Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 01.07.2022 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на осми април две
хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ:
СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с.
МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №528 по описа на СГС
за 2020 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ответниците Ц.А.Г., П.Г.Г. и Р.Т.Т. срещу решение от 09.08.2019 г. по гр.д. №85116/2017
г. на Софийския районен съд, 166 състав, с което е признато за установено по
отношение на жалбоподателите и „И.Б.И.“ ЕООД, че ищците И.Р.Р. и В.Р.Р. са
собственици на недвижим имот с идентификатор 68134.401.217.1.2, представляващ
апартамент №2, с адрес: гр. София, район „Оборище“, ул. „*********, който се
намира в сграда №1, разположена в поземлен имот с идентификатор 68134.401.217,
с площ 58,15 кв.м., при съседи: на същия етаж-няма, над обекта-няма, под
обекта-недвижим имот с идентификатор 68134.401.217.1.1, ведно с 56,40 % ид.ч.
от общите части на сградата, както следва: за И.Р.Р. - 1/2 ид.ч. от недвижим имот с идентификатор
68134.401.217.1.2, ведно с 28,20 % ид.ч. от общите части на сградата, и за В.Р.Р.
- 1/2 ид.ч. от недвижим имот с
идентификатор 68134.401.217.1.2, ведно с 28,20 % ид.ч. от общите части на
сградата, с което е признато за установено по отношение на жалбоподателите и „И.Б.И.“
ЕООД, че ищците А.П.Р., И.Р.Р. и В.Р.Р. са собственици на недвижим имот -
поземлен имот с идентификатор 68134.401.217, с адрес: гр. София, район
„Оборище“, ул. „*********, с площ от 457 кв.м., с трайно предназначение на
територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване, стар
идентификатор: няма, номер по предходен план: 21 кв.24, парцел ХІV, при съседи:
имот с идентификатор 68134.401.218, имот с идентификатор 68134.401.347, имот с
идентификатор 68134.401.346 и имот с идентификатор 68134.401.216, както следва:
за А.П.Р. – 25 % ид.ч., за И.Р.Р. - 26,82 % ид.ч., и за В.Р.Р. - 26,82 % ид.ч.,
и е отменен на основание чл.537 ал.2 ГПК нот. акт за собственост на недвижим имот
по давностно владение №170, т.ІІ, н.д. №435/09.09.2016 г. на нот. В.Г., с който
жалбоподателите Ц.А.Г. и П.Г.Г. са признати за собственици на основание
давностно владение при равни дялове върху следния недвижим имот: жилище,
апартамент с идентификатор 68134.401.217.1.2, с адрес: гр. София, район
„Оборище“, ул. „*********, апартамент №2 на първи етаж над партер от
къща-близнак – сграда 1, разположена в поземлен имот с идентификатор
68134.401.217, с площ 58,15 кв.м., състояща се от: две стаи, кухня и сервизни
помещения, при съседи: на същия етаж-няма, над обекта-няма, под обекта-недвижим
имот с идентификатор 68134.401.217.1.1, заедно 2/3 ид.ч. от общите части на
сградата, заедно с 1/3 ид.ч. от дворното място, върху което е построена
сградата, представляващо поземлен имот с идентификатор 68134.401.217, с адрес:
гр. София, район „Оборище“, ул. „*********, с площ от 457 кв.м., с трайно
предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско
застрояване, стар идентификатор: няма, номер по предходен план: 21 кв.24,
парцел ХІV, при съседи: имот с идентификатор 68134.401.218, имот с
идентификатор 68134.401.347, имот с идентификатор 68134.401.346 и имот с
идентификатор 68134.401.216, като ответниците са осъдени да заплатят на ищците
разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно, незаконосъобразно и
необосновано. Поддържат, че ищецът А.П.Р. и третите лица помагачи нямат
право на собственост върху процесните апартамент и 1/3 ид.ч. от поземления имот.
Сочат, че от събраните по делото доказателства не се установява по безспорен
начин, че ищците И.Р.Р. и В.Р.Р. се
владели процесните имоти необезпокоявано, добросъвестно и непрекъснато в
продължение на 10 г., поради което нямат правно основание да придобият имотите
по наследство и давност. Твърдят още, че наследодателите им и те са придобили
по давност процесните недвижими имоти. Предвид изложеното жалбоподателите молят
въззивния съд да отмени изцяло обжалваното решение и да отхвърли предявените
искове. Претендират разноски.
Въззиваемите
А.П.Р., И.Р.Р. и В.Р.Р. в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорват жалбата и молят обжалваното решение да бъде
потвърдено. Претендират разноски.
Третите
лица помагачи Д.С.Д. и „М.2.“ ООД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК
оспорват жалбата и молят обжалваното решение да бъде потвърдено.
Образувано е и по въззивна жалба на
ответника „И.Б.И.“ ЕООД срещу решение от 09.08.2019 г. по гр.д. №85116/2017 г.
на Софийския районен съд, 166 състав, с което е признато за установено по
отношение на жалбоподателя и Ц.А.Г., П.Г.Г. и Р.Т.Т., че ищците И.Р.Р. и В.Р.Р.
са собственици на недвижим имот с идентификатор 68134.401.217.1.2,
представляващ апартамент №2, с адрес: гр. София, район „Оборище“, ул. „*********,
който се намира в сграда №1, разположена в поземлен имот с идентификатор
68134.401.217, с площ 58,15 кв.м., при съседи: на същия етаж-няма, над
обекта-няма, под обекта-недвижим имот с идентификатор 68134.401.217.1.1, ведно
с 56,40 % ид.ч. от общите части на сградата, както следва: за И.Р.Р. - 1/2
ид.ч. от недвижим имот с идентификатор
68134.401.217.1.2, ведно с 28,20 % ид.ч. от общите части на сградата, и за В.Р.Р.
- 1/2 ид.ч. от недвижим имот с
идентификатор 68134.401.217.1.2, ведно с 28,20 % ид.ч. от общите части на
сградата, с което е признато за установено по отношение на жалбоподателя и Ц.А.Г.,
П.Г.Г. и Р.Т.Т., че ищците А.П.Р., И.Р.Р. и В.Р.Р. са собственици на недвижим
имот - поземлен имот с идентификатор 68134.401.217, с адрес: гр. София, район
„Оборище“, ул. „*********, с площ от 457 кв.м., с трайно предназначение на
територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване, стар
идентификатор: няма, номер по предходен план: 21 кв.24, парцел ХІV, при съседи:
имот с идентификатор 68134.401.218, имот с идентификатор 68134.401.347, имот с
идентификатор 68134.401.346 и имот с идентификатор 68134.401.216, както следва:
за А.П.Р. – 25 % ид.ч., за И.Р.Р. - 26,82 % ид.ч., и за В.Р.Р. - 26,82 % ид.ч.,
и е отменен на основание чл.537 ал.2 ГПК нот. акт за собственост на недвижим
имот по давностно владение №170, т.ІІ, н.д. №435/09.09.2016 г. на нот. В.Г., с
който жалбоподателите Ц.А.Г. и П.Г.Г. са признати за собственици на основание
давностно владение при равни дялове върху следния недвижим имот: жилище,
апартамент с идентификатор 68134.401.217.1.2, с адрес: гр. София, район
„Оборище“, ул. „*********, апартамент №2 на първи етаж над партер от
къща-близнак – сграда 1, разположена в поземлен имот с идентификатор
68134.401.217, с площ 58,15 кв.м., състояща се от: две стаи, кухня и сервизни
помещения, при съседи: на същия етаж-няма, над обекта-няма, под обекта-недвижим
имот с идентификатор 68134.401.217.1.1, заедно 2/3 ид.ч. от общите части на
сградата, заедно с 1/3 ид.ч. от дворното място, върху което е построена
сградата, представляващо поземлен имот с идентификатор 68134.401.217, с адрес:
гр. София, район „Оборище“, ул. „*********, с площ от 457 кв.м., с трайно
предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско
застрояване, стар идентификатор: няма, номер по предходен план: 21 кв.24,
парцел ХІV, при съседи: имот с идентификатор 68134.401.218, имот с
идентификатор 68134.401.347, имот с идентификатор 68134.401.346 и имот с
идентификатор 68134.401.216, като ответниците са осъдени да заплатят на ищците
разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно и необосновано. Сочи,
че първоинстанционният съд не е разгледал доводите му за недопустимост на
предявените искове поради липсата на правен интерес. Поддържа, че праводателите
на дружеството ответниците Ц.А.Г. и П.Г.Г. са собственици на процесният
недвижим имот само и единствено на основание давностно владение, както и че
ищците никога не са владели и обитавали имота. Твърди още, че извършената делба
по гр.д. №935/1986 г. по описа на СРС е нищожна поради неучастие на
съсобственика И.М.Г.. Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да
отмени изцяло обжалваното решение и да отхвърли предявените искове. Претендира
разноски.
Въззиваемите
А.П.Р., И.Р.Р. и В.Р.Р. в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорват жалбата и молят обжалваното решение да бъде
потвърдено. Претендират разноски.
Третите
лица помагачи Д.С.Д. и „М.2.“ ООД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК
оспорват жалбата и молят обжалваното решение да бъде потвърдено.
Съдът, като обсъди
доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по
делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбите са подадени в срок и са
допустими, а разгледани по същество са частично
основателни.
Съгласно
разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно, но недопустимо в частта, в която съдът е уважил
предявения от А.П.Р. установителен иск за собственост за 25% ид.ч. от
процесното дворно място и в частта, в която съдът е уважил предявените от И.Р.Р. и В.Р.Р. установителни искове за собственост за разликата над
по 1/6 ид.ч. от процесното дворно място по следните съображения:
СРС, 166
състав, е сезиран от А.П.Р., И.Р.Р. и В.Р.Р. с искова
молба, с която срещу Ц.А.Г., П.Г.Г., Р.Т.Т. и „И.Б.И.“ ЕООД са предявени
положителни установителни искове с правно основание чл.124 ал.1 ГПК, като
ищците И.Р.Р. и В.Р.Р. за по 1/2 ид.ч. от процесния апартамент с идентификатор
68134.401.217.1.2 и по 26,82% ид.ч. от процесното дворно място, а ищецът А.П.Р. за собственост за 25% ид.ч. от
процесното дворно място, като и тримата обосновават правния си интерес с
издаден нот. акт за собственост на недвижим имот по давностно владение №170,
т.ІІ, н.д. №435/09.09.2016 г. на нот. В.Г., с който ответниците Ц.А.Г. и П.Г.Г. са признати за собственици на процесния апартамент
и на 1/3 и.д.ч. от дворното място, които апартамент и ид.ч. с договор за
покупко-продажба, инкорпориран в нот. акт за покупко-продажба на недвижим имот
№100, т.VІІІ, н.д. №654/22.08.2017 г., ответниците
Ц.А.Г., П.Г.Г. и Р.Т.Т. са прехвърлили на ответника „И.Б.И.“ ЕООД.
Ответниците в срока за отговор по чл.131 ГПК не оспорват правото на
собственост на ищеца А.П.Р. върху сочените от нея 25% ид.ч. от дворното място,
като твърдят, че същите не са тяхна собственост.
Видно от
представения по делото нот. акт за прехвърляне на недвижим имот срещу
задължение за издръжка и гледане №106, т.Х, н.д. №1543/13.04.1987 г., А.И.Д.е
прехвърлил на Р.Д.Р. и А.П.Р. следния недвижим имот: жилищна сграда на ул. „*********
със ЗП от 60 кв.м., заедно с 1/2 ид.ч. от дворното място. По делото не е спорно
между страните, че придобитата от ищеца А.П.Р. по силата на договора за
издръжка и гледане сграда е различна сградата, в която се намира процесният
апартамент.
Разпоредбата на чл.124
ал.1 ГПК въвежда като абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на установителен
иск, наличието на правен интерес, който
следва да бъде посочен и обоснован в
исковата молба. При положителния установителен
иск за
собственост правен интерес е налице,
когато ищецът твърди, че ответникът претендира право, което изключва това на
ищеца. Когато ищецът притежава идеална част от недвижим имот, той има правен интерес
от положителния установителен иск за собственост, само ако ответникът претендира,
респ. има титул за собственост на същия имот в обем, който засяга правата на ищеца /в този
смисъл е и трайната практика на ВКС – напр. решение №59/17.07.2019 г. по гр.д. №2214/2018 г., I ГО/. Съгласно ТР №3/2012
на ОСГК на ВКС лице, което претендира правото на собственост,
признато другиму с констативен нотариален акт, може по исков път да установи несъществуването на удостовереното с
този нотариален акт право.
При тези данни следва извод за недопустимост на първоинстанционното
решение в посочената по-горе част, доколкото за ищеца А.П.Р. липсва правен интерес от предявения положителен
установителен иск, тъй като ответниците не отричат правото и на собственост
върху ид. и части от дворното място, респ. титулът им за собственост не засяга
правата и, а за ищците И.Р.Р. и В.Р.Р. липсва правен
интерес в частта за предявения установителен иск за дворното място за разликата
над по 1/6 ид.ч. от дворното място /общо 1/3 ид.ч./, тъй като титулът за
собственост на ответниците е само за 1/3 ид.ч. от дворното място и засяга
правата на двамата ищци в този обем. В
приложение правомощията на въззивния съд по чл.270
ал.3 изр.1 ГПК се налага извод за обезсилване на решението в тази част.
Процесното
първоинстанционно решение е правилно в останалата му част, като въззивният
състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към
мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението,
следва да се добави и следното:
С предявения положителен установителен иск за собственост
върху недвижим имот с правно основание чл.124 ал.1 ГПК ищците И.Р.Р. и В.Р.Р.
твърдят, че са собственици на процесния недвижим имот по наследство от
наследодателя им Р.Д.Р. и на основание изтекла в тяхна полза придобивна
давност.
Основателността на
предявения положителен установителен иск за собственост по чл.124 ал.1 ГПК
предполага установяване от ищеца при условията на пълно и главно доказване на
твърдяното право на собственост – формиране на сигурно убеждение у съда в
надлежното осъществяване на всички пораждащи правото му на собственост факти.
Ответникът може да проведе насрещно и то непълно доказване, което има за
предмет установяването на такива факти, които изключват възможността за
осъществяването на правопораждащите факти и разколебават сигурността в
надлежното им настъпване, като по този начин осуетяват пълното им доказване.
Наследодателят на ищците Л.И.С.е
придобила процесните жилище и 56,40 % ид.ч. от дворното място по силата на извършеното
в производството по съдебна делба по гр.д. №985/1986 г. по описа на СРС възлагане
на основание чл.288 ал.2 ГПК отм.
Неоснователни са твърденията на въззивниците,
че извършената делба е нищожна на основание чл.75 ал.2 ЗН, тъй като в
производството не е участвала съсобственика И.М.Г.. Последната е придобила процесното
жилище и ид.ч. от поземления имот по силата на договора за покупко-продажба,
инкорпориран в нот. акт за продажба на недвижим имот №150, т.ІV, н.д. №659/15.02.1971
г., който договор обаче е обявен за нищожен с влязло в сила решение на СГС
№20-ІІ/14.12.1981 г. по гр.д. №18/1980 г. поради сключването му в нарушение на
закона, поради което и И.М.Г. не се явява съсобственик на процесния недвижим
имот. На следващо място следва да се посочи и че ответниците не могат да се
позовават на нищожност на извършената делба, доколкото се явяват трети лица,
които към момента на извършване на делбата не са били съсобственици и не са
активно легитимирани да се позовават на нищожността по чл.75 ал.2 ЗН съгласно
трайната практика на ВКС.
След смъртта на Л.И.С.процесните
апартамент и ид.ч. от поземления имот за наследени на основание чл.5 ал.1 ЗН от
сина и Р.Д.Р..
След смъртта на Р.Д.Р. процесните апартамент
и ид.ч. от поземления имот за наследени на основание чл.5 ал.1 ЗН от двамата
ищци при равни квоти – от по 1/2 ид.ч.
Фактическият състав на
придобивната давност на чл.79 ал.1 ЗС по отношение на претендиращото лице
следва да бъде установен при пълно и пряко доказване в процеса. За да се
признае на едно физическо лице правото на изключителна собственост по отношение
на един недвижим имот, разпоредбата на закона установява, че претендиращият
следва да е упражнявал в период по-дълъг от 10 години фактическата власт по
отношение на конкретната вещ /corpus/, без противопоставяне от страна на
титуляра на правото на собственост, както и да е демонстрирал по отношение
невладеещия собственик на вещта поведение на пълноправен собственик /аnimus/,
т.е. поведение, което безсъмнено сочи, че упражнява собственическите правомощия
в пълен обем единствено за себе си. Владението е законно, когато съдържа 6
признака: постоянно, непрекъснато, спокойно, явно, несъмнително и с намерение
да се държи вещта, като своя собствена /чл.68 и сл. ЗС/. Възможно е да бъде придобито право на
собственост на недвижим имот, на основание чл.79 ЗС
от лице, което не се е позовало на давността преди смъртта си и неговите права
да се признаят на неговите наследници в съдебен процес по спор за собственост
/ТР №4/2012 г. на ОСГК на ВКС/.
Разпоредбата на чл.69 ЗС създава презумпцията, че владелецът държи вещта
като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. За да изтече придобивната давност в
полза на владелеца, упражняването на фактическата власт с намерение за своене,
трябва да е постоянно. За да се приеме, че то е такова, следва да е установен
началният момент, както и че владелецът във всеки момент, когато пожелае, може
да реализира владелческата си власт. Не е необходимо да се повтарят действия от
негова страна, респ. той да се намира физически в имота във всеки момент от
срока на владение, след като спрямо имота не са осъществявани действия от трети
лица, водещи до прекъсването му или създаващи съмнения за явността на
владението. Само обстоятелството, че владелецът не осъществява непрекъснато
действия в един имот, а през интервали от време, не води до изгубване на
установената фактическа власт, а по силата на презумпцията на чл.83 ЗС
следва че владението е продължило през целия период /така решение №330/2011 г.
по гр.д. №1519/2010 г., ВКС, ІІ ГО, решение №17/2016 г.
по гр.д. №4335/2015 г., ВКС, ІІ ГО и др./.
От
показанията на свид. М.П.-Л.се установява, че през 2005 г. ищците са подписали
предварителен договор за процесния недвижим имот. Свидетелят сочи още, че от
2007 г. има наблюдения върху имота, който представлява дворно място и порутена
необитаема къща, като собственици на имота са двамата ищци и фирма, както и че други
лица на се предявявали претенции за имота.
От показанията на свид. М.П.се
установява, че от 1971 г. до смъртта си през 2010 г. бащата на ищците е живял в
процесния недвижим имот, като последните са го посещавали, както и че ищците
около 2005 г. са водили преговори да се строи в имота, заедно с майка им А..
Свидетелят сочи още, че в сутерена на сградата е живяла на бабата на ищците,
както и други лица не са имали претенции за имота.
От показанията на свид. Й.В.се
установява, че през 2005 г. е сключил като представляващ дружеството „Плада
2004“ предварителен договор за строителство в процесния поземлен имот, който
предварителен договор е сключен с двамата ищци, майка им А. и лице на име Л.,
действаща като пълномощник на нейния син, като през периода 2005 г. – 2010 г.
други лица не са предявявали претенции за имота. Свидетелят сочи още, че през
този период дворът е ползван само от него и от дружеството му, като ключ му е
бил даден от двамата ищци и майка им А., а за етажа, намиращ се над приземния,
ключ са имали само двамата ищци, но след 2010 г. имотът вече е бил негоден за
обитаване, като преди 3-4 г. г-жа Гагова му се е обадила с твърдения за разбит
неин катинар.
От показанията на свид. А.Г.
се установява, че от 1991 г. – 1992 г., откогато познава имота, в него до
смъртта си през 2003 г. е живял бащата на двамата ищци, а след неговата смърт
ищците са получили частта откъм ул. „Бенковски“ на горния етаж, които по-късно,
заедно с майка си А., са взели решение в имота да се строи и през 2005 г. са
сключили предварителен договор. Свидетелят сочи още, че знае, че сем. Г.са били
формални собственици на имота през периода 1970 г. – 1980 г., но държавата им е
го отнела, като около 1990 г. жена от това семейство е ходила при майката на
ищците, за да и даде част от имота, както и че в имота никога не е имало хора,
които да се настанят без санкцията на ищците.
От показанията на свид. Н.Г.се
установява, че през периода 1971 г. – 1978 г. е живяла заедно със семейството
си в процесния имот, а след това в него са останали да живеят П. и Т.Г., които
са закупили имота на името на И.Г.и са живели в имота до 2000 г., като двамата
ищци и майка им А. никога не са живели в имота, а баба им Л. С.и баща им Р.са
живели на сутерена. Свидетелят сочи още, че след 2000 г. семейството е
продължило да се грижи за имота, но той е бил необитаем, търсили са други
съсобственици, за да се вземат мерки за защита на имота, като през 2016 г. са
се свързали със свид. Й.В.по телефона.
