Решение по дело №345/2024 на Административен съд - Ямбол

Производството е образувано по жалба на В. Й. В. против Решение № ****-**-** от 01.10.2024 г. на Директора на ТП на НОИ, [населено място], с което е оставена без уважение жалбата й против разпореждане [номер]-00-1719-3 от 17.07.2024 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – [област], с което на основание чл. 54ж, ал.1, вр. чл. 11, § 3, буква „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 г. е отказано отпускането на парично обезщетение по чл. 54а от КСО по заявление на В., прието със Справка вх. № ***-**-****-*/13.12.2023 г.

Твърди се немотивираност и материална незаконосъобразност на постановеното решение. Сочи се, че неправилно е прието, че държавата на обичайно пребиваване в случая е тази по последната заетост на оспорващата. Излагат се твърдения, че административният орган не е обсъдил безспорния факт, че жалбоподателката В. е български гражданин и не е имала постоянен адрес в [държава], а е регистрирана с постоянен и настоящ адрес в [държава], [населено място]. Счита се, че по административната преписка не са събрани необходимите данни за определяне на държавата по местопребиваване на В. съобразно Регламент 883/2004 г. и Регламент 987/2009 г. Твърди се, че в случая е налице завършен период на заетост с прекратен трудов договор и намерение за пребиваване в [държава] на български гражданин и декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент ЕО № 883/2004 г., което обстоятелство не е било взето предвид от решаващия орган; през периода на последната заетост на лицето в чужбина, всички роднини са живеели в [държава], лицето също живее в жилище в РБ и възнамерява да се установи в нея. Сочи се още, че за периода на заетост в [държава] оспорващата действително не е била на територията на [държава], но това пребиваване е било обусловено от съществуването на трудово правоотношение и не покрива критериите, въз основа на които се обосновава извод за обичайно пребиваване. Счита се, че от административния орган е следвало да бъде съобразено и обстоятелството, че след прекратяване на трудовото правоотношение В. се е завърнала на територията на [държава] и не е продължила да живее в [държава], което според твърдението в жалбата също е основание да се приеме, че намерението на лицето е да живее в [държава], а причината за преместването в [държава] е била единствено трудовата заетост. Иска се да бъде отменено решението на Директора на ТП на НОИ - [област], ведно с потвърденото с него разпореждане на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ - [област]. Претендират се направените разноски по производството.

В съдебно заседание оспорващата В. Й. В., редно призована, не се явява и не изпраща представител.

Ответната страна - Директор на ТП на НОИ - [област], редовно призован, се представлява от Г. юрисконсулт М., която оспорва жалбата като неоснователна и иска съдът да я отхвърли. Поддържа депозираното писмено становище с вх. № 2101/18.11.2024 г. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

По делото са събрани писмени доказателства, приобщена е в цялост административната преписка по издаване на оспорения акт.

След като извърши цялостна преценка на всички събрани по делото доказателства, съдът приема за установено следното от фактическа страна:

Административната преписка е постъпила с Писмо изх. № 2133-28-18 от 01.11.2024 г. по описа на ТП на НОИ - [област]. От съдържащите се в нея писмени доказателства се установява следното:

С. С. вх. № ***-**-****-*/13.12.2023 г. е прието Заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица (ПОБ) по чл. 54а от КСО, в което В. В. декларира трудова дейност в друга държава – [държава], за периода от 30.01.2023 г. до 07.12.2023 г. Заявлението е придружено със съответни писмени документи. На основание чл. 1, ал. 6 от Наредбата за отпускане на паричните обезщетения за безработица с Писмо изх. № У-***-**-****-*/15.12.2023 г. от заявителя е изискано попълването на следните документи: заявление за удостоверяване на осигурителни периоди и доходи от друга държава-членка на ЕС със СЕД U002 и U004; декларация във връзка с прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент (ЕО) № 987/2009, както и да представи документи от работодател в [държава], в които са посочени дата и причина за прекратяване на договора. Писмото е получено лично от адресата на 19.12.2023 г. С. С. вх. № 281-00-1719-2/19.02.2023 г. са приети изисканите документи, като към тях е представен преносим документ U1 с осигурителен стаж за времето от 24.03.2021 г. до 08.12.2021 г. и основание за прекратяване на трудовия договор - „друго“. В декларацията относно определяне на пребиваване във връзка с чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 заявителят декларирал, че е плащал данъците върху доходите от последната заетост в държавата по последна заетост, като е посочено също, че не се е завръщал в [държава] през периода на последната си заетост. В заявлението за удостоверяване на осигурителните периоди от другата държава - членка са декларирани от лицето периоди от 30.01.2023 г. до 07.12.2023 г., както и че естеството на заетостта е „сезонен работник“ в селското стопанство.

