Решение по дело №2536/2019 на Окръжен съд - Пловдив

 

РЕШЕНИЕ № 8

Гр. Пловдив, 06. 01.2020 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ОКРЪЖЕН СЪД ПЛОВДИВ, ГО, седми въззивен граждански състав, в публичното заседание на четвърти декември две хиляди и деветнадесета година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Стефка Михова

ЧЛЕНОВЕ:      Борис Илиев

Христо Иванов

 

при секретаря Ангелина Костадинова, като разгледа докладваното от младши съдия Иванов въззивно гр. дело № 2536 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

          Производството е по реда на чл.258 и следващите от ГПК.

         Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от „Терра Лизинг“ ООД с предишно наименование „Терра Кредит“ ООД    против решение № 2941/11.07.2019 г., постановено по гр.д. № 12884/2018 г., по описа на Пловдивски районен съд, с което дружеството е осъдено да заплати на З.Д.Д. сумата в общ размер на 151.40 лева, платени без основание по недействителен договор за потребителски кредит от 19.08.2015 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 07.08.2018 г. до окончателното плащане. Във въззивната жалба са изложени съображения за незаконосъобразност и неправилност на обжалваното решение. Акцентира се върху твърдението, че застрахователния договор е самостоятелен договор и в тази връзка следва да се приеме, че дори договора за потребителски кредит да  е недействителен,   то сумата платена за застрахователни премия  е дължима. Моли се съдът да отмени първоинстанционното решение  в обжалваната част. Няма доказателствени искания. Претендират се разноски.

      Постъпил е отговор на въззивната жалба от З.Д. чрез пълномощника му адв. Б., с който се взема становище за нейната неоснователност. Изтъкват се аргументи, че застрахователният договор, сключен между страните, е неразделна част от договора за потребителски кредит и съответно застрахователни премия е платена без основание поради недействителността на договора. Моли първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

       Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от фактическа и правна страна следното:

      Въззивната жалба е подадена в срок, от страна, която има право да обжалва и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.

     Първоинстанционният съд е бил сезиран с  евентуално съединени искове - главните исковете предявени при условията на кумулативност - чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. чл. 22 ЗПК и чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и евентуален иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, предявени от З.Д.Д., ЕГН **********, срещу „Терра Кредит“ ООД, ЕИК *********. Ищецът сочи, че на 19.08.2015 г. сключил с ответника договор за потребителски кредит, който   бил недействителен на основания предвидени в ЗПК, като иска да се установи твърдяната недействителност, а при условията на евентуалност да се осъди ответникът да му заплати недължимо платената суми за заплатена застраховка по договора. Претендира законна лихва върху главниците по осъдителните искове и разноски. Ответникът е подал отговор на исковата молба, в който сочи,  че не се е обогатил неоснователно  и твърди, че договорът за застраховка е различен от договора за кредит, поради което не следва да връща получената застрахователна премия, тъй като тя  е платена на застрахователя.  По делото е безспорно, че между тях е възникнало облигационно правоотношение по договор за потребителски кредит, с който „Терра Кредит“ ООД е предоставило кредит на З.Д.Д. в размер на 400 лв., с фиксирана договорна лихва в размер на 40 %, платима на 20 погасителни вноски, което се установява и от приложения по делото договор.

       Установено е, че използвания шрифт на целият текст в договора е от типа „Ariel“ и размера му в целия договор  е  9 pt,  като по тази причина  договорът за кредит е обявен за нищожен на основание чл.10, ал.1 във връзка с на чл.22 ЗПК, доколкото не са спазени изискванията, предвидени в закона за размера на шрифта.      Съгласно разпоредбата на чл.23 ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

          Предвид горното обжалваното решение е допустимо и съгласно разпоредбата на чл.269, изр.2 от ГПК следва да бъде проверена правилността му по изложените във въззивната жалба доводи, като въззивната инстанция се произнесе правния спор между страните.

           По отношение на възприетата от районния съд фактическа обстановка следва да се посочи, че въззивният съд е обвързан от онези фактически изводи, за които във въззивната жалба и отговора към нея липсват оплаквания, т.е. настоящата инстанция не може да приеме за установена различна фактическа обстановка без нарочни възражения в този смисъл от страна на жалбоподателя и/или въззиваемата страна. Настоящата инстанция изцяло споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, към които препраща на основание чл.272 от ГПК.

       В случая по делото няма спор, че между страните е бил сключен договор за потребителски кредит, по силата на който ответното дружество, в качеството му на кредитор, е предоставило на ищеца, кредит в размер на 400 лв. Във въззивната жалба не се оспорва установителната част на първоинстанционното решение, в която е прогласена недействителността на договора.

        В тази връзка съдът следва да се  обсъди възражението на жалбоподателя, че платената сума в размер на 66.45 лева е заплатена по договор за застраховка, който  бил отделно и независимо облигационно правоотношение. Изложени са аргументи, че тази сума, представляваща застрахователна премия, била заплатена в полза на трето лице- застраховател. Установено е, че в процесния договор е предвидена застраховка  при договорени от кредитора условия –15 % от стойността на главницата.  Безспорно е, че по договора за кредит е събирана застрахователна вноска ведно с направените погасителни вноски. В производството не са ангажирани доказателства за наличието на  отделен договор за застраховка, сключен между жалбоподателя и трето лице- застраховател. Няма и никакви индикации, че платените вноски за застраховка са покривали някакъв риск от бъдещо несигурно събитие или са имали предназначение, извън това на допълнителна възнаградителна лихва, която не е упомената в договора.

       Отделно от това, в  разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от Закона за потребителския кредит/ЗПК/ е посочено, че Годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в това число и тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.  В настоящия случай застраховката е  част от общите разходи по кредита. В ал.4 на чл. 19 от ЗПК е регламентирано, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Към датата на сключване на процесния договор основният лихвен процент е бил 0,01 %. С Постановление № 100 от 29.05.2012 на МС, за задължения в левове - основният лихвен процент на Българската народна банка, в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процента (в сила от 01.07.2012г.) , следователно размерът на законната лихва е бил 10,01 %, а петкратния й размер възлиза на 50,05%. По изложените съображения, дори да се приеме, че застрахователната премия не е част от възнаградителната лихва , то годишния размер на разходите би бил в размер на 55% , което предвид гореизложеното води до завишаване на ГПР извън предвидения му маскимален размер по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Това означава, че застрахователната премия, посочена в погасителния план, би била недължима, поради противоречието й със закона /§ 1, т. 1 ДР ЗПК и чл. 19, ал. 4 ЗПК/.       

        С оглед на гореизложеното решението на РС-Пловдив следва да се потвърди.

         По отговорността за разноските: 

Процесуалният представител на въззиваемата страна адв. Д.Г.Б.,е оказал безплатна правна помощ на същата основание чл.38, ал.1 от Закона за адвокатурата, предвиждаща, че адвокатът може да оказва безплатна правна помощ на материално затруднени лица. С оглед изхода на спора и на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на адв. Д.Г.Б., адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв., определено съгласно Наредба №1 на Висшия адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

         С оглед на правилата, установени в разпоредбата на чл. 280, ал. 2 т. 1 ГПК въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.

          По изложените съображения съдът

Р Е Ш И:

     ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2941/11.07.2019 г., постановено по гр.д. № 12884/2018 г., по описа на Пловдивски районен съд, XXII състав.

     ОСЪЖДА "Терра кредит" ООД, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. "Арсеналски" №11, ет.8, ап.12, ЕИК *********, да заплати на адв. Д.Г.Б.,*** сумата от 300 лв.- адвокатско възнаграждение за оказаната във въззивното производство безплатна правна помощ на З.Д.Д..

      Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

     ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                  ЧЛЕНОВЕ: 1.                                                                                                                           

                

                                        

 

 

                                                                                      2.