От показанията на свид. С.К.се
установява, че родителите на Г.Г. /баща на ответника П.Г./ са живеели на
сутерена в процесния недвижим имот от преди 1986 г. и до към 1994 г. – 1994 г.,
след което свидетелят вече не е посещавал имота.
Настоящият съдебен състав
кредитира показанията на свид. М.П.-Л., свид. М.П., свид. Й.В.и свид. А.Г. изцяло като логични,
последователни и базирани на непосредствените им впечатления през един продължителен
период от време, от които показания се установява при условията на пълно и
главно доказване, че в процесния недвижим имот до смъртта му през 2003 г. е
живял единствено бащата на ищците Р.Р. Д., като след това ищците, които не са
живели в имота, са продължили да упражняват фактическата власт върху имота –
извършвали са действия във връзка със строителство в имота, посещавали са го,
само те са имали ключ от процесния етаж. Съдът не кредитира показанията на
свид. Н.Г.,
като отчита евентуалната и заинтересованост в хипотезата на чл.172 ГПК с оглед родствената и връзка с ответника П.Г.. Съдът намира, че този свидетел е
заинтересован, тъй като в резултат на показанията му за негови роднини би
възникнала определена облага.
При
тези данни настоящият съдебен състав намира, че по делото не са налице
елементите от фактическия състав на
придобивната давност на чл.79 ал.1 ЗС по отношение на ответниците Ц.А.Г., П.Г.Г.
и Р.Т.Т.. По делото не се установява ответниците или приживе наследодателите им
да са упражнявали фактическа власт върху процесния недвижим имот, нито да са
демонстрирали поведение на пълноправни собственици, т.е. поведение, което
безсъмнено сочи, че упражняват собственическите правомощия в пълен обем
единствено за себе си. От показанията на свид. С.К.се установява единствено, че през периода от около 1986
г. до 1994 г. – 1995 г. бабата и дядото на ответниците Ц.А.Г. и П.Г.Г. се
живели в процесния етаж, което обаче на първо място е за период, който е
по-кратък от 10 г., и на второ място не се установява упражняване на
фактическата власт с намерение за своене. По делото не са ангажирани каквито и
да е доказателства, че ответниците Ц.А.Г., П.Г.Г. и Р.Т.Т. или техните наследодатели са живели в
процесния недвижим имот в период, по-дълъг от 10 г., респ. че са упражнявали
постоянно фактическата власт върху имота с намерение за своене, както и че са
довели до знанието на съседи, трети лица и др. субективното си намерение да
считат имота за свой. Напротив, от събраните по делото доказателства се
установи при условията на пълно и главно доказване, че 1971 г. и до настоящия
момент фактическата власт върху процесния недвижим имот е упражняване от бащата
на ищците, а след неговата смърт – от двамата ищци. Обстоятелството, че
ответниците са заплащали местни данъци за имота само по себе не доказва факта
на владението, доколкото не е ясно дали тези действия доведени до знанието на
трети лице, а и освен това доказателства за такива плащания са представени
единствено от ответника Ц.А.Г. и то само за периода 2012 г. - 2016 г. Не следва
да бъдат обсъждани показанията на свидетелите, дадени пред нот. В.Г. в
производството по издаване на процесния констативен нот. акт за собственост,
доколкото същите не представляват годно доказателство.
При тези данни
въззивният съд намира, че в конкретния случай са налице предпоставките за
уважаване на предявения от ищците установителен иск за собственост. Същите са
собственици на процесния недвижим имот по наследство от баща им Р.Д.Р. и на основание изтекла в тяхна полза придобивна
давност.
Поради изложеното и поради съвпадане
на крайните изводи на двете съдебни инстанции, решението на СРС следва да бъде
потвърдено в частта, в която е уважен искът за собственост за апартамента и за 1/3
ид.ч. от дворното място, и в частта, в която е отменен на основание чл.537 ал.2 ГПК нот. акт за собственост на недвижим имот по давностно владение №170, т.ІІ,
н.д. №435/09.09.2016 г. на нот. В.Г..
Решението следва да бъде отменено в
частта, в която на ищеца А.П.Р. са присъдени разноски за държавна такса в
размер на сумата от 32,12 лв. и за адвокатско възнаграждение, платимо в полза
на адв. К.в размер на сумата от 550,00 лв., в частта, в която на ищците И.Р.Р.