С разпореждане [номер]-00-1719-1/21.12.2023 г. на основание чл. 54г, ал. 4 от КСО е спряно производството по отпускане на ПОБ до получаване структурирани електронни документи (СЕД) .*** - определяне на пребиваване във връзка с прилагана на чл. 65, § 2 от Регламент 883/2004, СЕД U17- за удостоверяване на осигурителната заетост, и СЕД U004 - за удостоверяване на осигурителния доход от компетентната институция на [държава]. Чрез Електронен обмен на социалноосигурителната информация между [държава] и ЕС данните са изискани на 21.12.2023 г. Във връзка с издаването на СЕД Н005 компетентната институция на [държава] е поискала от ТП на НОИ да се представи документ за уволнение от работодателя, поради което с Писмо изх. № У-281-00-1719-2 от 05.01.2024 г., (получено лично от адресата на 08.01.2024 г.), лицето е уведомено да представи копие от акт за прекратяване на трудовото правоотношение. С. С. вх. № 281- 00-1719-3 от 08.01.2024 г. са приети 6 бр. документи от [държава].

На 03.01.2024 г. е получен СЕД 017 с потвърден период на осигурителна заетост от 30.01.2023 г. до 07.12.2023 г. С. С. вх. № 281-00-1719-4/21.02.2024 г. е приет от лицето преносим документ U1 с потвърден осигурителен стаж за периоди, както следва: от 24.05.2019 г. до 27.09.2019 г.; от 23.05.2020 г. до 19.11.2020 г.; от 24.03.2021 г. до 08.12.2021 г.; от 31.01.2022 г. до 20.10.2022 г.; от 30.01.2023 г. до 07.12.2023 г. Със структуриран електронен документ .*** на 19.03.2024 г. е направено напомняне за СЕД .*** относно искането за пребиваване.

В. В. подала жалба до СОЛВИТ - център, като с Писмо изх. № 1030.28.283#1/06.06.2024 г. по описа на ТП на НОИ - [област] е предоставена информация по случая на СОЛВИТ- център. На 14.06.2024 г. е получен исканият документ .*** от другата държава-членка [държава], в който е посочено, че не може да се потвърди непрекъснато пребиваване в [държава]. По повод нова кореспонденция на В. със СОЛВИТ - център е изискана информация дали са получени изисканите със СЕД .*** данни. С Писмо изх. № 1030-28-283#3 на СОЛВИТ - център е предоставена информация за получаването на СЕД .*** от компетентната институция на [държава].

Във връзка с преценка правото на парично обезщетение за безработица е направено искане до ОД на МВР - [област] за задграничните пътувалия на лицето за периода от 28.11.2016 г. към момента на произнасянето по заявлението. С Писмо вх. № 1030-28-314#2 ОД на МВР, [населено място] изпратило исканата информация, от която се установило, че в периода от 03.11.2017 г. В. В. многократно е напускала държавната граница на [държава], включително на 29.05.2024 г. след подаване на заявлението за отпускане на обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО.

От събраните доказателства по отношение на осигурителния стаж в хода на производството се установило, че в периода 19.04.2017 г. - 03.01.2019 г. с отразени прекъсвания В. е упражнявала трудова дейност във Великобритания, а за периода от 24.05.2019 г. до 08.12.2023 г. - в [държава] с прекъсвания, ненадвишаващи шест месеца на година, като общата продължителност на заетостта е 04 години, 02 месеца и 19 дни.

С разпореждане [номер]-00-1719-2 от 17.07.2024 г. на основание чл. 55 от АПК производството по заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица е възобновено.

