Р Е
Ш Е Н
И Е
№………………
гр.
София, 05.12.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІІ- Б въззивен състав
в публично съдебно заседание на осемнадесети ноември през
две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА
АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ: КОНСТАНТИНА
ХРИСТОВА
при участието на секретаря Донка Шулева,
като разгледа докладваното от съдия К.Анастасова
гр. дело № 2012 по
описа за 2019 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 114148/09.05.2017 г. постановено по
гр.д.№ 16140/2016 г. по описа на СРС, 73 с-в е признато за установено по предявените по реда на чл.422 ГПК искове от
„Т.С.” ЕАД, ЕИК: ********със седалище и адрес на управление:*** против Д.В.Б. с
ЕГН ********** и адрес ***, че Д.В.Б.
дължи на ищеца „Т.С.” ЕАД, ***, следните суми:
-на основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.150 ЗЕ - 212,55
лв., представляваща цена за доставена топлинна енергия в апартамент в гр.София,
ж.к.********за периода юли 2012 - април 2014 г., ведно със законната лихва,
считано от 3.8.2015г. до плащането на сумата;
-на основание чл.86, ал.1 ЗЗД - 42,09 лв.,
представляваща обезщетение за забава за плащане на сумата по чл.79, ал.1 ЗЗД
вр. чл.150 ЗЕ за периода 31.8.2012 - 15.7.2015 г.;
С постановеното решение, на основание чл.78, ал.1 ГПК е осъдена Д.В.Б., да заплати на „Т.С.” ЕАД, следните суми: 655,00 лв. за
направените разноски по исковото производство пред СРС и 325,00 лв. - по
заповедното производство по ч.гр.д. №46092/15 г. на СРС, II ГО, 73-ти с-в,
съразмерно на уважените части от исковете.
Решението е постановено при участие на трето лице
помагач на страната на ищеца Т.С. ЕООД.
Срещу първоинстанционното решение, в частта в която
са уважени предявените искове е подадена въззивна жалба от ответника, в която
са изразени доводи за неправилност, поради неправилно приложение на материалния
закон и съществено нарушение на процесуалните правила. Жалбоподателят поддържа,
че по делото липсвали убедителни доказателства за наличието на облигационно
правоотношение между страните и за дължимостта на претендираните суми. Съгласно
разпоредбата на чл. 62 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, дори и да се
доставяла топлинна енергия, то той не дължал нейното заплащане, ако не я бил
поръчал. Неправилно СРС бил приел, че Общите условия на ищеца обвързват
ответника. Ответникът не е подал молба за откриване на партида, което не е било
отчетено от СРС при постановяване на решението. Не следвало да се кредитира
заключението по съдебно-техническата експертиза, тъй като същото се основавало
на документи, които не били събрани в производството. Не било доказано
наличието на твърдяното облигационно отношение. Ищецът основавал претенцията си
на твърдения за извършен реален отчет на действително потребена енергия, а
претенциите били уважени без доказване извършването на такъв. Нямало данни по
делото за съгласие на ответника за приспадане и добавяне на суми от
изравнителни сметки – със суми за връщане на абоната били прихванати стари
задължения /такива извън процесния период/. Липсвали данни за изправността на
уредите, чрез които се измервала топлинната енергия през процесния период, за
пускане в експлоатация на абонатната станция и за извършено отчитане на
индивидуалните разпределители или за създадени от абоната пречки за това. Ето
защо моли обжалваното решение да бъде отменено в обжалваната му част, а
предявените искове – отхвърлени. Претендира и присъждането на направените
разноски по делото.
Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД не изразява становище
по подадената въззивна жалба в срока за отговор. В подадена молба на 15.11.2019
г. изразява становище за неоснователност на въззивната жалба. Претендира
разноски и прави искане за намаляване размера на присъжданото адвокатско
възнаграждение в полза на насрещната страна с оглед действителната правна и
фактическа сложност на спора и минималният размер на адвокатско възнаграждение.
Третото лице помагач на страната на ищеца - Т.С.
ЕООД не е изразил становище по подадената въззивна жалба.
Софийският градски съд, като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е
допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението на СРС е правилно, като на основание
чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Във връзка
с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Съобразно действащата през исковия период нормативна
уредба – § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /в редакция след изм. ДВ, бр. 74 от 2006 год.,
в сила от 08.09.2006 год., отм. ДВ, бр. 54 от 2012 год./, потребител на
топлинна енергия за битови нужди е физическо лице – собственик или ползвател на
имот, което ползва топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за
домакинството си. Следователно качеството потребител се свързва с принадлежност
на вещното право на собственост или с ползването на имота.
