РЕШЕНИЕ
гр. В., 26.03.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Врачанският районен
съд, втори граждански състав, в публичното заседание на 12 март две хиляди двадесет и първа год., в състав:
Районен съдия:
НЕДЕЛИН ЙОРДАНОВ
При секретаря В.А.като
разгледа докладваното от СЪДИЯТА гр. дело N`1251 по описа за 2020 год. и за да
се произнесе взе предвид следното:
Предявена е за
установяване размер на парично вземане по заповед за изпълнение, издадена по
ч.гр.дело № 4965/2019г. на ВРС искова молба от ”АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, гр.С.против Ц.М.Д. *** за признаване за установено, че ответника
дължи на ищеца сумата 543.02 лева, представляваща главница по договор
за заем № 3024798, сключен на 28.08.2017г.
с „Изи Асет Мениджмънт” АД и договор за
прехвърляне на вземания /цесия/ от 03.05.2019г. и Приложение №1 от 03.05.2019г.; сумата 56.74 лв.
договорна лихва за периода от 26.03.2018г.
до 23.08.2018г.; 418.68 лв. неустойка за периода 26.03.2018г.
до 23.08.2018г.; 36.00 лв. такса разходи; 81.08 лв. обезщетение за забава от 26.03.2018г.
до подаване на заявлението в съда; ведно със законната лихва върху
главницата, считано от подаване на заявлението до
окончателното изплащането на задължението. Ищецът твърди, че с
договор за цесия и Приложение №1 към същия е придобил вземането на кредитора по
договор
за заем № 3024798, сключен на 28.08.2017г.
с ответника, с което обуславя правния си интерес и
процесуалноправната си и материална легитимация да претендира изпълнение на
задължението за плащане от ответника. Поддържа, че последният е неизправна
страна по договора и дължи претендираните суми.
Исковете са с правно
основание чл.422 вр. чл.410 ГПК и чл.79 ЗЗД и са процесуално допустими.
В срока и по реда на
чл.131 ГПК ответникът, чрез назначения му особен представител адв.К.К.,
представя писмен отговор, с който оспорва исковете и обстоятелствата, на които
се позовава ищеца. Развива доводи за недопустимост на исковете, поради
нередовност на подаденото заявление по чл.410 от ГПК. Счита, че ответницата не
е запозната с Преддоговорна информация под формата на Стандартен европейски
формуляр. Оспорва основанието за претендиране на главница и нейния размер, като
недоказани. Прави възражения за наличие на неравноправни клаузи, които не са
индивидуално уговорени по чл.146, ал.2 от ЗЗП, като се позовава и на
противоречие с добрите нрави на клаузите от договора, касаещи годишния лихвен
процент, неустойката и възнаградителната лихва. Освен това навежда и доводи за
нищожност на уговорения процент на договорна лихва, както и на таксата разходи
и неустойка. Прави възражение за прихващане на недължимо платени суми от общо
556.50 лева-включващи договорна лихва, неустойка и лихва за забава, както и
възражение за изтекла погасителна давност на исковите претенции.
За да се произнесе по основателността на исковете, районният съд направи
преценка на доказателствата по делото поотделно и в тяхната съвкупност, взе
предвид становищата на страните и прие за установени следните обстоятелства:
По
ч.гр.д. № 4965/2019г. на Районен съд-В. на 12.12.2019 г. е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, с която е разпоредено Ц.М.Д., с ЕГН ********** да заплати на кредитора „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, сумата от 543,02 лв. главница, дължима по договор за паричен
заем от 28.08.2017 г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, вземанията по който
са прехвърлени на заявителя на 31.01.2017 г. с договор за прехвърляне на парични
задължения (цесия); 56,74 лв. договорна лихва от 26.03.2018 г. до 23.08.2018
г.; 36,00 лв. такси; 418,68 лв. неустойка за неизпълнение на задължение от
26.03.2018 г. до 23.08.2018 г.; 81,08 лв. обезщетение за забава от 26.03.2018
г. до 10.12.2019 г.; законната лихва върху главницата, считано от 10.12.2019 г.