и В.Р.Р. са присъдени разноски за разликата над сумата от по 94,03 лв.,
представляваща държавна такса, и за разликата над сумата от по 614,67 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение, платимо в полза на адв. Б.и адв. Т..
С
оглед изхода на делото и направеното искане на ответниците Ц.А.Г., П.Г.Г. и Р.Т.Т. на основание чл.78 ал.4 ГПК следва да
се присъдят разноски в първоинстанционното производство в размер на сумата от 365,70
лв., представляваща адвокатско възнаграждение, и на основание чл.78 ал.1 ГПК
разноски във въззивното производство в размер на сумата от 15,10 лв.,
представляваща държавна такса, и сумата от 12,19 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение.
С
оглед изхода на делото и направеното искане на ответника „И.Б.“ ЕООД на основание чл.78 ал.4 ГПК следва да се присъдят
разноски в първоинстанционното производство в размер на сумата от 426,65 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение, и на основание чл.78 ал.1 ГПК
разноски във въззивното производство в размер на сумата от 15,10 лв.,
представляваща държавна такса, и сумата от 182,85 лв., представляваща
адвокатско възнаграждение.
С
оглед изхода на делото и направеното искане на въззиваемата страна И.Р.Р. на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да бъдат присъдени
разноски във въззивното производство в размер на сумата от 614,67 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение, платимо по реда на чл.38 ЗА.
С
оглед изхода на делото и направеното искане на въззиваемата страна В.Р.Р. на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да бъдат присъдени
разноски във въззивното производство в размер на сумата от 614,67 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение №189000 от 09.08.2019 г., постановено
по гр.д. №85116/2017 г. на Софийски районен съд, 166 състав, в частта, в която е признато за
установено по отношение на ответниците Ц.А.Г.,
ЕГН **********, П.Г.Г., ЕГН **********,
Р.Т.Т., ЕГН **********, всички със
съдебен адрес: ***, офис 202А, и „И.Б.И.“
ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление:***, че ищците А.П.Р., ЕГН **********, И.Р.Р.,
ЕГН **********, и В.Р.Р., ЕГН **********,
всички със съдебен адрес: ***, са собственици на недвижим имот - поземлен имот
с идентификатор 68134.401.217, с адрес: гр. София, район „Оборище“, ул. „*********,
с площ от 457 кв.м., с трайно предназначение на територията: урбанизирана,
начин на трайно ползване: ниско застрояване, стар идентификатор: няма, номер по
предходен план: 21 кв.24, парцел ХІV, при съседи: имот с идентификатор
68134.401.218, имот с идентификатор 68134.401.347, имот с идентификатор
68134.401.346 и имот с идентификатор 68134.401.216, както следва: за А.П.Р. –
25 % ид.ч., за И.Р.Р. – за разликата над размер от 1/6 ид.ч. до 26,82 % ид.ч.,
и за В.Р.Р. – за разликата над размер от 1/6 ид.ч. до 26,82 % ид.ч. и ПРЕКРАТЯВА производството по делото в
тази му част.
ОТМЕНЯ решение №189000
от 09.08.2019 г., постановено по гр.д. №85116/2017 г. на Софийски районен съд,
166 състав, в частта, в която Ц.А.Г., ЕГН **********, П.Г.Г., ЕГН **********, Р.Т.Т., ЕГН **********, всички със
съдебен адрес: ***, офис 202А, и „И.Б.И.“
ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление:***, са осъдени да
заплатят на А.П.Р., ЕГН **********,
съдебен адрес: ***, на основание чл.78 ал.1 ГПК сумата от 32,12 лв. – заплатена
държавна такса, в частта, в която Ц.А.Г., ЕГН **********, П.Г.Г., ЕГН **********, Р.Т.Т., ЕГН **********, всички със
съдебен адрес: ***, офис 202А, и „И.Б.И.“
ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление:***, са осъдени да
заплатят на И.Р.Р., ЕГН **********,
съдебен адрес: ***, на основание чл.78 ал.1 ГПК разноски за държавна такса за
разликата над сумата от 94,03 лв., в частта, в която Ц.А.Г., ЕГН **********, П.Г.Г., ЕГН **********, Р.Т.Т., ЕГН **********, всички със
съдебен адрес: ***, офис 202А, и „И.Б.И.“
ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление:***, са осъдени да
заплатят на В.Р.Р., ЕГН **********,
съдебен адрес: ***, на основание чл.78 ал.1 ГПК разноски за държавна такса за
разликата над сумата от 94,03 лв., в частта, в която Ц.А.Г., ЕГН **********, П.Г.Г., ЕГН **********, Р.Т.Т., ЕГН **********, всички със
съдебен адрес: ***, офис 202А, и „И.Б.И.“
ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление:***, са осъдени да
заплатят на адв. Светослава Алексова
Куньова, ЕГН **********, служебен адрес: ***, на основание чл.38 ал.2 ЗА
сумата от 550,00 лв. – адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска
помощ, в частта, в която Ц.А.Г., ЕГН **********, П.Г.Г., ЕГН **********, Р.Т.Т., ЕГН **********, всички със
съдебен адрес: ***, офис 202А, и „И.Б.И.“
ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление:***, са осъдени да
заплатят на адв. К.И.Б., ЕГН **********,
служебен адрес: ***, на основание чл.38 ал.2 ЗА разноски за адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ за разликата над сумата от
614,67 лв., и в частта, в която Ц.А.Г.,
ЕГН **********, П.Г.Г., ЕГН **********,
Р.Т.Т., ЕГН **********, всички със
съдебен адрес: ***, офис 202А, и „И.Б.И.“
ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление:***, са осъдени да
заплатят на адв. В.В.Т., ЕГН **********,
служебен адрес: ***, на основание чл.38 ал.2 ЗА разноски за адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ за разликата над сумата от
614,67 лв.
ПОТВЪРЖДАВА решението в
останалата част.
ОСЪЖДА А.П.Р., ЕГН **********, съдебен адрес: ***, И.Р.Р., ЕГН **********, съдебен адрес: ***, и В.Р.Р., ЕГН **********, съдебен адрес: ***, да заплатят на Ц.А.Г., ЕГН **********, съдебен адрес: ***,
офис 202А, П.Г.Г., ЕГН **********, съдебен
адрес: ***, офис 202А, и Р.Т.Т., ЕГН
**********, съдебен адрес: ***, офис 202А, на основание чл.78 ал.4 ГПК сумата от 365,70 лв.,
представляваща разноски в първоинстанционното производство, и на основание
чл.78 ал.1 ГПК сумата от 27,29 лв., представляваща разноски във въззивното
производство.
ОСЪЖДА А.П.Р., ЕГН **********, съдебен адрес: ***, И.Р.Р., ЕГН **********, съдебен адрес: ***, и В.Р.Р., ЕГН **********, съдебен адрес: ***, да заплатят на „И.Б.И.“ ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на
управление:***, на
основание чл.78 ал.4 ГПК сумата от 426,65 лв., представляваща разноски в
първоинстанционното производство, и на основание чл.78 ал.1 ГПК сумата от 197,95
лв., представляваща разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА Ц.А.Г., ЕГН **********, съдебен адрес: ***,
офис 202А, П.Г.Г., ЕГН **********,
съдебен адрес: ***, офис 202А, Р.Т.Т.,
ЕГН **********, съдебен адрес: ***, офис 202А, и „И.Б.И.“
ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление:***, да заплатят на адв. Н.И., адрес: ***, офис-партер, на
основание чл.78 ал.3 ГПК вр. чл.38 ЗА сумата от 614,67 лв., представляваща адвокатско възнаграждение във въззивното
производство.
ОСЪЖДА Ц.А.Г., ЕГН **********, съдебен адрес: ***,
офис 202А, П.Г.Г., ЕГН **********,
съдебен адрес: ***, офис 202А, Р.Т.Т.,
ЕГН **********, съдебен адрес: ***, офис 202А, и „И.Б.И.“
ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление:***, да заплатят на В.Р.Р., ЕГН **********, съдебен адрес: ***, на основание чл.78 ал.3 ГПК вр. чл.38 ЗА сумата от 614,67 лв., представляваща разноски във
въззивното производство.
Решението
е постановено при участие на третите лица-помагачи на страната на ищците Д.С.Д.
и „М.2.“ ООД.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в
едномесечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.