Р Е Ш Е Н И Е № 260027
гр.Пловдив,
15.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивският
апелативен съд, първи търговски състав,
в открито заседание на двадесети януари две
хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НАДЕЖДА ЖЕЛЯЗКОВА
ЧЛЕНОВЕ: СЛАВЕЙКА
КОСТАДИНОВА
КРАСИМИРА ВАНЧЕВА
при участието на
секретаря Цветелина Диминова, като разгледа
докладваното от съдия Костадинова в. търговско
дело № 674 по описа за 2020 година,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.258 и сл. ГПК.
С решение №
260032 от 21.08.2020 година, постановено
по т. дело № 303/2018 година по описа на
Окръжен съд – С.З., е обявена за
относително недействителна по отношение
на „А.И.1.“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:***, извършената безвъзмездна сделка - дарение на
недвижими имоти, обективирана в
нотариален акт за дарение №*, т.ІІІ, н.дело № 329/2016г. по описа на нотариус Б.Г.,
peг.№*на НК, сключена между „А.И.2.“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление *** и „А.С.“
ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление:***, в частта относно следните три недвижими имота: 1/ поземлен имот № ***, с площ 3.571 дка, намиращ се в
землището на с.Б., общ.С.З., ЕКАТТЕ ***, по плана за земеразделяне,
представляващ бивша земеделска земя-нива, който имот е с променено
предназначение за индивидуално застрояване, съгласно решение № 4/23.04.2009г.
на Общинска служба „З.”, при граници и съседи: кад. № ***- полски път на
Община-С.З., имот № ***- нива на П.Е.Р., имот № ***- нива на Р.Г.И., имот № ***-
нива на З.И.З. и др., имот № ***- нива на Г.П.Т. и имот № ***-индивидуално
застрояване на Г.П.Т., с наложено административно ограничение при ползването на
имота, основание: Електропровод 20кV. на 10м. от двете страни до крайните
проводници или на 11м. от оста на електропровода, не могат да се строят сгради
и съоръжения и засажда високостеблена растителност; 2/ апартамент № 2 с идентификатор ***, намиращ се на втори
етаж, със застроена площ от 79.13 кв.м., състоящ се от дневна с кухненски бокс,
спалня, баня-тоалетна, преддверие и тераса, при граници: север-двор,
изток-асансьор, коридор и стълбище, юг-двор, запад-двор, заедно с прилежащите
към апартамента 9.23 кв.м., представляващи 11.43% идеални части от общите части
на сградата и от правото на строеж, който самостоятелен обект е с
предназначение жилище и който се намира в сграда № 3, разположена в поземлен
имот с идентификатор ***, при съседни самостоятелни обекти: на същия етаж-***.3.3,
под обекта - ***.3.8 и ***.3.1 и над обекта: ***.3.4., който апартамент се
намира в новоизградена и въведена в експлоатация „ Жилищна сграда с обекти за
стопанска дейност и гаражи и ограда“ с обща разгъната застроена площ 752.84
кв.м., построена в поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и
кадастралните регистри на гр.С.З., находящ се в гр.С.З., ул. "Х.” № 55,
заедно с 33/329 кв.м. идеални части от описания поземлен имот и 3/апартамент № 7 с идентификатор ***.3.7, намиращ се на
четвърти и пети етаж, със застроена площ от 125.65 кв.м., от които 74.63 кв.м.
на четвърти етаж и 51.02 кв.м. на пети етаж, състоящ се от дневна с кухненски
бокс, баня-тоалетна, преддверие, дрешник-стълбище и тераса на четвърти етаж и
две спални, коридор, баня-тоалетна, стълбище и тераса на пети етаж, заедно с
прилежащите към апартамента 14.65 кв.м., представляващи 18.16% идеални части от
общите части на сградата и от правото на строеж, който самостоятелен обект е с
предназначение жилище и който се намира в сграда № 3, разположена в поземлен
имот с идентификатор ***, при съседни самостоятелни обекти: на първо ниво, на
същия етаж-няма, под обекта - ***.3.5 и ***.3.6 и над обекта: ***.3.6. и на
второ ниво, на същия етаж - ***.3.6, под обекта-няма и над обекта: няма, който
апартамент се намира в новоизградена и въведена в експлоатация „ Жилищна сграда
с обекти за стопанска дейност и гаражи и ограда“ с обща разгъната застроена
площ 752.84 кв.м., построена в поземлен имот с идентификатор *** по
кадастралната карта и кадастралните регистри на гр.С.З., находящ се в гр.С.З.,
ул. „Х.“ № 55, заедно с 52/329 кв.м идеални части от описания поземлен имот.
