Решение по дело №4025/2019 на Софийски градски съд

Номер на акта: 7266
Дата: 28 октомври 2019 г. (в сила от 28 октомври 2019 г.)
Съдия: Светослав Тихомиров Спасенов
Дело: 20191100504025
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 25 март 2019 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, 28.10.2019 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV Б въззивен състав, в публичното заседание, проведено на трети октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ КОДЖАБАШЕВА

ЧЛЕНОВЕ: СТАНИМИРА ИВАНОВА

мл.съдия СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ

при секретаря Капка Лозева, като разгледа докладваното от мл. съдия Спасенов в.гр.дело № 4025 по описа за 2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 555456/06.12.2018г., постановено по гр.д. № 45145/2017г. по описа на СРС, 73ти състав, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422 от ГПК от „Т.С.“ ЕАД искове, че Г.К.К. дължи на ищцовото дружество следните суми: на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 150 от ЗЕ сума в размер на 133.43 лева, представляваща цена на доставена топлинна енергия и на услугата дялово разпределение за периода декември 2013г. – април 2016г., ведно със законната лихва считано от 05.01.2017г. до окончателното и заплащане, и на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД сумата от 6.36 лева, представляваща обезщетение за забава за плащане на главницата за периода 15.09.2014г. – 19.12.2016г., като искът по чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 150 от ЗЕ е отхвърлен за разликата от уважената част до пълния предявен размер от 330.61 лева за периода май 2013г. – ноември 2012г., а искът по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е отхвърлен за разликата над уважения размер до пълния претендиран размер от 15.77 лева.

Решението е постановено при участието на трето лице помагач на страната на ищеца – „Т.С.“ ЕООД.

В срока по чл.259, ал. 1 от ГПК от името на „Т.С.“ ЕАД е депозирана въззивна жалба с вх. № 5212172/27.12.2018 г. срещу първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от ищеца иск за сумата над 133.43 лева до пълния предявен размер, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК. В жалбата се излагат аргументи за неправилността на решението на СРС в обжалваната му част, като се твърди, че не е била съобразена разпоредбата на чл. 33, ал. 2 от Общите условия на дружеството, влезли в сила на 2014 г., които следвало да намерят приложение. Предвид това въззивникът сочи, че общата фактура от 31.07.2014 г. е станала изискуема на 15.09.2014 г. и именно от този момент следвало да тече давността за вземането по фактурата. Ето защо към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 05.01.2017 г. процесното вземане не било погасено по давност. В жалбата се поддържа, че клиентът съгласно чл. 22, ал. 2 от общите условия дължи и заплащането на цената на услугата дялово разпределение, като претенцията за установяване дължимостта на неговата цена била включена и в подаденото от дружеството заявление за издаване на заповед за изпълнение. Излагат се доводи и за дължимостта и на лихва върху процесните суми. Ето защо се моли решението в обжалваната му част да бъде отменено, като се претендира и присъждане на сторените в производството разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е депозиран отговор на въззивната жалба от Г.К.К., чрез адв. Д. – назначен да оказва правна помощ по реда на чл. 23 от ЗПрП. След изтичане на срок за подаване на отговор на въззивната жалба, от името на въззиваемия е подадено становище с вх. № 5053055/26.03.2019г., в което се излагат доводи за неоснователност на подадената въззивна жалба. Поддържа се, че процесните вземания са погасени по давност на основание чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, като цитираните от насрещната страна общи условия е следвало да бъдат представени пред съда, доколкото същите не са били обявени с доклада по делото за служебно известни на съда. С оглед на това се твърди, че ищцовото дружество не било доказало фактите, които излага в исковата си молба. Излагат се аргументи, че решението на СРС е правилно и в частта относно предявения иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. С оглед всичко изложено се моли въззивната жалба да бъде отхвърлена.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Предявени са обективно и субективно кумулативно съединени установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал.1 ЗЗД.

Първоинстанционният съд е бил сезиран на 05.01.2017 г. със заявление по чл. 410 ГПК от „Т.С.“ ЕАД, с което е поискано издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК срещу длъжника Г.К.К., ЕГН ********** за следните суми: 1/ сумата от 330,61 лева, предсталяваща доставена, но незаплатена топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „***********ап. 103, аб. № 170444 за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2016 г., както и изравнителна сметка, отразена в обща фактура № **********/31.07.2014 г. /за отоплителен сезон 01.05.2013 г. – 30.04.2014 г./, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 05.01.2017 г. до изплащането ѝ; 2/ лихва за забава в размер на 15,77 лева за периода 15.09.2014 г. – 19.12.2016 г.

На 13.02.2017 г. е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по образуваното въз основа на заявлението ч.гр.д. № 604/2017 г., по описа на СРС, 73 състав, с която е разпоредено длъжникът да заплати на кредитора „Т.С.“ ЕАД посочените в заявлението суми, както и разноските по делото.

Срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК е подадено възражение в срок от страна на длъжника Г.К.К., ЕГН **********. Във връзка с горното на заявителя „Т.С.“ ЕАД е указано, че в едномесечен срок от получаване на съобщението може да предяви иск за установяване на вземанията си. В указания срок  и по реда на чл. 422 ГПК кредиторът е предявил иск срещу Г.К.К., ЕГН ********** за претендираните в заявлението суми.

В исковата си молба ищецът „Т.С.“ ЕАД твърди, че има договорни отношения с ответника Г.К.К., ЕГН **********. Поддържа, че ответникът е клиент на топлинна енергия за битови нужди. Навеждат се съображения, че сградата-етажна собственост, в която се намира процесния имот е сключила договор за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия с фирма „Т.С.“ ЕООД, като в тази връзка се посочва, че на основание чл. 155, ал. 1, т. 2 от ЗЕ, сумите за топлинна енергия за процесния имот са начислявани по прогнозни месечни вноски, като след края на отоплителния период са изготвяни изравнителни сметки от фирмата, извършваща дялово разпределение на топлинна енергия в сградата на база реален отчет на уредите за дялово разпределение в съответствие с разпоредбата на чл. 71 от Наредба № 2/28.05.2004 г. за топлоснабдяването и Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването.

В срока за отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК, от името на ответника Г.К.К., чрез адвокат А.Д., назначен процесуален представител на ответника, на когото е предоставена от първоинстанционния съд правна помощ по реда на Закона за правната помощ е депозиран отговор на исковата молба, с който се оспорват предявените искове и е направено възражение за изтекла погасителна давност по отношение на претендираните от ищеца вземания за отоплителен сезон 2013-2014 г.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта и по наличието на противоречие с императивните правни норми – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият състав намира постановеното от СРС, 73-ти състав, решение за валидно, допустимо, но неправилно в обжалваната част. Аргументите на въззивния съд за това са следните:

За уважаване на предявения иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и респ. за ангажиране отговорността на ответника, ищецът следва да докаже по безспорен начин следните факти: съществуването на договорни отношения между него и ответника за доставката на топлинна енергия, в това число и качеството му потребител на топлинна енергия, обема на реално доставената в процесния имот топлинна енергия за исковия период и че нейната стойност възлиза именно на претендираната сума.

Правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния Закон за енергетиката като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Тази договорна природа на правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди остава непроменена при множеството изменения на относимите норми от ЗЕ (чл. 149, чл. 150, чл. 153, ал. 1 и пар. 1 ДР), които регламентират и страните по договора при публично известни общи условия. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови нужди.

Присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия. Гореизложеното се отнася и за редакцията на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, действаща към процесния период – в този смисъл са и разрешенията дадени с Тълкувателно решение № 2/2017 от 17 май 2018 г. по тълкувателно дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС.

Съгласно чл. 153, ал. 1 от Закона за енергетиката /ЗЕ/, в редакцията, действаща за исковия период, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда-етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия, и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба. Разпоредбата императивно урежда кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота - собственост или вещно право на ползване.

От събраните по делото писмени доказателства се установява, че през процесния период ответникът Г.К.К. е бил потребител на топлинна енергия за топлоснабден имот - ап. 103, находящ се в гр. София, ж.к. „**********************. За установяване на това обстоятелство по делото са събрани писмени доказателства, а именно: нотариален акт за продажба на жилищен имот на низходящ № 50 от 23.04.1991 г.  на Първи нотариус по силата който С.М.К.и К.Г.К. са продали на сина си Г.К.К. процесния недвижим имот, представляващ ап. 103, находящ се в гр. София, ж.к. „**********************.

