Р
Е Ш Е Н И Е
|
Номер |
|
година |
04.11.2022 |
град |
Кърджали |
|
||||||||
|
В ИМЕТО
НА НАРОДА |
|
|||||||||||||
|
Кърджалийският |
административен съд |
състав |
|
|
||||||||||
|
|
|
|||||||||||||
|
На |
05.10.2022 |
година |
2022 |
|
||||||||||
|
|
|
|||||||||||||
|
В
публично
заседание
и следния
състав: |
|
|||||||||||||
|
|
|
|||||||||||||
|
Председател: |
ВИКТОР АТАНАСОВ |
|
||||||||||||
|
|
|
|||||||||||||
|
Членове: |
АЙГЮЛ ШЕФКИ МАРИЯ БОЖКОВА |
|
||||||||||||
|
|
|
|||||||||||||
|
|
и при
участието на |
|
||||||||||||
|
|
|
|||||||||||||
|
Секретар |
Мариана Кадиева |
|
|
|||||||||||
|
|
|
|||||||||||||
|
Прокурор |
Бонка Василева от
Окръжна прокуратура -
Кърджали |
|
|
|||||||||||
|
|
|
|||||||||||||
|
Като
разгледа
докладваното
от |
съдията Виктор
Атанасов |
|
||||||||||||
|
|
|
|||||||||||||
|
Кас. Адм. Нак. Дело |
номер |
94 |
по описа за |
2022 |
година. |
|
||||||||
и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по чл.63в от ЗАНН, във връзка
с чл.208 и следв. от Административнопроцесуалния
кодекс/АПК/.
Образувано е по касационна жалба от „Галенит” АД, с ЕИК ***, представлявано от изпълнителния директор Ж. К., подадена чрез адвокат Е.Б.С., преупълномощена от Адвокатско дружество „***”, с адрес за кореспонденция: ***, против Решение №116 от 22.05.2021
год., постановено по АНД №227/2022 год. по описа на Районен съд - Кърджали, с
което е потвърдено наказателно постановление №КГ-2439 от 17.01.2022 год.,
издадено от председателя на Държавна агенция за метрология и технически надзор/ДАМТН/.
В жалбата се заявява, че посоченото
решение следва да бъде отменено, тъй като е постановено в противоречие с
правилата на материалния закон - ЗЕВИ, при допуснати съществени нарушения на
процесуални правила и при наложено наказание, което е явно несправедливо. Развити
са подробни съображения, че решението е постановено при допуснати съществени
процесуални нарушения, като се сочи, че разпоредбите на чл.339, ал.1 и ал.2 от НПК, приложими по силата на чл.84 от ЗАНН и в производствата по обжалване на
наказателни постановления, вменяват в задължение на съда да посочи в решението си
основното съдържание на изложените от страните доводи, както и основанията,
поради които не приема доводите в подкрепа на жалбата, а в противоречие с
цитираните разпоредби на НПК, в мотивите на решението не бил обсъден и изяснен,
както и останал без отговор основният в казуса въпрос - дружеството предлагало
ли е на пазара течни горива, за да може да му бъде ангажирана отговорност за
нарушение по чл. 67, ал. 3 от ЗЕВИ. Развити са доводи в тази насока, като се
твърди, че действително, по смисъла на чл. 47, ал. 4 от ЗЕВИ, дружеството носи
отговорност като краен разпространител, но нарушението на тази разпоредба, в
случай че няма предлагане на пазара, в смисъла на доставка и разпространение до
неопределен кръг потребители, законът не предвиждал санкция и че нито съдът, нито
АНО могат да тълкуват и прилагат конкретна санкционна норма разширително.
Твърди се също, че след като в състава на чл.67, ал.3 от ЗЕВИ се изисквало да
има действие - „предлага на пазара течни горива” и доколкото има оспорване на
това обстоятелство в жалбата, съдът е бил длъжен да разгледа и да се произнесе
по този въпрос, вместо бланкетно и формално да възприема позицията на АНО, че
дружеството е краен разпространител, поради което той пуска на пазара течни
горива. Сочи се, че в жалбата подробно били изложени аргументи и по отношение
на действието по „предлагане на пазара на течни горива” и на понятието „краен
разпространител на течни горива”, но както било видно от съдебното решение, те
изобщо не били обсъдени от съда, а като не изложил съображения относно основния
спорен по делото факт, съдът лишил жалбоподателя от правото му на адекватна
защита. Твърди псе, че в случая, неизлагането на мотиви по отношение на
основни, спорни по делото, обстоятелства, е съществено нарушение на процесуални
правила по смисъла на чл.348, ал.3, във връзка с ал.1, т.2 от НПК, тъй като се
е отразява на правилността на решението. В жалбата са развити доводи, че с
постановяване на решението е нарушен и чл.13, ал.1 от НПК, който задължава съда
да вземе всички мерки, за да осигури разкриването на обективната истина, като
се сочи, че изпълнението на това задължение налага всестранно и пълно
изясняване на всички обстоятелства, включени в предмета на доказване по делото
и че според чл.107, ал.2 от НПК, съдът събира доказателствата по направените от
страните искания, а по свой почин - когато се налага за разкриване на
обективната истина, като на събиране и проверка подлежат както доказателствата,
които разобличават извършителя на нарушението или отегчават неговата
отговорност, така и тези, които го оправдават или смекчават отговорността му
(арг. от ал.3 на чл.107 от НПК). Сочи се, че в случая съдът е оставил без
уважение искането за извършване на счетоводна експертиза, като мотивите да не
допусне доказателственото искане били изключително необосновани - „съдът намира
направеното искане за неоснователно, тъй като поставените въпроси са извън
предмета на доказване по настоящото дело.”. Излага се довод, че при положение,
че в предмета на оспорване и доказване по делото е именно въпросът за „предлагане
на пазара течни горива”, поисканата счетоводна експертиза се явявала относима и
допустима, за да установи, дружеството предлагало ли е на пазара течни горива.
Твърди се предвид посоченото, че неправилно и необосновано съдът не е допуснал
извършването на счетоводна експертиза, която именно да отговори на въпросите
дали дружеството предлага на пазара течни горива и след като разпоредбата на
чл.67, ал.4 от ЗЕВИ предвижда, че имуществена санкция се налага на краен
разпространител, който предлага на пазара течни горива, то съдът е бил длъжен
да установи това обстоятелство, като се съобрази и с дефиницията по §1, т.15 от
ЗЕВИ и да изследва всички относими елементи от фактическия състав на
предлагането, вкл. като допусне извършването на поисканата експертиза. Твърди се на следващо място, че е налице и необоснованост на правните
изводи на съда по отношение на заключението, че безспорно по делото е
установено извършено нарушение на чл.47, ал.4, във вр. с ал.1, т.4 от ЗЕВИ,
т.е. че дружеството предлага гориво, което е със съдържание на биоетанол и/или
етери, произведени от биомаса, под изискуемото съдържание от минимум 9 процента
обемни и че в решението обаче не било разгледано и обсъдено направеното в
жалбата възражение, че горивото отговаря на нормативните изисквания. Сочи се, че жалбоподателят своевременно оспорил фактическите обстоятелства
в издаденото наказателно постановление, а именно констатациите за това, че
горивото не отговаря на нормативните изисквания, за което било поискано
извършването на експертиза, като основите доводи били, че не са спазени
изискванията за вземане на проба съгласно приложимите БДС и не били изследвани
относимите компонентите на биогорива по смисъла на §1, т.1 от ДР на ЗЕВИ, в
подкрепа на което било поискано извършването на съдебно-химическа експертиза,
която да потвърди или отхвърли изложената защитна теза в жалбата. Твърди се, че
крайно необосновано съдът не уважил искането и по делото не била извършена
експертиза за установяване на спорните по делото факти и в този смисъл, защитната
теза на дружеството останала без отговор в хода на производство, а
същевременно, в решението на съда било посочено, че не се възприемат
аргументите за неспазването на правилата по взимане на проби, тъй като
доказателства в тази посока не били представени и тук възниквал логичния въпрос
- как да бъдат ангажирани доказателства, при положение че съдът не е допуснал
извършването им в хода на делото. Твърди се също, че в разрез с основаните
принципи на НПК, съдът не допуснал извършването на експертиза и приел, че
възраженията на дружеството са недоказани и че с недопускането на експертиза в
случая било възпрепятствано установяването на действителните факти по случая,
както и че установяването на обективната истина предполагало назначаване на
съдебно-химическа експертиза, която да установи, дали са спазени изискванията
за вземане на проба, съгласно приложимите БДС и дали са изследвани относимите
компонентите на биогорива по смисъла на §1, т.1 от ДР на ЗЕВИ. Развити са
съображения в тази насока, като в крайна сметка се твърди, че в хода на производството пред
роайонния съд не са събрани доказателства по ключов въпрос за
незаконосъобразност на НП - горивото действително ли не отговаря на
изискванията на ЗЕВИ, в резултат на което делото останало неизяснено от фактическа
страна. Твърди се на следващо място, че
в решението на съда липсва произнасяне по изложените в жалбата аргументи за
допуснати съществени процесуални нарушения при издаване на акта и
постановлението, като се сочи, че съобразно разпоредбата на чл.339, ал.2 от НПК, във вр. с чл.84 от ЗАНН, когато съдът потвърди наказателното постановление
следва да посочи основанията, поради които не приема доводите, изложени в
подкрепа на жалбата и че липсата на такова произнасяне, съобразно константната
съдебна практика, било равнозначно на липса на мотиви. Твърди се, че в случая
липсва произнасяне по изложени в жалбата оплаквания, развити в насока, че: не
било проверено и не било установено от АНО дружеството да е извършвало
предлагане на горивото; от описаното в НП всъщност не ставало ясно, за какъв
точно размер, т.е. за какво количество автомобилен бензин, неотговарящо на
посочения показател е ангажирана административнонаказателната отговорност на
жалбоподателя - за 4 литра, които били източени преди вземане на пробата, за
количеството за което е направено изпитване (без посочен размер), за
доставеното количество, за наличното количество или за „предлаганото”
количество (каквото предлагане всъщност няма), като се твърди, че това представлява липса на описание на нарушение, което е изискуем реквизит в НП
по смисъла на чл.57, ал.1, т.5 от ЗАНН и представлява съществено процесуално
нарушение, обосноваващо отмяна на наложената имуществена санкция. Сочи се, че в жалбата било посочено още, че е допуснато нарушение при вземане
на пробата, което е опорочило резултатите и че от съдържанието на НП не се
установявало да са спазени правилата на Наредбата за изискванията за качеството
на течните горива, условията, реда и начина за техния контрол, респ.
приложимите стандарти в т.ч. на БДС EN 13132:2004, като са развити подробни доводи
и аргументи в тази насока. Измложен е довод, че в случая, прехвърлянето на
пробата влияе върху резултата от изследването и че от особено значение е
фактът, че съгласно чл.47, ал.1, т.5 от ЗЕВИ, гориво за бензинови двигатели
следва да е със съдържание на биоетанол и/или етери, произведени от биомаса,
минимум 9 процента обемни, а съгласно посоченото в НП, резултатът от
изпитването е „под 8.73% обемни”, т.е. тук спорно е отклонението от 0.27%,
което несъответствие можело да е в резултат от неправилно взимане на пробата,
респ. приложените мерки по стандартите. На следващо място се сочи, че в
жалбата било направено възражение, че в наказателното постановление не е
посочено дали изпитващата лаборатория има акредитация за подобно изследване на
компонентите по чл.47, ал.1 в течно гориво за автомобили, нито дали при
прилаганият метод на изследване са ползвани апарати, които са технически
изправни, надлежно въведени за работа по конкретни методи за изпитване и респ.
калибровани преди датата на изпитването. Твърди се, че предвид това,
резултатите от приложените изпитвания на течно гориво, иззето с констативен
протокол от процесната проверка в този казус, не могат да се приемат за
компетентно направени и достоверни и в този смисъл не са в състояние да
мотивират ангажиране на имуществената отговорност на жалбоподателя за
неспазване на чл.47, ал.5, във вр. с ал.1 т.5 от ЗЕВИ, като се сочи, че тези
аргументи, изложени в жалбата, не само че не били обсъдени от съда при постановяване
на решението, а освен това не била допусната и поисканата експертиза, която би
установила тяхната основателност. Според касатора, районният съд не е обсъдил изцяло
правилността и законосъобразността на обжалваното наказателно постановление и
не се е произнесъл по въпросите относно съставомерността на извършеното
нарушение, поради което произнасянето по тези въпроси от касационната инстанция
би довело до лишаване на страните от една инстанция по установяване и преценка
на фактите. Предвид това касаторът счита че обжалваното решение е постановено
в нарушение на чл.348, ал.1, т.2 от НПК - касационно основание, обосноваващо
отмяна на решението като неправилно, на основание чл.221, ал.2 от АПК, при
което, делото, на основание чл.222, ал.2, т.1 от АПК, следвало да се върне за
ново разглеждане от друг състав на съда.
В касационната жалба са
инвокирани и редица оплаквания, че законът е приложен неправилно. Твърди се, че разпоредбата на §1, т.12 от ДР на
ЗЕВИ, обаче, сама по себе си не била достатъчна, за да се ангажира отговорност
за нарушение на чл.47, ал.4 от ЗЕВИ, каквито били мотивите на съда. Сочи се, че
по смисъла на цитираната разпоредба се изисква дружеството да извършва
зареждане на собствени МПС с течни горива от находящата се ведомствена бензиностанция,
но за ангажиране на отговорността по чл.47, ал.4 от ЗЕВИ се изисквало да има
т.нар. „предлагане”, т.е. да предоставя на пазара тези горива, а в случая
такова предлагане липсвало, тъй като горивото се ползвало за собствени нужди и
не се реализирало предлагане срещу заплащане или безплатно по сделка, сключена
с друго лице и предвид това, дружеството, дори и да можело да се квалифицира
като краен разпространител, не било осъществило състав на нарушение по смисъла
на чл.47, ал.4 от ЗЕВИ. Сочи се, че не било спорно и
съдът приел, че доставеното от друг правен субект гориво се е ползвало само и
единствено за собствените на дружеството превозни средства, при зареждане на
територията на обект с контролиран достъп и предвид това, разглеждайки
същността на дефиницията „краен разпространител” и съобразявайки елементите на
санкционната норма на чл.67, ал.3 от ЗЕВИ необосновано се явявало ангажирането
на отговорността на дружеството. Твърди се, че съдът е пропуснал да анализира
същността на норма на чл.67, ал.3 от ЗЕВИ, която предвижда налагането на
административно наказание на краен разпространител, който предлага на пазара
течни горива от нефтен произход в нарушение на разпоредбата на чл.47, ал.2 или
4 от същия закон, като с есочи, че действието „предлага на пазара” течни горива
е идентично с дефиницията на понятието „предоставяне на пазара”, която се
съдържала в чл.2, §1 на Регламент (ЕО) №765/2008 на Европейския парламент и на
Съвета от 9 юли 2008 година за определяне на изискванията за акредитация и
надзор на пазара във връзка с предлагането на пазара на продукти и за отмяна на
Регламент (ЕИО) №339/93, според която, „предлагане” е всяка доставка на продукт
на пазара на Общността. Отново се сочи, че в случая дружеството не извършва
предлагане на пазара на гориво, а доставеното такова е ползвано само за
собствените му превозни средства, респ.
доставката на гориво е осъществена от друг субект, т.е. тази втора предпоставка
- „предлагане на пазара”, не била налице и позоваването от страна на органа и
на съда на §1, т.12 от ДР на ЗЕВИ, във вр. с §1, т.20 от ДР на ЗЧАВ, било
недостатъчно, за да обоснове ангажирането на отговорността на дружеството. На следващо място се твърди, че неправилно и в разрез с нормативната
уредба, съдът приел, че „жалбоподателят е субект на нарушението, тъй като
разпространява течни горива на бензиностанция и в това си качество е нарушил
установените задължителни правила за поведение по чл.47, ал.4 от ЗЕВИ”. Сочи се
в тази връзка, че първо, отговорността на дружеството била ангажирана за
деянието „предлагане” (стр.2, параграф последен от НП), а не за „разпространение”
и второ, ЗЕВИ предвиждал налагането на санкции за предлагане, а не за
разпространение на гориво, което не отговаря на нормативните изисквания, като
се сочи, че в случай че става въпрос за нарушение, свързано с
разпространение/съхранение на въпросното гориво, както приемал съдът в
решението си, то тогава санкция на дружеството можело да бъде наложена по реда
на ЗЧАВ, а не на ЗЕВИ, като са развити съображения в тази насока. Твърди се, че
същевременно, недопустимо било мотивирането на съдебното решение с допълване на
различна фактическа обстановка от установената от органа и че в тази връзка
следва да се отбележи, че АНО приел, че дружеството, като краен
разпространител, на 19.08.2021 год. е предлагало течно гориво, но никъде в
съставения АУАН и в НП органът не ангажирал отговорността на дружеството за
разпространение, поради което подобна квалификация от съда била недопустима, а
освен това, нарушенията, свързани с качеството на горивата при пускането им на
пазара и тяхното разпространение, транспортиране и използване, се ангажирало по
реда и на основание ЗЧАВ, а не ЗЕВИ, какъвто бил процесният случай. Твърди се
също, че е недопустимо съдът да изменя констатациите на органа, които водят до различна
правна квалификация на нарушението и че след като дружеството не е
санкционирано за разпространение на гориво, което не отговаря на нормативните
изисквания, съдът няма правомощие да извършва подобно установяване, а още
по-малко - на тази база да потвръждава наказателното постановление. Сочи се, че съдът не може да преквалифицира нарушението и
достигайки до такива правни изводи, единственият законосъобразен подход бил да
отмени обжалваното постановление. Твърди се, че освен това, от
събраните по делото материали се установявало, че дружеството използва
доставеното му гориво изцяло за своите нужди, без да го предлага на трети лица,
без да извлича печалба, без да извърша сделки по смисъла на чл.6 от ЗДДС и отчитайки
това обстоятелство, както и факта, че в АУАН не е описано конкретно действие по
разпространение, като време, място и превозно средство, в което се твърди, че
дружеството е заредило гориво като „краен разпространител” по смисъла на §1,
т.20 от ДР на ЗЧАВ, следвало да се заключи, че в АУАН и НП не е посочено
изпълнителното деяние на нарушението и не е конкретизирано в какво точно се
изразява извършеното нарушение от дружеството. Сочи се, че в тежест на
наказващия орган е да установи и докаже, при условията на пълно главно
доказване, всички релевантни за съставомерността и индивидуализацията на
деянието факти и обстоятелства, които обуславят административно-наказателната
отговорност, а в случая, санкциониращият орган не установил и доказал по
несъмнен и безспорен начин обективните признаци на административнонаказателния
състав.
Според касатора, решението на
съда било неправилно и предвид обстоятелството, че АНО е санкционирал
дружеството за това че като краен разпространител на 19.08.2021 год. е
предлагало течно гориво, което не съответства на изискванията на ЗЕВИ, а същевременно,
нито в АУАН, нито в НП, било описано конкретно действие по предлагане -
насрещна страна, място, превозно средство, в което се твърди, че дружеството е
заредило гориво като „краен разпространител” по смисъла на §1, т.20 от ДР на
ЗЧАВ. Излага се довод, че в този смисъл не е осъществена
посочената в АУАН и НП форма на изпълнително деяние - „предлагане”, като
дружеството е използвало горивото за собствени нужди, а това обосновавало и
нарушение на материалния закон, доколкото, както хипотезата на чл.47, ал.4, във
вр. с чл.47, ал.1, т.5 от ЗЕВИ и чл.67, ал.3 от същия закон, предвиждали, че
следва да се установи резултатност, изразяваща се в предлагане на течното
гориво, именно чрез термина „предлагане”. Според касатора, за да има действие
по „предлагане” следва да има и насрещна страна/страни, на които да се
предложи, респ. която да извърши евентуалното потребление, което в случая не било
установено. Сочи се, че от събраните по делото доказателства, вкл. разпита на
проверяващия екип, се потвърждавало, че течното гориво е било съхранявано, но
няма и не били събирани данни за неговото „предлагане”. Предвид това, касакторът
счита, че крайно необосновано и в разрез с нормативните изисквания, съдът се
позовавал на обстоятелството, че имало издадени касови бележки, а както вече
било посочено, документирането по реда на чл.118 от ЗДДС произтичало от
специалната разпоредба на ал.8 от посочената правна норма и това не било
достатъчно, за да докаже наличието на предлагане или извършване на доставка.
Според касатгора, съдът, необосновано и неправилно обвързвал нарушението, за
което е наложена на санкцията - предлагане на пазара, с доводи, че се извършва
услуга по съхранение и в този смисъл - разпространение на течното гориво по
смисъла на ЗЧАВ. Сочи, че за ангажиране на
административнонаказателната отговорност по чл.67 ал.3 от ЗЕВИ следва да бъде
установено, че субектът извършва предлагане на пазара на течно дизелово гориво,
което не съответства на законното изискване за съдържание на биогориво, а този
елемент на състава не бил изследван от АНО, като изрично проверяващите посочили
в разпита си, че не проверяват дали има „предлагане”, а само изследват
качеството на горивото и така, за да бъде наложена санкцията, АНО се позовал
само на проверка на конкретни показатели на горивото, без да изследва дали са
налице всички предпоставки за ангажиране на отговорността на дружеството, вкл.
предлагане на пазара на течното гориво. Отново се твърди, че крайно
необосновано съдът приел, че не се налага изследване на елемента на „предлагане”,
тъй като, като краен разпространител, дружеството извършва дейност по
разпространение по §1, т.23 от ДР на ЗЧАВ. Сочи се, че такива констатации в
наказателното постановление липсват, поради което съдът не може да ги допълва към
фактическите установявания и че е недопустимо на етапа на съдебното
производство да се изследва за първо път деяние, за което не е изследвана
отговорността на лицето, в хода на административно наказателното производство,
тъй като по този начин грубо се нарушавало правото на защита. извършваната дейност. В жалбата
са развити и подролни доводи в насока, че доколкото в случая не е налице
предвидената в чл.2, §1 от Регламент (ЕО) №765/2008 год. на Европейския парламент и на
Съвета от 9 юли 2008 година за определяне на изискванията за акредитация и
надзор на пазара във връзка с предлагането на пазара на продукти и за отмяна на
Регламент (ЕИО) № 339/93, търговска дейност, респективно липсва извършването на
доставка на продукта, за която са необходими две насрещни страни, то
дружеството не е субект на административнонаказателната отговорност по чл.67,
ал.3 от ЗЕВИ. Соичи се, че в хода на проверката не е установено да се извършва
зареждане на превозни средства, срещу заплащане или безплатно, които са
собственост на друго лице, като това се потвърждавало и от служителите на
ДАМТН, извършили проверката, а същевременно, към жалбата били представени
счетоводни справки за осчетоводеното вътрешно потребление на горивото, от които
се установявало, че не са извършвани продажби от бензиностанцията (справки за
счетоводна сметка и подсметка). Твърди се, че в този смисъл, позоваването на чл.118, ал.1 от ЗДДС е необосновано, тъй
като доставката, т.е. продажбата/предлагането не се установява само с
издаването на счетоводен документ - фактура или касова бележка, било необходимо,
на първо място, да се изследват субектите, на които това гориво е „предлагано”,
на каква цена е предложено, как е извършено плащането или доставката е била
безплатна и т.н. Твърди се също, че самоцелното позоваване на общата разпоредба
на чл.118, ал.1 от ЗДДС не може да установи правнорелевантни за спора факти,
свързани именно с установяването дали дружеството е извършвало предлагане, а освен
това, ако този въпрос, според съда, е подлежал на изследване, то е следвало да
допусне извършването на поисканата счетоводна експертиза. Излага се довод, че всъщност,
ако съдът бил анализирал задълбочено ситуацията или бе допуснал събирането на
доказателства чрез експертиза, би достигнал до извод за основанието, на което
дружеството издава касов бон, без да осъществява предлагане, като се сочи, че в
случая, приложима към дружеството е специалната разпоредбата на чл.118, ал.8 от ЗДДС, която предвижда, че данъчнозадължено лице, което извършва зареждане на
превозни средства, машини, съоръжения или друга техника за собствени нужди с
течни горива, е длъжно да регистрира и отчита зареждането по реда на наредбата
по ал.4 и че според чл.3, ал.7 на Наредба №Н-18, Регистриране на зареждане чрез
ЕСФП от лице по чл.118, ал.8 от ЗДДС се приключва с вид плащане „резерв 2” -
„вътрешно потребление”. Сочи се също, че по аргумент от посочените нормативни
текстове, при зареждане на течни горива за собствени нужди, няма извършване на
доставка/продажба в търговски обект (по смисъла на ЗДДС), а се регламентира
редът за регистриране и отчитане на извършеното зареждане. В
жалбата отвово се сочи, че дружеството не е извършвало предлагане на пазара на
течното гориво, тъй като доставеното гориво е служило единствено за зареждане
на собствени превозни средства с цел да обезпечи дейността си и че АНО не е
събрал каквито и да било доказателства и не е извършил никаква проверка, за да
установи изобщо дали дружеството пуска на пазара въпросното гориво. Твърди се,
че това обстоятелство било пренебрегнато от съда при постановяване на
процесното решение и в тази връзка следвало да се отбележи, че от показанията
на служителите на ДАМТН се установило, че реално не е извършена проверка по
отношение на въпросното „предлагане” по смисъла на чл.47, във вр. с чл.67, ал.3
от ЗЕВИ, но въпреки това в наказателното постановление санкцията била наложена
за деянието „предлагане”, т.е. за това, че като краен разпространител, на
19.08.2021 год. дружеството предлагало течно гориво. Развити са подробни доводи
в тази насока, като отвово се сочи, че отговорността по чл.67, ал.З от ЗЕВИ е
предвидена само за краен разпространител на горива, който предлага на пазара
некачествено гориво, а точно това действие – предлагане, като елемент от
състава на нарушението, не било установено. Излага се и довод, че за постигане
целта на ЗЕВИ по защита на околната среда от вредни въздействия на горива,
които не отговарят на изискванията за съдържание на биогориво, отговорност може
да бъде търсена само от лица с посочени в закона характеристики и/или
извършващи точно определени действия, коато противното означавало
административното наказване да се прилага по аналогия, което било недопустимо
поради незачитане принципа на законоустановеност на нарушението и наказанието. Според
касатора, с оглед посоченото, мотивите на съда били крайно необосновани и в
разрез с материалния закон, т.к. в случая дружеството не извършило предлагане
на пазара на течно гориво, за което да му бъде ангажирана административнонаказателна
отговорност по чл.67, ал.3 от ЗЕВИ. В заключение, в жалбата се твърди, че от
събраните по делото доказателства се установява, че дружеството не е „предлагало
на пазара течни горива от нефтен произход”, а с оглед посоченото по-горе, дори
и дружеството да се приеме за краен разпространител на течното гориво, то в
случая същото не било субект на административнонаказателната отговорност по
чл.67, ал.3 от ЗЕВИ, поради липсата на втората кумулативно изискуема
предпоставка, а именно - да предлага течното гориво от нефтен произход на
пазара и дори и хипотетично да се приеме, че има разпространение, с аргумент че
има услуга по съхранение, каквито били съжденията на съда, то тогава санкцията
се налагала по друг закон и на друго основание – чл.34, ал.2 от ЗЧАВ, а съдът,
предвид липсата на правомощия да преквалифицира деянието, следвало да отмени
постановлението.
В
жалбата са развити доводи и за явна несправедливост на наложеното наказание,
като се сочи, че видно от мотивите на съдебното решение, съдът е счел, че не е
налице хипотезата на чл.28, ал.1 от ЗАНН, тъй като съставът на
административното нарушение не изисквал да са настъпили вредни последици.
Касаторът счита това тълкуване на съда за неправилно, тъй като нито чл.28 от ЗАНН, нито чл. 53 от ЗАНН, правели разграничение между формалните и резултатни
нарушения, нито имало норма, която изключва приложимостта на чл.28 от ЗАНН за
резултатни нарушения. Според касатора, разпоредбите на чл.6, чл.12, чл.27 и
чл.28 от ЗАНН налагат извод, че за всеки конкретен случай е необходимо да се
подхожда индивидуално и че фактическата установеност не изключва възможност за
прилагане на чл.28 от ЗАНН, т.к. нормата не е разграничила административните
нарушения на формални и резултатни, поради което всеки случай подлежи на
конкретна преценка, каквато съдът не е извършил. Твърди, че обстоятелството, че
нарушението не е резултатно е ирелевантно, тъй като липсата на вредни последици
не е признак за маловажност по чл.93, т.9 от НК, във вр. с чл.11 от НК, а обратното
би довело до неприемливия резултат, всички формални административни нарушения
да са винаги маловажни при положение, че законодателят със съответни състави е
предвидил санкционирането им именно като нерезултатни. В
случая АНО не е извършил проверка за малозначителност, а и да е направил такава
в обстоятелствената част на наказателното постановление няма съображения, защо
не е приложим чл.28 от ЗАНН за конкретното нарушение. Твърди се, че АНО не е
взел предвид целите на наказанието, определени в чл.12 от ЗАНН,
както и изискванията на чл.27 от ЗАНН, съгласно които, при определяне на
наказанието следва да се вземе предвид тежестта на конкретното нарушение,
подбудите за неговото извършване и други смекчаващи или отегчаващи
обстоятелства, както и обществената опасност на този вид административно
нарушение. Според касатора, това само по себе си е съществено процесуално
нарушение, което съвкупно с изложеното по-горе и в частност фактът, че дружеството
не пуска на пазара течно гориво, а го е закупило от друго лице с документи за
съответствие с нормативните изисквания и го ползва за собствени нужди, както и
че веднага след установяване на отклонението от заложените норми, преустановява
използването му обосновава необходимостта от отмяна на наказателното
постановление. Твърди се в жалбата, че фактите и обстоятелствата обосновават
възможност за квалифициране на случая в хипотезата на чл.28 от ЗАНН, като са
изложени доводи и аргументи в тази насока. Твърди се, че предвид описаните
факти, дори и да се приеме че има нарушение, то налагането на имуществена
санкция дори в минималния размер, предвиден за нарушението, а именно *** лева,
се явява несъразмерно тежка санкция спрямо тежестта на нарушението и степента
на обществена опасност на същото. Сочи се, че в случая дружеството ползва, а не
пуска на пазара въпросното гориво, което е доставено със съответната декларация
на производителя/вносителя „***” ЕООД, това гориво се използвало за вътрешно
потребление, за да може дружеството да упражнява своята търговска дейност по
превоз, дейността на дружеството не била свързана с доставка на горивото и това
не била търговската дейност на дружеството и същото предприело всички възможни
действия, като незабавно след анализа преустановява използването на горивото, за
да се определи наказанието като справедливо. Касаторът счита, че за това
деяние, ако се квалифицира като нарушение, се разкрива по-ниска степен на
обществена опасност в сравнение с обикновените случаи на нарушения от този вид
за лицата, който извършват продажба на горива, поради което санкцията от *** лева
е явно несправедлива. Сочи се, че именно това сравнение районният съд пропуснал
да отчете, като е подходил формално при изследване на въпроса за
малозначителността. Касаторът развива и аргумент, че ако не бъдат приети
изложените по-горе доводи за малозначителност, то в случая, след като съдът
приел, че дружеството е извършило действия по разпространение, то наказанието е
явно несправедливо, тъй като приложимата санкционна норма би била тази на
чл.34, ал.2 от ЗЧАВ, която предвижда имуществена санкция в размер от 10000 до
100000 лева. В съдебното решение отговорността на дружеството е ангажирана за
деянието съхранение, което съдът е приел че попада в обхвата на дефиницията на
разпространение по смисъла на §1, т.23 от ДР на ЗЧАВ, поради което ако има
нарушение, след като няма предлагане на течно гориво, приложим бил текста на
ЗЧАВ, а не на ЗЕВИ, който санкционира дейността по „предлагане”.
В
заключение, в жалбата касаторът счита, че по делото са събрани доказателства,
установяващи, че издаденото наказателно постановление е незаконосъобразно,
както и че при съставянето на акта и издаване на постановлението са извършени
съществени процесуални нарушения. Счита също, че в постановеното решение Pайонен
съд - Кърджали неправилно е приел наказателното постановление за законосъобразно
и неоснователно е формирал правните си изводи въз основа само на констатациите
в НП и АУАН, в резултат на което неправилно е интерпретирал фактическата
обстановка и че това е основание за отмяна, както на постановеното решение, с
което е прието, че посоченото нарушение е извършено, така и на самото
наказателно постановление, като незаконосъобразни. Поради изложените по-горе съображения за
незаконосъобразност, с жалбата касаторът моли съда да постанови съдебно решение, с което да отмени изцяло обжалваното съдебно Решение №116 от 22.05.2021 год.,
постановено по АНД №227/2022 год. по описа на Районен съд - Кърджали, с което е
потвърдено наказателно постановление №КГ-2439 от 17.01.2022 год., издадено от
председателя на Държавна агенция за метрология и технически надзор/ДАМТН/, като
вместо него постанови друго, с което да отмени процесното наказателно постановление №КГ-2439 от 17.01.2022 год., издадено от председателя на ДАМТН, като незаконосъобразно или алтернативно, ако счете за
основателни оплакванията за допуснати съществени процесуални нарушения, да
върне делото за ново разглеждане, с указания за допускане и извършване на съдебно-счетоводна
експертиза, относно дейносттта оп предагане на пазара на горивото и на
съдебно-химическа експертиза, относно доводите за качеството на горивото.
Редовно призован за съдебното
заседание, касаторът „Галенит” АД, със пседалище и адрес на управление ***, с ЕИК ***, представлявано от изпълнителния директор Ж. К., се представлява от адв.Е. Й. Й. от ***, редовно преупълномощена от председателя на
УС на Адвокатско дружество „***” ***, с ЕИК ***, която поддържа жалбата по
изложените в нея подробни съображения. Моли
съда да уважите подадената касационна жалба по
съображенията, които подробно са изложени в нея, а освен това, подробни съображения излага в писмени бележки,
които представя в съдебно заседание. Моли за присъждане на деловодните разноски, за които представя списък на разноските, ведно с Договор за правна
защита и съдействие от 31.01.2022 год., Фактура от 02.06.2022 год., Преводно
нареждане за кредитен превод от 09.06.2022 год., Фактура от 31.01.2022 год. и Платежно нареждане за кредитен превод. По
повод искането от пълномощника на ответника за присъждане на разноски, моли да бъдат съобразени разпоредбите
относно минималните размери на юрисконсултските възнаграждения, съгласно
Наредба №1 от 2004 год.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
В представените писмени бележки
са развити подробни доводи и съборажения в подкрепа на касационната жалба,
идентични с тези, изложени в самата жалба и се иска същата да бъде уважена.
Ответникът по жалбата – председателят
на Държавна агенция за метрологичен и технически надзор/ДАМТН/, редовно
призован за съдебното заседание, не се явява и не се представлява.
От ответника по касация е депозиран в срок отговор по касационната жалба, чрез Районен съд – Кърджали, до Административен съд – Кърджали, в който се изразява становище
за неоснователност на касационната жалба и в който се иска да бъде потвърдено обжалваното решение. В
становището са изложени доводи и съображения
в подкрепа на обжалваното решение и
се иска същото да бъде оставено в сила. Направено е възражение за прекомерност на
адвокатското възражение и се иска същото да бъде намалено до установения в Наредба №1 от
09.07.2004 год. минимум, както и е
направено искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Преди съдебното заседание, на
електронната поща на съда е постъпило и становище от председателя на Държавна
агенция за метрологичен и технически надзор, чрез Г.К. - процесуален
представител, старши юрисконсулт към Държавна агенция за метрологичен и
технически надзор, в което се заявява, че се поддържа изцяло изложеното в
депозирания от писмен отговор по касационна жалба. В същото са изложени съображения за
неоснователност на доводите и исканията, направени в касационната жалба. В становището моли съда да остави без уважение депозираната от „Галенит” АД касационна жалба и да потвърди като правилно и
законосъобразно Решение №116 от 22.05.2022 год. по АНД №227 по описа за
2022 год. на Районен съд -
Кърджали. Отново е направено възражение за прекомерност на
адвокатското възражение и е въведено искане същото да бъде намалено до установения в Наредба №1 от
09.07.2004 год. минимум, както
и е направено искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Представителят на Окръжна
прокуратура – Кърджали намира касационната за неоснователна, а обжалвания съдебен
акт - за правилен и обоснован. Счита,
че изложените в касационната жалба съображения за неправилност на съдебния акт,
не могат да бъдат споделени. Намира за категорично
изяснено от доказателствата по делото, че санкционираното дружество може и е
субект в случая на извършеното нарушение по чл.47, ал.4, във връзка с ал.1, т.5 от ЗЕВИ. В тази връзка счита също,
че съдът обосновано е обсъдил разпоредбата на §1, т.20 от ДР на ЗЧАВ, приемайки, че нарушението
е извършено от санкционираното дружество и следва да бъде ангажирана неговата
административнонаказателна отговорност. При тези
съображения предлага да бъде оставен в сила обжалвания
съдебен акт.
Кърджалийският административен съд, в настоящия съдебен състав, като извърши проверка на атакуваното решение и прецени допустимостта и основателността на касационната жалба, с оглед наведените в нея
касационни основания, приема за установено следното:
Касационната жалба е
подадена в срока по чл.211, ал.1 от АПК, от страна по делото, за
която то е неблагоприятно и като такава е процесуално допустима.
Релевираните
от касатора касационни основания са нарушение на закона, т.е. това по чл.348, ал.1, т.1 от НПК, което нарушение
е свързано с неправилно прилагане на материалния закон, допуснато съществено
нарушение на процесуални правила, т.е. основанието по чл.348, ал.1, т.2 от НПК и явна несправедливост
на наложеното наказание – основанието по чл.348, ал.1,
т.3 от НПК.
Разгледана по същество, касационната
жалба е ОСНОВАТЕЛНА.
С обжалваното Решение №116
от 22.05.2022 год., постановено по АНД №227/2022 год., Кърджалийският районен
съд е потвърдил наказателно постановление №КГ-2439 от 17.01.2022 год., издадено
от председателя на Държавна агенция за метрологичен и технически надзор/ДАМТН/,
с което, според изписаното в диспозитива на решението, „е санкционирано
„Галенит” АД, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от Ж. Т.
К.-Г., за извършено нарушение на 19.08.2021 год. в ***, по чл.47, ал.4 от ЗЕВИ,
във вр. с чл.47, ал.1, т.5 от ЗЕВИ, като правилно и законосъобразно.”. Със същото
решение Кърджалийският районен съд е осъдил „Галенит” АД, със седалище и адрес на управление ***, с
ЕИК ***, представлявано от Ж. Т. К.-Г., да заплати на Държавната агенция за
метрологичен и технически надзор – град София, сумата от 80 лева,
представляваща направени разноски по делото за юрисконсултско възнаграждение.
Настоящият съдебен състав намира
за необходимо да посочи тук, че с потвърденото наказателно постановление
№КГ-2439 от 17.01.2022 год., издадено от председателя на Държавна агенция за
метрологичен и технически надзор/ДАМТН/, на касатора „Галенит” АД, със седалище
и адрес на управление ***, с ЕИК ***, представлявано от Ж. Т. К.-Г., в
качеството му на краен разпространител, съгасно §1, т.12 от ДР на ЗЕВИ, във вр.
с §1, т.20 от ДР на ЗЧАВ, на основание чл.67, ал.3 от Закона за енергията от
възобновяеми източници/ЗЕВИ/, е наложена имуществена санкция, в размер на ***/***/
лева, за извършено нарушение на чл.47, ал.4, във вр. с чл.47, ал.1, т.5 от
ЗЕВИ.
С т.2 от същото, на „Галенит” АД,
със седалище и адрес на управление ***, с ЕИК ***, представлявано от Ж. Т. К.-Г.,
е възложено да заплати разходите за вземане и изпитване на пробата, в размер на
210.00/двеста и десет/ лева, от които 170.00/сто и седемдесет/ лева за
изпитване в Лаборатория за изпитване на горива, смазочни материали и присадки
към ГД ККТГ - ДАМТН град София и 40.00/четиридесет/ лева за вземане на проба,
на основание чл.25, ал.2 от НИКТГУРНТК и чл.25 от Тарифа №11(обн., ДВ, бр.50/1999 г., посл. изм. ДВ., бр.33/2020 г.).
За да постанови обжалвания в
настоящото производство съдебен акт, Районен съд – Кърджали е приел за установено от фактическа страна, че на 19.08.2021 год., свидетелите Е. Д. и Д. И. - инспектори към Държавна агенция по метрология и
технически надзор в сектор „Контрол на качеството на течните горива”, с месторабота в ***, извършили проверка на обект – бензиностанция, намираща се в ***, в двора на „Галенит” АД **. По време на проверката
установили, че бензиностанцията е в работен режим,
в границите на предприятието „Галенит” АД,
което е от затворен тип, охранява се и се влиза с пропуск. По време на проверката присъствал и свидетелят И. З., който бил работник в
проверяваното дружество. Проверяващите свидетелки Д. и И. изискали всички
документи, които придружават последната доставка на
бензин 95 и гориво за дизелови двигатели, които се предлагали в обекта и които им били представени от И. З. От Декларации за
съответствие установили, че предлаганото гориво - течно
гориво автомобилен бензин, е със съдържание на
биоетанол. След това проверяващите пристъпили към вземане на
проби директно от бензиноколонката от двата вида предлагано гориво.
Първо източили 4 литра от горивото в съд, който им предоставили от „Галенит” АД, след което промили 6
чисти метални съда за еднократна употреба, които проверяващите носели със себе
си, като във всеки съд, през удължител за
бензин, който също носели, налели по 100 мл. последователно във всички съдове и заплакнали всеки един от тях, като това гориво
излели в съда на проверяваната фирма. След това пристъпили
към запълване на всеки метален съд с по 800 мл.
бензин и след запълването им непосредствено ги затворили
със запушалки, а впоследствие тези съдове ги етикетирали и
пломбирали. Един съд оставили на дружеството „Галенит” АД, а останалите три шишета/!?/вероятно се имат предвид металните съдове/, които били контролни, както и две арбитражни,
поставили в хладилна чанта и взели с тях. Един от тези три
контролни съда проверяващите свидетелки изпратили в подвижна лаборатория в ***, а останалите два контролни
съда изпратили в стационарна лаборатория към Главна дирекция - София. Арбитражните съдове били оставени
на съхранение в арбитражното отделение, ако проверяваното дружество поиска
арбитражна проба.
Всичко това свидетелката Е. Д. описала в Протокол №**/*** год. за проверка и вземане на
проба от течно гориво, един екземпляр от който предоставили на дружеството- жалбоподател, както така
приключила проверката на място. След изпитване
на взетите проби и двете лаборатории установили, че горивото - автомобилен бензин RON95,
не съответства на изискването за съдържание на биогориво в течно гориво, тъй
като при граница от 9% обемни, полученият резултат от изпитването бил под тази
стойност, а именно -
съответно под 8.65 обемни % и 8.73
обемни %. За този факт от изпитванията,
проверяваното дружество било уведомено на 03.09.2021 год., но въпреки това то не поискало арбитраж за изпитване. По този повод
свидетелката Е. Д. изпратила покана за съставяне и връчване на акт на 22.10.2021 год., която била
получена на 10.09.2021 год., но въпреки това, на
посочената дата не се явил представител на дружеството „Галенит” АД. На 22.10.2021 год., в присъствието на свидетеля Д. И., Е. Д. съставила акт за установяване на
административно нарушение за това, че на датата на проверката - на 19.08.2021 год., на обекта бензиностанция
№** в ***, на ул.„***” №***, дружеството „Галенит” АД е предлагало течното гориво
автомобилен бензин RON95, което не съответства на изискването за съдържание на
биогориво в течно гориво, с което е нарушило чл.47, ал.4 от ЗЕВИ, в качеството си на краен разпространител.
Съставеният акт бил
изпратен за връчване от община Кърджали, по седалище и адрес на управление на дружеството-жалбоподател, което не се явило за
връчването му. Това обстоятелство било отразено в акта
от представител на община Кърджали. Въз основа на този АУАН, на 17.01.2022 год. било
издадено и обжалваното наказателно постановление.
Тази фактическа
обстановка първоинстанционният съд е приел за безспорна въз основа на
свидетелските показания на свидетелите Д. и И., както и от писмените
доказателства, приобщени по делото - Протокол № ***/*** год. за проверка и
вземане на проба от течно гориво, както и от всички други писмени
доказателства, приобщени по делото. Съдът е посочил, фактите не се опровергават
от гласните доказателства – показанията, дадени от свидетелите И. З. и Г. С.,
тъй като всички те били еднопосочни, логични и взаимно се допълвали.
При така приетата за установена фактическа обстановка, съдът от правна
страна районният съд е приел най-напред, че жалбата е процесуално допустима и
следва да бъде разгледана по същество, тъй като е подадена в срок и от лице,
имащо право на такава.
Решаващият състав на
съда е приел, че както акта за установяване на административно нарушение, така
и наказателното постановление, са съставени и връчени съобразно изискванията на
ЗАНН и че е спазена процедурата по „взимане” на проба, изследването й и
оспорването й, както и резултатът от това. Поради това първоинстанционният съд
е приел, че по делото безспорно е установено извършеното нарушение на чл.47,
ал.4, във вр. с ал.1, т.4 от Закона за енергията от възобновяеми източници,
който текст изрично вменява в задължение на крайните разпространители да
предлагат горивата за дизелови и бензинови двигатели в транспорта в
съответствие с изискванията на ал.1, т.4, който изисква за гориво за бензинови
двигатели със съдържание на биоетанол и/или етери, произведени от биомаса,
минимум 9 процента обемни. Съдът е приел също, че при тази безспорна
установеност по делото - че е осъществен състава на деянието по чл.47, ал.4, във
вр. с ал.1 т.4 от ЗЕВИ, определено като противоправно и подлежащо на
санкциониране поведение, правилно наказващият орган ангажирал отговорността на
дружеството, в качеството му на краен разпространител, носещ обективна
отговорност за извършеното нарушение. Районният съд е посочил, че по смисъла на §1, т.12 от ДР на ЗЕВИ, понятието „краен разпространител” е понятие по
смисъла на §1, т.20 от Допълнителните разпоредби на Закона за чистотата на атмосферния
въздух, а именно - „Лице, което разпространява течни горива на бензиностанция с
цел зареждане на горивните резервоари на моторните превозни средства на
потребителите, включително на собствени МПС.” и това означавало, че
жалбоподателят е субект на нарушението, тъй като разпространява течни горива на
бензиностанция и в това си качество е нарушил установените задължителни правила
за поведение, съобразно чл.47, ал.4 от ЗЕВИ. Така районният съд е приел, че поради
това, той е осъществил от обективна страна състава на деяние, представляващо
административно нарушение по смисъла на чл.67, ал.3 от ЗЕВИ, защото като краен
разпространител е предлагал на пазара течни горива от нефтен произход в
нарушение на разпоредбата на чл.47, ал.4 от ЗЕВИ. Съдът е
посочил, че определеният в наказателното постановление размер на имуществената
санкция е в предвидения от закона единствен такъв, поради което бил правилен и
законосъобразен.
