Р Е Ш Е Н И Е № …….
Гр.Варна, ………… 2017 год.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, търговско
отделение, в публично съдебно заседание на шестнадесети
май, през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСЛАВ СЛАВОВ
ЧЛЕНОВЕ: ДАРИНА МАРКОВА
ЖЕНЯ ДИМИТРОВА
При участието на секретаря Е.Т., като
разгледа докладваното от съдия Ж.ДИМИТРОВА в.т.д. № 162 по описа за 2017 год., за да се произнесе, взе
предвид:
Производството е по реда на чл.258 и
сл. ГПК.
Образувано е по постъпила въззивна
жалба от „ЕКСПИРИАН” ЕООД срещу решение № 958/30.12.2016 година по т.д.№
626/2016 г. по описа на Окръжен съд – Варна, с което е осъдено „ЕКСПИРИАН“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. Варна, ул. „Цар Иван Срацимир“ №2, ет.4,
представлявано от управителя Борислав Кирилов Пантелеев, да
заплати на „МИ-12“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
Варна, район „Младост“, ул. „Топола“ №12, представлявано от управителя Масис
Хачик Багдатян, сумата 50 000
лева (петдесет хиляди лева), представляваща
част от дължимата съгласно чл.3.3 от сключения между страните договор за наем
от 22.12.2015г. неустойка с обезщетителен характер, цялата в размер на 26
832,12 евро, както и сумата 4 800
лева (четири хиляди и осемстотин
лева), представляваща дължими за възстановяване сторени разноски за
производството, на основание чл.78, ал.1 от ГПК.
Твърди се във въззивната жалба, че при
формиране на правните си изводи, съдът не е тълкувал договорните разпоредби, в
съответствие с действителната воля на страните. При тълкуване съдържанието на клаузата на чл.3.3. от
договора, съдът е следвало да установи, че всички хипотези за възникване
дължимостта на неустойката са свързани с наемния срок, като при липса на
предаване на обекта липсва началната дата, от която започва да тече срока,
респективно да се дължи неустойка. Началото на наемния срок е съществен елемент
от фактическия състав, тъй като страните са го уговорили. По отношение нищожността на договорената
клауза поради накърняване на морала и добрите нрави, съдът е следвало да изложи
подробни доводи, тъй като ограничението по чл.309 ТЗ не отменя общата забрана
неустойката да не противоречи на добрите нрави. При преценка на уговореният
размер и липсата на вреди, съдът е следвало да установи, че целта на така
уговорената неустойка излиза извън присъщите и обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции, а би довела до неоснователно обогатяване на дружеството.
Моли съдът да постанови решение, с което отмени решението на първоинстанционния
съд и вместо него постанови друго по съществото на спора, с което отхвърли
предявеният иск и присъди направените по делото съдебно-деловодни разноски.
Въззиваемата страна „МИ-12” ООД е
депозирала писмен отговор, в който моли да се потвърди решението и да се
присъдят направените по делото разноски в размер на 3000 лева, съгласно
приложен списък.
Съдът по предмета на спора съобрази
следното:
В исковата си молба ищецът „МИ-12“ ООД излага,
че на 22.12.2015 година между него и ответника „Експириан“ ЕООД е сключен договор
за наем, по силата на който „ЕКСПИРИАН“ ЕООД се е задължил да отдаде на „МИ-12“
ООД за временно възмездно ползване недвижим имот, разположен в
Търговско-развлекателния център /наричан Маркет Варна/ в гр.Варна, ул.“Цар Иван
Страцимир“, 2, а именно: несамостоятелен обект от сграда с идентификатор
10135.1501.1231.1, представляващ снек-бар-обект номер по скица 003, находящ се
на патерен етаж кота – 0.85м със застроена площ 319.43 кв.м., при граници на
отдавания под наем обект – изток-магазин 1, запад – рампа към подземен паркинг,
север-част от имот с идентификатор 10135.1501.1231 бивш УПИ II-1 към ул.“Хан Маламир“, юг-част от имот с
идентификатор 10135.1501.1231 бивш УПИ II-1 към ул.“Цар Иван Страцимир“ 2 в сграда с
идентификатор 10135.15010.1231.1. в ПИ с идентификатор 10135.1501.1231, бивш
УПИ II-1 по плана на 9-ти подрайон, кв.320а, наричан обект,
описан съгласно скица-приложение 1 към договора, като съгласно чл.3.1 от
договора обекта се отдава под наем за срок от 6 години. При сключването на
договора наемодателят се е легитимирал като собственик на отдавания под наем
