Р Е Ш Е Н И Е №
21.06.2022 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО – Въззивни състави, ІІ-В състав, в публично заседание на шестнадесети март две хиляди двадесет и втора
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ИРИНА СТОЕВА
при секретаря Мария
Методиева, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева в.гр.дело № 4038
по описа за 2021 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 –
273 ГПК.
С решение № 20014098 от 18.01.2021 г. по гр.д. № 46148/2019 г. Софийски
районен съд, 55 състав признал за установено по предявените установителни искове, че Г.А.Д., ЕГН **********,
дължи на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, следните суми, за които е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 29985/2019 г. на СРС, 55 състав, а
именно: На основание чл. 422 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 149 ЗЕ – сумата
76.98 лева за доставена топлинна енергия, и 26.10 лева - за дялово
разпределение, за топлоснабден имот – апартамент № 24, находящ се в гр. София,
ж.к. „********, ет. 2, за периода 01.05.2015 г. – 30.04.2018 г., ведно със законната
лихва от 29.05.2019 г. до окончателното плащане, като отхвърлил иска за
горницата над присъдения до пълния предявен размер от 200 лева – главница за
потребена топлоенергия, и за горницата над присъдения до пълния предявен размер
от 28.36 лева – главница за дялово разпределение, като погасен по давност; На
основание чл. 422 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД дължи сумата
4.74 лева – лихва за забава върху главницата за дялово разпределение за периода
30.05.2016 г. – 17.05.2019 г., като отхвърлил иска за присъждане на мораторна
лихва върху главницата за топлинна енергия в размер на 20.00 лева за периода
14.09.2016 г. – 17.05.2019 г., и за горницата над присъдения до пълния предявен
размер от 5.38 лева - мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение,
като погасен по давност. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да
заплати на ищеца сумата 336.33 лева – разноски по делото, от които 49.52 лева -
по ч.гр.д.№ 29985/2019 г. на СРС, 55 състав, и 286.81 лева – за исковото
производство; На основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл. 38 ЗА ищецът е осъден да
заплати на адвокат К.Б.сумата 101.91 лева - адвокатско възнаграждение за
осъщественото безплатно процесуално представителство на ответника по ч.гр.д. №
29985/2019 г. на СРС, 55 състав; На основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл. 38 ЗА
ищецът е осъден да заплати на адвокат Н.И.сумата 172.53 лева - адвокатско
възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство на
ответника в исковото производство. Решението е постановено при участието на „Т.с.“
ЕООД, като трето лице-помагач на страната на ищеца.
Срещу решението е подадена въззивна
жалба от ответника Г.А.Д., който го обжалва в частите, с които исковете са
уважени, с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния
закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Неправилно съдът приел, че ищецът е доказал пълно и главно наличието на облигационна
връзка между страните. Неправилен бил и изводът на СРС, че част от
претендираната главница не е погасена по давност. Претендираната от ищеца сума
визирала задължения, чиито падеж бил преди предвидения в закона тригодишен срок
за погасителна давност. Развива подробни съображения, че срокът на
погасителната давност е тригодишен. От материалите по делото било видно, че за
периода м. 05.2015 г. – м. 05.2016 г. ищецът сторнирал част от процесните
фактури, като ги обобщил в обща фактура от 31.07.2016 г. Сторнирането на
задължението за период м. 05.2015 г. – м. 04.2016 г. не новирало задължението.
С оглед чл. 33 от ОУ на ищеца от 2014 г., падежът на фактурите бил 30 дни.
Заявлението по чл. 410 ГПК било депозирано на 29.04.2019 г., поради което
всички фактурирани преди 29.04.2016 г. задължения били погасени по давност. Задълженията
за периода м. 05.2015 г. – м. 05.2016 г.
били погасени по давност. Вземанията за дялово разпределение по фактурите преди
м. 05.2016 г. също били погасени по давност. Развива съображения относно
дължимостта на лихви върху главницата за топлинна енергия по ОУ от 2014 г.,
въпреки че искът за лихви върху тази главница е отхвърлен и не е предмет на
обжалване. Пак в тази връзка твърди нищожност на клаузите на чл. 33, ал. 1 и
чл. 33, ал. 2 от ОУ от 2014 г. като неравноправни. Претенцията за дялово
разпределение също останала недоказана по основание и размер. Представеният договор
между ЕС и третото лице помагач бил с изтекъл срок, а и само третото лице
помагач, което извършвало услугата, имало право да търси заплащане. Поради това
неправилно районният съд приел дължимост на главница за дялово разпределение в
размер на 26.10 лв. Изцяло неоснователна била и претенцията за лихви върху тази
главница, тъй като в ОУ на договора нямало срок за плащане. Моли съда да отмени
решението в атакуваните части и вместо това постанови друго, с което да
отхвърли изцяло предявените искове. Претендира разноски за двете инстанции,
като за тези във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК.
Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
жалбата и моли съда да потвърди решението в атакуваните части като правилно.
Претендира юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция. Прави
евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на претендирано
от въззивника адвокатско възнаграждение.
Третото лице помагач на ищеца – „Т.С.” ЕООД, не взема становище по жалбата.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което съдът следва да се произнесе по основателността й.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части. Възражението
на длъжника срещу част от сумите по издадената заповед за изпълнение е подадено
в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а установителните искове са предявени в срока по
чл. 415 ГПК и са допустими.
Въззивният съд намира, че при постановяване на атакуваното решение не е
допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед
непреклудираните доводи в жалбата е правилно по следните съображения:
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора
редакция, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал.
1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена
за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба
по чл. 36, ал. 3.
Според задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение №
2/17.05.2018 г. по тълк.д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по
продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в
специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен
договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно
регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за
действителност, а форма за доказване. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на
топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови
нужди, какъвто е и „битовият клиент”, който според легалното определение
в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от 17.07.2012 г.) е клиент,
който купува енергия за собствени битови нужди. Присъединяването на
топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа,
както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа
на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г.
за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на
вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради
това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди,
дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното
предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично
известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата,
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия
те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с
предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна
енергия.
В случая от приетия и неоспорен договор от 26.10.1993 г. за продажба на ведомствен
недвижим имот се установява по несъмнен начин, че ответникът е придобил правото
на собственост върху процесния ап. № 24. Няма твърдения, нито доказателства
същият да е отчуждил имота, поради което доводът в жалбата по делото да не било
доказано наличие на облигационно правоотношение между страните е неоснователен.
Неоснователни са и доводите във връзка с дължимостта на главницата за
дялово разпределение.
Според чл. 139, ал. 2 ЗЕ, отговорността за извършването
на дялово разпределение на топлинна енергия се възлага на
топлопреносните предприятия, като те могат да извършват дейностите
по дялово разпределение самостоятелно или чрез възлагане на
търговците, вписани в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ. Начинът на определяне на цената
за услугата „дялово разпределение на топлинната енергия“ е
определен в ЗЕ - съгласно чл. 139в, когато топлопреносното
предприятие или доставчикът на топлинна енергия не са регистрирани по реда на
чл. 139а, те сключват писмен договор за извършване
на услугата дялово разпределение с лицето, избрано от
клиентите по реда на чл. 139б, с който се урежда цената за извършване
на услугата дялово разпределение на топлинна енергия.
В случая ищецът е сключил договор при ОУ
с третото лице помагач за извършване
на услугата дялово разпределение на топлинна енергия по чл. 139в, ал. 2 ЗЕ. Съгласно чл. 22 и чл. 36 от ОУ от 2014 г.
и аналогичните им клаузи от ОУ от 2016 г., клиентите заплащат на продавача
както сумите за потребената ТЕ, така и сумите за извършване
на услугата дялово разпределение от избрания от тях
търговец. От приетото заключение на ССЕ, което не е оспорено от страните по
реда и в срока по чл. 200, ал. 3 ГПК, а съдът кредитира се установява, че
дължимата главница за дялово разпределение за процесния период м. 04.2016 г. –
м. 04.2018 г. е в размер на 28.36 лв., като за м. 04.2014 г. са дължими 1.13
лв.
Доводите на въззивника за неправилно приложение от районния съд на института
на погасителната давност също са неоснователни.
Съгласно Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. по
тълк.д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, вземанията на топлофикационните дружества
съставляват периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в”, пр. 3 ЗЗД и за
тях се прилага тригодишна погасителна давност. Задълженията на потребителите за
плащане стойността на доставената топлинна енергия са за изпълнение на
повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт – договор, и
чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а
размерите им са изначално определяеми, независимо от това дали отделните
плащания са с еднакъв или различен размер.
Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД, давността почва да тече от деня, в който
вземането е станало изискуемо, а според ал. 2 ако е уговорено, че вземането
става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който
задължението е възникнало.
Съгласно чл. 116, б. „б” ЗЗД, давността се прекъсва с предявяване на иск. В
случая исковете се считат предявени от датата на подаване на заявлението по чл.
410 ГПК на 29.05.2019 г. (чл. 422, ал. 1 ГПК), от която дата давността е
прекъсната и е спряла да тече – чл. 115, ал. 1, б. „ж” ЗЗД.
Приложими в процесния период м. 05.2015 г. – м. 04.2018 г. са били Общите
условия за продажба на топлинна
енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, в сила от 12.03.2014 г., и сега действащите Общи условия за
продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, в сила от
12.08.2016 г.
Съгласно чл.
33, ал. 1 от ОУ от 2014 г., клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими
суми за топлинна енергия в 30-дневен срок от датата на публикуването им
на интернет страницата на дружеството. В чл. 32, ал. 2 е
предвидено, че след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне
на изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период
кредитни известия на стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребено
количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база
изравнителните сметки. Съгласно чл. 33, ал. 2, клиентите са длъжни да заплащат
стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено количество топлинна
енергия за отчетния период в 30-дневен срок от датата на публикуването
на интернет страницата на продавача. Според чл. 33, ал. 4, продавачът
начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за
задълженията по чл. 32, ал. 2, ако не са заплатени в срока по ал. 2.
По своята правна същност публикуването
на дължимите суми на интернет страницата на топлопреносното дружество
представлява покана от кредитора до длъжника. Задълженията за месечни вноски възникват
след изтичането на съответния месец, през който е
доставена топлинна енергия - всяка доставка поражда вземане за
месечна вноска. Публикуването на ежемесечните фактури, отразяващи месечните
дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 от ОУ от 2014
г. и на фактурата по чл. 32, ал. 2, представлява по своето естество уговорен
между страните начин, по който кредиторът отправя покана за изпълнение, т.е. от
волята на кредитора зависи кога да поиска изпълнение.
Съгласно чл. 33, ал. 2 от Общите условия за продажба на топлинна енергия за
битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, в сила от 12.08.2016 г., клиентите са длъжни да
заплащат стойността по общата фактура за потребеното количество топлинна
енергия за отчетния период в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който
се отнасят. Съгласно ал. 4 и ал. 5 на чл. 33, продавачът начислява обезщетение
за забава в размер на законната лихва само за задълженията по общата фактура,
отразяваща реално потребеното количество топлинна енергия след изравняването, ако
не са заплатени в 45-дневния срок, който срок следва да се приеме, че тече от
издаването на общата фактура.
Следователно за задълженията, възникнали при действието на ОУ от 2014 г., давността
започва да тече от датата на възникването им - чл. 114, ал. 2 ЗЗД. Ето защо вземанията на ищеца, възникнали
преди 29.05.2016 г., са погасени по давност, или погасени по давност са
вземанията за периода м. 05.2015 г. – м. 04.2016 г. включително. Това е така,
тъй като вземането за топлинна енергия за м. май 2016 г. е възникнало с
изтичане на месеца – 31.05.2016 г., а с подаване на заявлението по чл. 410 ГПК
на 29.05.2019 г. давността е била прекъсната. По същите причини вземането за
дялово разпределение за м. 04.2016 г. е погасено по давност, а за периода м.
05.2016 г. – м. 04.2018 г. не е погасено по давност.
От неоспорените заключения на СТЕ и ССЕ се установява, че главницата за
топлинна енергия за периода м. 05.2016 г. – м. 04.2018 г. е в размер на 397.89
лв., като след приспадане на признатата за дължима от длъжника главница от
302.91 лв., дължима остава сумата 76.98 лв. Впрочем следва да се посочи, че тъй
като в имота не е ползвана ТЕ за БГВ, за м. май 2015 г. няма начислени суми
(видно и от двете заключения), такива след м. 04.2016 г. са начислени едва през
м. 10.2016 г. Съгласно неоспореното заключение на ССЕ, непогасената по давност
главница за дялово разпределение за периода м. 05.2016 г. – м. 04.2018 г.
възлиза на 27.23 лв., т.е. в по-голям размер от приетия от СРС, но в
отхвърлителните части решението не е обжалвано и е влязло в сила.
Без връзка с установеното по делото е твърдението на въззивника, че за
периода м. 05.2015 г. – м. 05.2016 г. ищецът сторнирал част от процесните
фактури, като ги обобщил в обща фактура от 31.07.2016 г. Районният съд не е
включил в непогасената по давност главница вземания за периода м. 05.2015 г. –
м. 04.2016 г., а по общата фактура от 31.07.2016 г. непогасена по давност е
само сумата от изравнителния резултат – 48.47 лв. за доплащане, вземането за
която е възникнало едва на 31.05.2016 г., поради което не е погасено по
давност.
Доводите на въззивника във връзка с лихвата за забава върху главницата за
дялово разпределение съдът намира за преклудирани по силата на чл. 133 ГПК. С
отговора на исковата молба не е оспорена дължимостта на тези лихви, оспорена е
само дължимостта на лихви върху главницата за топлинна енергия. Поради това
въззивният съд не следва ги обсъжда.
По изложените съображения първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено в атакуваните части.
При този изход, разноски за въззивното производство се
следват на въззиваемия, който е претендирал присъждане на юрисконсултско
възнаграждение. По реда на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1
от Наредбата за заплащане на правната помощ, съобразявайки извършената от
юрисконсулт на въззиваемия дейност в настоящата инстанция, съдът определя
юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20014098 от 18.01.2021 г., постановено по гр.д. № 46148/2019 г.
на Софийски районен съд, 55 състав в
обжалваните части, с които е признато за установено по предявените от „Т.С.”
ЕАД, ЕИК ********, искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 149 ЗЕ
вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Г.А.Д.,
ЕГН **********, дължи на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, сумата 76.98 лева –
главница, представляваща цена на доставена топлинна енергия, и сумата 26.10
лева – главница за дялово разпределение, за топлоснабден имот – апартамент №
24, находящ се в гр. София, ж.к. „********, ет. 2, за периода 01.05.2015 г. –
30.04.2018 г., ведно със законната лихва от 29.05.2019 г. до окончателното плащане,
както и сумата 4.74 лева – лихва за забава върху главницата за дялово
разпределение за периода 30.05.2016 г. – 17.05.2019 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 29985/2019 г. на
СРС, 55 състав.
ОСЪЖДА Г.А.Д., ЕГН **********,***, да
заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***,
на основание чл. 78 ГПК сумата 100.00
лв. (сто лева), представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното
производство.
В необжалваните отхвърлителни части решението по гр.д. № 46148/2019 г. на
Софийски районен съд, 55 състав е влязло в сила.
Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „Т.С.” ЕООД, ЕИК
********, като трето лице помагач на страната на ищеца-въззиваем „Т.С.” ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.