Р Е Ш
Е Н И Е №305
гр. Сливен, 23.10.2020г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,
гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и първи октомври през
две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРТИН
САНДУЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: М. БЛЕЦОВА
СТЕФКА
МИХАЙЛОВА
при секретаря Соня
Василева, като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр.д. №587
по описа за 2020год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството
е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба против Решение
№611/02.07.2020г. по гр.д.№4149/2019г. на Сливенски районен съд, с което е
осъдено „Брико-80” ЕООД, гр. Сливен да заплати на А.П.А., на основание чл.200,
ал.1 от КТ, сумата от 17000лв., представляваща обезщетение за неимуществени
вреди, изразяващи се в болки и страдания, получени вследствие на телесните
повреди, които са причинени в резултат на трудова злополука, настъпила на
10.01.2019г., ведно със законната лихва за забава, считано от датата на
увреждането – 10.01.2019г. /съгл. Решение за отстраняване на ЯФГ от
06.08.2020г./ до окончателното й изплащане. С решението са присъдени разноски
на ищеца в размер на 1510лв. и ответното дружество е осъдено да заплати по
сметка на СлРС държавна такса и разноски за вещо лице в общ размер на 980лв.
Въззивната жалба е подадена от ответника в
първоинстанционното производство - работодателя „Брико-80” ЕООД, гр. Сливен,
който обжалва първоинстанционното решение изцяло.
В жалбата си дружеството въззивник
посочва, че първоинстанционното решение е неправилно и незаконосъобразно,
постановено в противоречие с материалния закон. Посочва, че съдът не е
съобразил характера и степента на увреждането и продължителността на
физическото и душевно страдание и неправилно е приложил разпоредбата на чл.52
от ЗЗД. Като не е съобразил всички правнорелевантни обстоятелства, съдът е
завишил необосновано размерът на присъденото обезщетение за неимуществени
вреди, нарушил е принципа за справедливост и установената съдебна практика.
Прави анализ на установените по делото факти и на принципа на справедливост,
приложим при определяне размера на обезщетението. Заявява, че съдът е посочил
обстоятелствата, релевантни за определяне на обезщетението, но не е мотивирал в
достатъчна степен оценъчен извод за приноса им спрямо вида и обхвата на вредите
и неправилно ги е преценил. Счита, че съдът неправилно е ценил и бъдещи вреди,
които още не са настъпили. Съдът не е обсъдил противоречията в свидетелските
показания, не е коментирал показанията на свид. П. относно непровеждането на
предписаното медикаментозно лечение. Счита, че бавното възстановяване на ищеца
се дължи на неправилно проведено лечение. Съдът не отчел факта, че ищеца продължава
да работи при него на по-лека работа. С оглед изложеното, дружеството въззивник
моли въззивния съд да постанови решение, с което да отмени изцяло обжалваното
първоинстанционно решение и да постанови ново, с което да отхвърли исковата
претенция, евентуално да определи обезщетение в размер, съобразен със събраните
по делото доказателства.
С
въззивната жалба не са направени искания за събиране на доказателства пред
въззивната инстанция.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба,
отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, от насрещната страна –
ищеца в първоинстанционното производство А.П.А..
С отговора на въззивната
жалба, въззиваемият чрез пълномощника
адв. М., оспорва жалбата като неоснователна. Излага контрааргументи на посочените във въззивната
жалба съображения, като анализира фактическата обстановка. Посочва, че се касае
за тежко увреждане, съпроводено с интензивни болки и страдания и ограничения в
движението на крака повече от една година. Налице е изключително дълъг период
на възстановяване, 20% намалена работоспособност, противопоказания относно
тежка физическа работа, отстраняване от трудовия процес за 359 календарни дни и
дълъг период на зависимост от грижите и вниманието на близки и роднини. Поради
това счита, че определения размер на обезщетението е справедлив по смисъла на
чл.52 от ЗЗД. Моли съда да потвърди изцяло обжалваното първоинстанционно
решение, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направените
пред въззивната инстанция разноски.
С отговора на въззивната
жалба де са направени искания за събиране на доказателства във въззивната фаза
на производството.
В с.з. въззивникът „Брико-80” ЕООД, гр. Сливен, редовно призован, се представлява от
процесуален представител по пълномощие адв. Т. С.– Ш. от АК - Бургас, която поддържа подадената
въззивна жалба и моли за уважаването й. Претендира присъждане на направените по
делото разноски в размер на държавната такса за въззивно обжалване.
В с.з. въззиваемият А.П.А., редовно призован, не се явява, представлява се от
пълномощник адв.
М.М., която оспорва въззивната жалба на работодателя и поддържа подадения
отговор. Моли съда да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно.
Претендира присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски.
Въззивният
съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260
и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран
субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.
При извършване на служебна
проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че
обжалваното изцяло съдебно решение е валидно и допустимо.
При извършване на въззивния
контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение в
рамките на въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните
пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно.
Този състав на въззивния
съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и
кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272
от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.
Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в
обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, правилно е
дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищеца
накърнени права правна квалификация на предявения иск. Направил е доклад по делото, по който страните не са
направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита в
производството.
Сливенският районен съд е
бил сезиран с предявени при условията на обективно кумулативно съединяване
искове, както следва: иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди –
болки и страдания, в резултат на трудова злополука от 10.01.2019г., ведно със
законната лихва от увреждането до окончателното изплащане на сумата и иск за
заплащане на обезщетение за имуществени вреди, причинени от трудовата злополука
на 10.01.2019г., представляващи пропусната полза – разлика между полученото
обезщетение за временна неработоспособност и неполученото трудово
възнаграждение за периода 10.01.2019г. – 31.08.2019г., в размер на 880лв. Правното
основание на предявените искове е чл.200 от КТ и чл.86 от ЗЗД.
По отношение на втория
обективно съединен иск за заплащане на обезщетение за имуществени вреди,
страните са постигнали съдебна спогодба, одобрена от съда с протоколно
определение от проведено на 13.11.2019г. открито съдебно заседание и
производството по делото е прекратено в тази му част – относно иска за
имуществени вреди, като спогодено, с протоколно определение от 13.11.2019г.
Предмет на първоинстанционното
производство и с оглед въззивната жалба и на въззивното производство и иска за
заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, в резултат на трудовата злополука
от 10.01.2019г.
Съгласно разпоредбата на чл.200, ал.1 от КТ,
работодателят отговаря имуществено за вреди от трудова злополука или професионална
болест, които са причинили временна неработоспособност, трайно намалена
работоспособност 50 и над 50 на сто или смърт на работник или служител,
независимо от това дали орган на работодателя или негов работник или служител
има вина за настъпването им.
За успешното провеждане на иск с правно основание чл.
200 от КТ в тежест на ищеца е да докаже, че с ответника са се намирали към
момента на увреждането в трудови правоотношения, че самото увреждане представлява
трудова злополука, в резултат на което са настъпили вреди, характера на
вредите, както и причинната връзка между вредите и трудовата злополука.
Следва да се посочи, че
между страните не се спори, че същите към правнорелевантния период, а и към настоящия
момент, са се намирали в трудови правоотношение, както и че на 10.01.2019г. е
настъпила трудова злополука, установена по надлежния ред на КСО.
Не се спори и относно
увреждането на работника, настъпило в резултат на трудовата злополука – напречно
счупване на големия и малък пищяли на подбедрицата на десния крак, в близост до
границата между средната и долната трета, т.е. безспорна е и причинно
следствената връзка между увреждането и трудовата злополука.
Макар и пред
първоинстанционния съд да е бил спорен въпроса налице ли е съпричиняване от
страна на пострадалия, т.е. налице ли са основания за намаляване отговорността
на работодателя, то този въпрос не е въведен в предмета на въззивното обжалване
с въззивната жалба. Следва само да се посочи, че въззивният съд споделя извода
на районния съд за липса на проведено надлежно доказване на обстоятелствата
относно твърдяното съпричиняване от носещата доказателствената тежест страна.
Следва само да се посочи, че за разлика
от компенсацията по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, която не предпоставя вина на пострадалия
за съпричиняването на вредата, в трудовоправния режим прилагането на
компенсацията предпоставя виновно допринасяне на пострадалия за настъпването на
увреждането. При това, правнорелевантна е не всяка форма на вината, а само грубата небрежност. Актуалната
съдебна практика определя грубата небрежност като неполагане на дължимата
грижа, каквато и най-небрежният човек би положил в подобна обстановка. Приема се, че такава е налице когато пострадалият работник
е извършвал работата си при липса на елементарно старание и внимание, в
нарушение и пренебрегване на основни технологични правила и изисквания за
безопасност. Преценката за положената грижа е в зависимост от конкретните
обстоятелства, при които е настъпила злополуката, от поведението на работника,
съпоставено с доказателствата как е следвало да процедира и в резултат на кои
негови действия е настъпила вредата. Установяването на тези обстоятелства е в
доказателствена тежест на ответника, който възразява за принос от страна на
пострадалия. Според въззивният съд не е налице пълно и пряко доказване
на обстоятелствата, визирани в разпоредбата на чл.201, ал.2 от КТ – допринасяне
от страна на А. за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност,
поради което не е налице основание за намаляване отговорността на работодателя
при обезщетяване на вредите, настъпили в резултат на злополуката и възражението на работодателя е неоснователно.
Спорния въпрос, въведен с
въззивната жалба, е свързан с определяне на справедливия паричен еквивалент на претърпените
от ищеца - работник неимуществени вреди от трудовата злополука. Въззивникът –
работодател счита, че не е спазен принципа на справедливост по чл.52 от ЗЗД,
като не са съобразени характера и степента на увреждането и продължителността
на страданието, поради което и присъдения размер е необосновано завишен. Тези
оплаквания въззивният съд намира за неоснователни.
Обезщетението за неимуществените вреди се определя от
съда по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД. Във всеки отделен
случай размерът му следва да се определя съобразно претърпените телесни увреждания
– характер, брой, отражението им върху здравето на увреденото лице, годността
на увредения за нормален живот, продължителността на страданието във времето.
Целта на законовата разпоредба е да се репарират в относително пълен обем
претърпените болки, страдания и неудобства, които с оглед характера си, са
трудно оценими.
Въззивният съд, при
определяне размера на обезщетението на неимуществени вреди по отношение на
увреждането, настъпило в резултат на трудовата злополука - напречно счупване на
големия и малък пищяли на подбедрицата на десния крак, в близост до границата
между средната и долната трета, споделя напълно правните изводи на районния съд
в тази насока.
Въззивният съд прецени, че с въпросното увреждане, резултат от
трудовата злополука, на А.А. е причинена средна телесна повреда.
Съдът взе предвид възрастта на ищеца /39-годишен/ към момента
на злополуката; интензитета и продължителността на търпените болки, страдания и
неудобства. В случая следва да се има предвид установеното обстоятелство, че
при ищеца е било налице забавено костно срастване на големия пищял на десния
крак. Едва на 24.02.2020г. специалиста ортопед-травматолог е констатирал
достатъчно костно срастване, образуване на достатъчен костен калус. При ищеца
безспорно е налице процес на забавено срастване, което е удължило значително
пълният възстановителен период до 12-13 месеца /обичайния такъв е за 6-7
месеца/. Към момента на прегледа от страна на вещото лице /м.май 2020г./ е
констатиран неболезнен оток на меките тъкани в областта на подбедрицата на
десния крак, като при по-големи физически натоварвания А. изпитва лека до
умерена тъпа Болезненост в мястото на фрактурата.
Във връзка с възраженията на въззивника, че забавения
процес на възстановяване се дължи на неприлагане от негова страна на предписана
терапия през указания срок, следва да се отбележи, че това възражение е
недоказано. Няма данни по делото, това не се установява от заключението на
съдебно-медицинската експертиза, изписани ли са и какви медикаменти, в т.ч. има
ли такива за подпомагане на костообразуването, за какъв период от време
евентуално е предписана терапията. Вещото лице е отговорило в съдебно заседание
принципно на въпрос за възможността на такова лечение, но не и че е приложено.
Няма данни приема, респ. нарушенията в него как са се отразили на
възстановяването на ищеца. Поради това съдът намира, че възражението е
неоснователно и не следва да се има предвид при определяне размера на
обезщетението за претърпени неимуществени вреди.
Съдът взе предвид е изпитваните от ищеца по време на
възстановителния процес болки и страдания - първоначални много силни болки,
постепенно намаляващи, като около година след инцидента болката е умерена, към
момента от слаба до умерена при по-продължително физическо натоварване;
обездвижването на крака /около 2 -3 месеца с гипс/, невъзможността да ходи и да
се обслужва сам дълъг период от време, трудното придвижване с патерици,
продължило 1 година; продължително раздвижване на крака и дълъг период на
пазене, липса на натоварване /12-13 месеца до формиране на достатъчен калус/ . Съдът
отчита, че за продължителен период от време, А. е бил напълно лишен от
възможност да извършва каквато и да е дейност, не е можел да се придвижва
свободно, налагало се е първоначално постоянно, а след това продължително
прекарване в легнало положение, поради необходимостта да не натоварва крака; не
можел сам да се грижи за личната си хигиена, да се облича и съблича, като
разчитал на помощта на съпругата и родителите си. Съдът взе предвид факта, че и
началния рехабилитационен период е свързан с изпитването на значителни болки
при движения на засегнатия крайник.
Следва да се отчете факта, че едва 13 месеца след
злополуката А. е насочен към рехабилитация и към трудоустрояване на работа с
по-малко натоварване. С ЕР на ТЕЛК – Сливен №357/23.01.2020г. му е определена
20% трайно намалена работоспособност за срок от 3 години, като са посочени като
противопоказания тежък физически труд, свързан със статични и динамични
претоварвания на десния долен крайник.
Съобразявайки
всички тези обстоятелства, оказващи влияние при определяне на дължимото обезщетение, съдът
намира, че справедливия паричен еквивалент на причинените в резултат на
средната телесна повреда увреждания - неимуществени вреди, възлиза на сумата от
17000лв. Този размер съдът съобрази и с обществено-икономическите отношения към момента на деликта.
Във връзка с оплакванията във въззивна жалба относно недопустимо
обезщетяването на бъдещи вреди, следва да се посочи, че такива не са взети
предвид от първоинстанционния съд и такова недопустимо произнасяне не е налице.
Настоящата инстанция при определяне размера на обезщетението взе предвид, както
е посочено по-горе, всички претърпени до момента вреди – болки и страдания от
увреждането, в резултат на трудовата злополука, но не и хипотетични бъдещи
такива.
Претендираното обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху главницата следва да се присъди считано от датата на
увреждането, на основание чл.86, вр. с чл.84, ал.3 от ЗЗД.
Щом като районният съд е
достигнал до същите крайните правни изводи, въззивната жалба се явява
неоснователна, а атакуваният съдебен акт следва да бъде потвърден, като
правилен и законосъобразен.
С оглед изхода на спора,
правилно районният съд е присъдил на ищеца
направените от него в първоинстанционното производство разноски.
Правилно, на основание
чл.78, ал.6 от ГПК ответника е осъден да заплати в полза на съдебната власт
съответната държавна такса и разноски за вещо лице.
По отношение на разноските,
направени във въззивната фаза на производството:
С оглед изхода на
въззивното обжалване – неоснователността на подадената въззивна жалба,
дружеството въззивник следва да понесе своите разноски, така, както ги е
направило и да заплати на въззиваемия сторените от него разноски за заплатено
адвокатско възнаграждение в доказания размер от 1020лв.
Ръководен от гореизложеното
съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно Решение №611 от 02.07.2020г., постановено по гр.д. №4149/2019г.
по описа на Сливенски районен съд, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА „БРИКО-80” ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. Сливен, ул. „Славянска“ №8А,
офис №5 да заплати на А.П.А. с ЕГН ********** *** сумата от 1020 /хиляда и двадесет/ лева, представляваща
направените пред въззивната инстанция разноски.
Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на Република
България в едномесечен срок от връчването му на страните при условията на
чл.280, ал.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.