РЕШЕНИЕ
№ 56
гр. Русе, 08.01.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен
съд - Русе, VII - ми състав, в публично заседание на осемнадесети декември, през две
хиляди двадесет и трета година, в състав:
Съдия: ЙЪЛДЪЗ АГУШ
при
секретаря МАРИЯ СТАНЧЕВА като разгледа
докладваното от съдия АГУШ
адм. дело № 601 по описа за
2023 година, за да се произнесе, съобрази следното:
Производството
е по реда на чл. 46, ал. 1 от Закон за чужденците в Република
България /ЗЧРБ/ във
вр. чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.
Образувано е по жалба на Г.Н., турски гражданин, против Заповед рег. №5373ПАМ-74/25.09.2023
г., издадена от ВПД Директор на ОД на МВР-Русе, с която на основание чл. 40, ал. 1, т. 3 и т. 5 от ЗЧРБ, е наложена
принудителна административна мярка /ПАМ/ по чл. 39а, т. 1 от ЗЧРБ –
"Отнемане на правото на пребиваване в Република България“ и е определен 30-дневен срок на чужденеца
за доброволно напускане на страната.
Релевира доводи за незаконосъобразност на административния акт, поради
съществено нарушение на административно-производствените правила, неправилно
приложение на материалния закон, както и нарушение на основни права и свободи
по Европейската конвенция за правата на човека. Твърди се, че е жалбоподателят
е лишен от правото си да са запознае с доказателствата по административната
преписка, което е нарушение на чл. 34 от АПК.
Моли съда да постанови решение, с което да отмени обжалваната заповед.
В съдебно заседание, чрез пълномощника си адв. О.Б. от АК- Кюстендил,
поддържа жалбата. Не претендира разноски.
Ответникът по жалбата – Директор на ОД на МВР – Русе, чрез процесуалния си
представител, оспорва жалбата. В съдебно заседание и в представена писмена
защита твърди, че заповедта е издадена при спазване на административнопроцесуалните
правила, съобразена с материалния закон и е съобразена с целта на закона. В
тази връзка моли съдът да се произнесе с решение, с което да потвърди
обжалваната заповед и отхвърли оспорването като неоснователно. Претендира юрисконсултско
възнаграждение в размер на 240 лв. по представен списък.
В производството по проверка на допустимостта на жалбата АС - Русе приема,
че жалбата е допустима и подлежи на
разглеждане - подадена е в срока по чл.149 АПК от процесуално легитимирано лице
- адресат на оспорения акт.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Съдът, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото писмени
доказателства, приема за установени следните релевантни факти:
С Предложение № 5373р-2231/18.09.2023
г., изготвено от началник на група "Миграция" – Русе, е предложено на
директора на ОДМВР – Русе да се наложи принудителна административна мярка –
отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република България, на Г.Н.,
гражданин на Турция, постоянно пребиваващ в РБ чужденец, на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 от
ЗЧРБ /л. 1 – л. 2 от делото/. Изложени са съображения, че на 20.02.2022 г. жалбоподателят Н. влязъл в РБългария с виза „Д“, а на
21.02.2022 г. същият подал заявление за постоянно пребиваване на основание чл.
25, ал. 1 , т. 9 от ЗЧРБ ( които не са
лица от български произход, родени на територията на Република България,
изгубили са българското си гражданство по изселнически спогодби или по собствено
желание и желаят трайно да се установят на територията на страната). На
23.02.2022 г. в протокол от проведено интервю (л.17 от адм. пр.) същият
заявява, че желае трайно да се установи в България и посочва постоянен адрес ***,
жилище под наем, собственост на Реджеб Османов. С решение на административният
орган от 17.03.2022 г. на жалбоподателя е предоставено исканото право на
пребиваване, съгласно удостоверение за постоянен адрес от 20.04.2022 г. (л.6)
за такъв е вписан с. Смирненски, обл. Русе, ул. Бузлуджа“ № 23.