до изплащането на главницата; разноските по делото – 25,00 лв. държавна такса и
50,00 лв. юрисконсултско възнаграждение, определено от съда по реда на чл. 78,
ал. 8 ГПК, вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП, вр. чл. 26 НЗПП.
С разпореждане по същото ч. гр. дело, съдът е указал на
заявителя, настоящ ищец, че може да предяви иск относно вземането си в
едномесечен срок от уведомяването. В указания му срок ищецът е предявил
настоящия иск.
На 28.08.2017 г. между
„Изи Асет Мениджмънт“ АД и ответникът е бил сключен договор за паричен заем
№3024798, по силата на който е
предоставен кредит в размер на 1000 лв., с фиксиран годишен лихвен процент 35 % и общ размер на всички плащания
1199.52 лв., ГПР 41.87%, със срок на заема 12 месеца.
В чл.4,
ал.1 от договора ответникът се е задължил в 3-дневен срок от сключване на
договора да предостави на „Изи Асет Мениджмънт“АД едно от следните обезпечения
- две физически лица - поръчители, всяко от които да има нетен размер на осигурителния
доход над 1 000,00 лв., да работи по безсрочен трудов договор; да не е
заемател или поръчител по договор за заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“АД,
да няма неплатени осигуровки за последните две години, да няма задължения към
други банкови и финансови институции или ако има кредитната му история в ЦКР за
период от една година назад да е със статус не по лош от „Редовен“ или да
представи банкова гаранция с бенефициер-заемателя за сумата по заема с
валидност до 30 дни от срока за плащане на задълженията по договора. Не
представянето на обезпечението страните са скрепили със санкция за длъжника -
неустойка в размер на 897,36 лв., която се заплаща към всяка погасителна вноска
в размер на 74,78 лв.
Между „Изи
Асет Мениджмънт“ АД и „Агенция за контрол на просрочени вземания“ ООД е
постигнато съгласие за сключване на договор за продажба и прехвърляне на вземания
от 30.01.2017 г., по силата на който първият се е задължал да прехвърли на
втория ликвидни и изискуеми вземания, произхождащи от договори за заем по
смисъла на ЗЗД и ТЗ и договори за потребителски кредити по смисъла на ЗПК,
които същият е отпуснал на свои клиенти
като вземанията са индивдиуализирани в приложение № 1.
В
потвърждение за сключена цесия на основание чл. 99, ал.3 ЗЗД „Изи Асет Мениджмънт“
АД е потвърдил извършеното прехвърляне на вземания на „Агенция за контрол на
просрочени вземания“ ООД съгласно договор за цесия от 30.01.2017 г.
С договор
за продажба и прехвърляне на вземания/цесия/ от 03.05.2019 г., Агенция за
контрол на просрочени вземания ЕООД е прехвърлило на Агенция за събиране на
вземания“ ООД всички вземания, произхождащи от договори за заем по смисъла на
ЗЗД и ТЗ, от договори за потребителски кредити по смисъла на ЗПК, както и
договори за паричен заем по реда на Закона за предоставяне на финансови услуги
от разстояние, които продавачът е придобил от банки и небанкови финансови
институции като вземанията ще са индивдиуализирани в приложение № 1.
В
потвърждение за сключена цесия на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД Агенция за контрол
на просрочени вземания ЕООД е потвърдил извършеното прехвърляне на вземания на
„Агенция за събиране на вземания“ ООД съгласно договор за цесия от 03.05.2019
г.
„Изи Асет Мениджмънт“ АД е овластило Агенция
за контрол на просрочени вземания ЕООД с правата да уведоми всички длъжници по
всички вземания на дружеството, прехвърлени с договор продажба, сключен на
30.01.2017 г. между „Изи Асет Мениджмънт“ АД.
На
03.05.2019 г. Агенция за контрол на просрочени вземания ЕООД е упълномощило
Агенция за събиране на вземания“ ООД с правата да уведоми всички длъжници по
всички вземания на дружеството, прехвърлени с договор продажба, сключен на
03.05.2019 г. между „Изи Асет Мениджмънт“ АД.
В
препис извлечение от приложение № 1/03.05.2019 г. към договора за продажба на
вземания е включено и задължението на ответника Ц.Д. по договор за паричен
заем, сключен на 28.08.2017г.
На
14.05.2019 г.„Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД чрез „Изи Асет
Мениджмънт“ АД е изпратило уведомление до ответника, че „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ ЕООД е прехвърлило на Агенция за събиране на вземания“
ООД изцяло вземането си по кредитния договор №3024798, придобито с договор за
цесия с „Изи Асет Мениджмънт“ АД. Посочено е, че към 14.05.2019 г. задълженията
възлизат на 1105.65 лв., като ответницата е поканена да ги заплати в 5-дневен
срок от получаването на поканата на посочена сметка. Няма данни писмото да е връчено.
Според
заключението на назначената и приета по делото съдебно-счетоводна експертиза се
установява, че по договор за заем
№3024798, сключен на 28.08.2017 г. на 18.09.2017 г. е направено плащане в
размер на 175.00лв., на 18.10.2017 г. е направено плащане в размер на
175.00лв., на 18.12.2017 г. е направено плащане в размер на 273.28 лв., на
18.01.2018 г. е направено плащане в размер на 156.16 лв. и на 23.03.2018 г. е
направено плащане в размер на 299.00лв. С извършените плащания са погасени
задължения по пера, както следва:плащане по главница-456.98лв., платена
договорна лихва-142.78лв. и платена неустойка-478.68 лв.
Непогасения остатък от задължението по погасителния
план по кредитния договор е:главница-543.02лв., договорна лихва-56.74 лв. и
неустойка-418.68 лв.
При така установеното от фактическа страна се
налагат следните правни изводи:
За да бъде
успешно доказването на исковата претенция, ищецът следва да докаже качеството
си на кредитор; наличие на валиден цесионен договор, от който произтича
вземането му; основанието на вземането; факта, че длъжникът е уведомен за
извършената цесия по надлежен ред, предвиден в закона; наличието на
съществуващо валидно правоотношение между ответника и цедента, породено от
договор за предоставяне на кредит; че
праводателят на ищеца е изправна страна по договора, т.е. че е изпълнил точно
задълженията си по предоставяне на услугите, предмет на договора; както и, че
ответникът е в забава и периода на забавата.
На първо място ищецът доказа своята материална
и процесуална легитимация в процеса. Същият сочи, че активната му легитимация
произтича от сключен договор за цесия на 03.05.2019г. между него и „Агенция за
контрол на просрочени задължения“ ЕООД, като първоначално вземането по
кредитния договор е прехвърлено от „Изи Асет Мениджмънт“ АД на Агенция за
контрол на просрочени задължения“ ЕООД. Приложено е и
подписано Приложение към договора за цесия, по силата на който са
прехвърлени вземания, сред които и процесното вземане. Въз основа на цесионния
договор, ищецът встъпва в правоотношението, сключено между цедента и
кредитополучателя и го придобива такова, каквото е към момента на извършване на
цесията. От този момент цесионера придобива правата и задълженията по кредитния
договор. Този договор има правопораждащо действие спрямо претендираните от
ищеца права по кредитния договор и го легитимира като носител на правото на
претенция за изпълнение на облигационното отношение, сключено с
кредитополучателя.
Съгласно
чл. 99, ал.1 от ЗЗД, кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако
законът, договорът или естеството на вземането не допускат това. Съгласно ал.2
на чл. 99 от ЗЗД, прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с
привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително с
изтеклите лихви, ако не е уговорено противното. Съгласно ал.3 на тази
разпоредба, предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето и
да предаде на новия кредитор намиращите се у него документи, които установяват
вземането, както и да му потвърди писмено станалото прехвърляне.
Видно от приетите по делото доказателства цедентът е изпратил на ответника
уведомление по чл.99, ал. 3 ЗЗД за извършената цесия на посочения в договора за
кредит адрес, което няма данни да е връчено.
В случая
следва да бъде посочено, че съгласно последователната съдебна практика с
получаването на препис от исковата молба с приложените към нея доказателства,
включително и уведомлението, се приема, че ответника е валидно уведомен за
цесиите /в този смисъл Решение № 3 от 16.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1711/2013
г., I т. о., ТК,; Решение № 123 от 24.06.2009г. на ВКС по т. д. № 12/2009г., II
т. о., ТК, Решение № 78 от 09.07.2014г. на ВКС по т. д. № 2352/2013г., II т.
о., ТК и мн.др./. От изложеното следва, че ищецът е материално легитимиран да
претендира изпълнение на задълженията от длъжника, а с получената искова молба
ведно с уведомлението за извършената цесия на вземането, ответницата се счита
за запозната с промяната на кредитора по кредитния договор.
Установено
е, че между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и ответника е
сключен на 28.08.2017г. договор за паричен заем №3024798, по силата на който бил предоставен кредит в размер на 1000 лв.
Договорът е подписан от договарящите страни и не е оспорен от ответника.
Няма спор, че ответника е усвоил сумата
1000.00 лв. Установи се от експертното счетоводно заключение, че след усвояване
на сумата по кредита ответника не е извършил цялостно плащане за погасяване на
претендираното задължение за главница по договора, предмет на исковия процес.
При тези данни с оглед експертното счетоводно
заключение и при липсата на заплащане на дължимата главница и установената
забава в плащанията съдът намира, че ответницата дължи сумата от 543.02 лева
главница по договор за паричен заем, сключен на 28.08.2017г. с „Изи Асет
Мениджмънт” АД.
По отношение на исковата
претенция за неустойка, настоящият съдебен състав намира, че предвидената в
договора клауза за неустойка противоречи на добрите нрави, поради следното:
Критериите дали е налице
нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР №
1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е
неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции.
Преценката за нищожност се
извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства,
при съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размера на
обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с
други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена
неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между
размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението
/Решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.
Освен обезпечителна и
обезщетителна, по волята на страните неустойката може да изпълнява и
наказателна функция. В случая обаче страните са уговорили клауза за задължаване
на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен
срок от сключването на договора, като при неизпълнение са предвидили неустойка,
в размер на 90 % от заемната сума.
Така, както е уговорена,
неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на
договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за
обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не
рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за
паричен заем, съобразно договореното. От съдържанието на чл. 11, ал. 1 от
процесния договор е видно, че размерът на уговорената неустойка е почти колкото
заетата сума. Предвидено е още предварително, че неустойката ще се заплаща
разсрочено, заедно със всяка вноска по договора, като така вноските нарастват
още. Такава клауза изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26,
ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като драстично нарушава принципа на справедливост и
излиза извън обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят
определя за неустойката. Действително няма пречка размерът на неустойката да
надхвърля вредите от неизпълнението. В случая обаче няма адекватен критерий за преценка
на това надвишаване, доколкото се посочи, че процесната клауза обезпечава
изпълнението на вторично задължение. Един вид обезпечава изпълнението на
задължението за обезпечаване на главното задължение. Т. е. и санкционната
функция на клаузата е вън от предмета на задължението, тъй като само по себе си
непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди. Основната
цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до увеличаване на
подлежаща на връщане сума с почти двоен размер, което е в противоречие с
всякакви разумни граници на добрите нрави и не се толерира от закона, поради
което предявеният иск за сумата от 418.68 лв.
неустойка за периода 26.03.2018 г. до 23.08.2018 г. е неоснователен.
В отговора
на исковата молба особеният представител на ответника-адв. К. е направил възражение за прихващане на недължимо платени суми от общо 556.50
лева-включващи договорна лихва, неустойка и лихва за забава.
Предвид установената
нищожност на клаузата за неустойка и установеното съгласно съдебно-счетоводната
експертиза плащане от ответницата на неустойка в размер на 478.68 лв., съдът
приема искането за прихващане между дължимата от ответника главница в размер на
543.02 лв. и недължимо платена неустойка в размер на 478.68 лв. за основателно,
при което предявеният иск за главница се явява основателен до размера на разликата
между дължимата главница и заплатената от ответницата неустойка, а именно в
размер на сумата от 64.34лв. В останалата му част за сумата над 64.34лв. до
пълният предявен размер от 543.02 лв. предявеният иск за главница се явява
неоснователен поради прихващането му с изплатената от ответника неустойка по
кредитния договор. Върху сумата от 64.34лв. следва да
се начисли законна лихва, считано от датата на подаване на заявлението по
чл.410 ГПК 10.12.2019 г. до окончателното заплащане на сумата.
По отношение
на исковата претенция за договорна лихва, съдът приема, че по правната си характеристика
договорната лихва е възнаграждение, което длъжникът на пари или заместими вещи
трябва да престира на кредитора, защото е ползвал същите. Тази лихва е
граждански плод и се дължи по силата на едно правоотношение, като нейният
размер се определя от размера на дадения в заем капитал /парична сума в случая/
и времето на ползването му. Волята на страните е меродавна, само ако тя не
надвишава най-високия размер, допустим от закона според чл.10, ал.2 от ЗЗД,
какъвто в момента не е регламентиран. Критерий за извършване на преценка за
това следва да бъде законната лихва, но законът не изисква тя да бъде равна на
нея. С оглед изискването на закона – чл.26, ал.1 от ЗЗД, при договаряне между
страните да не се накърняват добрите нрави следва да се приеме, че именно те
налагат максималният размер, до който съглашението за плащане на
възнаградителна лихва е действително. Добрите нрави са критерии за норми на
поведение, които се установяват в обществото, поради това, че значителна част
от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. За
противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се
третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на
материални средства на един субект за облагодетелстване на друг. В съдебната практика
е прието, че противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителна
лихва е уговорена по обезпечен и по друг начин заем (напр. ипотека), противно
на добрите нрави е да се уговаря лихва за забава, надвишаваща двукратния размер
на законната лихва- решение № 906/30.12.2004 г. на ВКС по гр.д. №1106/2003г.,
ІІ г.о., решение №378/18.05.2006г. на ВКС по гр.д.№315/2005г., ІІ г.о., решение
№ 1270/09.01.2009 г. на ВКС по гр.д. №5093/2007г., ІІ г.о. и др. Следва да се
отчитат обаче и останалите обстоятелства във връзка със сключения договор за
кредит, като размерът на предоставената в заем сума, наличието или липсата на
обезпечение, както и поетия от кредитора риск с оглед имущественото състояние
на кредитополучателя. В случая чрез използване на онлайн калкулатор съдът
изчисли, че трикратния размер на законната лихва за периода от 09.08.2017 г. до
27.12.2017 г. е 125.85 лв./3х 41,95 лв./, от което следва, че договорената възнаградителна
лихва в размер от 56,74 лв. не е недействителна, поради противоречие с добрите
нрави, при което така предявеният иск следва да бъде уважен.
Съгласно
съдебната практика, „присъденото вземане по чл. 86, ал. 1 ЗЗД има обезщетителна
функция и не следва да се квалифицира като лихва“. Мораторна лихва не се дължи
при срочно изпълнение на парично задължение, а само при поискване – чрез
самостоятелен иск за обезщетение на вредите от забавата. Ако кредиторът не е
упражнил по съдебен ред правата си, произтичащи от забавата, обезщетение по чл.
86 ЗЗД не му се дължи. Съдът се позовава на решение № 211 от 26.01.2017 г. на
ВКС по т.д.№ 958/16 г., ГК, ІІІ г.о. и мн.др. и тъй като всяка падежна вноска
включва както главницата, така и договорната лихва /дължима и при срочно
изпълнение, както беше обяснено по-горе/, то правилно обезщетението по чл. 86 ЗЗД е изчислено за всяка отделна падежирала неплатена погасителна вноска,
поради което исковата претенция за сумата 81.08 лв. обезщетение за забава за
периода от 26.03.2018г. до 10.12.2019 г. се явява основателна.
По отношение на направеното от
особения представител на ответника възражение за погасяване на задължението по
давност настоящият съдебен състав намира следното:
По отношение искането за
присъждане на вземане за такса разходи в размер на 36.00 лв., същото е в
противоречие с чл.10а от ЗПК. Разпоредбите на чл.10а от ЗПК дават възможност на
кредитора по договор за потребителски кредит да получава такси и комисионни за
предоставени на потребителя допълнителни услуги във връзка с договора.
Изпращането и връчването на напомнителни писма или покани, както и ангажирането
на служител, не представляват допълнителни услуги, които кредиторът предоставя
на потребителя във връзка с договора. По своята същност това са действия,
целящи осигуряване на изпълнението, вкл. и по принудителен път, на задълженията
на потребителя по договора. Следователно тези дейности имат за предназначение
да улеснят взаимоотношенията между кредитор и потребител и да помогнат на
кредитора да управлява по-добре договора и изплащането на сумите по него.
Събирането на такси и комисионни за дейности, свързани с усвояването и
управлението на кредита, обаче е изрично забранено с нормата на чл.10а, ал.2 от ЗПК. С клаузата на чл. 16, ал. 2
от договора се въвежда допълнително плащане, чиято дължимост е изцяло свързана
с хипотези на забава на длъжника т.е. представлява прикрита неустойка за
забава. Очевидно тези плащания нямат за цел да покрият разходи по събирането на
закъснели погасителни вноски, тъй като те са уговорени предварително, като
абсолютни суми и в отнапред определени граници. Разноските, необходими за
събиране на всяко конкретно вземане, при настъпила забава, не могат да бъдат
определени предварително. В договора е посочено, че разноските са за телефонни
разговори, ел. съобщения, изпращане на писма и ангажиране на служител, от която
следва, че те ще варират според конкретните обстоятелства. Ето защо, от начина
по който те са определени, се налага извода, че са установени с цел да се
избегне ограничението на закона свързано с размера на дължимото обезщетение при
забава. Отделно от това според чл. 10а ЗПК кредиторът не може да изисква
заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита. Разходите за телефонни разговори, напомнителни писма и
другите действия по чл. 8, ал. 1 от договора, представляват разходи за
управление на кредита. Те са свързани с неговото събиране, а всяко действие по
събирането му е действие по управление на кредита. С оглед на изложеното
начислената от кредитора сума за такса разходи от 36.00 лв. се явява недължима,
като произтичаща от недействителна договорна клауза. Но дори и да беше валидна
тази клауза, по делото не се ангажираха доказателства за извършването на такива
разходи. Изцяло във волята на кредитора е да стори същите, но уговорения
отнапред техен размер не го освобождава от задължението да докаже
действителното им извършване.
Поради изложеното претенцията за
установяване на дължимост на сумата от 36лв.- такса разходи за събиране на
просроченото задължение е неоснователна и следва да бъде отхвърлена.
Съгласно
разпоредбата на чл. 110 от ЗЗД, с изтичането на петгодишна давност се погасяват
всички вземания, за които законът не предвижда друг срок, а
според чл. 111, б. „б” и б. ”в” от ЗЗД с изтичането на 3-годишна
давност се погасяват вземанията за обезщетения и неустойки от неизпълнен
договор, вземанията за наем, за лихви и други периодични плащания. Според чл.
114, ал. 1 от ЗЗД давността за всяко вземане – главно или акцесорно за лихви,
започва да тече от деня, в който същото е станало изискуемо. В конкретния
казус, възражението за недължимост на главницата поради изтекла погасителна
давност, се явява неоснователно. По отношение на главното вземане, съдът
намира, че следва да се приложи общата 5 - годишна давност. Кредитния договор е
сключен на 28.08.2017 г. и е със срок на издължаване 12 месеца. Заявлението по
чл.410 ГПК е подадено на 10.12.2019 г., поради което към датата на входиране на
заявлението по чл.410 ГПК в съда не е изтекла както 5 годишната давност по
отношение на претендираната главница, така и три годишната давност по отношение
на претендираната договорна лихва и
обезщетение за забава.
По
исковото производство ищецът претендира присъждане на разноски в общ размер
1135.00 лева, от които 225.00 лева държавна такса, 250.00 лв.-възнаграждение за
вещо лице, 310.00 лв. - възнаграждение за особен представител, 350.00 лева
юрисконсултско възнаграждение. Разпоредбата
на чл. 37 ЗПП препраща към Наредбата за заплащане на правната помощ, която в
чл. 25 и чл. 26 предвижда възнаграждение за заповедното производство от 50 до
150 лева, а в исковото - от 100 до 300 лева. Съгласно чл. 1 от Наредбата, съдът
следва да определи възнаграждението в зависимост от вида и количеството на
извършената работа, като в настоящия случай съдът определя възнаграждението в
размер от 100 лв., като общият размер на разноските в исковото производство по
този начин възлиза на 885.00лв.
Съгласно
т.12 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС,
съдът в исковото производство се произнася с осъдителен диспозитив по
дължимостта на разноските в заповедното производство, включително и когато не
изменя разноските по издадената заповед за изпълнение.
При този
изход на спора в полза на ищеца на основание чл.78, ал.1 от ГПК следва да бъдат
присъдени направените пред настоящата инстанция съдебно-деловодни разноски в
размер на 157.56 лв., а в заповедното производство по ч.гр.д. №4965/2019 г. на
Районен съд В. в размер на 13.35 лв., съобразно уважената част на
исковете.
Така мотивиран и по изложените
съображения, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО, че Ц.М.Д.,
с ЕГН **********, с адрес *** дължи на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД гр.С., ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление гр. С., бул. “***” № ***,
офис-сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, сумата 64,34 лв. главница,
дължима по договор за паричен заем от 28.08.2017 г., сключен с „Изи Асет
Мениджмънт“ АД и договор за прехвърляне на вземания /цесия/ от 03.05.2019г. и Приложение №1 от 03.05.2019г.; 56,74 лв.
договорна лихва от 26.03.2018 г. до 23.08.2018 г.; 81,08 лв. обезщетение за
забава от 26.03.2018 г. до 10.12.2019 г.; законната лихва върху главницата,
считано от 10.12.2019 г. до изплащането на главницата, за
които суми на 12.12.2019 г. е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 4965/2019г.
на Районен съд-В..
ОТХВЪРЛЯ предявения установителен иск за главница от „АГЕНЦИЯ ЗА
СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД гр.С., ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление гр. С., бул. “***” № ***, офис-сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, против Ц.М.Д., с ЕГН **********,
с адрес *** за сумата над 64.34лв. до пълния предявен размер от 543.02лв.
поради направено от ответника възражение за прихващане с недължимо платена
неустойка в размер на 478.68 лв.
ОТХВЪРЛЯ предявените установителни искове от „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ” ЕАД гр.С., ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление гр. С., бул. “***” № ***, офис-сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, против Ц.М.Д., с ЕГН **********,
с адрес *** за сумата от 36,00 лв. такси и 418,68 лв. неустойка за неизпълнение
на задължение за периода от 26.03.2018 г. до 23.08.2018 г., като НЕОСНОВАТЕЛНИ.
ОСЪЖДА
Ц.М.Д., с ЕГН **********, с адрес *** да заплати на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД гр.С.,
ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. С., бул. “***” № ***, офис-сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, направените по настоящото дело
съдебно-деловодни разноски в размер на 157.56 лв. и в заповедното производство
по ч.гр.д. №4965/2019 г. на Районен съд гр.В. в размер на 13.35 лв., съобразно
уважената част на исковете.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен
съд-В. в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:…………………