В производството се установява от представените пред
първата инстанция писмени документи – Молба от ДСК за вписване на законна
ипотека върху апартамент № 39, находящ се в гр.София, ж.к.********от 21.08.2006
г., Постановление за налагане на възбрана на недвижим имот от 03.10.2006 г. и
молба на Д.В.Б. до Т.С. ЕАД от 19.02.2013 г., че ответницата Д.В.Б. е придобила
по наследствено правоприемство от В.К.Б.собствеността върху описания апартамент
№ 39, находящ се в гр.София, ж.к.********, за който са били доставяни
количества ТЕ за битови нужди през исковия период - юли 2012 - април 2014 г. Поради това
настоящия състав намира оплакванията на жалбоподателя, че не е носител на вещно
право на собственост върху описания имот за неоснователни и недоказани.
Последното при съобразяване, че в производството не са били ангажирани
доказателства за ответника за прехвърляне на собствеността или за придобиването
й от друго лице на първично или производно основание.
Установява се, че за имота –
апартамент № 39 е била открита партида
за доставяне на ТЕ /молба на ответницата
до „Т.С.“ ЕАД от 19.02.2013 г. за отписване на задължения за потребена в имота
ТЕ, които са били погасени по давност/.
Именно като носител на вещно право на собственост ответникът
е „потребител" на топлинна енергия по смисъла § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ за
имота с абонатен № 149844, за който са били доставяни количества ТЕ възлизащи
на стойност посочена от СТЕ и ССчЕ приети пред първата инстанция, които
настоящия състав кредитира по реда на чл.202 ГПК.
В производството не е налице спор, че сградата, в
която се намира имота е топлоснабдена, както и че услугата дялово разпределение
на потребената ТЕ е била извършвана от Т.с. ЕООД. Чрез представения пред
първата инстанция договор № 494-1/30.09.2001 г. и протокол от проведено ОС на
етажните собственици на 25.04.2002 г. в сградата, находяща се в гр.София, ж.к.********се
установява, че за ап.№ 39 е бил положен подпис за индивидуални разпределители в
имота от страна на собственика на имота към този момент - В.К.Б..
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна
енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за
битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е
предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в
един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила
30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/. В случая несъмнено е, че
Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били
публикувани. По делото не са релевирани твърдения, нито има данни, че
ответниците са упражнили правото си на възражение срещу Общите условия в срока
по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, настоящият съдебен състав приема, че
между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба на
топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения.
Според чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на
топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за
дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е
регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в действалата към процесния период
Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от
24.04.2007 год./.
Установено е въз основа на събраните по делото
писмени доказателства, както и от заключението на вещото лице по допуснатата и
изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза,
което при преценката му по реда на чл.202 ГПК въззивният съд намира, че следва
да бъде кредитирано, че делът на ответника за сградна инсталация, отопление на
имота и битово горещо водоснабдяване са били изчислени в съответствие с
правилата на действащата нормативна уредба –Наредба №16-334 от 06.04.2007 год.
за топлоснабдяването.
В този смисъл при установеното облигационно
правоотношение между страните и при съобразяване на действащата през процесния
период нормативна уредба, регламентираща начина и сроковете за заплащане на
стойността на доставената топлинна енергия, правилно първоинстанционният съд е
приел, че исковете за главници са основателни в една част /като са отчетени
данните за дължими изравнителни вноски с оглед заключението на вещото лице по
съдебно-счетоводната експертиза/. По горните съображения съдът намира, че ответникът дължи на ищцовото
дружество, сумата от 212.55 лева, представляваща стойността на потребена
топлинна енергия за периода м.07.2012 год. до м.04.2014 год. Постановеното
решение в частта, в която са били уважени предявените по реда на чл.422 ГПК
претенции следва да бъде потвърдено, като правилно и законосъобразно.
Неоснователен е и доводът на жалбоподателя относно
приложението на установената в разпоредбата на чл. 62 ЗЗП забрана за непоискани
доставки, поради следните съображения:
Съгласно задължителните за съдилищата разяснения,
дадени с Тълкувателно решение № 2/2016 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2016 год.,
ОСГК, за отношенията, възникващи при доставяне на топлинна енергия за битови
нужди в сграда – етажна собственост, се прилагат разпоредбите на Закона за
енергетиката, които не противоречат на чл. 62 вр. с § 1 от ДР на ЗЗП. Това е
така, защото непоискана е тази доставка, при която доставчикът предоставя
характеризиращата договора престация на потребител, без той да е изразил
съгласие за това. Именно поради това законът постановява, че непоръчаната от
потребителя доставка на централно отопление не поражда за потребителя
задължение за плащане – чл. 62, ал. 2 ЗЗП. Законодателното решение не е в
колизия, а е в унисон с уредбата на отношенията в топлоенергетиката към този
момент, защото чл. 133, ал. 2 ЗЕ /в редакция след изменението ДВ, бр. 30/2006
год./ изисква решение на общото събрание на етажните собственици за
присъединяването на сградата към топлопреносната мрежа. Потребителите на
топлинна енергия в сграда в режим на етажна собственост могат да имат различни
интереси, включително по въпроса да бъде ли сградата топлоснабдена. Принципът,
който законодателят е възприел при регламентирането на начина на избягване на
конфликти между етажните собственици е „решава мнозинството“. Затова при
доставката на централно отопление в сградите в режим на етажна собственост
искането за услугата се прави не от всеки отделен етажен собственик /той не би
могъл да получи енергията, без да ползва сградната инсталация като обща част/,
а от мнозинството етажни собственици, които по общо правило могат да вземат
решения дали и как да бъдат използвани общите части. Потребителят на услугата е
цялата етажна собственост, затова титулярът на права върху отделни обекти може
да откаже заплащането на доставено против волята му централно отопление в тези
обекти, но не може да откаже заплащането на отдадената от сградната инсталация
или от отоплителните уреди в общите части енергия при доставката на централно
отопление в сградата.
С оглед така дадените разрешения, въззивният съд
приема, че непоискана доставка на топлинна енергия в сграда в режим на етажна
собственост /включително за сградна инсталация и отопление на общите части/ е
налице тогава, когато е направено надлежно искане при условията на чл. 153, ал.
2 ЗЕ за прекратяване на топлоподаването до абонатната станция в сградата, но
въпреки това същото не е своевременно прекратено от топлопреносното дружество.
Отделно от това всеки собственик на индивидуален обект в сградата може по
споразумение с топлопреносното дружество да спре подаването на топлинна енергия
за отопление и битово горещо водоснабдяване на собствения си имот, като остане
потребител единствено на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация и
на енергия за общите части на сградата. В разглеждания случай нито се твърди,
нито се доказва наличието на искане за прекратяване на топлоподаването по реда
на чл. 153, ал. 2 ЗЕ. Няма и доказателства за спиране на топлоподаването в процесното
жилище – напротив, както вече бе посочено по-горе, установено е от заключението
по съдебно-техническата експертиза, както и от писмените доказателства по
делото, че топлинната енергия за имота през процесния период се е разпределяла
по данни от индивидуални разпределители, като не е била измерена, отчетена и
начислена ТЕ за отопление на имота. Следователно доставената през исковия
период топлинна енергия отдадена от сградна инсталация и ТЕ за БГВ не се явява
непоискана, респ. ответникът дължи нейната стойност.
На следващо място, доказано е въз основа на
заключението на вещото лице по съдебно-техническата експертиза и на
заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в първоинстанционното
производство съдебно-счетоводната експертиза, което следва да бъде кредитирано
/при преценката му по реда на чл. 202 ГПК/, че стойността на топлинната енергия
за периода от м.юли 2012 – м.април 2014 г. възлиза на сумата 212,55 лв. В
съответствие с нормата на чл. 155, ал. 1 ЗЕ първоинстанционният съд е съобразил
сбора от дължимите прогнозни вноски съгласно издадените от ищеца данъчни
фактури, към които са добавени сумите за доплащане съобразно изготвените
изравнителните сметки за отоплителните сезони, включени в горепосочения период
и съответно са приспаднати сумите за връщане на абоната.
Във връзка с останалите оплаквания във въззивната
жалба следва да се посочи, че по делото са събрани доказателства – изравнителни
сметки, талони за отчет на уреди за дялово разпределение и заключение на вещо
лице, въз основа които може да бъде извършената преценката, че извършените от
ищеца вписвания в счетоводните книги са достоверни.
В този смисъл при установеното облигационно
правоотношение между страните, при съобразяване на действащата през процесния
период нормативна уредба, регламентираща начина и сроковете за заплащане на
стойността на доставената топлинна енергия и услугата дялово разпределение,
обосновано и в правилно приложение на материалния закон, както и с оглед
диспозитивното начало в гражданския процес, законосъобразно първоинстанционният
съд е приел, че предявените искове са основателни за исковите периоди до
горепосочените размери, ведно със законната лихва върху главниците, считано от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по окончателното изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена
без уважение, а решението на СРС – потвърдено в обжалваната му част, като
правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора, в полза на жалбоподателя не
следва да бъдат присъждани разноски за настоящата инстанция.
В полза на въззиваемата страна, на основание чл.78,
ал.3 и ал.8 ГПК, следва да бъде присъдено възнаграждение за юрисконсулт в
размер на 85.00 лв.
С оглед на цената на иска въззивното решение не
подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3 ГПК, във вр. с чл.
69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Воден от гореизложеното, Софийският
градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 114148/09.05.2017 г. постановено по
гр.д.№ 16140/2016 г. по описа на СРС, 73 с-в.
ОСЪЖДА Д.В.Б., с ЕГН ********** и адрес ***, да заплати
на ищеца „Т.С.” ЕАД, ***, на основание чл.78, ал.3 и ал.8 ГПК сумата 85.00
лв.-разноски за възнаграждение за юрисконсулт за въззивната инстанция.
Решението
е постановено при участието на трето лице — помагач на ищеца - „Т.с.” ЕООД.
Настоящото решението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.