В контекста на изложеното въззивният съд приема, че като собственик на процесния имот ответникът е имал качеството потребител на топлинна енергия по договорно правоотношение с ищеца за исковия период, без да е необходимо сключването на договор в писмена форма /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/. Следователно той е задължено лице за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия за битови нужди. Допълнителен източник на отношенията между главните страни са публично известни Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди на „Т.С.” ЕАД, действали през исковия период /чл. 150 ЗЕ/. Същевременно по делото липсват твърдения, а и не са представени доказателства, от ответника да е упражнено правото по чл. 150, ал. 3 от Закона за енергетиката. В този смисъл доказано е основанието /източниците/ на вземанията, предмет на предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителни искове, както е приел и първоинстанционният съд.

Установено е по делото и обстоятелството, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост (в която се намира този имот) е била присъединена към абонатна станция.

Относно въпроса за осъществяването на реално доставяне на топлинна енергия и нейното количество, въззивният съд намира следното:

Видно от документите по делото с определение от 09.08.2017 г., постановено по гр. д. № 45145/2017 г. по описа на СРС, ГО, 73 състав, във връзка с подадена молба от 06.11.2018 г. от ответника  Г.К.К. и като е приел, че са налице предпоставките за предоставяне правна помощ на ответника, първоинстанционният съд на основание чл. 94, ал. 1 ГПК вр. чл. 21, чл. 23 и чл. 25 от Закона за правната помощ е назначил адвокат А.П.Д. за служебен адвокат на ответника Г.К.К..

В проведеното по гр. д. № 45145/2017 г. по описа на СРС, ГО, 73 състав открито съдебно заседание на 16.02.2018 г. адвокат Д. е признал фактите, за установяването на които е поискано от ищцовото дружество допускането на съдебно-техническа и съдебно-счетоводна експертизи, във връзка с което първоинстанционният съд е обявил тези факти за безспорни и ненуждаещи се от доказване в производството.

От горепосоченото признание на факти от значение за спора, извършено от процесуалния представител на ответника в съдебното заседание от 16.02.2018 г. се налага извод, че през процесния период в имота на ответника реално е доставена топлинна енергия в количеството, което се твърди от ищеца, както и че размерът на дължимите суми за доставена и потребена топлинна енергия през процесния период за имота на ответника е този, който се твърди от ищеца в исковата молба.

В отговора на исковата молба е релевирано възражение за погасяване по давност на сумите начислени от ищеца през исковия период. По отношение на което настоящият състав намира следното:

Съгласно разясненията дадени в Тълкувателно решение 3/18.05.2012г. по тълк.д.№ 3/2011г. на ОСГТК на ВКС вземанията за потребена топлинна енергия са такива за периодични плащания, поради което се погасяват с изтичането на тригодишна давност по чл.111, б. „в” от ЗЗД; различният размер на всяка месечна вноска не променя периодичния характер на вземането за нея, защото то произтича от повтарящи се еднородни задължения, с посочен в Общите условия падеж. Предвид това в разглеждания случай следва да намери приложение тригодишният давностен срок, установен в чл.111, б. „в” от ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл.114, ал.1 от ЗЗД давността започва да тече от момента на изискуемостта на вземането, като при срочните задължения (каквито са процесните за главници), давността тече от деня на падежа (тъй като срокът е уговорен в полза на длъжника и кредиторът не може да иска предсрочно изпълнение). В частност задълженията на ответницата за заплащане на стойността на доставената енергия са възникнали като срочни.

За вземанията възникнали при действието на ОУ от 2008г.:

Приложими за тези вземания са разпоредбите на чл. 33 от ОУ от 2008г., които са общоизвестни и съгласно които плащанията за съответния месец се дължат до 30-то число на месеца, следващ този, за който е задължението. Доколкото тези задължения са уговорени да се плащат в определен срок, то съдът приема, че приложима е разпоредбата на чл. 114, ал.1 от ЗЗД и началният момент на погасителната давност на всяко месечно задължение започва да тече от момента на настъпване на изискуемостта му, тоест с изтичане на 30 дни след месеца, за който е възникнало задължението.

За вземанията възникнали при действието на ОУ от 2014г.:

Приложими за тези вземания са разпоредбите на чл. 32 и чл. 33 от ОУ от 2014 г., съгласно които плащане на месечното задължение се дължи до 30-то число на месеца, следващ този, за който е публикувана фактурата за задължението на интернет-страницата на доставчика. Доколкото тези задължения са уговорени да се плащат след публикуване на фактура, то съдът приема, че изискуемостта на същите настъпва след покана за плащане. Това е така, защото изискуемостта настъпва след поведение на кредитора, представляващо отправяне на искане за плащане към длъжника, което искане съгласно ОУ се приема за достигнало до длъжника при публикуване на фактурата на интернет-страница на кредитора. При така възприето съдът приема, че приложима е разпоредбата на чл. 114, ал.2 от ЗЗД и началният момент на погасителната давност на всяко месечно задължение започва да тече от момента на възникването му.

