№ 22655
гр. София, 31.05.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 55 СЪСТАВ, в закрито заседание на
тридесет и първи май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:КАМЕЛИЯ ПЛ. КОЛЕВА
като разгледа докладваното от КАМЕЛИЯ ПЛ. КОЛЕВА Гражданско дело №
20241110113406 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 129 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Подадена е искова молба на И. А. К. срещу Районен съд – Сливен, с която са предявени
следните обективно кумулативно съединени искове:
конститутивен иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ да бъде признато за незаконно и да бъде
отменено уволнението му, извършено със заповед № СД-01-738 от 22.12.2023г. на
министъра на правосъдието;
конститутивен иск по чл. 344, ал.1, т.2 КТ за възстановяване на заеманата преди
уволнението длъжност „държавен съдебен изпълнител“ при ответника;
осъдителен иск по чл. 344, ал.1, т.3 КТ вр.чл.225, ал.1 КТ за заплащане на
обезщетение за времето, през което ищецът е останала без работа поради
уволнението в размер на 25763.00 лева за периода 01.03.2024г.-31.08.2024г.,
ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 06.03.2024г., до
окончателното плащане.
В обстоятелствената част на исковата молба е посочено, че в законния срок ищецът
обжалва пред Районен съд – София заповед № СД-01- 738 от 22.12.2023г. на Министъра на
правосъдието, с която на основание чл. 333, ал. 2, т. 6 КТ вр. чл. 328а, ал. 2, т. 2 и т. 5 и чл.
293 ЗСВ е прекратено трудовото му правоотношение по трудов договор № ЛС-И-
303/29.06.2001г. на длъжност „ДСИ при Районен съд – Сливен“ поради налагане на
дисциплинарно наказание „уволнение“ на основание чл. 328а, ал. 2, т. 2 и т. 5 вр. чл. 328б,
ал. 1, т. 4 ЗСВ, считано от датата на връчване на заповедта, която му била съобщена на
01.03.2023г. Иска се съдът да постанови решение срещу ответника Районен съд – Сливен, с
което на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ да бъде признато за незаконно и да бъде отменено
уволнението му, извършено със заповед № СД-01-738 от 22.12.2023г. на министъра на
правосъдието, с която на основание чл. 333, ал. 2, т. 6 КТ вр. чл. 328а, ал. 2, т. 2 и т. 5 и чл.
1
293 ЗСВ е прекратено трудовото му правоотношение по трудов договор № ЛС-И-
303/29.06.2001г. на длъжност „ДСИ при Районен съд – Сливен“ поради налагане на
дисциплинарно наказание „уволнение“ на основание чл. 328а, ал. 2, т. 2 и т. 5 вр. чл. 328б,
ал. 1, т. 4 ЗСВ, считано от датата на връчване на заповедта; да бъде възстановен на заеманата
от преди уволнението длъжност; както и ответникът да бъде осъден да му заплати
обезщетение за оставането му без работа поради уволнението за период от шест месеца,
считано от 01.03.2024г. в размер на 25763.00 лева, ведно със законната лихва върху тази
сума от подаване на исковата молба – 06.03.2024г. /датата на пощенското клеймо/, до
окончателното плащане, както и бъде допуснато предварително изпълнение на решението в
частта по иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ.
Иска се още производството по делото да бъде спряно, тъй като оспорената заповед е
издадена въз основа на заповед № СД-02-2 от 22.12.2023г. на Министъра на правосъдието,
която последна заповед била оспорена пред Административен съд – Сливен, по повод на
което е образувано адм. дело № 112/2024г. по описа на същия съд.
С разпореждане от 14.03.2024г., съдът е дал указания на ищеца, в едноседмичен срок от
получаване на съобщението, да уточни периода, за който се претендира заплащане на
обезщетение по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ вр.чл.225 КТ, посочвайки крайната му дата; да посочи
ответника, срещу който предявява исковете си и да обоснове правен интерес от предявяване
на исковете си.
В изпълнение на указанията, съобщени на ищеца на 28.03.2024г., в предоставения срок
е постъпила молба, в която се посочва крайна дата на търсеното обезщетение. Ищецът
обосновава правният си интерес от предявяване на посочените по-горе искове с довод, че
със заповед на министъра на правосъдието № СД-02-2/22/12/2023г. му е наложено само
дисциплинарно наказание, но не било прекратено трудовото му правоотношение, по която
причина била издадена втората заповед, чиято отмяна се иска в настоящото производство.
Твърди се, че ако тази втора заповед не бъде атакувана по реда на КТ, то ищецът би
пропуснал сроковете за това и заповедта би влязла в сила, поради което дори първата
заповед на министъра да бъде отменена, то той не би могъл да се върне на работа, нито да
получи полагащото му се обезщетение. Заявява и насочва исковете си към ответник Районен
съд – Сливен с довод, че макар оспорената заповед да е издадена от министъра на
правосъдието, то работното му място е в Районен съд – Сливен.
С разпореждане от 24.04.2024г. към ищеца са отправени повторни указания да
предприеме действия за конституиране /да посочи/ на надлежен ответник, като му е указано,
че при неизпълнение в срок на дадените указания исковата молба ще бъде върната.
В изпълнение на указанията е постъпила молба, в която ищецът поддържа, че надлежен
ответник по исковете му е Районен съд – Сливен.
От служебно изисканата справка от Административен съд-Сливен се установява, че пред
този съд – Административен съд – Сливен, е висящо адм.дело № 112/2024г., образувано по
жалба на И. А. К. срещу Заповед № СД-02-2/22.12.2023г. на Министъра на правосъдието, по
2
което е насрочено открито съдебно заседание за 01.04.2024г.
След запознаване с исковата молба, уточнителните молби и служебно постъпилата
справка, съдът намира, следното:
Поставени за решаване пред този съдебен състав са два въпроса – кой е надлежния
ответник по предявените от ищеца искове и допустими ли са те като предявени за
разглеждане от граждански съд. За решаването им съдът съобрази, че ищецът е назначен на
длъжност „държавен съдебен изпълнител“, уредбата на която се намира в Закон за съдената
власт. Назначението на ищеца датира от 2001г., поради което е необходимо да се изследва
положението на държавните съдебни изпълнители според в глава единадесета от Закона за
съдебната власт /обн. ДВ, бр. 59 от 22.07.1994 г.; отм. ДВ, 64 от 07.08.2007 г./. Държавните
съдебни изпълнители се назначават и освобождават от длъжност от министъра на
правосъдието по предложение на председателя на окръжния съд - чл. 150, ал. 2 и се
освобождават от длъжност от министъра на правосъдието според чл. 152 ЗСВ (отм.). Според
чл. 185 ЗСВ (отм.) дисциплинарно наказание на съдия-изпълнител и съдия по вписванията
се налага от министъра на правосъдието съгласно Кодекса на труда. Уредбата претърпява
изменение с ДВ, бр. 74 от 2002 г. и ДВ бр. 39 от 2006г. и в бр. 29 от 9.04.2004 г., в сила от
9.04.2004 г., съответно когато се въвежда конкурсното начало /първоначално при двама
кандидати, а после независимо от броя им/, както и се променя уредбата на
дисциплинарната отговорност, която предвижда самостоятелни основания за тази
отговорност, подобно на магистратските длъжности, изключена е препратката към Кодекса
на труда, въпреки че се запазва положението относно наказващия орган – министъра на
правосъдието. Това изменение на закона не урежда в преходните и заключителните
разпоредби положението на заварените случаи, а съдържа уредба за висящите конкурси в §
67 ПЗР, според който насрочените конкурси за държавни съдебни изпълнители и за съдии по
вписванията до влизането в сила на този закон се провеждат по досегашния ред, съответно §
72 - висящите дисциплинарни производства, заварени от този закон, се разглеждат по
досегашния ред. С приемането на Закон за съдебната власт, обнародван в ДВ бр. 64 от
7.08.2007 г., реда и начина на назначаването и освобождаването от длъжност на държавните
съдебни изпълнителни не среща промяна, включително и по уредбата към момента, като
обаче е направена препратка към Кодекса на труда с чл. 278, според който доколкото в тази
глава – глава единадесета „Държавни съдени изпълнители“, не е предвидено друго, прилага
се Кодексът на труда. Дисциплинарната отговорност по новата уредба е запазила основните
си характеристики, съдържащи се в последната редакция на ЗСВ (отм.), и касаещи
основания за наказание, видове наказания, срокове за налагането им, заличаване и срок за
това, наказващ орган, като отново липсва препратка към Кодекса на труда и е предвидено
обжалване на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание пред административен съд
/подобно на отменената уредба, но при различна родова подсъдност/ и приложение на
правилата на АПК.
Изследвайки правната уредба, засягаща правното положение на държавните съдебни
изпълнители, този съдебен състав счита, че правоотношението на ищеца възниква с
3
Министерство на правосъдието. Министерство на правосъдието като страна в трудовото
правоотношение с ищеца носи задължението и отговаря за неизплатените парични средства
за обезщетения, които се следват от съществуващото между тях правоотношение.
Министъра на правосъдието е този, който назначава държавните съдебни изпълнители.
Обстоятелството, че дължимите на ищеца суми за трудово възнаграждение са били
изплащани чрез съответния районен съд не прави последният работодател на ищеца. В този
смисъл следва да се тълкува и нормата на чл. 157 а, ал. 2 от ЗСВ (отм.), според която само
задължителните обществено и здравно осигуряване на държавните съдебни изпълнители и
застраховането им срещу злополука се извършват за сметка на бюджета на съдебната власт.
Без значение е обстоятелството, че държавните съдебни изпълнители организационно са към
районните съдилища и дейността им се финансира от бюджета на съдебната власт, тъй като
тяхното назначаване и освобождаване се извършва от министъра на правосъдието, което
налага извод, че работодател на ищцата е Министерство на правосъдието. Разбирането
изхожда и мотивите към т. 6 на ТР № 3 от 22.04.2004 г. по тълкувателно гр. д. № 3/2004 г. на
ОСГК, според които Министерство на правосъдието е държавният орган, който отговаря за
вреди на граждани от незаконни действия или бездействия на съдиите-изпълнители. Тези
длъжностни лица са в отношения с министерството на правосъдието, макар че
организационно са към районните съдилища и дейността им се финансира от бюджета на
съдебната власт. Те се назначават от министъра на правосъдието и се намират в
правоотношения с Министерство на правосъдието.
Направения извод не се разколебава от промяната в правната уредба, тъй като в
основната си част – назначаването на държавните съдебни изпълнителни, тя е запазила
смисъла си. Изразеното становище е застъпено в практиката по ЗСВ (отм.), израз на която е
решение от 17.10.2007 г. по гр. д. № 2665/2004 г. на П. Г. О. на ВКС, както и в по-новата
съдена практика, касаеща обаче длъжността „съдия по вписвания“, но намираща
приложение и в конкретния случай поради сходната правна уредба на двете длъжности,
израз на която е определение № 1994 от 5.07.2023 г. на ВКС по к. ч. гр. д. № 2508/2023 г.
Изводът, че работодател на ищеца е Министерство на правосъдието не се разколебава от
текстът на чл. 61, ал. 2 КТ и постановеното по него тълкувателно решение № 1/2010г. от
30.03.2012г. по т.д. № 1/2010г. на ОСГК на ВКС. Това е така, защото в него се визират
случай на държавни учредения /административни/, които са държавни или общински
институции за задоволяване на обществени потребности в различни сфери – на
образованието, на здравеопазването, на социалната политика и други, като в случаите на
назначаване на работник/служител законът овластява /възлага на/ висшестоящият спрямо
работодателя /юридическо лице/ едноличен орган на изпълнителната власт по смисъла на
чл.19 Закона за администрацията /ЗА/ /а не администрацията, която той ръководи/, на който
са предоставени правомощия за упражняване на управление, ръководство, координиране
и/или контролиране на такива институции при осъществяване на държавната или
общинската политика в съответната сфера, да сключва трудовите договори за длъжности, в
чиито трудови функции се включва и представляването на работодателя по трудовите
4
правоотношения с него, т.е. упражняването на работодателска власт. В настоящия случай,
Районен съд – Сливен не се явява държавна или общинска институция, а съд, представляващ
част от органите на съдебната власт, още по-малко Министерство на правосъдието се
висшестоящият спрямо работодателя – Районен съд – Сливен, както се твърди, едноличен
орган на изпълнителната власт по смисъла на чл.19 Закона за администрацията, тъй като
между съдилищата и Министерство на правосъдието няма йерархическа зависимост.
В настоящия случай ищецът първоначално е насочил иска си срещу Районен съд –
Сливен. Въпреки дадените указания, ищецът продължава да сочи като ответник Районен съд
– Сливен, обосновавайки и правният си интерес от насочване на исковете срещу този
ответник.
Предявяването на иск срещу ненадлежен ответник се приравнява на липса на
положителна процесуална предпоставка, която е отстранима чрез отправяне на указания към
ищеца. Това е така, тъй като процесуалната легитимация на страните е абсолютна
процесуална предпоставка за правото на иск, поради което за наличието й съдът следи
служебно. Ако при проверката за това бъде констатирано, че исковете по чл. 344, ал. 1 КТ са
предявени срещу ненадлежен ответник, съдът следва да укаже на ищеца да отстрани в
определен срок тази нередовност чрез предприемане на действия за конституиране на
надлежен ответник, като при неизпълнение на указанието производството следва да бъде
прекратено. Когато искът е насочен срещу ненадлежен ответник, исковата молба е
нередовна поради противоречие между обстоятелствена част и петитум, тъй като ищецът
обосновава правен интерес от търсене на защита срещу друг ответник и в този случай
следва да се дадат указания на ищеца да отстрани нередовността като поиска
конституирането на надлежния ответник. В този смисъл са постановките на тълкувателно
решение № 1 от 30.03.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2010 г., ОСГК, т. 5 от Тълкувателно
решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, както и съдебната
практика.
При спазване на тълкувателната практика, към ищеца са отправени указания да насочи
иска си срещу ненадлежен ответник, което не е сторени въпреки напътствията. След като
исковете са предявени срещу ненадлежен ответник, което се приравнява на липса на
положителна процесуална предпоставка, то исковата молба подлежи на връщане на
основание чл. 130 ГПК, тъй като производството по предявените искове се явява
недопустимо като заведен срещу ненадлежен ответник. Изводът не се опровергава от
решението на СРС по повод друг спор по същия ред между ищеца и Районен съд – Сливен,
тъй като постановеното решение не е обвързващо за друг съд /съдебен състав/, нито пречи
на извършването на преценка за допустимост на исковете при ново производство, каквото е
настоящото.
Извън изложеното основание за прекратяване на производството, този съдебен състав
намира, че исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ са недопустими и на друго основание.
Съгласно разпоредбата на чл. 265 ЗСВ държавния съдебен изпълнител се назначава от
министъра на правосъдието след провеждане на конкурс. Трудовото правоотношение
5
възниква между държавния съдебен изпълнител и работодателя-министерство на
правосъдието, представлявано от министъра и се прекратява от него. Касае за трудово
правоотношение, със специфично съдържание, определено от специалния закон, а
въпросите, по които няма специална уредба се регулират от кодекса на труда, съгласно чл.
278 ЗСВ. Заповедите на работодателя за налагане на дисциплинарно наказание не
представляват индивидуални административни актове. Самата дейност по издаването им по
своя характер не е административна, нито пък е при или по повод административна дейност,
а е с характер на дейност в рамките трудовото правоотношение. Ето защо, при
прекратяването на това правоотношение министърът на правосъдието, като представляващ
Министерството на правосъдието, не действа като административен орган, а като
представляващ работодателя, който е страна по трудовото правоотношение. Доколкото в
Закона за съдебната власт и по-конкретно, в разпоредбите на глава шестнадесет,
съществуват специални правила относно обжалването на заповедта за освобождаване от
длъжност и прекратяване на трудовото правоотношение с държавен съдебен изпълнител, то
съгласно чл. 328и ЗСВ спорът относно законосъобразността на наложеното дисциплинарно
наказание подлежи на разглеждане от местно компетентния Административен съд.
Изложеното дава основание на този съдебен състав да приеме, че делото по отношение
на исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ не е подсъдно на районния съд. Това е така,
защото, както се посочи, специалният закон, съобразявайки спецификите на конкретната
длъжност, предоставя възможност актът, с който е наложено дисциплинарно наказание, да
бъде оспорен пред административен съд, именно отчитайки и кой е другата страна по
трудовото правоотношение. Производството не може да бъде разгледано от граждански съд
по реда на Кодекса на труда, тъй като в последния са предвидени различни основания за
налагане на дисциплинарно наказание от тези по специалния закон - ЗСВ, макар
процедурата да е запазила основните белези – изискване за писмени обяснения и
мотивиране на заповедта за налагане на наказанието. Различия се наблюдават обаче в
сроковете по налагане на наказанието, както и във видовете наказания, които могат да бъдат
наложени при констатирано дисциплинарно нарушение. Всички тези обстоятелства и
уредбата по специалния закон обуславят недопустимост за разглеждане на тези искове, като
обусловени един от друг, пред гражданския съд. Направеният извод не се разколебава от
обстоятелството, че освен заповедта на министъра на правосъдието за налагане на
дисциплинарно наказание е издадена от него и втора заповед, с която правоотношението на
ищеца е прекратено. Действително, специалният закон говори и определя оспорването на
заповедта за налагане на дисциплинарно наказание, но тя не може да се разглежда изолирано
от издадената втора заповед, с която правоотношението е прекратено. Според този съдебен
състав, в конкретната хипотеза заповедта за налагане на дисциплинарно наказание
"уволнение" и заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение следва да се
разглеждат като един акт на работодател, тъй като дисциплинарното наказание „уволнение“
инкорпорира в себе си и волеизявление на работодателя за прекратяване на трудовото
правоотношение. Разбирането следва от момента, в който правоотношението се прекратява
6
при налагане на дисциплинарно наказание - дисциплинарното наказание се смята за
наложено от деня на съобщаването на заповедта на министъра на правосъдието на лицето,
привлечено към дисциплинарна отговорност /чл. 328з ЗСВ/ и от характера на заповедта за
дисциплинарно наказание. Казано по друг начин, втората по ред заповед на министъра на
правосъдието – заповедта, с която правоотношението на ищеца е прекратено, не поражда
правни последици, а констатира вече прекратеното с по-ранната заповед за налагане на
дисциплинарно наказание правоотношение, поради което с отмяната на тази заповед,
правното действие на издадената втора по ред заповед за прекратяване губи своя смисъл. В
подкрепа на недопустимостта на тези искове като предявени пред граждански съд е
обстоятелството, че в рамките на предвидения и ползван съдебен контрол пред
Административен съд – Сливен, ще бъдат разгледани всички предпоставки за образуване на
дисциплинарно производство и налагане на дисциплинарно наказание, поради което и при
наличие на причина за евентуалната отмяна на заповедта за налагане на дисциплинарното
наказание "уволнение", то спрямо работодателя ще бъде налице задължение да се съобрази с
постановеното решение, ерго да назначи отново ищецът на работа, тъй като при отмяна би
намерила приложение или хипотезата на чл. 173, ал. 2 АПК, касаеща отмяна на
административният акт, или разпоредбите на Кодекса на труда, към които специалният
закон препраща и които сезираният административен съд следва да съобрази преценявайки
законността на наказанието по специалния закон. При изследване в пълнота на
предпоставките за образуване на дисциплинарно производство и налагане на дисциплинарно
наказание от административния съд, то последваща преценка за тези обстоятелства или
прилагане на основания за незаконност на уволнението по Кодекса на труда би била
недопустима. Именно по тази причина е немислимо предявените пред настоящия съдебен
състав искове да са насочени срещу Районен съд – Сливен, след като с решението на
административния съд се разглеждат и решават въпроси по уволнението, срещу страната,
която го е наложила. Следователно с административното производство по чл. 328и ЗСВ
законодателят е уредил процедурата по отмяната на дисциплинарното наказание
"уволнение", както и последиците му (възстановяването на служителя на работа), поради
което следва да се приеме, че това специално производство изключва възможността
защитата на тези права на ищеца да бъдат осъществена по общия ред (чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2
КТ) и за ищеца не съществува правен интерес от предявяването на тези искове пред
гражданския съд. Както се посочи по-горе и следвайки логиката, заповедта за налагане на
дисциплинарно наказание „уволнение“ не е индивидуален административен акт, поради
което и отмяната му няма обратно действие. Именно по тази причина и дори да се използва
правомощието по чл. 173, ал. 2 АПК /в съдебната практика изрично този текст не се цитира,
но не се прилагат и текстовете от КТ/, с уточнението, че това не е административен акт, то
работодателят не може да възстанови с обратна дата уволненият служител, поради което
искът по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ би бил допустим за разглеждане, в който случай обаче има
пречка той да бъде разгледан, след като е насочен срещу ненадлежен ответник. Не би стоял
така въпросът, ако при преценка законосъобразността на наложеното дисциплинарно
наказание, извършвана от административния съд, се прилагат в пълнота уредбата по
7
специалния закон, която от своя страна препраща към КТ. Независимо от това, искът по чл.
344, ал. 1, т. 3 КТ не може да се разгледа в настоящото производство съобразно застъпеното
по-горе разбиране относно липсата на надлежна страна.
Изложените мотиви дават основание на този съдебен състав да върне исковата молба и
да прекрати производството по делото.
Така мотивиран и на основание чл. 129, ал. 3 и чл. 130 ГПК,
ОПРЕДЕЛИ:
ВРЪЩА искова молба вх. № 78228/08.03.2024г., подадена от И. А. К., ЕГН **********,
с адрес гр. Сливен, кв. „Речица“, ул. „Драва“ № 40, по която е образувано гр.д.№
13406/2024г. по описа на СРС, 55 състав.
ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д.№ 13406/2024г. по описа на СРС, 55 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване от ищеца с частна жалба пред Софийския
градски съд в едноседмичен срок от получаване на съобщението.
Препис от определението да се връчи на ищеца.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8