Осъдени са „А.И.2.“
ЕООД и „А.С.“ ЕАД да заплатят на „А.И.1.“ ЕООД
направените по делото разноски в размер на 6 213.54 лева , включително
възнаграждение за един адвокат.
Така постановеното решение е обжалвано с две
въззивни жалби от ответниците в първоинстанционното производство „А.И.2.“ ЕООД
и „А.С.“ ЕАД.
Във въззивната жалба на „А.И.2.“ ЕООД са изложени
оплаквания за необоснованост на първоинстанционното решение и за противоречието
му с материалния и процесуалния закон. Твърди се, че отказът на съда да
разгледа и да се произнесе по направените
възражения за нищожност и привидност на договора за цесия е процесуално незаконосъобразен / отказ
от правосъдие/ и материално необоснован. Поддържа се, че при произнасяне по
тези възражения на ответниците, които не били
недопустими и касаели основателността на предявения иск и при
съобразяване на събраните доказателства, съдът би стигнал до различен от изложения в решението извод, а именно че ищецът няма качеството на
кредитор. И във въззивната жалба, както
пред първата инстанция, се поддържат доводи
за нищожност на договора за цесия, с който ищецът се легитимира като
кредитор. Твърди се, че договорът за
цесия от 12.07.2018 година е нищожен като сключен при накърняване на добрите
нрави и при заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26 ал. 1 от ЗЗД, както и че
е привиден съгласно чл. 17 във връзка с чл. 26 ал. 2 от ЗЗД и са изложени
подробни съображения във връзка с тези възражения. Противоречието на договора
за цесия с добрите нрави е мотивирано с това, че целта на цесионера е била да получи правата на кредитор с цел да
ги упражнява в противоречие с интересите на обществото, както и с това, че и
двете страни по договора за цесия – ищецът и банката, са действали недобросъвестно и с цел да се
освободят от солидарна отговорност за
цялото вземане двама от солидарните длъжници – „А.И.“ ЕООД с едноличен
собственик А.П. и физическото лице А.П.. Във връзка с възражението за нищожност
на договора за цесия заради заобикаляне на закона се твърди, че той води до
фиктивното участие на „А.И.“ ЕООД и А.П. като съдлъжници по образуваното
изпълнително дело, без да са налице основанията по ЗЗД за освобождаването им от
отговорност – заобикаляне на чл. 123 от ЗЗД. Привидността на договора за цесия
е обоснована с това, че прикрива плащане на дълг към банката от солидарния
длъжник А.П. / действително съглашение/ под формата на договор за цесия,
сключен със свързано с него юридическо лице „А.И.1.“ ЕООД. В подкрепа на това
възражение били последващите договора за цесия действия, изразяващи се в
заличаване на възбраната върху един от имотите на контролираното от А.П.
дружество „А.И.“ ЕООД. Поддържа се, че действителното съглашение за плащане на дълга
към банката съгласно разпоредбата на чл. 124 ал. 3 от ЗЗД води до сливане на
качеството длъжник и кредитор и погасява задължението и на останалите
съдлъжници за частта на този съдлъжник. Твърди се, че поради нищожността на
договора за цесия ищецът няма качеството на кредитор, т.е. не притежава активна
процесуална легитимация и
първоинстанционният съд е бил длъжен да обсъди тези възражения.
Втората
група доводи във въззивната жалба касаят липсата на материалноправните
предпоставки за уважаване на иска по чл. 135 от ЗЗД. Поддържа се, че към датата
на сключване на процесния договор за дарение банката е имала качеството на
кредитор само по отношение на кредитополучателя
„С.“ ЕООД, но не и по отношение на съдлъжниците, които били приравнени
на поръчители, тъй като отговаряли за чужд дълг. Към този момент липсвали
просрочени задължения по договорите за кредит с банката, за просрочията ответникът бил уведомен едва шест месеца след
сключване на договора за дарение. Поддържа се освен това, че ищецът се
легитимира като кредитор въз основа на договора за цесия, а договорът за
дарение е сключен преди това, поради което
Павловият иск можел да се предяви само на основание чл. 135 ал. 3 от ЗЗД,
т.е. само ако действието, респ. сделката били предназначени от длъжника и
лицето, с което е договарял, да увредят кредитора, каквито доказателства
липсвали и презумпцията на чл. 135 ал. 2
от ЗЗД била неприложима.
Излагат
се и доводи за това, че дарението не е увреждаща кредитора сделка, тъй като
жалбоподателят разполагал с достатъчно имущество за обезпечаване на вземането,
към което вече било насочено принудително изпълнение по изпълнителното
дело. Задълженията към банката били
обезпечени с договорни ипотеки и това обстоятелство било известно на първия
ответник – дарител към момента на сключване на договора за дарение, поради
което интересите на банката – цедент не били увредени. Всеки един от
съдлъжниците разполагал с имущество, което било в пъти по-голямо от размера на
дълга. Твърди се също, че няма данни договорът за цесия да е съобщен на
длъжниците, т.е. да са изпълнени разпоредбите на чл. 99 ал. 3 във вр. с ал. 4 от ЗЗД.
По
тези съображения се иска отмяна на първоинстанционното решение и постановяване
на ново по същество, с което да се отхвърли предявения иск по чл. 135 от ЗЗД,
като се присъдят на жалбоподателя направените по делото разноски.
Срещу
въззивната жалба на „А.И.2.“ ЕООД е подаден писмен отговор от ищеца в
първоинстанционното производство „А.И.1.“ ЕООД с изразено становище за нейната
неоснователност.
Във
въззивната жалба на ответника „А.С.“ ЕАД
се поддържа, че първоинстанционното решение е необосновано, постановено
при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и в противоречие с
материалния закон. Твърди се, че необсъждането на направените възражения за
нищожност на договора за цесия като
ирелевантни е в нарушение на процесуалните правила. Съдът неправилно приел, че
възникването на вземането е от момента на сключване на договора за кредит, а не
от настъпване на неговата изискуемост, респ. че процесната сделка е след
възникване на вземането на първоначалния кредитор. В нарушение на процесуалните правила не било
обсъдено наличието на предпоставките по чл. 135 ал. 3 от ЗЗД за уважаване на
иска, а именно знанието на жалбоподателя в качеството му на надарен за
увреждането на ищеца. В случая процесната сделка дарение била извършена преди
възникване на вземането на банката – цедент по изпълнително дело № ***година на ЧСИ Г.И.. Поддържа се също, че
дарението е сключено преди договора за цесия, поради което за да бъде уважен
иска на ищеца, предявен от него в качеството му на цесионер, следвало да бъдат
установени елементите от фактическия състав на чл. 135 ал. 3 от ЗЗД, а именно
сделката да е била предназначена от длъжника и лицето, с което той е договарял,
да увреди кредитора, каквито доказателства липсвали по делото. Изводите на първоинстанционния съд били в
противоречие със събраните по делото доказателства. Искането е за отмяна на
първоинстанционното решение и отхвърляне на предявения иск, както и за
присъждане на направените по делото разноски.
Срещу
въззивната жалба на „А.“ АЕД е постъпил писмен отговор от ищеца „А.И.1.“ ЕООД с
изразено становище за нейната неоснователност.
Пред
въззивната инстанция не са направени нови доказателствени искания.
Апелативният съд, като прецени доказателствата по
делото и доводите на страните, намира следното:
Въззивните
жалби са процесуално допустими,
подадени са от лица, имащи правен
интерес от въззивно обжалване, а именно от ответниците в първоинстанционното производство против решението, с което е уважен предявения иск по чл. 135 от ЗЗД. При
подаването на въззивните жалби е спазен предвидения в чл. 259 ал. 1 от ГПК
двуседмичен срок.
Разгледани по същество, въззивните жалби са
неоснователни.
Пред Окръжен съд – С.З. по т. дело № 303/2018 година
е предявен иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД от ищеца „А.И.1.“ ЕООД против „А.И.2.“ ЕООД и „А. С.“
ЕАД. Искането е да се прогласи по отношение на ищеца относителната
недействителност на сделката дарение на описаните в исковата молба три
недвижими имота, сключена между двамата ответници на 20.06.2016 година с нотариален акт №* том трети рег. №*дело №*година на Нотариус
с рег. №*. Обстоятелствата се свеждат до това, че ищецът е кредитор на първия
ответник - дарител по сделката „А.И.2.“ ЕООД въз основа на договор за
прехвърляне на вземания / цесия/, сключен на 12.07.2018 година, вписан в
Агенцията по вписванията на 16.07.2018 година. С този договор ищецът „А.И.1.“ ЕООД придобил вземанията на „У.“ АД по заповеди за незабавно изпълнение
по чл. 417 от ГПК и изпълнителни
листове, издадени по ч.гр. дело № 6248/2017 година и № 1884/2018 година на
Старозагорския районен съд, въз основа на които било образувано изпълнително дело № ***година
на ЧСИ Г.И.. Длъжниците по изпълнителното дело били уведомени за цесията на
основание чл. 99 ал. 3 от ЗЗД от цедента
въз основана изрично пълномощно от цесионера, като уведомяването на първия
ответник било извършено на адреса му на управление от ЧСИ Г.И. по реда на чл. 18 ал. 5 от ЗЧСИ. В
исковата молба се твърди, че вземането на цедента „У.“ АД към датата на договора за цесия е в
размер на 215 164,65 лева, като първият ответник е един от длъжниците по
изпълнителното дело за това вземане.
Твърди се, че става дума за вземане, възникнало преди сключване на
процесната увреждаща сделка – дарение. Има позоваване на съдебната практика,
според която цесионерът има право на иск по чл. 135 от ЗЗД, ако увреждащата
сделка е извършена след като е възникнало вземането на първоначалния кредитор,
но преди сключване на договора за цесия и съобщаването му на длъжника. Дарението увреждало ищеца в качеството му на
взискател по изпълнителното дело, доколкото осуетявало насочването на
изпълнението върху дарените недвижими имоти за събиране на дължимите от първия
ответник суми. Тъй като увреждащата сделка била безвъзмездна, не се изисквало
знание от другата страна по сделката / приобретателя/ за увреждането и той не
можел да се ползва от закрилата по чл. 135 ал. 1 изречение трето от ГПК. Това
са обстоятелствата, въз основа на които е поискано да се прогласи за
относително недействително по отношение на ищеца дарението, сключено между
двамата ответници на трите недвижими имота, описани в исковата молба.
С допълнителната искова молба ищецът „А.И.1.“ ЕООД е
посочил, че при условията на евентуалност, ако се приеме, че вземането му като
цесионер не е възникнало към датата на сключване на процесната увреждаща сделка
дарение, са налице условията на чл. 135 ал. 3 от ЗЗД за прогласяване на
относителната недействителност на сделката.
В
настоящото производство въззивният съд
следва да се произнесе по валидността и допустимостта на първоинстанционното
решение, както и по неговата правилност само въз основа на конкретните оплаквания във въззивните жалби, подробно
изброени по-горе.
Първата група доводи на жалбоподателите касаят
качеството на ищеца „ А.И.1.“ ЕООД на кредитор по отношение на дарителя по
процесната сделка „А.И.2.“ ЕООД.
От събраните по делото доказателства е установено,
че „А.И.2.“ ЕООД наред с други физически
и юридически лица е страна – съдлъжник по два договора за банкови кредити, сключени между „У.“ АД
като кредитор и „С.“ ЕООД като кредитополучател.
Единият договор е за банков кредит – овърдрафт № ***от 06.11.2015 година. Въз основа на този
договор са издадени заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК от 15.11.2017 година и
изпълнителен лист по ч.гр. дело № 6248/2017 година на РС – С.З. срещу
длъжника „С.“ ЕООД и солидарните
длъжници А.С.П., Ю.Н.П., „А.И.“ ЕООД, „А.И.2.“ ЕООД и „А.“ ЕООД за сумата от
49772,26 лева главница, 19,28 лева договорна лихва за периода от 22.04.2017
година до 22.04.2017 година,3856,83 лева лихва върху просрочена главница за
периода от 22.04.2017 година до 09.11.2017 година, законна лихва от
10.11.2017година, както и държавна такса и адвокатско възнаграждение.
Другият
договор за кредит с участието на същите страни, включително същите
солидарни длъжници, е договор за банков револвиращ кредит № */13.11.2014 година, към който са сключени
и три броя анекси – анекс № 1 от
09.12.2014 година, анекс № 2 от 10.11.2015 година и анекс № 3 от 25.11.2015
година. Въз основа на него по ч.гр. дело
№ 1884/2018 година на РС – С.З. са издадени заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист за сумата от 120 000 лева главница, 7054,10 лева
договорна лихва, 6929,66 лева лихва върху просрочената главница и 7033,33 лева
наказателна лихва, ведно със законната лихва от 13.04.2018 година до изплащане
на вземането и разноски по делото.
Сделката за дарение на процесните три недвижими
имота от „А.И.2.“ ЕООД в полза на „А.С.“ ЕАД е сключена на 20.06.2016 година с
нотариален акт №* том ІІІ рег. №*дело №*година на Нотариус Б.Г..
Въз основа на заповедите за изпълнение и
изпълнителните листове, обсъдени по-горе, е образувано изпълнително дело № ***година
по описа на ЧСИ Г.И. с взискател „У.“
АД.
След образуването му, на 12.07.2018 година е сключен договора за цесия между „У.“ АД
като цедент и ищеца „А.И.1.“ ЕООД
като цесионер. Предмет на този
договор са вземанията на банката по
посоченото изпълнително дело въз основа на обсъдените по-горе два договора за
кредит ведно с принадлежностите и обезпеченията им, като общата уговорена между
страните и заплатена от цесионера цена, видно от договора, е 185 000 лева.
При така установената по делото фактическа
обстановка съдът намира за неоснователни поддържаните от въззивните
жалбоподатели възражения за липса на активна процесуална легитимация за
предявяване на иска поради това, че
ищецът няма качеството на кредитор на
първия ответник.
В тази връзка следва да се отбележи, че искът по чл.
135 от ЗЗД е иск, който законът предоставя като потестативно право на кредитора
да иска прогласяване по отношение на
него на относителната недействителност на действия или сделки, с които
длъжникът му го уврежда. Основателността на конститутивния иск по чл. 135 от ЗЗД зависи от наличието на елементите от
фактическия състав по чл. 135 ал. 1 от ЗЗД, а именно ищецът да е кредитор на
длъжника, длъжникът да е извършил конкретно действие или сделка, което уврежда
кредитора, наличие на знание на длъжника за увреждането на кредитора и
наличието на знание за третото лице, с което длъжникът е договарял, но само ако
сделката е възмездна.
Предмет на иска по чл. 135 от ЗЗД не е вземането на
кредитора, а потестативното му право да обяви за недействителна по
отношение на себе си сделка или друго действие, с които длъжникът го уврежда.
Поради това в производството по Павловия иск съдът изхожда от положението, че
вземането съществува, ако то произтича от твърдените от ищеца факти и обстоятелства, с които той мотивира качеството
си на кредитор, без да е необходимо да
провежда пълно и главно доказване на правата си. Доколкото
този иск няма за предмет съществуването на самото вземане на ищеца, е
недопустимо в рамките на производството по чл. 135 от ЗЗД съдът да разглежда и да се произнася по възражения, касаещи това вземане.
По настоящото дело ищецът е обосновал качеството си
на кредитор със сключения с „У.“ АД договор за цесия, въз основа на който е
придобил вземанията на банката по договори за кредит, които на този етап са безспорни, доколкото за тях има издадени
заповеди за изпълнение по чл. 417 от ГПК и изпълнителни листове и няма твърдения и данни срещу тях да са подадени възражения от
длъжниците по реда на чл. 414 от ГПК. Тези обстоятелства, изложени в исковата
молба и представените доказателства, които ги установяват, са достатъчни, за да
обосноват качеството на ищеца на кредитор като материална предпоставка по
предявения конститутивен иск по чл. 135 от ЗЗД.
Искът би бил недопустим само при наличие на влязло в
сила съдебно решение, с което със сила на пресъдено нещо да е отречено съществуването на вземането на
ищеца, пред каквато хипотеза не сме изправени.
Направените от ответниците възражения пред първата
инстанция, които се поддържат и с подадените въззивни жалби, касаещи валидността
на договора за цесия, са недопустими в
производството по чл. 135 от ЗЗД и не следва да бъдат разглеждани, както
правилно е приел и първоинстанционният съд. Те са извън предмета на настоящото
дело, доколкото имат отношение към съществуването на вземането на ищеца. В
производството по чл. 135 от ЗЗД съдът не може сам да установи фактите и да се
произнесе съществува ли вземането, доколкото те са извън предмета на спора. Предметът
на Павловия иск беше обсъден от съда по-горе, като с оглед на този предмет при
уважаването на иска се осигурява възможност на кредитора да се удовлетвори от
имуществото на длъжника, въпреки че е отчуждено или обременено. Ако
впоследствие вземането на кредитора бъде
отречено или той се удовлетвори по друг начин, обявената относителна
недействителност губи действие и не настъпва промяна в правното положение на
длъжника и третото лице.
Горните изводи на съда са съобразени с
непротиворечивата съдебна практика на
ВКС по тези въпроси / решение № 131 от 16.06.2014 година по гр. дело № 4996/2013
година на ІІІ г.о.; решение № 221 от 20.12.2019 година на ВКС по гр. дело №
2723/2018 година на ІІІ г.о./.
Обстоятелството дали договорът за цесия, с който ищецът се
легитимира като кредитор на първия ответник „А.И.2.“ ЕООД, е съобщен или не на длъжника по реда на чл. 99 ал. 3 от ЗЗД, каквито възражения се поддържат от
жалбоподателите, също няма значение при решаването на настоящия спор. На първо
място, за да възникне за цесионера качеството на кредитор по смисъла на чл. 135
от ЗЗД не е необходимо договорът за цесия да бъде съобщен на длъжника. Отделен
е въпросът, че в случая твърдението, че ответникът „А.И.2.“ ЕООД не е уведомен за цесията се
опровергава от събраните доказателства. Още с исковата молба ищецът е представил
доказателства, от които е видно, че след като
цедентът „У.“ АД е упълномощил цесионера „А.И.1.“ ЕООД да съобщи на
длъжниците извършеното прехвърляне на вземанията, е изпратено уведомление,
включително до ответника „А.И.2.“ ЕООД
на адреса на управление ***, за чието връчване е натоварен ЧСИ Г.И.. На стр. 18
от първоинстанционното дело има протокол от 21.08.2018 година, в който е
отразено, че е осъществено връчване при
условията на чл. 47 ал. 5 от ГПК на дата 20.08.2018 година. Залепено е уведомление по 47 ал. 1 от ГПК
поради това, че на адреса на управление на дружеството не е открит офис или
лице, което да получи съобщението съгласно чл. 50 ал. 4 от ГПК, като в срока по
чл. 47 ал. 2 от ГПК не се явил представител на „А.И.2.“ ЕООД, който да получи
уведомлението. Съдържанието на този протокол на ЧСИ не е оспорено от
ответниците и не се опровергава от други доказателства по делото, поради което
съдът намира за неоснователно възражението за липса на уведомление за цесията.
По спорния въпрос за възможността на цесионера да предяви иска по чл. 135 от ЗЗД, съдът
намира, че в случая, с оглед конкретните обстоятелства, ищецът разполага с такава.
Вземането, прехвърлено от „У.“ АД на „А.И.1.“ ЕООД е
по двата договора за кредит, обсъдени по-горе, сключени съответно на 13.11.2014
година и на 06.11.2015 година. Това вземане, легитимиращо ищеца като кредитор, съществува
от момента на сключването на договорите
за кредит. За уважаването на иска по чл.
135 от ЗЗД не е необходимо да има
просрочени вноски по договорите и вземанията да са ликвидни и изискуеми. В този
смисъл неоснователни са възраженията на ответниците, че не са налице
предпоставките за уважаване на иска, тъй като към датата на сключване на
договора за дарение на 20.06.2016 година
няма просрочени задължения. Това действително е така и е установено от
приетата по делото съдебно-икономическа експертиза. Със сключването на договорите за кредит обаче за кредитополучателя и солидарните
длъжници възникват задължения за връщане на сумите и те придобиват качеството
на длъжници по отношение на банката, а след договора за цесия- на ищеца по делото. Липсата на просрочени задължения
към датата на договора за дарение е без значение.
Неоснователни са и доводите на жалбоподателя „А.И.2.“
ЕООД, свързани с началния момент от който самият той придобива качеството на
длъжник по отношение на кредитора по договорите за кредит.
„А.И.2.“ ЕООД
е поел
отговорност като солидарен длъжник, а не като поръчител за чуждо
задължение. В това си качество – на солидарен длъжник той е подписал двата
договора за кредит и анексите към договора за банков револвиращ кредит от 13.11.2014
година. Освен самото посочване в договорите и анексите за качеството на ответника като съдлъжник може да се съди и от тяхното
съдържание, по-конкретно от поетите от ответника задължения. В чл. 16.3 от двата договора за кредит, обсъдени по-горе, изрично
е посочено, че ответникът
„А.И.2.“ ЕООД заедно с останалите
изброени физически и юридически лица встъпват
на основание на чл. 101 от ЗЗД
като съдлъжници изцяло и във всички задължения на кредитополучателя при
условията на чл. 121 -127 от ЗЗД. Посочено е, че вземанията на кредитора по
отношение на кредитополучателя и солидарните длъжници са неделими и се събират изцяло от всеки един
от тях и от всички заедно при условията на солидарност, като всеки отговаря за
изпълнението на цялото задължение. Т.е. в отношенията с банката ответникът „А.И.2.“ ЕООД и останалите
солидарни длъжници са се съгласили да
отговарят не като поръчители, а като съдлъжници. Изразената в договорите за кредит воля на страните е солидарните длъжници
да отговарят пред банката заедно с
кредитополучателя за едно общо задължение, т.е. като съдлъжници, а не да
отговарят за чужд дълг – този на кредитополучателя, за да се приеме, че те имат
качеството на поръчители.
Дори обаче да се приеме, че ответникът „А.И.2.“ ЕООД
има качеството на поръчител по процесните договори за кредит, това не е пречка
за кредитора да предяви срещу него иск по чл. 135 от ЗЗД за действията, които
го увреждат. Такова е разрешението,
дадено по задължителен за съдилищата начин в т. 1 от ТР 2/2017 година от 09.07.2019 година на ОСГТК на ВКС. С него е прието, че защитата на кредитора по чл. 135 от ЗЗД е приложима и по отношение на
извършени от поръчителя разпоредителни действия. Посочено е, че кредиторът разполага с една и съща възможност за защита
както спрямо главния длъжник, така и спрямо поръчителя, респ. че по отношение
на поръчителя са допустими всички процесуални способи, които гарантират точното
изпълнение на поетото задължение, включително иска по чл. 135 от ЗЗД, доколкото
разпоредбата на чл. 135 от ЗЗД борави с понятието „длъжник“, без да прави
разграничение между отговорността за лично или чуждо задължение, респ. дали
качеството „длъжник“ е придобито по главно или по акцесорно правоотношение,
каквото е поръчителството и доколкото липсва изрично уредена законова забрана
за атакуване действията на поръчителя с Павлов иск.
Като спорен между страните както пред първата
инстанция, така и с въззивните жалби, е въведен и въпросът за активната материалноправна легитимация на
цесионера да предявява иск по чл. 135 ал. 1 от ЗЗД, ако увреждащата сделка или
действие са извършени след като е възникнало вземането на първоначалния
кредитор – цедент, но преди сключване на договора за прехвърляне на вземането.
По този въпрос е образувано тълкувателно дело № 2/2019 година на ОСГТК на ВКС,
по което все още няма произнасяне.
Решаването на спора по настоящото дело зависи от
отговора на въпроса, предмет на ТД № 2/2019
година на ОСГТК. Становището на
настоящия съдебен състав е, че цесионерът е активно материално правно
легитимиран да предяви иск по чл. 135 от ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл. 133
от ЗЗД цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечение на неговите
кредитори, които имат общо право да се удовлетворят от него, ако няма законови
основания за предпочитане. Искът по чл. 135 от ЗЗД е предоставен като средство
за защита на кредитора срещу действия на длъжника, с които се намалява
имуществото му или се затруднява удовлетворяването на кредитора от него. Т.е.
този иск обезпечава правото на кредитора да се удовлетвори от цялото имущество
на длъжника. Извод за това може да се прави и от систематичното място на
правната уредба на иска по чл. 135 от ЗЗД.
Тя е в глава VІІ „Обезпечение на
вземанията“ . От друга страна, в чл. 99 ал. 2 от ЗЗД изрично
е посочено, че при прехвърляне на вземания прехвърленото вземане преминава
върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности,
включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното.
Видно от съдържанието на договора за цеси, в случая не само че не е уговорено
противното, а изрично в чл. 3 е посочено, че се прехвърлят вземанията по двата
описани по-горе договори за банкови кредити, ведно с привилегиите,
обезпеченията и другите им принадлежности.
По тези съображения съдът намира, че след като към
момента на сключване на договора за цесия на 12.07.2018 година за цедента вече
е възникнало правото на иск по чл. 135 от ЗЗД / вземанията са възникнали със
сключването на договорите от 13.11.2014 година и от 06.11.2015 година, а
увреждащата сделка дарение е от 20.06.2016 година/, то това право е преминало в
правната сфера на цесионера и той е активно материално правно легитимиран да го
предяви.
Съдът не споделя доводите на жалбоподателите, че
вземането на цесионера е възникнало от момента на сключване на договора за
цесия. Вземането е възникнало със сключването на договорите за кредит, а с
договора за цесия само е прехвърлено от един кредитор на друг, което обаче не
променя началния момент на възникването му.
В този смисъл съдът не споделя и твърденията, че
доколкото за цесионера вземането е възникнало след увреждащата сделка, в случая
е приложима разпоредбата на чл. 135 ал. 3 от ЗЗД. Според тази разпоредба когато
действието е извършено преди възникване на вземането, то е недействително само
ако е било предназначено от длъжника и лицето, с което той е договарял, да
увреди кредитора.
В производството по иск с правно основание чл. 135
от ЗЗД моментът на възникване на кредиторовото вземане има значение и според
това дали то е възникнало преди или след увреждащата сделка, следва да се
преценява осъществяването на два различни фактически състава на потестативното
право по чл. 135 от ЗЗД – този по чл. 135 ал. 1 от ЗЗД и този по чл. 135 ал. 3
от ЗЗД.
В случая, доколкото кредиторовото вземане безспорно
е възникнало преди увреждащата сделка, в каквато насока съдът изложи мотиви
по-горе, фактическият състав на чл. 135 ал. 3 от ЗЗД е неприложим, респ.
неоснователни са и доводите, свързани с неустановяване на изискването сделката
да е предназначена от длъжника и лицето,
с което той е договарял / надарения „ А.С.“ ЕАД/ да увреди кредитора.
Фактическият състав на предявения по настоящото дело
иск е този по чл. 135 ал. 1 от ЗЗД. Доколкото става дума за безвъзмездна сделка
– дарение, липсва изискване за знание за увреждането от страна на
лицето, с което длъжникът е договарял или
за негова недобросъвестност при придобиване на права преди вписване на исковата молба по чл. 135
от ЗЗД, за да бъде уважен предявения иск. Тези изисквания касаят само
възмездните сделки. В случая е достатъчно знанието за увреждане само у
дарителя „А.И.2.“ ЕООД. При положение,
че дружеството е страна по договорите за банкови кредити, подписало ги е като
солидарен длъжник преди сключването на сделката за дарение и е поело задължения
по тях, не са необходими други доказателства за знанието му за увреждане към момента на сключване на процесната сделка. Наличието или не на просрочени задължения към
този момент и уведомяването или не за издадени заповеди за изпълнение и
изпълнителни листове касаят изискуемостта и ликвидността на задълженията, които са без значение по иска по чл. 135 от ЗЗД.
Неоснователни са и доводите за липса на увреждане
поради това, че задълженията по
договорите за кредит били обезпечени с ипотеки върху недвижими имоти, както и
поради наличието на достатъчно други имущества у ответника „А.И.2.“ ЕООД и у останалите
солидарни длъжници, върху които да се
насочи изпълнението. Наличието на учредени
ипотеки върху недвижими имоти
като обезпечение на задълженията по договорите за кредит не лишава
кредитора от възможността да предпочете се удовлетвори от други имущества на длъжника. Искът по чл.
135 от ЗЗД е предоставен като възможност на кредитора да обезпечи вземането си и е насочен към
възстановяване в отношенията между кредитора и длъжника на имуществото
състояние на длъжника по времето на възникване на задължението, когато
имуществото, предмет на разпореждането, е притежавано от длъжника и по
правилото на чл. 133 от ЗЗД е служело за общо удовлетворение на кредитора. Да се приеме, че сделките нямат увреждащ
характер поради наличие на друго
имущество би означавало да се осигури
възможност на длъжника за избор
срещу кое от имуществата му да се насочи принудителното изпълнение, както и да
се възложи в тежест на кредитора да установява цялостното финансово състояние
на длъжника и само когато се установи, че той не разполага с друго имущество
или че същото е недостатъчно, да може да упражни правото си по чл. 135 от ЗЗД,
което не съответства на смисъла на закона.
Имайки предвид гореизложеното, съдът намира, че по
делото са установени елементите от фактическия състав за уважаване на иска по чл. 135 от ЗЗД. Първоинстанционното
решение като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено.
Право на разноски за въззивната инстанция с оглед
изхода на спора, има ответникът по въззивните жалби „А.И.1.“ ЕООД, но такива не
са претендирани.
По изложените съображения
Пловдивският апелативен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260032 от 21.08.2020 година, постановено по т. дело № 303/2018 година по описа на Окръжен
съд – С.З..
Решението подлежи на
обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.