Моментът на издаване на обобщената фактура от ищеца за задълженията за целия отоплителен сезон не е от естество да промени моментът на възникване на вземането и изискуемостта му, а само те са релевантни при определяне началото на срока на погасителната давност. В случая вземанията са възникнали в момента на осъществяването на доставката на енергията и  за всяко от тях са издавани ежемесечните фактури. Издаването на обобщена фактура през юли 2014 г. за вземания възникнали за период 01.05.2013 г. – 30.04.2014 г., които са по изравнителни сметки и включват и начислени задължения за месеци през целия отоплителен сезон без да се сочи конкретно потребление за процесните месеци, не е от естество да промени момента, от който започва да тече погасителната давност за процесните вземания. Вземането е за доставена топлинна енергия в определен месец. Издаването на няколко счетоводни документа от ищеца за това вземане не е от естество да промени вземането и да обоснове извод, че погасителната давност за него тече от последната издадена фактура за това вземане. Да се приеме обратното би означавало да се допусне от поведението по издаване на фактури на кредитора да зависи началният момент на погасителната давност, което противоречи на целите на института на погасителната давност. Моментът, от който започва да тече погасителната давност е определен от законодателя в зависимост от възникване на вземането и от изискуемостта му. Изискуемостта на вземането и изпадането в забава на плащането на същото са различни факти, от тях произтичат и различни последици. В случая разпоредбата на ОУ от 2008г. и на ОУ от 2014г. сочи изискуемост на месечното вземане, което не е обвързано с изравнителната сметка, поради което и обвързването от ищеца на началния момент на погасителната давност за месечните задължения с издаването на обобщена фактура по изравнителната сметка е неоснователно.

При така възприето и като съобрази дата на подаване на заявление - 05.01.2017 г., и по съображения изложени по-горе за началния момент на погасителната давност на вземанията възникнали при действието на ОУ от 2008г. и при действието на ОУ от 2014г., то съдът приема, че вземанията за част от процесния период, а именно от 01.05.2013 г. до 30.11.2013 г. са погасени по давност. За размера на вземанията по делото не се спори, изрично това обстоятелство е отделено като безспорно между страните, а и същият се установява от приети по делото документи.

От горните съображения се налага извод, че правилно първоинстанционният съд е приел, че извън обхванатия от погасителната давност период са всички вземания, чиято изискуемост е настъпила след 05.01.2014 г., като в случая това са именно вземанията за периода декември 2013 г. – април 2016 г.

         От приложените по делото съобщение към фактура № **********/30.11.2013 г. и съобщение към фактура № **********/31.12.2013 г. се установява, че към 01.12.2013 г. ответникът е останал задължен към ищцовото дружество за сумата от 152,13 лева, представляваща просрочени главници и доплащания по корекции. Неправилно първоинстанционният съд е приел, че и дължимата сума по фактурата за периода 01.12.2013 г. – 31.12.2013 г. е погасена по давност, тъй като съгласно обсъдените по-горе ОУ от 2008 г., приложими към този период, началният момент на погасителната давност на това месечно задължение започва да тече от момента на настъпване на изискуемостта му, тоест с изтичане на 30 дни след месеца, за който е възникнало задължението – 30.01.2014 г. В тази връзка и доколкото иска следва да се счита предявен на 05.01.2017 г. /датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК/, неправилно първоинстанционният съд е приел, че вземането за сумата от 45,05 лева по фактура № **********/31.12.2013 г., издадена за периода 01.12.2013 г. – 31.12.2013 г. е погасено по давност.

По аргумент от всичко гореизложено предявеният иск за главница за доставена, но незаплатена топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „***********ап. **, аб. № 170444 за периода 01.12.2013 г. – 30.04.2016 г. е основателен за сумата от 178,48 лева, за която следва да бъде уважен, като за разликата до пълния предявен размер от 330,61 лева следва да бъде отхвърлен, като неоснователен.

Във връзка с горното първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която предявеният установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ е отхвърлен за сумата над 133,43 лева до размера от 178,48 лева, представляваща главница за доставена и незаплатена топлинна енергия, дължима за периода 01.12.2013 г. – 30.04.2016 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „***********ап. 103, аб. № 170444, като вместо това следва да бъде признато за установено, че Г.К.К., ЕГН **********, с адрес: *** дължи на Т.С. ЕАД, ЕИК*****, със седалище и адрес на управление:*** сумата от 45,05 лева, представляваща  главница за доставена и незаплатена топлинна енергия, дължима за периода м. 01.12.2013 г. – 30.04.2016 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „***********ап. ***, аб. № 170444.

По отношение на разноските:

При този изход на спора Г.К.К., ЕГН **********, с адрес: *** следва да бъде осъден да заплати в полза на Т.С. ЕАД, ЕИК****, със седалище и адрес на управление:*** сумата от още 22,78 лева, представляваща разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в исковото производство пред СРС, съразмерно на уважената част от исковете, както и сумата от още 9,76 лева, представляваща разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в заповедното производство по ч.гр.д. № 604/2017 г., по описа на СРС, ГО, 73 състав, съразмерно на уважената част от исковете.

Предвид изхода на спора право на разноски във въззивната инстанция имат и двете страни. Въпреки това въззиваемият не е направил изрично искане за присъждането на разноски, като не е представил и доказателства за извършването на такива, поради което съдът не следва да му присъжда разноски.

Въззивникът Т.С. ЕАД е направил искане за присъждане на разноски в производството пред СГС, като е представил и доказателства за тяхното извършване

На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК /изм. – ДВ бр. 8/2017/, вр. чл. 37, ал. 1 от ЗПП вр. чл. 25 от Наредба за заплащането на правната помощ, на ищецът - въззиваем се дължи юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя в общ размер на 100 лева, доколкото активното процеуслано поведение на процесуалния представител на дружеството се изразява единствено в подава на въззивна жалба, без същия да е взел участие в проведеното по делото открито съдебно заседание. Въззивникът е представил доказателства за заплатена държавна такса за въззивното производство в размер на 50 лева.

Предвид горното и съобразно крайния изход на спора Г.К.К., ЕГН **********, с адрес: *** следва да бъде осъден да заплати в полза на Т.С. ЕАД, ЕИК****, със седалище и адрес на управление:*** сумата от 34,27 лева, представляваща разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в производството пред СГС.

С оглед цената на иска и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт не подлежи на касационно обжалване.С оглед цената на иска и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт не подлежи на касационно обжалване.

Така мотивиран, Софийски градски съд,

 

Р  Е  Ш  И :

 

ОТМЕНЯ решение № 555456/06.12.2018г., постановено по гр.д. № 45145/2017г. по описа на СРС, 73-ти състав, в частта, с която предявеният установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ е отхвърлен за сумата от 45,05 лева, представляваща главница за доставена и незаплатена топлинна енергия, дължима за периода 01.12.2013 г. – 30.04.2016 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „***********ап. 103, аб. № 170444, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК****, със седалище и адрес на управление:***, срещу Г.К.К., ЕГН **********, с адрес: ***, иск с правно основание чл. 79, ал. 1 от  ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ, че Г.К.К. дължи на „Т.С.“ ЕАД сума в размер на 45,05 лева, представляваща  главница за доставена и незаплатена топлинна енергия, дължима за периода м. 01.12.2013 г. – 30.04.2016 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „***********ап. 103, аб. № 170444, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК– 05.01.2017 г. до окончателното ѝ изплащане.

ОСЪЖДА Г.К.К., ЕГН **********, с адрес: *** да заплати в полза на Т.С. ЕАД, ЕИК****, със седалище и адрес на управление:*** сумата от още 22,78 лева, представляваща разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в исковото производство пред СРС, съразмерно на уважената част от исковете, както и сумата от още 9,76 лева, представляваща разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в заповедното производство по ч.гр.д. № 604/2017 г., по описа на СРС, ГО, 73 състав, съразмерно на уважената част от исковете.

ОСЪЖДА Г.К.К., ЕГН **********, с адрес: *** да заплати в полза на Т.С. ЕАД, ЕИК****, със седалище и адрес на управление:*** сумата от 34,27 лева, представляваща разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в производството пред СГС, съразмерно на уважената част от исковете.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 555456/06.12.2018г., постановено по гр.д. № 45145/2017г. по описа на СРС, 73-ти състав, в останалата му обжалвана част.

Решението е постановено при участие на трето лице помагач на страната на ищеца – „Т.С.“ ЕООД.

 Решението не подлежи на обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                   

 

 

ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

 

 

                                  2.