На 10.05.2022 г. му е издаден личен български документ „Разрешение за
пребивававане на постоянно пребиваващ в РБ“ № *********, валиден до
24.06.2026г. (л. 8 от делото).
В предложението е посочено, че при извършени справки в АИС на МВР
възникнали съмнения, че в едногодишен срок след получаване на разрешението си
за пребиваване турският гражданин не се е установил и не пребивава на
територията на страната. Видно било от данните в АИС „Граничен контрол“ (л.5 от
адм. преписка), че повече от година и половина след издаване на разрешението за
пребиваване лицето преимуществено се намирало извън територията на РБългария,
като за този период били регистрирани само няколко краткосрочни влизания,
поради което на основание чл. 40, ал. 1, т. 3 и т.5 от ЗЧРБ спрямо него
започнало административно производство за налагане на принудителна
административна мярка „отнемане на правото на пребиваване на чужденец в
РБългария“.
С цел връчване на съобщението за започнало производство, на 22.08.2023 г. била
извършена проверка, обективирана в докладна записка Рег. №
5373р-1996/22.08.2023 г. от мл. ПИ М. Николов (л.3). Установено било, че на
обявения от чужденеца адрес на пребиваване в с. Смирненски, ул. „Бузлуджа“ № 23,
същият не бил установен. Полицейките служители провели разговор със собственика
на имота - Реджеб Османов, който получил екземпляр от изготвеното съобщение
Рег. № 537300-1772/22.08.2023 г. и се задължил да го предаде на турския
гражданин (л.4 от делото). Същият заявил, че не помни точно месеца когато за
последно Неджими бил нощувал в с. Смирненски в негови познати, където той го
видял за последно. Допълнил, че знае, че Н. има здравословни проблеми, бил
трудно подвижен и се движел с количка за хора с увреждания.
Междувременно на 25.08.2023 г. Г.Н. влязъл в РБългария и на 30.08.2023 г.
подал в група „Миграция“ – ОДМВР – Русе обяснения в отговор на съобщението за
започналото административно производство ( л.6 от адм. пр.), като на 08.09.2023
г. отново напуснал страната.
На 05.09.2023г. била извършена нова
проверка по местоживеене на турския гражданин на обявения от него адрес – с.
Смирненски, обл. Русе, ул. „Бузлуджа“ № 23, обективирана в докладна записка
Рег. № 5373р-2129/08.09.2023 г. (л.11). При извършената проверка на 05.09.2023
г. на адреса не бил открит никой. След което при проведен разговор от
полицейския служител със собственика на жилището Османов, същият отново
потвърдил, че е предоставил жилището си на братовчед си Г.Н., с договор за
наем, но вероятно поради здравословни проблеми същият живеел в Турция. Нямал
оставени лични вещи в къщата, нито ключ, а когато идвал се обаждал да му
отключват. Споделил, че от няколко дни Н. бил на адреса, но в момента на
проверката бил някъде по работа или на гости.
Полицейският служител връчил на Османов съобщение за започналото
административно производство, като същият се задължил да го предаде на
чужденеца.
В постъпилите от турския гражданин обяснения от 30.08.2023 г., същият не
отричал, че в едногодишен срок не се е установил и не пребивава на територията
на страната, като за това сочи, че имал здравословни причини от 2013 г. и
оттогава имал затруднения в предвиждването си. Представил медицинско
свидетелство за потвърждаване на това обстоятелство. В предложението
е посочено, че от извършена проверка в Национална
агенция за приходите, ставало ясно, че след получаване на разрешението за
пребиваване до момента (31.07.2023 г.) за Н. няма извършени плащания за задължително здравно осигуряване. Прието е, че в
производството е доказано, че година и половина след получаване на разрешението
си за пребиваване Г.Н. не се е установил и не пребивава на територията на
страната, а единствените му регистрирани влизания са за 3 дни през месец
октомври 2022 година и за десет дни през месец септември 2023 г., след като е
получил съобщението за започналото производство. От данните в АИС на МВР и
документалния масив на група „Миграция“ нямало данни за семейни връзки на
територията на страната по смисъла на чл. 2, ал. 3 от ЗЧРБ, нито данни за регистриран
друг адрес на пребиваване, или други културни, трудови и социални връзки.
Установено било, че съпругата му е турска гражданка, която живее с него в
Турция и до момента същата не била подала заявление за пребиваване в България.
В предложението е отчетено здравословното състояние на чужденеца, но съгласно
представените доказателства, то същото е било такова още преди подаване на
заявлението за пребиваване, а фактът, че лицето не е предприело действия за
уреждане на здравното си осигуряване в България навеждал на извод, че същият
изобщо нямал намерение да се установи и да пребивава трайно на територията на
страната. Изведен е извод, че за да получи право на продължително пребиваване Гюнер
Н. е декларирал пред административния орган неверни данни – заявил е адрес на
пребиваване, на който чуждият гражданин не е пребивавал нито веднъж,, както и
намерение трайно да се установи в страната, каквото не е имал. Прието е, че е налице основание за отнемане
правото на пребиваване на лицето по смисъла на чл. 40,
ал. 1, т. 3 и т. 5 от ЗЧРБ.
Със Заповед
за налагане на принудителна административна мярка рег. №5373ПАМ-74/25.09.2023г.
на Директора на ОД на МВР Русе, е отнето правото на постоянно пребиваване в
Република България на на Г.Н. – гражданин на Турция, постоянно пребиваващ в РБ
чужденец, на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ /л. 7 – л. 8/. В
докладна записка на мл. ПИ М. Николов (л.20 от адм. пр.) и приложеното към нея
съобщение с рег. № 537300-2056 от 26.09.2023 г. е отразено, че заповедта е връчена на обявения от
чужденеца адрес за пребиваване на 04.10.2023 г. на лице Мете Реджебов Османов
(син на собственика на имота Османов), със задължение да го предаде.
Въз основа на установените
по делото факти, съдът прави следните правни изводи:
Жалбата е допустима.
Оспорената заповед е съобщена на оспорващия на обявения от него адрес за
пребиваване на 04.10.2023 г. на лице Мете Реджебов Османов (син на собственика
на имота Османов), със задължение да го предаде, което е отразено в докладна
записка на мл. ПИ М. Николов (л.20 от адм. пр.) и приложеното към нея съобщение
с рег. № 537300-2056 от 26.09.2023 г.
, както и на 04.10.2023
г. по електронна поща, което се твърди и от самия жалбоподател в жалбата.
Жалбата срещу заповедта е входирана в деловодството на съда 16.10.2023г. и
следователно е подадена в предвидения в чл.
149, ал. 1 от АПК преклузивен срок. Жалбата е подадена и от надлежна страна
– адресат на оспорения акт, при наличие на правен интерес и срещу индивидуален
административен акт, който подлежи на съдебен контрол за законосъобразност.
Разгледана по същество,
жалбата е неоснователна по следните
съображения:
Оспорената
заповед е издадена от компетентен по място и материя орган.
Спазена е установената от
закона форма предписаната от чл.
44, ал. 1 от ЗЧРБ – оспореният акт е писмен и е мотивиран, като са посочени
фактическите и правни основания за издаването му. В оспорения акт е описана
приетата за установена от административния орган фактическа обстановка,
посочени са доказателствата, въз основа на които са установени фактите,
цитирани са правните норми, послужили като основание за постановяване на
административния акт. Същият съдържа изискуемите от нормата на чл.
59, ал. 2 от АПК реквизити. Не са допуснати съществени нарушения на
административнопроизводствените правила.
Изпълнени са и изискванията
на чл.
44, ал. 2 от ЗЧРБ, като при налагане на ПАМ административният орган е
извършил анализ на обстоятелствата, предвидени в цитираната разпоредба,
съгласно която при налагане на принудителните административни мерки
компетентните органи отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца на
територията на Република България, категориите уязвими лица, наличието на
производства по Закона
за убежището и бежанците /ЗУБ/ или производства за подновяване на разрешение
за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване,
семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални
връзки с държавата по произход на лицето.
Издавайки акта си, административният орган е
приложил правилно материалния закон и е действал в съответствие с целта на
закона.
Съгласно разпоредбата на чл.
40, ал. 1, т.3 и т. 5 от ЗЧРБ, послужила като правно основание за издаване
на оспорената заповед, отнемане на правото на пребиваване на чужденец в
Република България се налага, когато се установи, че: т. 3 - данните, представени за получаването
му, са неверни; т. 5 - когато в едногодишен срок след разрешението чужденецът
не се е установил и не пребивава на територията на страната, освен в случаите
по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и чл. 25г, както и по отношение на членове
на семейство на чужденец по чл.
25, ал. 1, т. 6, 7,
8,
13
и 16
от ЗЧРБ.
По делото е установено, че
на Г.Н. е разрешено право на постоянно пребиваване в Република България по реда
на чл.
25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ, предвид декларираното от него желание трайно да се
установи на територията на страната. От събрания доказателствен материал е
видно, че Г.Н. не се е установил на територията на България. За едногодишният период
от получаване на разрешението си за пребиваване е посетил България пет пъти,
като е пребивавал за кратки периоди от време – не повече от десетина дни, а
няколко от пребиваванията са само за по два дни, с обща продължителност на
всичките му пребивавания за периода – 21 дни. Налице е единствено регистриране
на оспорващия на адрес в с.Смирненски, ул. „Бузлуджа“ № 23, но по данни на
собственика на имота Реджеб Османов, същия не е имал ключ за жилището, нито
свои вещи в него, а когато пристигал в България се обаждал и някой от семейството
на Османов, който отключвал имота. По данни на същия за последно Н. *** миналата
година (08.10.2022 г. – 10.10.2022 г.), като нощувал в негови познати. В същия
смисъл са и обясненията на самия жалбоподател, който заявява, че през месец май
2022 г. е получил „лична карта“, след което посетил България за 2-3 дни през
месец октомври, като планирал през лятото на 2023 г. отново да посети страната,
но не успял поради здравословни проблеми. В приложеното медицинско свидетелство
се потвърждава обстоятелството, че от 2013 г. Н. има затруднения в
предвижването и не нуждае от периодични контролни медицински прегледи. Това
обстоятелство, видно от съдържанието на заповедта също е коментирано и
съобразено от административният орган. Съгласно представените доказателства, то
е било такова и преди подаване на заявлението за пребиваване, а фактът, че
жалбоподателят не е предприел действия за уреждане на здравното си осигуряване
в България, навежда на извода, че същият изобщо не е имал намерение да се
установи и да пребивава трайно на територията на страната.
С оглед събраните
доказателства, обосновано административният орган е достигнал до извод, че
чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната в
рамките на посочения в чл.
40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ едногодишен срок след получаване на разрешението за
пребиваване. В този едногодишен срок оспорващият е посетил България четири пъти за общо
21 дни.
Пребиваването на едно лице -
чужденец на територията на Република България означава фактическото му
местонахождение да е на територията на страната. Съгласно чл.
23, ал. 1 от ЗЧРБ, чужденците пребивават в Република България: краткосрочно
– до 90 дни в рамките на всеки 180-дневен период от датата на влизането в
страната; продължително - с разрешен срок до една година, освен в случаите,
предвидени в този
закон; дългосрочно - с разрешен първоначален срок 5 години и възможност за
подновяване след подадено заявление; и постоянно - с разрешен неопределен срок.
Оспорващият е получил разрешение за постоянно пребиваване в хипотезата на чл.
25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ- като чужденец, който не е лице от български
произход, родено на територията на Република България, изгубил българското си
гражданство по изселнически спогодби или по собствено желание и желае трайно да
се установи на територията на страната. Освен обективните предпоставки за
получаване на разрешение за постоянно пребиваване на това основание, нормата
предвижда да е налице и заявено желание от страна на чужденеца за трайно
установяване на територията на страната. Законът не дава легално определение на
понятието "трайно установяване", но същото следва да се тълкува с оглед
обичайното му житейско съдържание. Под установяване на определено място,
включително в по-широкия смисъл - територията на дадена страна, следва да се
разбира, че лицето живее на това място, там упражнява на трудова дейност, има
социални контакти и се включва в живота на съответните общности, участва в
съответните осигурителни системи, още повече, когато това е и задължително. В
този смисъл инцидентните пребивавания на територията на страната не могат да
обосноват извод за установяване, още по-малко пък за трайно такова. И тъй като
разрешаването на постоянно пребиваване в хипотезата на чл.
25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ включва в себе си и заявеното желание за трайно
установяване на чужденеца на територията на Република България, то логично
следва извод, че ако чужденецът не реализира това си желание в един разумен
срок (законът го определя на една година), то той фактически няма желание за
установяване и при това положение не отговаря на изискванията за предоставяне
на разрешение за пребиваване по чл.
25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ. Основателно се налага извод, че при подаване на
заявлението за издаване на разрешение за постоянно пребиваване, чужденецът е
посочил неверни данни, а именно заявил е желание трайно да се установи на
територията на страната, а в действителност не е имал такова. При наличие на
изложените обстоятелства, ЗЧРБ
в чл. 40, ал. 1, т. 3 и т.
5 е предвидил издаденото разрешение за постоянно пребиваване да бъде
отнемано. Чужденецът няма семейство на територията на Република България, не
попада в категориите уязвими лица, по отношение на него не са установени
производства по ЗУБ, от събраните писмени доказателства и сведенията пред
административния орган се установява наличието на семейни, културни и социални
връзки с Република Турция, където постоянно пребивава семейството на
оспорващия, а не и с Република България. Изложеното тълкуване на цитираните
правни норми по никакъв начин не ограничава възможността на чужденеца, получил
разрешение за постоянно пребиваване на територията на Република България, да
отсъства от страната и да пребивава на територията на други държави, но той
следва да е трайно установен в България.
В съответствие със закона е
преценката на административния орган, че не са налице и обстоятелствата, посочени
в чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ. При отпадане на елемент от фактическото основание, на
което е разрешено продължителното пребиваване на лицето, компетентният орган по
чл. 44, ал. 1 ЗЧРБ има правото да отнеме разрешението на основание чл.40, ал.
1, т. 1 с. з., без да изследва причините за неизпълнението на императивното
законово изискване. Прякото действие на индивидуалния административен акт за
прилагане на преустановителната ПАМ е насочено към прекратяване на правните
последици на разрешителния административен акт и адресатът е длъжен да напусне
страната в определения му срок по чл. 39б, ал. 1 ЗЧРБ.
Обсъждането
на всички тези обстоятелства по чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ води до извода за съразмерност
на наложената мярка. С оглед баланса на необходимостта от защита на
обществените интереси и намесата в личния и семеен живот, не е налице
непропорционалност на наложената мярка, а твърдението за нарушение на
Европейската конвенция за правата на човека е бланкетно и не съдържа, каквато и
да е конкретика. Наред с това чужденецът притежава специален паспорт, даващ му
право да пребивава в България без виза за период до 90 дни на всеки шест
месеца, и няма непреодолими пречки да получи отново право на постоянно
пребиваване на същото основание, стига да спазва изискванията на ЗЧРБ.
Не
кореспондира с обективната действителност както и документите по преписката
твърдението в жалбата, че жалбоподателят не е бил уведомен за започване на
производството по издаване на ПАМ. Напротив, изготвено е съобщение рег. № 537300-1772
от 22.08.2023 г. (л.4 от адм. пр.), с което Гелер Н. да бъде уведомен, че
спрямо него започва производсто за налагане на принудителна административна
мярка. Съобщението е връчено на адреса, обявен от чужденеца като адрес на
пребиваване, чрез собственика на жилището – реджеб Осман, който живее на адреса
и се е задължил да го предаде. След като впоследствие на 30.08.2023 г.
жалбоподателят се е явил в група „Миграция“ и е дал обяснение УРИ 537300-1825/30.08.2023
г. ( л. 6 от адм. преписка), от съдържанието на което е видно, че е запознат
както, че има започнато производство, така и за какво е то.
Неоснователно е твърдението
на оспорващия, че е трайно установен на територията на Република България.
Липсват доказателства в подкрепа на тази теза. По делото е установено, че на
оспорващия е предоставено жилище под наем в с.Смирненски, в което същият има
възможност да живее необезпокоявано. Но въпреки това, за определения от закона
едногодишен срок той е посетил страната четири пъти за общо 21 дни. Следва да
се посочи, че законът не изисква чужденците, получили постоянно пребиваване на
територията на страната, да живеят в собствен имот, а изисква същите да са се
установили и да пребивават на територията й, което както бе посочено по-горе,
означава да живее на територията на страната. При наличие на желание от негова
страна, оспорващият е могъл да се установи в България в имота в с. Смирненски,
а на по-късен етап отново при желание от негова страна да си закупи и собствен
имот. Формалните влизания и излизания от страната, формално декларирания адрес
и краткосрочното пребиваване не могат да се приемат за установяване на
територията на страната. Правната норма на чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ е с
императивен характер, отсъства възможност административният орган да я прилага
по своя преценка и тъй като случаят на попада в нейните изключения, същият е
длъжен да я наложи.
Неоснователно е и
възражението за недоказани неверни данни по чл. 40, ал. 1, т. 3 от ЗЧРБ. В оспорената
заповед е посочено, че лицето невярно е изразило желание трайно да се установи
на територията на страната, без в действителност да има такова желание. Липсват
данни и че Г.Н. изобщо има намерение да се установи да живее в Република
България, предвид инцидентните му престои в страната и обстоятелството, че
лечението му се провежда в Турция и семейството му живее там.
Този извод на органа се
потвърждава от обстоятелството, че не само в едногодишния срок, указан в
закона, но и до настоящия момент няма данни оспорващият трайно да се е
установил в страната.
По изложените съображения, оспорената заповед
е законосъобразна, а подадената срещу нея жалба е неоснователна и като такава
следва да бъде отхвърлена.
Предвид
изхода на делото и на основание чл.
143, ал.4 от АПК на ответната страна се дължат разноски. Такива се
присъждат за юрисконсулт, съобразно претендирания размер в представения по
делото списък на разноските /л.26 от делото/ - 240 лева.
|
|
|
|
|
С оглед
горното и на основание чл.
172, ал. 2 от АПК, съдът
|
|
|
|
|
ОТХВЪРЛЯ
оспорването по жалбата на Г.Н., гражданин на Република Турция, против Заповед №
5373ПАМ-74/25.09.2023 г. на Директора на ОДМВР - Русе, с която му е наложена
принудителна административна мярка (ПАМ) "Отнемане на правото на постоянно
пребиваване в Република България" на турския гражданин.
ОСЪЖДА Г.Н., гражданин на
Република Турция, с ЕГН ********** и адрес ***, да заплати на ОДМВР – Русе
сумата 240 лева- разноски по делото.
Решението може да се обжалва с
касационна жалба пред ВАС в 14-дневен срок от съобщението до страните.
СЪДИЯ:
|
|
|
|
|