По отношение на
доводите на процесуалния представител на жалбоподателя, първоинстационният съд
е намерил същите за неоснователни, поради следните съображения:
Съдът е приел, че е
ирелевантно за съставомерността на деянието обстоятелството, че обектът
функционирал като ведомствена бензиностанция, по аргумент от нормата на §1,
т.20 от ЗЧАВ, в която изрично било посочено, че краен разпространител е и при
зареждането на собствени моторни превозни средства. Съдът е отбелязъл, че било
вярно, че в наказателното постановление не е посочено, че предлагането на
гориво е на пазара, но това не опорочавало проведеното производство, завършило
с налагане на административна санкция и това било така, защото изпълнителното
деяние касаело предоставяне на пазара на течни горива, несъответстващи на
нормативноустановени изисквания. Според районния съд, пускането на пазара било
дейност, уредена в разпоредбата на чл.47, ал.1 от ЗЕВИ и касаела действия на
търговците на едро, които внасят на територията на ЕС и освобождават течни
горива от нефтен произход за потребление, а нарушената материална норма била
разпоредбата на чл.47, ал.4 от ЗЕВИ и тя касаела предлагане от страна на
крайните разпространители на горивата за дизелови и бензинови двигатели в
транспорта в несъответствие с изискванията на ал.1, т.3, 4 и 5 на същата норма,
т.е. извършването на разпространение на такъв вид горива като краен
разпространител, каквато дейност, видно от разпоредбата на §1, т.23 от ЗЧАВ,
било и предоставянето на услуги и съхранението на такива горива в местата,
посочени в чл.3, ал.1, т.5 от същия закон, сред които били резервоарите, бензиностанциите и
автоцистерните. Съдът е посочил, че дори хипотетично да се приеме, че се касае
за форма на предоставяне на пазара на сочените нестандартни горива, то
издаването на касови бонове при зареждане на МПС на дружеството, каквото било
налице при вземането на проба и наличието на фискален касов апарат в
проверявания обект, било достатъчно доказателство за реализирани на практика
продажби, доколкото според разпоредбата на чл.118, ал.1 от ЗДДС, „Всяко
регистрирано и нерегистрирано по този закон лице е длъжно да регистрира и
отчита извършените от него доставки/продажби в търговски обект чрез издаване на
фискална касова бележка от фискално устройство (фискален бон) или чрез издаване
на касова бележка от интегрирана автоматизирана система за управление на търговската
дейност (системен бон), независимо от това дали е поискан друг данъчен
документ. Получателят е длъжен да получи фискалния или системния бон и да ги
съхранява до напускането на обекта.”. Следващият аргумент на жалбоподателя - за
неспазване на правилата по взимане на проби, също не е бил възприет от
първоинстанционния съд, тъй като доказателства в тази посока не били
представени. Съдът е посочил, че следва да се има предвид, че отговорността е
безвиновна с оглед субекта на нарушението, който в случая е юридическо лице и в
този смисъл било без значение, как точно се е стигнало до нарушение относно
качеството на горивото, тъй като жалбоподателят бил отговорен за неговото
разпространение в стопанисван от него обект. На следващо място, районният съд е
приел, че не е налице и хипотезата на чл.28, ал.1 от ЗАНН, тъй като е
осъществен състав на административно нарушение, който не изисква да са
настъпили някакви резултатни вредни последици и достатъчно било поставянето в
опасност на неопределим брой потребители. Съдът е посочил също, че настоящият
случай не се отличава с по-ниска степен на обществена опасност от други от
същия вид и по последния довод е приел, че правилно наказващият орган е
приложил и санкционната норма на чл.67, ал.3 от ЗЕВИ, според която се наказва с
имуществена санкция в размер на *** лева юридическо лице, което извърши
нарушението по чл.47, ал.4 от ЗЕВИ. Отбелязъл е, че в случая санкцията е в
абсолютно определен размер и допълнителна индивидуализация не е допустима. С
оглед на всичко това, Кърджаийският районен съд е извел и окончателния си
извод, че следва наказателно постановление да бъде потвърдено.
С оглед изхода на
делото и направената претенция за разноски, на основание чл.63д, ал.4, във вр.
с ал.1 от ЗАНН, съдът е приел, че следва в полза на административнонаказващия
орган да се присъди и юрисконсултско възнаграждение в размер, определен в чл.37
от ЗПП.
При извършената служебна проверка, в съответствие с
разпоредбата на чл.218, ал.2 от АПК и с оглед правомощията на касационната
инстанция, съгласно цитираната разпоредба, настоящият състав намира най-напред,
че оспореният съдебен акт е валиден, като постановен от надлежния районен съд,
съобразно правилата на родовата и местната подсъдност, в надлежен съдебен
състав и в рамките на правораздавателната власт на този съд. Решението на
Кърджалийския районен съд също така е допустимо, като постановено по подадена
от надлежно легитимирано лице и в законоустановения срок жалба, т.е. не са
налице процесуални пречки, изключващи допустимостта на проведеното пред този
съд производство и не са налице основания за неговата ревизия в този смисъл.
При проверката на
горното решение, касационната инстанция в настоящия състав обаче намира, че същото
е постановено при неправилно приложение на материалния закон, т.е. в нарушение
на закона и в този смисъл са основателни оплакванията, развити в касационната
жалба в тази насока, поради следното:
В случая, касаторът
е привлечен към административнонаказателна отговорност за нарушение по чл.47,
ал.4 от ЗЕВИ, във вр. с
чл.47, ал.1, т.5 от с.з., като първата материалноправна норма регламентира, че
крайните разпространители предлагат горивата за дизелови и бензинови двигатели
в транспорта в съответствие с изискванията на ал.1, т.3, 4 и 5 в срок до два
месеца след изтичането на съответния срок, а другата норма - на чл.47, ал.1,
т.5 от своя страна предвижда, че лицата, които пускат на пазара течни горива от
нефтен произход в транспорта, при освобождаване за потребление по смисъла на Закона
за акцизите и данъчните складове предлагат горивата за дизелови и бензинови
двигатели смесени с биогорива в процентно съотношение, както следва: 5. от 1
март 2019 г. – гориво за бензинови двигатели със съдържание на биоетанол и/или
етери, произведени от биомаса, минимум 9 процента обемни. Според санкционната
норма на чл.67,
ал.3 от ЗЕВИ, на основание на която е наложена и имуществената санкция
на касатора с процесното наказателно постановление, на краен разпространител,
който предлага на пазара течни горива от нефтен произход в нарушение на
разпоредбата на чл.47, ал.2 или 4, се налага глоба в размер 25000 лева или
имуществена санкция, в размер 50000 лева. От тази формулировка на санкционната
норма следва, че привлеченото към отговорност на основание същата субект следда
да има най-напред качеството „краен разпространител”. В нормата на §1, т.12 от
Допълнителните разпоредби на ЗЕВИ е посочено, че „краен разпространител” е
понятие по смисъла на §1, т.20 от ДР на Закона за мистотата на атмосфернтия
въздух/ЗЧАВ/, т.е. тази норма препраща към §1, т.20 от ДР на Закона за
чистотата на атмосферния въздух относно легалната дефиниция на понятието „краен
разпространител”. Според последната, „Краен разпространител на
течни горива” е лице, което разпространява течни горива на
бензиностанция с цел зареждане на горивните резервоари на моторните превозни
средства на потребителите, включително на собствени моторни превозни средства. За
законосъобразното ангажиране на административнонаказателната отговорност на
основание разпоредбата на чл.67, ал.3 от ЗЕВИ обаче, по разбиране на
настоящия касационен състав, трябва да е установено и доказано, че привлеченият
към отговорност субект, освен да има качеството „краен
разпространител на течни горива”, трябва да е осъществил
„предлагане на пазара” на течни горива от нефтен произход в нарушение на
изискванията в чл.47, ал.2 и ал.4 от ЗЕВИ за наличие в тях на минимално
съдържание на биогориво, на посочената в наказателното постановление дата.
В тази
връзка, неправилни са изводите на Кърджалийския районен съд, че по делото са
доказани всички релевантни факти и обстоятелства за наличието на вмененото на
санкционираното лице административно нарушение на чл.47, ал.4, във връзка с чл.47,
ал.1, т.5 от ЗЕВИ.
Както бе отбелязано и по-горе, за да бъде осъществено това нарушение, е
необходимо да се установят две кумулативни предпоставки: субектът да е краен
разпространител и да предоставя на пазара течни горива от нефтен произход с
отклонения от изискванията на ЗЕВИ. Безспорно касаторът „Галенит” АД **.
притежава качеството „краен разпространител” съобразно легалната дефиниция на
това понятие, дадена в §1, т.20 от ДР на ЗЧАВ, във вр. с §1, т.12 от ДР на ЗЕВИ.
Изложените в тази връзка мотиви в обжалвания съдебен акт, са
правилни и законосъобразни.
Според
настоящия съдебен състав, не е налице обаче вторият съставомерен елемент от
вмененото нарушение, а именно - „предлагане на пазара”, като до наличието на
този съставомерен елемнт се свежда основно и спора между страните. Легална дефиниция на това понятие -
„предлагане на пазара”, не се съдържа нито в ЗЕВИ, нито в ЗЧАВ. То е въведено в
ЗЕВИ след изменението му, обнародвано в ДВ, бр.91 от 02.11.2018 г., като по
предходната редакция на чл.67, ал.2, сегашна ал.3 от ЗЕВИ, изпълнителното
деяние се е изразявало в „предоставяне на пазара”, като разпоредбата на §1,
т.15 от ДР на ЗЕВИ регламентира това поятие. Съгласно §1, т.15 от ДР на ЗЕВИ, „предоставяне
на пазара” е понятие по смисъла на чл.2, параграф 1 от Регламент (ЕО) №765/2008
на Европейския парламент и на Съвета от 9 юли 2008 год. за определяне на
изискванията за акредитация и надзор на пазара във връзка с предлагането на
пазара на продукти и за отмяна на Регламент (ЕИО) №339/93, като понастоящем,
тази дефиниция на понятието „предоставяне на пазара” е дадена в чл.3, параграф
1 от Регламент (ЕС) 2019/1020 на
Европейския парламент и на Съвета от 20 юни 2019 относно надзора на пазара и
съответствието на продуктите и за изменение на Директива 2004/42/ЕО и
регламенти (ЕО) №765/2008 и (ЕС) №305/2011, като според същата, „предоставяне
на пазара” означава всяка доставка на продукт за дистрибуция, потребление или
използване на пазара на Съюза в процеса на търговска дейност, срещу заплащане
или безплатно. Предвид липсата на законово определение и доколкото понятията „предлагане
на пазара” и „предоставяне на пазара” имат идентичен смисъл, първото понятие също
следва да бъде прието за дефинирано в смисъла на чл.3, наименован
„Определения”, параграф 1 от Регламент (ЕС) 2019/1020 на Европейския парламент
и на Съвета от 20 юни 2019 относно надзора на пазара и съответствието на
продуктите и за изменение на Директива 2004/42/ЕО и регламенти (ЕО) №765/2008 и
(ЕС) №305/2011, а именно, че „предлагането на пазара” представлява доставка на
гориво като част от търговската дейност на субекта.
Действително
съдът е обсъдил възражението, че провереният обект е ведомствена бензиностанция
с контролиран достъп и че горивото от нея се използва за зареждане само на собствените
на касатора „Галенит” АД **. превозни средства, но е достигнал до неправилни правни изводи. В
случая се установява от събраните писмени и гласни доказателства, а по този
въпрос всъщност не се и спори между страните, че отклоняващото се от изискванията
към съдържанието му гориво от бензиноколонка №**,
находяща се във ведомствената бензиностанция на касатора, а именно –
автомобилен бензин RON 95, се ползва само
за собствените на касатора „Галенит” АД **. свързани с осъществяваната от него
дейност. Следователно, това гориво не е предмет на търговската дейност на
касатора, респективно не се предлага на пазара. Настоящият състав намира, че
даденото от районния съд тълкуване на понятието „предлагане на пазара” не съответства
на вложения в него смисъл и целта на закона, като неправилно е обвързал
тълкуването на това понятие с разпоредбата на §1, т.23 от ДР на ЗЧАВ, която
дава легална дефиниция за съвсем друго понятие, а именно – „Разпространение на
течни горива”. Във връзка с горното и предвид цитираното по-горе
дефиниция/определение/ на понятието „предоставяне на пазара”
е ясно, също така, че доставката на стоки или услуги, респ. в
случая на течни горива, може да бъде срещу заплащане или безплатна и това изрично
се сочи в цитираната дефиниция. От това следва, че не наличието на възмездност
е водещо за определянето на това, дали едно действие е доставка или не е такава.
От друга страна, продуктът следва да бъде предоставен за дистрибуция,
потребление или използване на пазара на общността в процес на търговска
дейност. Очевидно зареждането на собствените превозни средства не е търговска
дейност и не е дейност на пазара на общността. В случая, касаторът „Галенит” АД
**. всъщност е краен потребител на стоката и получател по доставка на автомобилен
бензин, т.е. на него му е предоставено за потребление това гориво. Най-сетне, при
доставка на продукт за дистрибуция, потребление или използване, следва да са
налице две страни – лице, което предоставя стоката, в случая горивото, и лице,
което получава тази стока. В конкретния случай тези две страни липсват –
горивото е предназначено само за собствена употреба на дружеството-касатор. По
делото не са ангажирани, а и в преписката няма никакви доказателства в насока,
касаторът „Галенит” АД **. да е предлагал това гориво – автомобилен бензин RON 95, във ведомствената си бензиностанция „на
пазара”, нито да е отправял покана за доставката му – била тя възмездна или
безвъзмездна, към друг субект, независимо дали той е разпространител или краен
потребител. Доказано е, че горивото е придобито от дружеството „Галенит” АД **.
и съхранявано във ведомствената му бензиностанция с една бензиноколонка/втората
е за дизелово гориво/, която бензостанция е разположена на територията на
дружеството, с контролиран достъп за въшни лица и за външни МПС и това гориво е
използвано само от дружеството. При поддържане на тезата на ответника по
касация би се стигнало до налагане на административна санкция, на посоченото
основание, на всеки собственик на моторно превозно средство, заредил в
резервоара на същото гориво, което не съотвества на посочените изисквания в
чл.47, ал.1 от ЗЕВИ, което явно не е нито смисълът, нито целта на закона.
Така, от всичко
изложено се налага изводът, че в
случая „Галенит” АД
**. е
„краен разпространител” по смисъла на цитираната по-горе легална дефиниция, тъй като извършва зареждане на собствени МПС с течни горива от бензиноколонка в бензиностанция, находяща се в стопанисваната от дружеството база. Не е налице обаче вторият елемент от състава на санкционната правна норма, а именно - да
предоставя на пазара това гориво, а го използва изцяло за
своите нужди, без да го е предлагал на трети лица, без да е извличал печалба, без да е извършвал доставки по смисъла на чл.6 от ЗДДС и това
обстоятелство безспорно е установено от събраните по делото доказателства. В тази връзка следва да се
добави, че е неправилен изводът на районния съд, че дори хипотетично да се приемело,
че се касае за форма на предоставяне на пазара на сочените нестандартни горива,
то издаването на касови бонове при зареждане на МПС на дружеството, каквото
било налице при вземането на пробата и наличието на фискален касов апарат в
проверявания обект, било достатъчно доказателство за реализирани на практика
продажби и респ., позоваването в тази връзка на разпоредбата на чл.118, ал.1 от ЗДДС. Позоваването на разпоредбата на чл.118, ал.1 от ЗДДС от страна на
районния съд в случая е неправилно и необосновано, тъй като една доставка, т.е.
продажба или предлагане, не се установява само с издаването на счетоводен
документ – било то фактура или касов бон. Ако решаващия състав на съда бе
анализирал малко по-задълбочено конкретния случай, би достигнал до извод за
основанието, на което дружеството издава касов бон, без да осъществява
предлагане, т.е. без да е налице доставка на посоченото в акта и в НП течно
гориво. Приложима за тези случаи е специалната разпоредбата на чл.118, ал.8 от ЗДДС, която предвижда, че данъчно задължено лице, което извършва зареждане на
превозни средства, машини, съоръжения или друга техника за собствени нужди с
течни горива, е длъжно да регистрира и отчита зареждането по реда на наредбата по
ал.4 на същия чл.118
и това е Наредба №Н-18 от
13.12.2006 год. на МФ за
регистриране и отчитане чрез фискални устройства на продажбите в търговските
обекти, изискванията към софтуерите за управлението им и изисквания към лицата,
които извършват продажби чрез електронен магазин. Чл.3, ал.7 от тази №Н-18 от 13.12.2006 год. на МФ регламентира, че регистриране на зареждане чрез ЕСФП от лице
по чл.118, ал.8 ЗДДС се приключва с вид плащане „резерв
2” – „вътрешно
потребление”. Ясно е, по аргумент от посочените разпоредби, че при зареждане на течни
горива за собствени нужди, няма извършване на доставка/продажба в търговски
обект по смисъла на ЗДДС, а касовите бонове се издават единствено в изпълнение
на така регламентирания ред за регистриране и отчитане на извършеното
зареждане.
Така, липсата на установяване да се е извършвало
зареждане на техника, на МПС и т.н. на други лица, независимо дали възмездно или безвъзмездно, т.е.
да е извършвана каквато и да е доставка на гориво, е довело до неправилно и незаконосъобразно издаване на НП, на основание чл.67,
ал.3 от ЗЕВИ и до налагане на санкция на дружеството-касатор за „предлагане
на пазара” на посоченото гориво – автомобилен бензин RON 95 на 19.08.2021 год., каквото то не е
извършило. Предвид
всичко изложено по-горе се налага изводът, че в случая,
административноноказателната отговорност на касатора „Галенит” АД **. незаконосъобразно
е била ангажирана с процесното наказатено постановление, на основание разпоредбата на чл.67, ал.3 от ЗЕВИ, а след като е потвърдил така издаденото наказателно
постановление, Кърджалрийският районен съд е постановил един неправилен и
незаконосъобразен съдебен акт.
Ето защо, с оглед всичко изложено по-горе,
касационната инстанция намира жалбата на „Галенит”
АД, със седалище е
адрес на управление ***, с ЕИК
***, представлявано от изпълнителния директор Ж.
К., за основателна, а обжалваното решение на Кърджалийския районен съд намира за незаконосъобразно и неправилно,
като постановено при неправилно приложение на материалния закон, поради което и
като такова, с решението по настоящото дело, същото следва да бъде отменено, а доколкото фактите и обстоятелствата по делото са изяснени и не
се налага събирането на нови или допълнителни доказателства, следва да бъде постановено друго такова, по същество на спора, с което следва да бъде
отменено, като незаконосъобразно, и обжалваното
наказателно постановление, издадено от председателя на Държавна агенция за метрологичен и технически
надзор.
При този
изход на делото и предвид своевременното направеното от
процесуалния представител на касатора в хода по същество в съдебно заседание,
искане за присъждане на направените деловодни разноски и представените
доказателства за същите, на основание чл.63д, ал.1 от ЗАНН,
във вр. с чл.143, ал.1 от АПК, в полза на касатора „Галенит” АД ** следва да се присъдят направените по делото разноски за двете съдебни инстанции. Съобразно
разпоредбата на §1, т.6 от ДР на АПК, деловодните разноски следва да бъдат възложени в тежест на
бюджета на юридическото
лице, което е способно да се
разпорежда и да отговаря по имуществени претенции, т.е. което е разпоредител с бюджет и в чиято структура е АНО, издал
незаконосъобразното
наказателно постановление.
Съгласно чл.2 от Устройствения правилник на Държавната агенция за метрологичен
и технически надзор (Загл., изм., ДВ, бр.40/2006 г.) /обн., ДВ, бр.20/2003 г., посл. изм., ДВ, бр.103/04.12.2020 г./, ДАМТН е юридическо лице на бюджетна
издръжка и следователно може да отговаря самостоятелно по имуществени претенции, поради което и в нейна тежест
следва да бъдат възложени дължимите на касатора деловодни разноски. В настоящия случай, съгласно представения списък на
разноските, от касатора се претендира присъждане на заплатеното адвокатско
възнаграждение за производството пред първата инстанция, възлизащо в размер на
3600.00 лева с ДДС и заплатеното адвокатско възнаграждение за производството
касационната инстанция, възлизащо в размер на 2640.00 лева с ДДС. За така
претендираните разноски са представени и писмени доказателства – договор за
правна защита и съдействие от 31.01.2022 год., сключен между „Галенит” АД **. с
ЕИК ***, от една страна и Адвокатско дружество „***” ***, с ЕИК ***, от друга/л.51/, данъчна фактура №*** от *** год., издадена от Адвокатско дружество „***” ***, с ЕИК ***, за
сумата 3600.00 лева, в т.ч. данъчна основа – 3000.00 лева и ДДС 20% - 600.00
лева/л.54/, платежно
нареждане от 03.02.2022 год. на Първа инвестционна банка, за превод на сумата
от 3600.00 лева, по сметка на Адвокатско дружество „***” ***, с ЕИК ***, с
наредител - „Галенит” АД **. с ЕИК ***/л.55/, данъчна фактура №*** от ***
год., издадена от Адвокатско дружество
„***” ***, с ЕИК ***, за сумата 2640.00 лева, в т.ч. данъчна основа – 2200.00
лева и ДДС 20% - 440.00 лева/л.52/ и платежно нареждане от
09.06.2022 год. на Уникредит Булбанк, за превод на сумата от 2640.00 лева, по
сметка на Адвокатско дружество „***” ***, с ЕИК ***/л.53/. Така, общият размер на
претендираните от касатора деловодни разноски за двете съдебни инстанции
възлиза на 6240.00 лева, в т.ч. заплатено адвокатско възнаграждение, общо в
размер на 5200.00 лева и ДДС 20% върху него, общо в размер на 1040.00 лева. Същевременно,
както в депозирания в срок писмен отговор на касационната жалба, така и в депозираното
преди съдебно заседание писмено становище, от ответника по касация е направено
възражение за прекомерност по чл.78, ал.5 от ГПК, във вр. с чл.144 от АПК и във
вр. с чл.63д, ал.1, ал.2 и ал.5 от ЗАНН, на така претендираните адвокатски
възнаграждения. Предвид горното и за да се произнесе по искането на касатора за
присъждане на така претендираните деловодни разноски, съдът съобрази следното:
Според чл.18,
ал.2 от Наредба №1
от 09.07.2004 год.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения, ако административното наказание е под формата на глоба,
имуществена санкция/както
е в настоящия случай/ и/или е
наложено имуществено обезщетение, възнаграждението се определя по правилата на чл.7,
ал.2 от същата
Наредба, върху стойността на
санкцията, съответно обезщетението. Съгласно разпоредбата на чл.7, ал.2, т.4 от Наредба №1 от 09.07.2004 год., за процесуално представителство, защита и съдействие по
дела, при които санкцията е от 10000 лева до 100000 лева, минималното адвокатско възнаграждение
е 830 лева плюс 3% за горницата над 10000 лева. Така, в случая при наложено административно
наказание „имуществена санкция”, в размер на *** лева, минималният размер на
дължимото адвокатско възнаграждение, изчислен съобразно цитираната норма,
възлиза на 2030.00 лева. Съдът намира, че този размер на възнаграждението е
справедлив и адекватен на оказаната правна защита и съдействие в хода на
съдебното производство, като следва да се има предвид и обстоятелството, че
пред всяка една от двете съдебни инстанции е проведено само по едно съдебно
заседание. Този размер от 2030.00 лева се дължи за оказаната правна защита и процесуално
представителство за всяка една от двете съдебни инстанции поотделно, като върху
този размер на адвокатското възнаграждение, съобразно правилото на чл.2а от Допълнителните
разпоредби на Наредба №1 от 09.07.2004 год., следва да се начисли и дължимият
данък добавена стойност/ДДС/ от 20%, т.е. по 406.00 лева върху всяко от тези. Съдът
намира възражението за прекомерност за основателно и така, претендираните
деловодни разноски за двете съдебни инстанции в размер на 6240.00 лева с ДДС,
следва да бъдат редуцирани, като за осъществената правна защита и процесуално
представителство пред въззивната инстанция, в полза на касатора следва да бъде
присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 2436.00 лева с ДДС, като в
същия размер - 2436.00 лева с ДДС, такова възнаграждение следва да бъде
присъдено и за осъщественото процесуално представителство и защита и пред
касационната инстанция или, в полза на касатора следва да бъдат присъдени
деловодни разноски за заплатеното по банков път адвокатско възнаграждение за двете съдебни
инстанции, общо в размер на 4872.00 лева с ДДС/данъчна основа - 4060.00лева и
ДДС 20% - 812.00 лева/.
По
изложените съображения и на основание чл.221, ал.2, изр.І/първо/, предл.2/второ/, във вр. с чл.222, ал.1 от АПК и във вр.
с чл.63в от ЗАНН и чл.63д, ал.1 от ЗАНН, Административен съд - Кърджали
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ Решение №116 от 22.05.2021 год.,
постановено по АНД №227/2022 год. по описа на Районен съд - Кърджали, вместо
което ПОСТАНОВЯВА:
ОТМЕНЯ
наказателно постановление №КГ-2439 от 17.01.2022 год., издадено от председателя
на Държавна агенция за метрологичен и технически надзор/ДАМТН/, с което, на
основание чл.67, ал.3 от Закона за енергията от възобновяеми източници /ЗЕВИ/,
на „Галенит” АД, със седалище и адрес на управление ***, с ЕИК ***,
представлявано от Ж. Т. К.-Г., в качеството му на краен разпространител,
съгласно §1, т.12 от ДР на ЗЕВИ, във вр. с §1, т.20 от ДР на ЗЧАВ, е наложена
имуществена санкция, в размер на 50000/петдесет хиляди/ лева, за извършено
нарушение на чл.47, ал.4, във вр. с чл.47, ал.1, т.5 от ЗЕВИ и с което, на
„Галенит” АД, със седалище и адрес на управление ***, с ЕИК ***, представлявано
от Ж. Т. К.-Г., е възложено да заплати разходите за вземане и изпитване на
пробата, в размер на 210.00/двеста и десет/ лева, от които 170.00/сто и
седемдесет/ лева за изпитване в Лаборатория за изпитване на горива, смазочни
материали и присадки към ГД ККТГ - ДАМТН град София и 40.00/четиридесет/ лева
за вземане на проба, на основание чл.25, ал.2 от НИКТГУРНТК и чл.25 от Тарифа
№11(обн., ДВ, бр.50/1999 г., посл. изм., ДВ., бр.33/2020 г.).
ОСЪЖДА Държавна агенция за метрологичен
и технически надзор/ДАМТН/,
със седалище и адрес на управление ***, с ЕИК ***, ДА ЗАПЛАТИ на „Галенит” АД, със
седалище и адрес на управление ***, с ЕИК ***, представлявано от Ж. Т. К.-Г., направени деловодни разноски в
производството, за заплатено адвокатско възнаграждение, възлизащи общо в размер на 4872.00/четири хиляди
осемстотин седемдесет и два/ лева с ДДС.
Решението е окончателно
и не подлежи на обжалване или протестиране.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.