По заявлението е постановено разпореждане [номер]-00-1719-3/17.07.2024 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – [област], с което на основание чл. 54ж, ал.1, вр. чл. 11, § 3, буква „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 г. е отказано отпускането на парично обезщетение по чл. 54а от КСО по съображение, че българската институция не е компетентна по отпускането на паричното обезщетение за безработица. Този извод органът обосновал с разпоредбите на чл. 61 и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, както и с трайната практика на СЕС - т. 19 от решението по дело С-76/76. В тази връзка посочил в разпореждането, че в получения СЕД U017 от компетентната институция на [държава] са удостоверени периоди на осигурена заетост от 19.04.2017 г. до 08.12.2023 г. с отразени временни прекъсвания, с които непрекъснатостта на пребиваването в тази държава не се нарушава, като общата продължителност на заетостта е 04 години, 02 месеца и 19 дни. Направено е позоваване на декларираното от В. в декларацията по чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, че данъците върху доходите от последната заетост са плащани в [държава], както и на направената справка в информационната система на НОИ, въз основа на която се установило, че липсва трудово-правна връзка на В. с [държава] от 01.04.2020 г., тъй като не е извършвана трудова дейност, за която тя да подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и/или чл. 4а от КСО, както и че до настоящия момент няма принос към системата на социалното осигуряване в [държава]. Направено е и позоваване на изисканата от ОД на МВР - [област] информация относно преминаването на държавната граница на РБ, от която се установило, че за периода от 03.11.2017 г. до момента на произнасянето, оспорващата има многократни влизания и излизания от РБ. При тези данни органът приел, че [държава] не е компетентната институция, която да извърши преценката на правото на паричното обезщетение за безработица, респ. на основание чл. 61 и по аргумент от чл. 65, ал. § и ал. 5, б. „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, [държава] не е компетентната държава нито по последна заетост, нито по пребиваване, съответно - няма основание да се извършва преценка на право на обезщетение за безработица по българското законодателство. В разпореждането се съдържат указания за начина и срока на обжалване. То е получено по електронен път по реда на Закона на електронното управление на 09.09.2024 г.

Против разпореждане [номер]-00-1719-3/17.07.2024 г. В. Й. В. подала жалба вх. №1012-28-104 от 11.09.2024 г. до Директора на ТП на НОИ - [област], който с процесното Решение № ****-**-** от 01.10.2024 г. я оставил без уважение при пълно възприемане на фактическите констатации и правни изводи, изложени от Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – [област]. Посочено е в решението, че предвид факта на последна трудова заетост на лицето в [държава] относимите правни норми във връзка с координация на системите за социална сигурност между [държава] и [държава] се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 г. на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на схемите за социална сигурност. Направено е позоваване на нормите на чл. 65, ал. 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. и на чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 г., като се посочва, че в случаите, когато от съвкупността на разглежданите обстоятелства не може да се направи категоричен извод коя е държавата по пребиваване на лицето по време на последната му заетост, в съответствие с практиката на Съда на ЕС и съдебната практика на националните административни съдилища, наличието на стабилна/дългосрочна заетост се явява главният критерий за определяне държавата по пребиваване по време на последната заетост за целите на преценка правото на обезщетението за безработица, тъй като именно наличието на стабилна/дългосрочна заетост обуславя последващото право на обезщетение за безработица, а от нейния характер и продължителност се определя и видът на връзката на лицето с държавата, в която е полаган труда. Когато работникът има стабилна/дългосрочна работа в определена държава-членка е налице презумпция, че той пребивава в тази държава, дори и когато е оставил семейството си/роднините си в друга държава. Посочено е, че с Определение по дело С-30/22 Европейския съд е дал заключение, според което чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност трябва да се тълкува, че не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава-членка, в която не е завършило периода на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на територията, на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава-членка, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период. В тази връзка е счетено, че не може да се приеме, че [държава] е компетентна държава по пребиваване, тъй като преди подаване на заявлението за парично обезщетение за безработица, В. В. е работила в [държава], където е плащала данъци върху доходите си предвид декларирането на това обстоятелство от самото лице; прието е, че независимо, че същата е с постоянен и настоящ адрес в [държава] и има роднини тук, центърът на интересите й е бил в [държава]. По тези съображения решаващият орган отхвърлил жалбата против разпореждането като неоснователна. В решението се съдържат указания за начина и срока за обжалването му. То е надлежно връчено на адресата на 11.10.2024 г. (л. 93), а жалба вх. № 1871 от 21.10.2024 г. против него е депозирана директно в съда, въз основа на която е образувано и настоящото съдебно производство.

При горната фактическа установеност съдът прави следните правни изводи:

Жалбата е подадена в 14-дневен срок от връчване на решението, срещу подлежащ на съдебен контрол административен акт съгласно изричната разпоредба на чл. 118, ал. 1 от КСО, от неблагоприятно засегнато лице, с оглед на което същата е процесуално допустима.

Разгледана по същество, тя се преценя и като основателна по следните съображения:

Съгласно чл. 168 от АПК, вр. чл. 142 от АПК съдът проверява законосъобразността на оспорения акт към момента на издаването му на всички основания по чл. 146 от АПК, без да се ограничава само с тези, посочени от оспорващия.

Предмет на съдебен контрол е Решение № ****-**-**/01.10.2024 г. на Директора на ТП на НОИ, [населено място], с което е оставена без уважение жалбата на В. Й. В. против разпореждане [номер]-00-1719-3 от 17.07.2024 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – [област], с което на основание чл. 54ж, ал. 1, вр. чл. 11, § 3, буква „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 г. й е отказано отпускането на парично обезщетение по чл. 54а от КСО. По аргумент от разпоредбата на чл. 117, ал. 3 от КСО съдът намира, че решението на Директора на ТП на НОИ - [област] е издадено от компетентен орган, както и в предвидената от закона писмена форма в съответствие с изискванията по чл. 117, ал. 3 от КСО.

При постановяване на решението си обаче административният орган е допуснал съществени нарушения на административнопроизводствените правила, довели до нарушаване правото на защита на оспорващото лице. Нарушението се изразява в неизясняване на фактите и обстоятелствата от значение за случая съобразно регламентацията на чл. 35 от АПК, което от своя страна е довело до нарушаване принципите на административното право, а именно издаване на акт в нарушение на чл. 6, ал. 2 и 3 от АПК, разписващи, че административният акт и неговото изпълнение не могат да засягат права и законни интереси в по-голяма степен от най-необходимото за целта, за която актът се издава; когато с административния акт се засягат права или се създават задължения за граждани или за организации, прилагат се онези мерки, които са по-благоприятни за тях, ако и по този начин се постига целта на закона.

Спорът между страните в случая се свежда до това дали българският Национален осигурителен институт е компетентната институция да отпусне поисканото от оспорващата обезщетение за безработица.

ЯАС не споделя основния извод в разпореждане [номер]-00-1719-3 от 17.07.2024 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – [област], възприет и от решаващия орган в потвърждаващия го акт, относно наличие на достатъчно данни за дългосрочна заетост на В. В. в чужбина, а именно - във Великобритания в периода от 19.04.2017 г. да 03.01.2019 г. с отразени прекъсвания, както и в [държава] с прекъсвания, ненадвишаващи шест месеца на година, за периода от 24.05.2019 г. до 08.12.2023 г., чиято обща продължителност е 04 години, 02 месеца и 19 дни. Въз основа на тези данни е прието, че непрекъснатостта на пребиваването в последната държава [държава] не се нарушава и е обосновало крайния извод, че държавата по пребиваване по време на последната заетост на лицето по смисъла на европейските регламенти не е [държава]. Както се посочи по-горе, административният орган е приел, че именно наличието на стабилна/дългосрочна заетост обуславя последващото право на обезщетение за безработица, а от нейния характер и продължителност се определя и вида на връзката на лицето с държавата, в която е полаган труда. Приел е още, че когато работникът има стабилна/дългосрочна работа в определена държава членка е налице презумпция, че той пребивава в тази държава, дори когато е оставил семейството си в друга държава. Изводът е обоснован и от обстоятелството, че за посочените времеви периоди оспорващата е имала многократни влизания и излизания в и от страната.

В решението са изброени критериите за определяне на пребиваването, съдържащи се в чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 г. и включващи продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави; положението на лицето, включително естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; семейното положение и роднинските връзки на лицето; жилищното положение на лицето, по- специално доколко е постоянен характерът му; държавата в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане и др. При тези критерии се прави разграничение между обективните елементи на обичайното пребиваване, каквито са продължителността и непрекъснатостта на пребиваване на лицето на територията на държавата членка, и елементите, свързани с личното му положение. Всички тези елементи представляват чисто фактически критерии, т.е. те трябва да се подложат на оценка. Всеки конкретен случай трябва да се разглежда според индивидуалните си характеристики въз основа на цялостна оценка на всички релевантни факти и обстоятелства. Намерението на съответното лице също трябва да се преценява въз основа на всички обстоятелства, от които произтича. Легалната дефиниция на понятието „пребиваване“ се съдържа в чл. 1, § 3, б. „й“ от цитирания регламент и това е мястото, където лицето обичайно пребивава. Под понятието „държава-членка от ЕС по постоянно пребиваване“ следва да се разбира държавата, в която работникът, макар и зает в друга държава членка от ЕС, продължава да живее и където обичайно се намират центърът на неговите интереси. Критериите, въз основа на които се определя центъра на интересите на едно лице се регламентират от чл. 11, § 1 и § 2 от Регламент № 987/2009 съгласно т. 3 от Решение № U3 от 12.06.2009 г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, като изброяването е примерно, а не изчерпателно (в този смисъл са Решение № 12598/25.09.2019 г. по адм. д. № 13206/2018 г. на ВАС, Решение № 222/08.01.2019 г. по адм. д. № 8158/2018 г. на ВАС).

В оспореното решение не са изследвани горепосочените критерии поотделно и в тяхната съвкупност. ЯАС намира, че по делото има събрани достатъчно писмени доказателства, които определят центъра на жизнените интереси на В. В. именно в [държава]. В конкретния случай органите на ТП на НОИ - [област] не са преценили центъра на интересите на лицето въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти съобразно посочените в чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 критерии. Продължителността на трудовата заетост в К. В. и Република [държава] не следва да се разглежда изолирано от другите факти, свързани с положението на заетото лице - естеството на упражняваната дейност, семейните връзки, социалните контакти, жилищното състояние, интервалите на работа в чужбина, намерението на засегнатото лице/причините за преместване и т.н. Всички тези фактори са определящи, за да се направи надлежна преценка относно центъра на жизнените интереси на заявителя съобразно правилата по чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009. В този смисъл не може да бъде споделен и изводът в обжалваното решение, че жалбоподателката не възнамерява да се установи в [държава], тъй като след подаване на заявлението отново е напуснала страната (на 29.05.2024 г.), защото от съдържанието на акта, както и от приобщените по делото доказателства не се установява да са изследвани причините за това излизане от пределите на РБ, още повече, че след тази дата В. се е завърнала в [държава], за което свидетелстват съдържащите се в административната преписка писмени доказателства (л. 81, л. 82 и следващите от кориците на делото). Административният орган е длъжен да изясни мястото на пребиваване на оспорващата. В случая длъжностните лица в ТП на НОИ - [област] не са направили цялостна преценка относно пребиваването, с което са нарушили задълженията си по чл. 35 и чл. 36 от АПК и принципите на истинност и служебно начало, установени в чл. 7 и чл. 9 от АПК.

Неправилно и необосновано решаващият орган е приел, че центърът на интересите на В. В. е бил в [държава], съответно [държава] не е компетентна държава по пребиваване, тъй като независимо, че е с постоянен и настоящ адрес в [държава] и има роднини в последната, преди подаване на заявлението за отпускане на обезщетение тя е работила в [държава], където е плащала данъци върху доходите си, т.е. че [държава] се явява държава по престой, а не по пребиваване. Доказателствата по делото недвусмислено сочат, че В. е пътувала до [държава] често с оглед сезонността на работата, за което свидетелстват и многократните й влизания и излизания от страната. Безспорен е и фактът, че оспорващата е български гражданин и не е имала постоянен адрес в [държава], напротив - същата има регистриран постоянен и настоящ адрес в [държава] в [населено място]. В [държава] живее и цялото нейно семейство. При преценката следва да се има предвид не само семейното положение на работника, но също така и причините, които са го подтикнали да се премести, както и естеството на работата, която в случая е била с непостоянен (временен) характер. В конкретния казус събраните по делото доказателства свидетелстват за това, че жалбоподателката е взела решение да работи в чужбина единствено, за да получава по-високо трудово възнаграждение; установяват също, че връзката между В. и семейството й по никакъв начин не е прекъсната. В този смисъл безсъмнено е доказано, че съществувалото с ирландския работодател трудово-правно отношение на В. е прекратено към момента на подаване на заявлението.

В заключение, съдът намира, че в случая доказателствата сочат на това, че пребиваването на В. В. е обусловено единствено от съществуването на трудовото правоотношение, че упражняваната от нея дейност е била с временен, сезонен характер, че нейното семейство и роднински връзки са в [държава], като след завръщането си тя живее в жилище на постоянния си адрес в [населено място] и има намерение да се установи в [държава]. Съгласно разпоредбата на чл. 11, § 2 от Регламент № 987/2009 г. решаващо при определянето на действителното място на пребиваване на лицето е намерението му, произтичащо от всички факти и обстоятелства, посочени в параграф 1, и особено причините за преместването на лицето. Действително, за периода на заетост в [държава] В. не е била на територията на [държава], но това пребиваване е било обусловено от съществуването на трудовото правоотношение, респ. не покрива критериите, въз основа на които се обосновава извод за обичайно пребиваване, както основателно се сочи в жалбата против решението. Административният орган е следвало да вземе предвид и обстоятелството, че след прекратяване на трудовото правоотношение оспорващата В. се е завърнала на територията на [държава] и не е продължила да живее в [държава], което също е основание да се приеме, че намерението й е да живее именно в [държава], а причината за преместването й в [държава] е била единствено трудова заетост. По изложените съображения съдът намира, че при прилагане на критериите по чл. 11, § 2 от Регламент № 987/2009 г. по делото има безспорни доказателства, че държавата по пребиваване на лицето е [държава], противно на приетото в оспореното пред горестоящия орган разпореждане и в потвърдилото го решение. Отделно от това, административният орган е следвало да извърши преценка на обстоятелствата, определящи центъра на жизнените интереси на оспорващата, (съображения за което съдът изложи по-горе), но в случая такова изследване липсва както в мотивите на потвърденото разпореждането, така и от страна на решаващия орган в потвърдителния акт.

По изложените съображения жалбата на В. Й. В. против Решение № ****-**-**/01.10.2024 г. на Директора на ТП на НОИ, [населено място], с което е оставена без уважение жалбата й против разпореждане [номер]-00-1719-3/17.07.2024 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – [област], с което на основание чл. 54ж, ал.1, вр. чл. 11, § 3, буква „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 г. е отказано отпускането на парично обезщетение по чл. 54а от КСО, следва да бъде уважена, а оспореното решение, ведно с потвърденото с него разпореждане, като постановени при съществено нарушение на процесуалния закон и несъответни с целта на закона, следва да бъдат отменени.

Предвид правилото на чл. 172, ал. 2 от АПК и тъй като естеството на акта не позволява решаването на въпроса по същество от съда, преписката следва да се изпрати на административния орган за ново произнасяне при спазване на задължителните указания, дадени в мотивите на настоящото съдебно решение.

При този изход на спора основателна е претенцията за разноски на оспорващата, като в производството такива са сторени за платено адвокатско възнаграждение в размер на 500 лева и държавна такса в размер на 10 лева, или общо 510 лева.

 

Водим от гореизложеното, ЯАС, първи административен състав

 

 

 

РЕШИ:

 

 

 

ОТМЕНЯ по жалба на В. Й. В. Решение № ****-**-** от 01.10.2024 г. на Директора на ТП на НОИ-[област], с което е оставена без уважение жалбата й против разпореждане [номер]-00-1719-3/17.07.2024 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – [област], с което на основание чл. 54ж, ал.1, вр. чл. 11, § 3, буква „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 г. й е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО.

 

ИЗПРАЩА административната преписка на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - [област] за ново произнасяне по заявлението на В. Й. В., прието със Справка вх. № ***-**-****-*/13.12.2023 г., за отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а, ал. 1 от КСО, съобразно указанията по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на настоящото решение.

 

ОСЪЖДА ТП на НОИ-[област] да заплати на В. Й. В. от [населено място], [улица], със съдебен адрес: [населено място], [улица], вх. ., ап. *, ап. *, адвокат М. Х. разноски по делото в размер на 510 (петстотин и десет) лева.

 

Съгласно чл. 119 от КСО решението е окончателно и не подлежи на обжалване.