имот с договор за покупко-продажба на общински нежилищен недвижим имот от
23.10.2002 година. Съгласно чл.3.2. от договора той влиза в сила и произвежда
незабавно действие от момента на подписването му, а наемодателят се задължава
да предаде обекта най-късно до 01.04.2016 година – чл.1.4.1. наемната цена е
уговорена /чл.2.2.1/ в размер на 7 евро за кв.метър наета площ за периода
01.05.2016 година до 31.03.2017 година, платима авансово за всеки месец до пето
число на текущия месец в лева по централния курс на БНБ в деня на превода, а за
периода след 01.04.2017 година по 6 евро за кв.м., платими в лева по същия
начин. В чл.2.2.4 е договорена преференциална наемна цена за периода от
предаването на обекта до 31.05.2016 година в размер на 4373.26 лева като всички
договорени цени са без включен ДДС. Съгласно чл.2.2.5 наемателят е заплатил
дължимия депозит от 4472 евро чрез банков превод от 28.12.2015 година. На
15.02.2016 година е връчено писмо, с което наемодателят заявява, че по
независещи от него причини не е в състояние да изпълни поетите с договора
задължения и разваля договора поради невъзможен предмет. След връчване на
писмото е вписан друг договор за наем на 08.02.2016 година между наемодателя и
трето лице. Изявленията на „Експириан“ ООД представляват неоснователен отказ на
наемодателя да изпълни задължението си по чл.228 ЗЗД да предостави на наемателя
наетата вещ. Неизпълнението на наемодателя е виновно защото насрещната страна
по договора е неизправна с оглед поетите задължения. Съгласно чл.3.3. от
договора никоя от страните няма право да го прекратява нито да освобождава
обекта преди изтичането на първите 5 години от наемния договор, а в случай, че
някоя от страните прекрати едностранно договора за наем преди изтичане на 5
години от наемния срок виновната страна е длъжна да заплати на изправната
неустойка с обезщетителен характер в размер на наемната цена до изтичане на
5-тата година от договора, но не по-малко от наемната цена за една година.
Отказът на наемателя да изпълни договора и изявлението му за разваляне без да
има основание за това съставляват основание да се ангажира отговорността му за
заплащане на уговорената неустойка в размер на 228 043 лева, представляваща
наемната цена за 5 годишния срок, съобразно поканата, връчена на 23.03.2016
година. Предявен е частичен иск в размер на 50 000 лева от целия размер от
228 043 лева.
Ответникът не оспорва, че между ищеца и
ответника е сключен описания в исковата молба договор за наем, но твърди, че
изпълнението по него не е започнало, поради което не са настъпили вреди за
ищеца. Неустойката следва да се приеме за нищожна защото излиза извън присъщите
и обезпечителна и обезщетителна функции. Наемния срок и задължението за плащане
на наемна цена започват да текат от датата на предаване на обекта, а такова
предаване не е настъпило. Неустойка се дължи само за периода на наемния срок,
който започва да тече от датата на предаване на обекта.
След съвкупна преценка на събраните по
делото доказателства, съдът приема за установено следното от фактическа страна.
С оглед наведените оплаквания във
въззивната жалба, които не касаят установените от първоинстанционния съд факти,
въззивният съд възприема следната установена от първоинстанционния съд
фактическа обстановка: между страните е налице валидно облигационно
правоотношение по договор за наем, видно от представения договор от 22.12.2015
година . Страните са уговорили, че наемодателя се задължава да предаде обекта
на наемателя, не по-късно от 01.04.2016 година, като срокът на договора е 6
години. В чл.3.2 от Раздел III Срок на
договора страните са се договорили, че договорът влиза в сила и произвежда
незабавно действие от момента на подписването му, като наемният срок и
задължението за плащане на наема започва да тече считано от датата на предаване
на обекта. В чл.3.3. страните са се уговорили, че нямат право да прекратяват
договора преди изтичането на първите 5 години, в случай, като са уговорили
неустойка в размер на наемната цена до изтичането на петата година от наемния
срок, но не по-малко от наемната цена за една година.
Не се спори между страните, а и се
установява от представеното уведомително писмо /л.22/ от 26.02.2016 година, че
в периода между подписването на договора и предаването на обекта наемодателя е
уведомил наемателя, че е в невъзможност да предаде обекта, предмет на договора,
поради което разваля сключения между страните договор за наем от 22.12.2015
година поради невъзможен предмет.
Установява се от представенaта на л.51 справка, че ответникът е сключил договор за
наем с трето лице за срок от 10 години, като договорът е вписан.
Гореустановената фактическа обстановка
обуславя следните правни изводи:
Предявен е иск с правно основание чл.92,
ал.1 ЗЗД.
В тежест на ищцовата страна е да
установи наличието на облигационно правоотношение и уговорена неустоечна
клауза, както и възникването на фактическия състав, от който се поражда
задължението за заплащане на неустойка.
В тежест на ответната страна е да
установи наличието на фактите, които обуславят възражението за нищожност на
неустоечната клауза.
Договорът за наем е консенсуален
договор, поради което с постигането на съгласието, същият е породил действието
си и страните дължат изпълнение. Страните са в облигационно правоотношение по
договор за наем, поради което основното задължение на наемодателя, което същия следва
да изпълни е предаването на имота, предмет на договора, като страните са
договорили краен срок за изпълнение на това задължение – 01.04.2016 година.
Това, че срокът за предаване на имота е уговорен в по-късна дата от сключването
на договора не означава, че страната е освободена от задълженията си по
договора, а че преди изтичането на този срок длъжникът няма да е в забава на
своето задължение, както и, че от датата на предаване на обекта ще започне да
се брои наемния срок и ще се породи задължението за заплащане на наемна цена.
Тъй като договорът е срочен страните
дължат престациите си един към друг за целия период на договора. Всяка от
страните може да развали договора поради виновно неизпълнение на задълженията
на другата страна. Твърдението на ответника е, че е развалил договора настъпила
невъзможност за предаване на обекта.
Тежестта за доказване на факта на
настъпила обективна невъзможност за предаване на обекта лежи върху ответника,
тъй като той черпи благоприятните последици от доказването на този факт.
Настъпилата обективна невъзможност за
престацията освобождава длъжника от задължението да престира, поради което
причините следва да стоят извън него и да са такива, за които той не отговаря
съгласно разпоредбата на чл.81 ЗЗД. Ако причините, поради които длъжникът не
може да изпълни са следствие на субективна невъзможност за изпълнение по причини,
зависещи от него то тогава той не е освободен от задължението да престира. По
делото се установява сключване на договор за наем с трето лице, който факт
обуславя настъпила субективна невъзможност за изпълнение по причини изцяло
зависещи от поведението на длъжника и обуславящи неговата вина. С оглед
установяването на този факт за наемодателя не се е породило потестативното
право да развали договора, тъй като не е налице виновно поведение на ответната
страна. Правото на разваляне е потестативно право, упражняващо се с едностранно
волеизявление, като за пораждането му е необходимо виновно поведение на другата
страна по договора. По делото не се установява виновно поведение на наемателя,
за да се породи потестативното право за разваляне на договора. Обратното
установява се виновно поведение на наемодателя, който е предоставил правото на
ползване на имота на трето лице по договор за наем, поради което и е налице
настъпило едностранно прекратяване на договора, за което виновната страна следва
да понесе отговорността. Налице е неизпълнение на задължението да се престира
предаването на имота за ползване, поради което следва да се ангажира
отговорността на виновната страна.
Видно от уговорките в договора е, че е
налице уговорена неустоечна клауза, която следва да намери приложение в
случаите, в които едната страна неоснователно прекрати договора.
Въззивникът, ответник в първата
инстанция е направил няколко възражения в отговора на исковата молба, които
подържа и във въззивното производство.
Възражението, направено от ответника,
че липсва яснота и справка за изчисляване началния и крайния период на
неустойката е несъстоятелно, тъй като претендираната неустойка не е мораторна,
а компенсаторна, като предвидена санкция за пълното неизпълнение на договора.
Възражението, че задължението за
заплащане на неустойка възниква само ако е започнал да тече наемния срок е
несъстоятелно, тъй като съгласно уговорките между страните предаването на
обекта е отложено с крайна дата 01.04.2016 година, от който момент наемодателя
е в забава за изпълнението на задължението си. Прекратяването на договора преди настъпването
на тази дата не може да освободи длъжника от виновното му поведение, тъй като
договорът се счита сключен от момента на постигане на съгласието и от този
момент за страните се пораждат правата и задълженията. Дори и да се приеме, че
неустоечната клауза е под отлагателно условие, считано от датата на предаване
на обекта то съгласно разпоредбата на чл.25 ЗЗД условието се счита сбъднало ако
страната, която има интерес от несбъдването му недобросъвестно попречи да
настъпи то. Дори и да се приеме тезата на ответника, че само след предаване на
обекта започва да тече наемния срок, поради което само след настъпването на
началото на наемния срок се поражда задължението за заплащане на неустойка то
условието следва да се счита сбъднало се, тъй като наемодателят със своето
поведение е попречил на започването да тече наемния срок.
Възражението, направено от ответника,
че не са настъпили вреди е несъстоятелно, тъй като уговорената неустойка служи
като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е необходимо те да се
доказват.
Страната разполага с правото, което тя
е упражнила да твърди нищожност на клаузата за неустойка. Съобразно разрешенията, дадени
в тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010г. по тълк.дело № 1/09г. на ОСТК не е нищожна клауза за неустойка в приватизационните и
търговските договори, уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до
който тя може да се начислява. Нищожна поради накърняване на добрите нрави е
клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави
се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора.
Добрите нрави са морални норми, на
които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното
нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона на
основание чл.26 ал.1 от ЗЗД. В
цитираната норма не е дефинирано понятието "добри нрави", но тъй като
законодателят е придал правно значение на нарушаването им, приравнявайки го по
последици с нарушение на закона, вложеният в това понятие смисъл следва да се
тълкува, че в посочената категория попадат само онези наложили се правила и
норми, които бранят правила, принципи и права и ценности, които са общи за
всички правни субекти и тяхното зачитане е в интерес на обществените отношения
като цяло, а не само на интереса на някоя от договарящите страни. Такива са:
принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските
взаимоотношения, както и на предотвратяване на несправедливо облагодетелстване,
намерили израз в отделни правни норми /чл.20 от ЗЗД, чл.289, чл.302 и чл.307 от ТЗ и др./
В тази връзка, въпросът за
накърняването на добрите нрави по отношение на уговорена неустойка следва да
бъде решен чрез комплексна преценка не само на съдържанието на договорната
клауза, но и при отчитане на други фактори, като свободата на договаряне,
равнопоставеността между страните, функциите на неустойката, както и възможността
неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението, за да не се
превърне неустойката в средство за неоснователно обогатяване. /в този смисъл
решение № 88 от 22.06.2010г. по търг.дело № 911/09г. на І т.о. на ВКС,
постановено по реда на чл.290 от ГПК и представляващо задължителна съдебна
практика/.
Прекомерността на неустойката сама по
себе си не я прави нищожна, а същата е нищожна когато размера и и формирането
излизат извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, а
целта и е несправедливо обогатяване т.е. при преценката следва да се държи
сметка за продължителността на договора, предназначението на обекта, вложените
от наемателя средства, стойността на наемната цена. В практиката си ВКС приема,
че нищожна например е неустойка, която надвишава уговорения размер на основното
задължение, тогава когато договорът възлага едностранно или по явно
неравностоен начин отговорността за евентуално неизпълнение, тогава когато е
нарушен принципа на свободното договаряне, когато в нарушение на принципа на
баланс и равнопоставеност между страните се уговаря неустойка за неизпълнение
само на едната страна. В процесния случай е видно, че за страните от съществено
значение е облигационното правоотношение да ги обвърже за продължителен период
от време, което се обуславя явно от характера на обекта, касае се за търговски
обект, заведение за обществено хранене, в което вложените от страна на
наемателя средства за оборудване следва да се възстановят за продължителен
период от време, а за наемодателя е от значение сигурността на получавания
ресурс. Видно е, че страните са уговорили, че никоя от тях няма право да
прекратява договора за периода от 5 години, както и, че са предвидили
възможността за продължаване действието на договора за нов 6 /шест/ годишен
период, ако никоя от страните не се противопостави. С договорената неустойка
страните са целяли да предвидят санкция, която са съизмерили с очаквания
икономически резултат, като очевидно е, че за наемодателя това е възможността
да получи наемната цена, която е предвидил за срока на договора в рамките на 5
години. За наемателя съизмеримостта на
неустойката произтича от вложения инвестиционен ресурс, с оглед
предназначението на обекта. Горното означава, че неустойката не е излязла извън
присъщата и обезщетителна функция, поради което и възражението за нищожност е
неоснователно.
Искът е предявен като частичен, поради
което за уважаването му е достатъчно да се установи основателността на иска до
претендирания размер.
По въпроса за силата на пресъдено нещо
при успешно проведен частичен иск е налице задължителна практика по реда на
чл.290 ГПК по т.д.716/2010 година, I т.о.,
ТК, като на поставения въпрос формираната сила на пресъдено нещо по частичния
иск преклудира ли правоизключващите възражения на ответника и ползват ли се със
сила на пресъдено нещо правопораждащите факти по частичния иск като общи факти
и по иска за останалата част на вземането е дадено
следното разрешение: Със сила на пресъдено нещо се ползват съдебно установените
правопораждащи факти, доколкото индивидуализират спорното право, чрез
основанието и петитума на иска. Със сила на пресъдено нещо се ползват само
възраженията за прихващане и подобрения, поради което възраженията срещу
съществуването на породеното право не се ползват със сила на пресъдено нещо.
Такива биха могли да бъдат правоизключващите, правоунищожаващите и
правопогасяващите възражения.
По гр.д.2042 по описа за 2015 година на
ВКС, III
г.о. по същия материалноправен въпрос е
отговорено, че по поставения въпрос практиката е уеднаквена и е препратено към
т.д.391/2008 година на I т.о. ВКС, като
е прието, че съгласно чл.298, ал.1 ГПК решението влиза в сила за същото искане
и на същото основание. Обективните предели на силата на пресъдено нещо са
очертани чрез същите белези, с които си служи закона и при индивидуализиране на
спорното право-чрез основанието и петитума на иска. Следователно решението по
частичен иск формира сила на пресъдено нещо по отношение на уваженото съдебно
право, включително и по отношение на неговия размер. При уважаване на частичен
иск за горницата от сумата, предмет на новия иск ищецът не може да се позовава
на формираната сила на пресъдено нещо по частичния иск, като въпросът дали
вземането съществува се установява в новия състезателен процес.
Мотивите нямат сила на пресъдено нещо,
поради което за основателността на частичния иск е достатъчно да е налице
вземане в претендирания размер.
Претендира се неустойка в размер на
50 000 лева, като съобразно уговорките в договора същата се изчислява
съобразно дължимия наем, който е 7 евро за квадратен метър за период от 10
месеца, а за останалия срок в размер на 6 евро, като площта е 319.43 кв.м., а наема за една година е в размер на 51229.55 лева,
поради което частичния иск за размера от 50 000 лева се явява основателен и
следва да бъде уважен.
Поради съвпадане на правните изводи на
двете инстанции решението на Варненски окръжен съд следва да бъде потвърдено.
На осн. чл.78, ал.3 ГПК, с оглед изхода
на спора въззивникът „Експириан” ЕООД следва да бъде осъден да заплати на „МИ-12”
ООД сумата от 3000 лева, представляваща адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Варненският
апелативен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 958/30.12.2016
година по т.д.№ 626/2016 г. по описа на Окръжен съд – Варна, с което е осъдено „ЕКСПИРИАН“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. Варна, ул. „Цар Иван Срацимир“ №2, ет.4,
представлявано от управителя Борислав Кирилов Пантелеев, да заплати на „МИ-12“
ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Варна, район
„Младост“, ул. „Топола“ №12, представлявано от управителя Масис
Хачик Багдатян, сумата 50 000
лева (петдесет хиляди лева), ЧАСТИЧЕН ИСК от 228 034.03 лева, представляваща дължимата съгласно чл.3.3 от сключения между страните договор за
наем от 22.12.2015г. неустойка, както и сумата 4 800 лева (четири хиляди и осемстотин лева), представляваща дължими за
възстановяване сторени разноски за производството, на основание чл.78, ал.1 от ГПК.
ОСЪЖДА „ЕКСПИРИАН“ ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр. Варна, ул. „Цар Иван Срацимир“ №2, ет.4,
представлявано от управителя Борислав Кирилов Пантелеев, да заплати на „МИ-12“
ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Варна, район
„Младост“, ул. „Топола“ №12, представлявано от управителя Масис
Хачик Багдатян, сумата от 3000
/три хиляди/лева, на осн. чл.78, ал.3 ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред
Върховен касационен съд в 1-месечен срок от получаване на съобщението до
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: