РЕШЕНИЕ
№
………, 22 февруари 2018г., гр.София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Търговско отделение, VI-10
състав, на шести февруари през две хиляди и осемнадесета година, в публичното
заседание при закрити врата в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : НИКОЛАЙ
ЕНЧЕВ
секретар Анелия Груева,
като разгледа докладваното от съдия Енчев т.д. 1641 по описа за 2017г. и за да
се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са обективно съединени искове
по чл.79 от ЗЗД във вр. с чл. 61 от Закона за подземните богатства и чл.92 от ЗЗД.
Ищецът Д., представлявана от М.на Е.,
твърди, че на 30.05.2011г. на ответника е била разрешена концесия за добив на
строителни материали и е сключен концесионен договор, в сила от 19.12.2011г., в
който са уговорени минимални размери и срокове за плащане на концесионните
възнаграждения. Твърди, че според договора дължимото възнаграждение е следвало
да се определя на базата на действително добитите количества строителни
материали, които концесионерът е следвало да представя на шестмесечие.
Поддържа, че за първите и вторите шестмесечия на календарните 2014, 2015 и
2016г. ответникът е представил съответните дължими отчети, но не е заплатил
дължимото възнаграждение от 9 108лв. за шестмесечие. Предявява искове за
осъждане на ответника да заплати дължимото възнаграждение за посочените периоди
в общ размер 54 648лв., както и ДДС върху него в размер 10 929,60лв. Претендира
освен това и договорената в чл.33 от концесионния договор лихва за забава върху
дължимите възнаграждения в общ размер 9
819,27лв. считано от 31.07.2014г. до
21.04.2017г., подробно уточнена в молба от 31.05.2017г. Претендира освен това
законна лихва върху главницата и разноски.
Ответникът „И.“ ЕООД оспорва изцяло
исковете. Не оспорва сключването на договор за концесия и влизането му в сила на
19.12.2011г., но твърди, че договорът поражда действие и добивът на подземни
богатства става възможен след положително решение по оценка на въздействието на
околната среда, каквото произнасяне от
компетентния държавен орган и до момента няма. Твърди, че посочената липса на
решение представлява непреодолима сила, която е пречка за изпълнение на
договора и поради която не се дължи и концесионното възнаграждение, доколкото
то се основава на реално добитите количества строителни материали. В допълнение
поддържа и, че с писмо на М.на И.от 13.03.2014г. Д. е спряла действието на
концесията на основание чл.68, ал.1 от ЗПБ и за периода на спирането, продължаващо
и понастоящем, ответникът няма право да осъществява дейността по концесионния
договор, но не дължи и възнаграждения. Смята, че поради липса на задължения за
главницата, не се дължат и лихва за забава. Претендира разноски.
Във връзка с възраженията на
ответника ищецът поддържа, че концесионното възнаграждение се дължи, независимо
дали се осъществява добив на строителни материали и че не са налице изрично
предвидените в закона хипотези, при които не се дължи плащане на такова
възнаграждение. Поддържа, че липсата на решение по оценка на въздействието на
околната среда също не е пречка за плащане на възнаграждението.
Съдът, след преценка на представените
доказателства и становищата на страните намира за установени следните факти от
значение за решаване на спора:
С договор от 16.11.2011г. Министерският
съвет, представляван от М.на И., Е. и Т., е предоставил на ответника „И.“ ЕООД
концесия за добив с предмет експлоатация
на подземни богатства – строителни ни материали (пясък и чакъл) от находище „*****“,
участъци „Северен“ и „Южен“, в землището на с.*****. Уговорено е добива да се
извършва със средства и на риск на концесионера. Страните са се съгласили
добивът на подземните богатства да започне след влизане в сила на положително
решение по оценка на въздействието върху околната среда (ОВОС) или след решение
да не се извършва такова на инвестиционното предложение за добив. Сред
задълженията, които ответникът като концесионер е поел по договора, се включва
и това да предоставя 6-месечни отчети за действително добитите и продадени
количества пясък и чакъл. Страните са договорили и начин на определяне на дължимото
концесионно възнаграждение, към което се добавя ДДС, определяно на 6-месечие на
базата на добитите материали, като са се съгласили възнаграждението да се плаща
на 6-месечни вноски със срок за плащане 30-то число на месеца следващ отчетния период. Отчетните
периоди са били фиксирани на 1 януари - 30 юни и 1 юли – 31 декември.
Постигнато е съгласие при неизпълнение на задължението за плащане на
концесионно възнаграждение да се дължи и законната лихва. Освен това страните
са се съгласили при наличие на непреодолима сила, поради която една от страните
не може да изпълнява своите задължения по договора, тя да уведоми писмено другата в 30-дневен
срок, като представи и писмени доказателства, както и че докато трае
непреодолимата сила изпълнението на договора или на съответните засегнати от
нея задължения на страните се спира. Предвидено е освен това право на
концедентът да спре действието на договора, когато концесионерът нарушава
действащото законодателство или договора.
Безспорно е между страните, че договорът
е влязъл в сила на 19.12.2011г., когато издадената в полза на ответника банкова
гаранция е била представена с писмо пред Министерството на И., Е. и Т..
С писма, получени от М.на И., Е. и Т. на
15.01.2013г., 26.02.2013г. и 1.04.2013г. ответникът е уведомил, че все още няма
положително решение по ОВОС, поради
което не е в състояние да започне изпълнение по договора. В последното писмо
ответникът е квалифицирал посоченото обстоятелство като непреодолимо. С писма
от 15.01.2014г. и 30.01.2014г. до М.на И.и Е. ответникът е уведомил отново за
липсата на положително решение по ОВОС и е предложил спиране на действието на
концесионния договор на основание описаната по-горе клауза относно непреодолима
сила.
В отговор на посочените писма ответникът
е бил уведомен писмено с няколко писма, че не е предоставил информация за
предприети от негова страна действия по иницииране на оценка по
ОВОС, че дължи заплащане на концесионно възнаграждение в минимален
размер според договора и че не изпълнява свои задължения по договора. По повод
искането на ответника за спиране на договора
с писмо от 6.03.2014г. той е бил уведомен, че договорът е влязъл в сила
на 19.12.2011г., но че ответникът е в неизпълнение на задълженията си по него.
С писмо от 12.03.2014г. министърът на И.и
Е. е спрял действието на договора на основание чл.68, ал.1 от ЗПБ поради
неизпълнение на многобройни задължения на концесионера по договора, сред които
задълженията да инициира и проведе процедура по ОВОС и да плаща концесионно възнаграждение.
На 11.07.2014г.; 14.01.2015г.;
15.07.2015г; 13.01.2016г.; 12.07.2016г. и 5.01.2017г. концесионерът е
предоставял писмени отчети за дейността си, в които е удостоверявал липса на
добив на подземни богатства и, съгласно клаузите на договора, е начислявал
минимално дължимо концесионно възнаграждение от 9 108лв. без ДДС или 10 929,60 лв.
с ДДС.
Ответникът не оспорва факта, че не е
плащал договореното концесионно възнаграждение.
Действия по провеждане на процедура по
ОВОС на добива на подземни богатства не
са предприемани и такава процедура не е провеждана.
При тези обстоятелства съдът намира от
правна страна следното:
Предоставянето на концесия за ползване
на подземни богатства се урежда с императивни норми, които са наложителни с
оглед обстоятелството, че подземните богатства са изключителна държавна
собственост и ползването й следва да бъде предоставено при ясни и отнапред
определени стриктни правила. По тази причини и сключването на договори за
предоставяне на концесия е уредено с императивни норми (аргумент от глава IV на
ЗПБ), включително и нормите относно определяне на дължимото концесионно плащане
имат императивен характер. Като се има предвид, че това плащане представлява насрещната престация за даденото
разрешение за ползване на обект на изключителна държавна собственост, не е
възможно да се уговорят права и задължения относно концесионното плащане, които
да не съответстват на установеното в нормативната уредба относно принципите и
начините на определяне на плащането.
Нормативната уредба относно определяне
на концесионното плащане, приложима в разглеждания случай, освен разпоредбите
на ЗПБ и в частност чл.61 от него, включва също и Наредба за принципите и
методиката за определяне на концесионното възнаграждение за добив на подземни
богатства по реда на закона за подземните богатства и издадената въз основа на
нея методика. Разглежданата Наредба е приета с Постановление на Министерски
съвет № 127 от 21 юни 1999г. на основание законодателната делегация в чл. 61,
ал.2 от ЗПБ.
Тълкуването на нормите на ЗПБ и на
цитираната Наредба води до извода, че
концесионното плащане представлява възнаграждение за добив на подземни
богатства и се дължи когато и доколкото концесионерът реално осъществява такъв
добив. Нормата на чл.61, ал.5 от ЗПБ,
предвиждаща, че концесионното възнаграждение се дължи независимо от крайния
финансов резултат на концесионера, която е възпроизведена и в чл.6, ал.1 от
Наредбата, следва да се тълкува в смисъл, че при осъществен добив на подземни
богатства концесионерът дължи заплащане на уговореното концесионно
възнаграждение независимо от това дали реализира някакви приходи от добитото
количество и независимо от изменения в пазарните цени на добитите подземни
богатства. Разглежданата норма обаче не може да се тълкува като задължаваща
концесионера да плаща възнаграждение и тогава, когато реален добив на подземни
богатства няма. Горният извод се основана на изяснения характер на
концесионното плащане като насрещна престация срещу реалното използване на
подземни богатства и на съвместното тълкуване на разпоредбите на чл.1 - чл.5 и
чл.7 от цитираната Наредба. Така чл.1 и чл.5 от Наредбата пряко обвързват
концесионното възнаграждение с добива, а чл.2 изрично го определя като цената,
която концесионерът заплаща за предоставеното му право на експлоатация на
подземни богатства чрез добив от съответното находище. Чл.3 и чл.4 от същата
наредба обвързват определянето на възнаграждението от икономическата изгода,
която концесионерът би получил от ползването на подземните богатства и това
обуславяне на възнаграждението от икономическата изгода показва пряката му
обвързаност от реален добив на подземни богатства. В допълнение, чл.7 предвижда
заплащане на възнаграждението за добитите от концесионера подземни богатства за
съответния период. Анализът на цитираните норми от Наредбата показват
еднозначно пряката обвързаност на задължението за концесионно възнаграждение с реален
добив на подземни богатства и водят до извод, че такова задължение не се дължи,
когато добив не е осъществен по обективни причини. С оглед така установения
смисъл на правните норми, уреждащи концесионното възнаграждение, уговорката
относно възнаграждението в договора между страните не може да се тълкува като
въвеждаща задължение за концесионера да заплаща такова възнаграждение
независимо от реално осъществен добив, както поддържа ищеца.
По делото е безспорно, че ответникът не
е започнал и не е осъществявал реален добив на подземни богатства по силата на
договора за концесия и че това състояние е продължило през целия исков период,
обхващащ 2014, 2015 и 2016г. Съгласно действащото законодателство и според
изричната воля на страните условие за започване и осъществяване на добив на
подземни богатства е наличието на положителна ОВОС или решение да не се
извършва такава. Липсата на надлежна положителна оценка за ОВОС се явява
обективна пречка за ответника да извършва такъв добив и съответно за него не
възниква задължение да заплаща концесионното възнаграждение. От събраните
доказателства не може да се направи обоснован извод, че ответникът е попречил
за настъпване на условието за започване на добив за подземни богатства. Това е
така, защото от съдържанието да договора не може да се извлече задължение на
ответника да инициира процедура по ОВОС, нито може да се приеме, че ответникът
има качеството „възложител на инвестиционно предложение" по смисъла на §1,
т.20 от Закона за опазване на околната среда и на целия ЗООС, както и по
смисъла на Закона за биологичното разнообразие. Този извод се налага от
обстоятелството, че нито от основните, нито от допълнителните задължения на
концесионера по договора следва правната възможност или задължение за ответника
да инициира или да кандидатства за одобряване на инвестиционно предложение. Независимо
че в писмото на министърът на И.и Е. от 12.03.2014г., с което е спряно
действието на договора, е посочено като основание за спиране и неизпълнение на
задължение на ответника да инициира процедура по ОВОС, такова задължение не произтича
от разпоредбите на договора между страните
В
допълнение, за исковия период друга такава обективна пречка да реален добив на
подземни богатства се явява спирането на действието на договора за концесия от
страна на ищеца. Доколко това спиране е законосъобразно, е извън предмета на
настоящото дело, поради което съдът следва да зачете последиците от упражненото
от ищеца право да преустанови временно действието на договора. Следователно,
ответникът не е бил в състояние да добива подземни богатства на основание на
договора по причини, които са извън неговия контрол. Тези причини не
представляват непреодолима сила, както поддържа ответника, доколкото са
предвидими по своя характер и страните по договора са били наясно с
възможността те да настъпят още при сключването на договора, но също имат за
последица липсата на вина у ответника за това, че не е започнал добив на подземни
богатства.
Доколкото концесионното възнаграждение
представлява насрещна престация за осъществен реален добив на подземни
богатства, в случая за ответника такова задължение не е възникнало, независимо
от подадените от него 6-месечни отчети за исковия период. Следователно, ищецът
не притежава претендираните главно вземане за
концесионно възнаграждение и акцесорно вземане за неустойка за забава в
размер на законната лихва. Затова предявените искове следва да бъдат
отхвърлени.
При този изход на спора ответникът има
право да претендира разноски за производството на основание чл.78, ал.3 от ГПК.
Претенцията на ответника е за възстановяване на суми, платени за държавна такса
за издадено удостоверение и за адвокатско възнаграждение. На възстановяване на посоченото
основание подлежат само разноски, които са реално извършени. В случая се
доказва извършването от ответника на разходи за държавна такса, но липсват
доказателства претендираното адвокатско възнаграждение да е договорено и да е
платено. Съгласно задължителното тълкуване, дадено в т.1 на Тълкувателно
решение № 6/2012г. от 6.11.2013г. по
г.д. 6/29012г. на ОСГТК на ВКС, присъждане на разноски не е възможно, когато не
се доказва реалното им плащане. По тези
причини на страната следва да се присъдят само разноски за платената държавна
такса.
Мотивиран от горното, Софийски градски
съд
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ исковете по чл.79 от ЗЗД във
вр. с чл. 61 от Закона за подземните богатства и чл.92 от ЗЗД, предявени от Д.,
представлявана от М.на Е., съд.
адрес ***, срещу „И.“ ЕООД, ***, за присъждане на сумите: 54 648 лв.
концесионно възнаграждение по договор за концесия от 16.11.2011г. за първото и
второто шестмесечия на 2014, 2015 и 2016г.; 10 929,60лв., представляващи ДДС
върху посоченото възнаграждение, както и лихва за забава върху посоченото
възнаграждение в общ размер 9 819,27лв. считано от 31.07.2014г. до 21.04.2017г.
ОСЪЖДА Д., представлявана от М.на Е.,
съд. адрес ***, да заплати на „И.“ ЕООД, ***, на основание чл.78, ал.3 от ГПК
сумата 5 лв. разноски за производството.
Решението може да се обжалва с въззивна
жалба пред Софийски апелативен съд в 2-седмичен срок от връчването му на
страните.
Съдия: