2013г. на ВКС и др., ответникът следва да се счита уведомен за
цесията с връчването на препис от исковата молба в настоящото производство,
доколкото в ЗЗД няма изискване кога и по какъв начин длъжникът да бъде
уведомен за цесията.
Съгласно трайно установената съдебна практика на ВКС, обективирана
в Решение №198 от 18.01.2019г. по т.д. №193/2018 г. на І т.о., Определение
№50649 от 6.12.2022 г. на ВКС по т.д. № 977/2022 г., I т.о., Определение
№1176 от 9.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 1044/2023 г., II т. о., и др., дори
връчването на особен представител на ответника на препис от исковата молба
представлява надлежно уведомяване на длъжника – ответник за извършената
цесия по реда и при условията на чл. 99, ал.3 от ЗЗД.
В настоящия случай преписът от исковата молба, видно от съобщение за
връчване на Определение № 243/06.08.2025г. по гр. дело № 117/2025г. на ЗРС,
е получено ответника, чрез назвначения му особен представител.
Настоящият съдебен състав споделя становището в съдебната практика,
по-конкретно в Решение № 106/25.05.2021г. по вгр. Дело № 107/2021г. на
Окръжен съд С., към чиито мотиви съдът се придържа по-долеу, за надлежно
съобщаване на цесията на длъжника чрез назначен по делото особен
представител по реда на чл.47, ал.6 от ГПК и че това връчване произвежда
действие на цесията в отношенията между длъжника и новия кредитор.
Въззивният съд е анализирал и известна практиката, формирана
предимно от решения на районните съдилища, съгласно която при наличието
на връчване на уведомление за извършена цесия, извършено на особен
представител, назначен по реда на чл.47, ал.6 от ГПК, то не може да породи
действие на основание чл.99, ал.4 от ЗЗД. В съответствие с това разбиране е
например Решение № 74/27.07.2017 г., постановено по В.т.д. № 154/2017 г. по
описа на Б. апелативен съд, което не е допуснато до касационно обжалване с
Определение № 567/18.09.2018 г. по дело № 3153/2017 г. по описа на ВКС,
като мотивите на решението на БАС почти дословно се възпроизвеждат във
всички решения на районните съдилища.
Окръжен съд С. е отбелезал обаче, че на формулирания в изложението
към касационната жалба въпрос: „Разполага ли назначеният особен
представител с правомощия да получава в хода на производството
материалноправни изявления, свързани с предмета на иска?“не е даден
отговор, тъй като е прието, че този въпрос не е от значение за изхода на спора.
В Решение № 198/18.01.2019 г. по т.д. № 193/2018 г. обаче ВКС приема,
че в хипотезата на осъдителен иск за заплащане на суми по договор за кредит,
в исковата молба по който е обективирано изявление на банката-ищец, че
упражнява правото си да направи целия дълг по кредита предсрочно изискуем
поради осъществяване на предвидените в договора или закона предпоставки,
връчването на особения представител представлява надлежно уведомяване на
длъжника-ответник.
В мотивите на своето решение ВКС приема, че на основание чл. 47, ал. 6
ГПК при изпълнение на предпоставките по чл. 47 ГПК, ал.1-5 с оглед охрана
интересите на ответника на последния се назначава особен представител.
Връчването на всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако е
направено на особения представител и от този момент се пораждат свързаните
с факта на връчване правни последици. ВКС е посочил, че следва да се има
предвид, че последователно в практиката му /Решение № 148/02.12.2016 г. по
10
т.д. № 2072/2015 г. на ВКС, I т.о., Решение № 25/03.05.2017 г. по гр.д. №
60208/2016 г. на ВКС, II г.о. и др./ се застъпва становище, че банката, ако не е
уговорено друго, може да избере начин за връчване на горепосоченото
изявление на длъжника, включително и чрез нотариална покана и той ще е
редовно осъществен, ако е била проведена процедура по чл. 50 ЗННД вр. чл.
47 ГПК, ал.1-5 – отсъствието от адреса по чл. 47 ГПК се удостовери от
длъжностното лице, а съобщенията се считат за връчени, т.е. и без да е
необходимо назначаване на особен представител в нотариалното
производство.
Независимо, че в цитираното решение се обсъжда валидността на
материалноправно изявление за предсрочна изискуемост, направено от
банката чрез връчване на уведомление към искова молба, връчена на особен
представител, назначен при условията на чл.47, ал.6 от ГПК, настоящият
съдебен състав приема, че мотивите на това решение на ВКС се отнасят в
пълна степен за уведомление за извършена цесия, връчено по аналогичен
начин. Смисълът на разпоредбите на чл.99, ал.3 и 4 от ЗЗД е максимално да
бъде охранен интересът на длъжника и да не се дава възможност на кредитора
да злоупотребява с правата, които получава чрез договора за цесия. Ако
кредиторът беше уведомил ответника за извършената цесия с нотариална
покана и той не е намерен на адреса, посочен от него при сключването на
договора, и в този случай нотариусът приложи разпоредбата на чл. чл. 50
ЗННД вр. чл. 47 ГПК, ал.1-5, уведомлението за извършената цесия щеше да се
счита за редовно връчено, без реално да е достигнало до знанието на
длъжника.
И в настоящия случай длъжникът не е бил намерен на посочения при
сключването на договора постоянен и настоящ адрес и към момента на
образуване на исковото производство не е намерен на служебно издирения
настоящ адрес в гр. Н., поради което на основание чл.47, ал.6 от ГПК за най-
пълното охраняване на неговия интерес съдът му е назначил особен
представител в лицето на адв. Г., който е получил препис от исковата молба с
всички приложения към нея /обратното не се установява, независимо от
твърдението му в проведено осз/, включително и уведомително писмо за
извършената цесия.
Особеният представител добросъвестно е подал писмен отговор в срока
по чл.131 от ГПК, като е направил правоизключващи възражения и е взел
участие в делото до края на устните състезания пред съда, т.е. правата на
длъжника са били изцяло охранени.
Да се приеме в този случай, че длъжникът не е надлежно уведомен за
извършената цесия, означава, че му се дава възможност да черпи права от
собственото си неправомерно поведение, а кредиторът се поставя в
невъзможност да реализира вземането си в рамките на исковото производство,
а това противоречи на принципа за равенство на страните пред закона,
закрепен в чл.9 от ГПК.
В правната теория, както се сочи в цитираното решение на Окръжен съд
С., господства мнението, че особеният представител разполага с всички права,
с които разполага и упълномощеният процесуален представител, с
изключение на правото на разпореждане с предмета на иска, т.е. той не може
да прави валидно оттегляне или отказ от иск, съдебна спогодба, признание на
иска или отказ от обжалване. Няма пречка обаче той да приема
материалноправни изявления, свързани със съществуването на едно вече
възникнало правоотношение между представлявания и ищеца, т.е. между
страните в процеса.
Очевидно това становище е застъпено и в цитираното по-горе решение
на ВКС, в което е направена аналогия между приеманото за валидно
направено изявление за предсрочна изискуемост на вземането, което не е
достигнало лично до знанието на длъжника, а е прието за такова по силата на
11
законна фикция за надлежно връчване, закрепена в чл. 50 ЗННД вр. чл. 47,
ал.1-5 от ГПК.
По аргумент на по-силното основание следва да се приеме, че особен
представител, назначен от съда за охраняване правата на длъжника в
граждански процес, провеждан по общия ред, действащ в защита на
интересите на ответника под прекия надзор на съда, може надлежно да
получава материалноправни изявления от ищеца, свързани със
съществуващото между страните правоотношение, в това число и
уведомления за извършени цесии, като единственото ограничение за особения
представител е да извършва действия на разпореждане с предмета на делото /в
тази връзка съдът не неприема отбелязаното от адв. Г. за частично плащане по
договора в размер на 860 лв., тъй като по делото не са представени
доказателства за друго/.
Предвид изложеното, настоящата съдебна инстанция счита, че
ответникът е надлежно уведомена за прехвърлянето на вземането с
получаване на препис от исковата молба.
По отношение предоставяне на заемната сума на ответника и
нейното освояване:
По-горе Съдът е изложил подробни мотиви, въз основа на които
формира извод за това, че по делото не се установява, при условията на главно
и пълно доказване от страна на ищеца, предоставяне на заемната сума по
договора на ответника. С цел процесуална икономия, не следва да се
преповтарят вече изложените мотиви.
Относно дължимата служебна проверка за наличие на
неравноправни клаузи, съгласно чл.7, ал.3 от ГПК:
Доколкото страна по процесния договор за заем в качеството й на
заемополучател е физическо лице, за което няма данни и не се твърди да е
действало в рамките на своя професионална или търговска дейност, и предвид
предмета на сделката, в случая договорната обвързаност между страните
попада в обхвата на дефинитивната норма на чл. 9, ал. 1 от ЗПК и спрямо
същата са приложими специалните изисквания към съдържанието на договора
за потребителски кредит, а наред с това и специалната защита на потребителя,
регламентирана в ЗЗП – арг. § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, който въвежда
разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори.
При извършване на преценка относно действителността на договора за
кредит съдът не е обвързан от посочените от ищеца основания, доколкото
нормите, уреждащи нищожността са от императивен характер и за тях съдът
следи служебно предвид действието на чл. 6, § 1 от горната Директива и чл.7,
ал.3 от ГПК.
Ето защо, следва да се извърши цялостна проверка за наличие на
основания за недействителност на сключения договор за потребителски
кредит, която проверка се обхваща от пределите на чл. 22 ЗПК. Съгласно
посочената разпоредба когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл.
11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от същия, договорът за
потребителски кредит е недействителен.
По отношение задължението на националния съд да преценява
12
служебно неравноправния характер на договорните клаузи, включени в
потребителските договори, следва в допълнение на гореказаното да се добави,
че е налице категорично установена съдебна практика /например Решение
№23/07.07.2016 г. на ВКС по т.д. №3686/2014 г., I т.о./, която задължава
първоинстанционния и въззивния съд да следят служебно за наличие по
делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи
неравноправност на клауза/и в потребителския договор и да се произнасят,
независимо дали страните са навели такива възражения или не, като
служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на
договора са нищожни /т.1 и т.3 от Тълкувателно решение №1/09,12,2013 г. по
т.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение №384/02,11,2011 г. на ВКС по гр.д.
№1450/2010 г., I г.о. и определение №751/17,08,2010 г. на ВКС по гр.д.
№2022/2009 г., I г.о. /.
В този смисъл е и чл.24 от ЗПК, която разпоредба, във връзка с
неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит,
препраща към чл.143 - 148 от ЗЗП.
Съдът е длъжен да следи служебно и за наличието на клаузи, които
противоречат на императивни разпоредби на закона или го заобикалят и в
този смисъл се явяват нищожни - чл.26, ал.1, пр.1 и пр.2 от ЗЗД. Преценката за
нищожност в коментирания аспект се прави за всеки конкретен случай към
момента на сключване на договора. Освен това съгласно Тълкувателно
решение №1/27.04.2022 г. на ВКС по т.д. №1/2020 г., ОСГТК, и с разпоредбата
на чл.7, ал.3 от ГПК /ДВ бр. 100/2019 г./ се предвиди изрично задължение на
съда да следи служебно за нищожността по чл.146, ал.1 от Закона за защита на
потребителите, произтичаща от неравноправни клаузи в договор, сключен с
потребител.
Съдът, счита, че процесният договор за кредит е нищожен на
следните самостоятелни основания:
Сключеният между "С.к." ООД и ответника договор, както вече се
посочи, е потребителски, поради което намира своята правна регламентация в
Закона за потребителския кредит (ЗПК), като според легалната дефиниция,
дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски
кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на
услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен
период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите,
съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия
период на тяхното предоставяне.
С оглед изложеното, преценката относно действителността на
процесните договор за потребителски заем следва да се извърши както в
съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК,
при действието на който са сключени договорите.
Автономията на волята на страните да определят свободно
съдържанието на договора (източник в частност на претендираните от
заявителя вземания), в т.ч. да уговорят такси и неустойки, е ограничена от
13
разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки:
1. съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни
норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се
отнася както до гражданските сделки, така и за търговските сделки (чл. 288
ТЗ) – в този смисъл и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 3
от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 г., ОСТК.
В случая и от съвкупната преценка на събраните по делото
доказателства не може да се приеме, че процесното договорно съглашение
отговарят изцяло на изискванията, съдържащи се в глава ІІІ ("Договор за
потребителски кредит. Форма и съдържание"), чл. 9 - чл. 11 ЗПК.
Договорът за заем е сключен при спазване нормата на чл. 10, ал. 1 ЗПК,
при съобразяване на обстоятелството, че преди отпускане на кредита страните
са използвали средства за комуникация от разстояние, поради което
възникналото между тях правоотношение представлява договор за
предоставяне на финансови услуги от разстояние по смисъла на чл. 6 от
Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР).
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски
кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит.
В процесния договор за потребителски заем е посочен процент на ГПР
48.26 %, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК.
Този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не
включва част от разходите за кредита, а именно неустойка по чл.6.2 от
договора, която се включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1
от ДР на ЗПК.
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
14
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия.
При извършената служебна проверка относно действителността на
сключения между страните договор и на клаузи от него, съдът намира, че
клаузата по чл. 6.2 от договора за заплащане на неустойка за непредоставено
обезпечение за нищожна.
Трайната и последователна съдебна практика приема, че неустойката
представлява обезщетение за претърпените от неизпълнението на договорното
задължение вреди и има санкционен характер.
В случая обаче чрез неустойката кредиторът обезпечава неизпълнение
на договорно задължение което не е нито пряко, нито косвено обвързано с
основното задължение на потребителя по връщане на заемната сума.
Неустойката обезпечава неизпълнението на длъжника на задължението му да
обезпечи отпускания му кредит, което е недопустимо. Съгласно чл.71, пр.
последно от ЗЗД при неизпълнение на това задължение кредиторът има право
да поиска изпълнение на срочното задължение и преди срока.
Законът допуска единствено възможност за кредитора да обяви
вземането за предсрочно изискуемо и да пристъпи към събирането му, ведно с
уговорените в договора разходи.
Уговарянето на неустойка, което принципно е допустимо за всяко
неизпълнение на договора, в този случай надхвърля законовите рамки, както и
нейния обезпечителен и санкционен характер и представлява типична форма
на нарушение на добрите нрави. По начина, по който е уговорена неустойката
за това неизпълнение на договора, представлява сериозна санкция за
длъжника и неоснователно обогатява кредитора, на когото е известно, че в
краткия срок и при тези условия, за длъжника е обективно невъзможно да
осигури исканото обезпечение.
Неизпълнението води до имуществена санкция за потребителя, която
надвишава отпуснатата заемна сума по кредита. С това дългът на заемателя се
увеличава необосновано дори при точно изпълнение на основното
задължение по договора. Такава неустойка не може да бъде оправдана.
Вземането на кредитора не може да бъде гарантирано и обезпечено по този
начин и подобна уговорка е във вреда на потребителя. Макар да не съществува
договорна и законова пречка да бъде уговорена неустойка при неизпълнение
на задължението за връщане на заемната сума, в случая потребителят се
санкционира за неизпълнение на задължение, което не е основният предмет на
договора, като е предвидена възможност при непредоставяне на обезпечение,
само на това основание договорът да бъде предсрочно прекратен, дори при
заплащане на главницата и лихвите в уговорените срокове и размери съгласно
погасителните вноски.
Неустойката в случая надхвърля рамките на чисто санкционния си
характер и представлява начин за неоснователно обогатяване на кредитора,
което е недопустимо, а от друга страна натоварва длъжника с допълнителни
разходи само поради формалното неизпълнение на задължението си да даде
исканото от кредитора обезпечение, което по начина, по който е
регламентирано е обективно неизпълнимо.
Изискванията в рамките само на три календарни дни потребителят да
15
осигури един или двама поръчители с конкретен размер на осигурителния
доход, които не са поръчители по други договори за заем, сключени със
заемодателя, да нямат кредити към банки или други финансови институции
ограничава необосновано възможностите на длъжника да предостави
обезпечение на дълга.
Следва да се отбележи, че такива изисквания към самия потребител
кредиторът не поставя, тоест изискванията за поръчителите се явяват
необосновано завишени.
Другото възможно обезпечение по чл.33 от ОУ, се явява безпредметно
тъй като длъжникът не би имал интерес да иска заем от кредитната
институция, ако може да я получи от банка. Това изискване за обезпечаване по
начало е неизпълнимо от длъжника.
Освен това, липсват данни как точно и въз основа на какви критерии е
формиран размерът на неустойката – общо 1341.48 лева.
Неустойката противоречи на добрите нрави /чл.26, ал.1 от ЗЗД/ заради
основанието, на което се дължи и което е вписано в чл. 6.1 от договора за
паричен заем.
Разпоредбата на чл.92 от ЗЗД предвижда, че неустойката обезпечава
изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, което предполага
безусловно задължение за кредитора да я определи по достатъчно ясен и
напълно разбираем начин, че да не бъде прекомерно голяма в сравнение с
претърпените вреди, респективно да посочи размера й при частично или при
неправилно изпълнение.
Изискванията, които поставя кредитора пред потребителя досежно
характера и вида на обезпечението, което трябва да гарантира изпълнението
на договора за връщане на заема, не съответстват нито на закона, нито на
морала, нито на добрите търговски практики в тези случаи.
Съгласно чл. 8, § 1 от Директива 2008/48 преди сключването на договор
за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на
потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се
направи справка в съответната база данни.
Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото цели да предпази
потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринася за
постигането на целта на Директива 2008/48, която се състои, както става ясно
от съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските
кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области,
която се приема като необходима, за да се осигури на всички потребители
в Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да
се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на
потребителски кредити. В този смисъл § 40-43 от Решение от 27.03.2014 г. по
дело С-565/12 на четвърти състав на СЕС.
Ето защо клауза, която предвижда, че се дължи неустойка при
неосигуряване на поръчител, което задължение става изискуемо след 3 дни от
подписване на договора за потребителски кредит, е в пряко противоречие с
целта на Директивата. На практика такава клауза прехвърля риска от
16
неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на
длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредита е
отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства, тоест опасността от
свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Целта е ако има съмнение в
платежоспособността на длъжника, първо да се поиска обезпечение и след
предоставянето му да се да отпусне кредитът, която практика би
съответствало на изискванията на Директивата.
Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на
длъжника преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл. 16
от ЗПК. Съдът има задължение да се придържа към Директивата при
тълкуването на националния закон, като той следва да се тълкува изцяло във
връзка и с оглед целите на директивата. В случая това изискване не е спазено
и от неизпълнение на това задължение за предварителна оценка финансовата
институция не може да черпи права за себе си, за да изведе легитимен интерес
да претендира описаната неустойка.
Процесната клауза се явява недействителна и предвид че не е
индивидуално уговорена тази недействителност не може да се преодолее.
Липсват доказателства за водени преговори между страните за сключване на
договор без предвидената клауза, нито, че на ищеца е предоставена
такава възможност. Това поставя заемодателя в доминиращо положение
спрямо потребителя.
Така Съдът намира, че уговорената неустойка съставлява скрита
печалба по договора, и разход по кредита, като следва да бъде включена в
годишния процент на разходите съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, за който ал.4
предвижда да е в максимално допустим размер – пет пъти размера на
законната лихва.
Видно от дадената в чл.19, ал.1 от ЗПК дефиниция за годишен процент
на разходите по кредита и при съобразяване с § 1 на ДР на ЗПК, с уговорената
неустойка се въвеждат именно допълнителни разходи, в резултат на които
общият разход по кредита за потребителя и съответно годишния процент на
разходите реално надхвърля 48,15 % и възлиза на 133,75 % според
заключението на вещото лице Щърбова. Така размерът на ГПР се явява по-
голям от законово допустимия петкратен размер на законната лихва към
периода на действие на процесния договор - 50 %, определен в чл.19, ал.4 от
ЗПК. По този начин с уговорената неустойка се заобикаля разпоредбата
на чл.19, ал.4 от ЗПК, като в годишния процент на разходите не се включва
нейният размер. Тъй като неустойката е прикрит разход по кредита, с който се
надхвърля допустимия размер на разходите по чл.19, ал.4 от ЗПК, при
сключване на договора кредитополучателя е бил заблуден относно
действителния размер на ГПР. Доколкото ГПР е част от същественото
съдържание на договора, неговият размер следва да бъде ясно, точно и
конкретно определен към сключването му, като в него се посочат всички
компоненти, които го формират. За действителния размер на договора
кредитополучателя следва да бъде уведомен, за да направи обоснована
преценка дали да сключи договора. Търговски практики, с които се заобикалят
тези изисквания, са нелоялни и обуславят нищожност на клаузата за ГПР, а
17
оттам и за недействителност на самия договор за кредит.
Ето защо договорната клауза, регламентираща ГПР е недействителна,
тъй като посоченият ГПР, освен че не отговаря на реалния, надвишава
предвидения в закона максимум от пет пъти размерът на законната лихва..
Извод за това се следва и от постановеното Решение на СЕС от
13.03.2025г. по дело C‑337/23, съгласно което „Член 3, букви ж) и и) от
Директива 2008/48/ЕО трябва да се тълкува в смисъл, че разходите по
договор за поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя
с клауза в подписания от него договор за кредит, които водят до
увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на понятието
„общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в обхвата на
понятието „годишен процент на разходите“.
Правото на Европейския съюз е възприело широко определение на
понятието „общи разходи по кредита за потребителя“, което означава всички
разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит
и които са известни на кредитора. В случаите с платените поръчителства по
бързи кредити на потребителя е наложено да сключи договор за
поръчителство, за да получи кредита. „Така по силата на последния договор
осигуряването на поръчителство представлява услуга, свързана с договора за
кредит, по смисъла на член 3, буква ж) от Директива 2008/48, и доколкото
сключването на договора за поръчителство е задължително за самото
получаване на кредита, свързаните с този договор разходи са част от
„общите разходи по кредита за потребителя“ съгласно тази разпоредба.
Следователно съгласно буква и) от същия член те трябва да се вземат
предвид при изчисляването на ГПР“.
СЕС постановява, че с оглед на съществения характер на посочването
на ГПР в договора, следва да се приеме, че ГПР, който не отразява точно
всички разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на
своето задължение по същия начин както непосочването на този
процент. „Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора
от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва
всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и
има възпиращ и пропорционален характер“.
Изводи в посочения смисъл следват и от постановеното Решение на
СЕС от 21.03.2024г. по дело C‑714/22 с предмет: „Преюдициално
запитване — Защита на потребителите — Договори за потребителски
кредит — Директива 2008/48/EО — Член 3, буква ж), член 10, параграф 2,
буква ж) и член 23 — Общи разходи по кредита за потребителя —
Непосочване на релевантните разходи — Санкция — Директива 93/13/ЕИО —
Неравноправни клаузи в потребителските договори — Член 3, параграф 1,
18
член 4, параграф 2, член 6, параграф 1, член 7, параграф 1 — Точка 1, буква о)
от приложението към Директива 93/13/ЕИО — Допълнителни услуги към
договор за кредит — Клаузи, които дават на закупил тези услуги потребител
приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при
предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се
отлага или разсрочва плащането на месечните вноски по кредита срещу
заплащането на допълнителни разходи“.
Така, като не е оповестил действителен ГПР в договора за заем
заемодателят е нарушил изискванията на закона, което обосновава извод за
недействителност на договора за заем на основание чл. 22 от ЗПК, поради
неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 и 11 от ЗПК.
Предвид изложеното, Съдът се консолидира с поддържаното становище
от страна на особения представител адв. Г.
Съдът не дължи и произнасяне по възраженията на процесуалния
представител на ответника относно изтекла погасителна давност на
претендираните вземания срещу ответника, предвид че по делото ищецът не
установи предоставянето на заемната сума.
По разноските:
При този изход на спора и на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, право на разноски
възниква единствено за ответника. Независимо, че такива се претендират от
особения представител адв. Г., Съдът намира, че не се дължат по следните
съображения – единствено от страна на ищеца са извършени разноски за
дължима държавна такса, депозит за ССчЕ и възнаграждение на особения
представител, съгласно Определение № 225/24.07.2025г. по делото.
Особеният представител не сочи доказателства за извършени от него
съдебно-деловодни разноски и не представя списък по чл.80 от ГПК.
Отделно от това, вземайки предвид, че делото не се отличава с правна и
фактическа сложност, както и че е завършило с провеждане на едно открито
съдебно заседание, Съдът счита, че не са налице предпоставки за това на
особения представител да бъде определен по-висок размер на
възнаграждението от първоначалния, внесен от ищеца по делото в размер на
420.20 лева.
Воден от горното, Съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „АПС Б.Б.“ ЕООД, ЕИК **** със
седалище и адрес на управление: гр. **** п.ск. **** р-н Т., бул. „Б.“ № 81В,
искове, срещу Б. Я. А., ЕГН **********, с адрес: Н. п.к. **** ул. Б.Т., № 31, за
сумите:
1/. 1000 лева - главница по Договор за паричен заем;
2/. 201.96 лева - законна лихва за забава върху главница по Договор за
19
паричен заем, ведно с лихва за забава върху главницата, считано от датата на
подаване на подаване на исковата молба в съда (28.03.2025 г.) до окончателно
изплащане на вземанията, за които е издадена Заповед № 136 за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК от 28.11.2024 г. по ч.гр.д. № 387/2024 г. по
описа на РС-З., като НЕОСНОВАТЕЛНИ и НЕДОКАЗАНИ.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд – С. в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – З.: ____________А.Ч.__________
20