Р Е Ш
Е Н И Е
№
гр. София, 04.12.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, І Гражданско отделение, 26 състав, в открито съдебно заседание на пети
ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
при участието на секретаря Ирена Апостолова, като разгледа докладваното от
съдия Луканов гр. дело № 17240 по описа за 2018г. на Софийски градски съд, за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на Част втора, Дял първи, Глава осемнадесета от Гражданския
процесуален кодекс (ГПК).
Предявен е главен
иск с правна квалификация по чл. 49, вр. с чл. 45 от Закона за задълженията и
договорите (ЗЗД), вр. с чл. 7 от Конституцията на Р.Б. (КРБ).
Образувано е
по искова молба на „С.1.“ ЕООД, ЕИК ******, чрез надлежно упълномощен
представител, в която ищецът твърди, че е производител на електроенергия от
възобновяеми източници, като оперира с фотоволтаична електрическа централа,
находяща се в УПИ № 030007, местност „Двете тумби“ в землището на с. Капатово,
община Петрич и е страна по договор за изкупуване на електрическа енергия № 95 от
01.12.2010г. с „Ч.Е.Б.“ АД. Твърди, че през 2014г. били създадени нови
разпоредби на Закона за енергия от възобновяеми източници (ЗЕВИ) - чл. 35а, ал.
1, 2 и 3 и чл. 35б, ал. 1-4 и чл. 35, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1-4 от същия
закон, като на това основание след влизането им в сила от 01.01.2014г. била
удържана сумата, предмет на главния иск директно от производителите на
електрическа енергия от слънце и вятър. Твърди, че с Решение № 13/31.07.2014г. на
Конституционния съд тези норми на закона били обявени за противоконституционни,
поради което ищецът поддържа, че не е налице нормативно създадено задължение за
ежемесечно удържане на 20% от сумата, дължима на дружеството, и че с тези
действия са нарушени императивните норми на чл. 63 от ДФЕС за забрана на
мерките с възпиращо действие спрямо инвеститорите, както и чл. 107 от ДФЕС,
забраняващи всякакви мерки, които създават неравноправност на икономическите
оператори. Твърди, че така приетите норми от ЗЕВИ противоречат и на Договора за
енергийна харта и Директива 2009/72/ЕО за насърчаване използването на енергия
от възобновяеми източници и на Конституцията на Р.Б.. С оглед на изложеното
счита, че са налице всички предпоставки за ангажиране отговорността на
държавата, поради извършено от нейните органи нарушение на правото на ЕС.
Счита, че с въвеждането на „такса“ от 20% се налага значителна финансова тежест
и затруднение върху целия сектор в противоречие на изричните разпоредби на
актовете на ЕС и цялостната политика на Съюза. Иска да бъде осъдена държавата
да заплати на ищеца сумата от 36 071.28 лв., представляваща обезщетение за
имуществени вреди, изразили в удържаната от ищеца такса в размер на 20% за
производството на електрическа енергия през периода от 01.01.2014г. до 10.08.2014г.,
заедно с лихва за забава от датата на депозиране на исковата молба до пълното
изплащане на дължимата сума.
При условията
на евентуалност ищецът е предявил иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за
осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 9 804.19 лв.,
представляваща удържаната от ищеца такса, в размер на 20% за производство на
електрическа енергия за периода от 01.07.2014г. до 10.08.2014г., както и още
един иск при условията на евентуалност по чл. 59 от ЗЗД за сума в размер на 9
804.19 лв. за периода от 01.07.2014г. до 10.08.2014г., ведно с лихвата за
забава от датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане на
сумите.
В открито съдебно
заседание ищецът, чрез процесуалните си представители по пълномощие адв. В.В.А.и
адв. М.П.Г.от САК поддържа исковата си молба и предявените главен и евентуални
искове. Сочи доказателства. Претендира разноски. Представя списък на
разноските. Представя писмени бележки в срок.
Ответната
страна – Р.Б., представлявана от министъра на финансите, чрез надлежно
упълномощен представител, оспорва предявените искове. Излага подробни
съображения за недопустимост и неоснователност на исковите претенции. В открито
съдебно заседание ответникът, чрез представителя си по пълномощие, моли
исковите претенции да бъдат отхвърлени като неоснователни, необосновани и
недоказани, както и като погасени по давност. Претендира юрисконсултско
възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар на
ищцовата страна.
Съдът, като
прецени доводите и възраженията на страните, взети предвид съобразно събраните
по делото доказателства по реда на чл. 235 от ГПК, приема за установено
следното:
Ищецът
основава иска си на твърдения за причинени имуществени вреди от нарушения на КРБ
и на правото на Европейския съюз, допуснати от Р.Б.. Съгласно чл. 7 от КРБ,
държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на
нейни органи и длъжностни лица. Една част от хипотезите за отговорността на
държавата за вреди са уредени в специалния Закон за отговорността на държавата
и общините за вреди (ЗОДОВ), който в чл. 1 и чл. 2 разграничава основанията за
отговорност, според вида на извършваната дейност. Когато отговорността на
държавата не може да бъде реализирана по ЗОДОВ (специалния закон, уреждащ
отговорността на държавата, при участие в процеса на съответните държавни
органи, като нейни процесуални субституиенти), отговорността за вреди се
реализира по чл. 49 от ЗЗД. (в този смисъл е решение № 133 от 29.06.2016г. по
гр.д. № 5002/2014г. на ВКС, ІІІ гр. отделение).
Съгласно чл.
49 от ЗЗД, този, който е възложил на друго лице работа, отговаря за вредите,
причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. С цитираната
правна норма законодателят урежда случаите на гаранционно-обезпечителна
отговорност за вреди, причинени виновно от другиго.
За да бъде
уважен предявеният главен иск, трябва да е осъществен следният фактически
състав: 1) правоотношение по възлагане на работа; 2) осъществен фактически
състав (ФС) по чл.45 от ЗЗД от физическо лице – пряк изпълнител на работата с
необходимите елементи (деяние, вреда – имуществена и/или неимуществена,
причинна връзка между деянието и вредата, противоправност и вина); 3) вредите
да са причинени от изпълнителя при или по повод извършването на възложената
работа – чрез действия, които пряко съставляват извършването на възложената
работа, чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от
закона, техническите и други правила или характера на работата, или чрез
действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани
с нея. Във всички случаи на непозволено увреждане, вината се предполага до
доказване на противното (чл.45, ал.2 от ЗЗД).
Съдът е приел
с определението по доклада на делото (лист 196 от делото), за безспорно между
страните обстоятелството, че ищецът е производител на електрическа енергия чрез
фотоволтаична електроцентрала, находяща се в УПИ №030007, местност „Двете
тумби“ в землището на с. Капатово, община Петрич, както и фотоволтаичната
електроцентрала „Слънчоглед“ е въведена в експлоатация на 01.11.2011 година.
Срещу доклада по делото страните не са правили възражения.
Между ищеца в
качеството на производител и „Ч.Е.Б.” АД в качеството на купувач е сключен
договор № 95/01.12.2010г. за изкупуване на електрическа енергия от независим
производител (лист 14-34 от делото). По силата на договора ищецът произвежда
електрическа енергия чрез фотоволтаична електрическа централа, а купувачът
изкупува по цени и условия, посочени в договора и в съответствие с действащите
нормативни актове.
С § 6, т. 2 и
т. 3 от Заключителните разпоредби (ЗР) на Закона за държавния бюджет на Р.Б. за
2014г. (отм.) се създава нов чл. 35а, ал. 1 и ал. 3 в ЗЕВИ, по силата на които
за производството на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия се
събира такса от 20 %.
Страните по
делото не спорят, а същото е и служебно известно на съда, че с решение №
13/31.07.2014г. по к. д. № 1/2014г. на Конституционния съд разпоредбите на § 6,
т. 2 и т. 3 от ЗР на Закона за държавния бюджет за 2014г. (ДВ, бр.109/2013 г.),
с които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35,
ал. 1, 2 и 3, и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от Закона за енергията от възобновяеми
източници са обявени за противоконституционни.
Решенията на
Конституционния съд влизат в сила три дни след обнародването, съгласно чл.14,
ал.3 от Закона за конституционния съд (ЗКС). В конкретния случай решението е
обнародвано в ДВ, бр. № 65/06.08.2014г., поради което е влязло в сила на
10.08.2014г. Съгласно чл.151, ал.2, изр. 3 от КРБ, актът, обявен за
противоконституционен, не се прилага от деня на влизането на решението в сила,
т.е. действието на решение № 13/31.07.2014г. по к. д. № 1/2014г. на
Конституционния съд е занапред. Следователно, до 10.08.2014г. разпоредбите, с
които е определена такса от 20 %, са част от действащия закон и са задължителни
за неговите адресати, вкл. и за ищеца по настоящото производство.
От
заключението на счетоводната експертиза (лист 184-190 от делото), което съдът кредитира,
като обективно и безпристрастно дадено, съответстващо и на представените по
делото фактури (лист 38-45 от делото) се установява, че през периода 01.01.2014г.
- 09.08.2014г. вкл. за произведената и продадена електрическа енергия от ищеца
е удържана такса от 20 % по чл. 35а, ал. 2 от ЗЕВИ в размер общо на 34 616.84 лв.,
която сума е преведена от Ч.Е.Б.” АД по сметка на КЕВР, а КЕВР е превела сумата
към държавния бюджет.
Спорни
въпроси по делото са дали през периода 01.01.2014г. - 09.08.2014г. вкл. е
допуснато нарушение на вътрешното право или на правото на Европейския съюз, с
прилагането на обявените за противоконституционни норми от ЗЕВИ.
Ищецът твърди
нарушение на вътрешното право, което се изразило в приемането на чл. 35а – чл.
35в и чл. 73 от ЗЕВИ, които били обявени за противоконституционни. В исковата
молба се излагат доводи, че тези разпоредби били противоконституционни още към
датата на приемането им. Съдът счита изложените от ищеца доводи за
неоснователни. Процесните разпоредби от ЗЕВИ са обнародвани в ДВ, бр. № 109 от
2013 г., в сила от 01.01.2014г., а са обявени за противоконституционни с
решение на Конституционния съд № 13/31.07.2014г. по к.д. № 1/2014г.,
обнародвано в ДВ, бр.№ 65/06.08.2014г., което е влязло в сила на 10.08.2014г. След
като съгласно чл.151, ал.2 от КРБ, законът, обявен за противоконституционен, не
се прилага от деня на влизането на решението в сила, то следва, че решение № 13/31.07.2014г.
по к.д. № 1/2014г. действа, считано от 10.08.2014г. В съдебната практика няма
спор, че решенията на Конституционния съд имат действие за в бъдеще, но не и
обратно действия, ако последното не е въведено изрично. В този смисъл
разпоредбите на чл. 35а – чл. 35в и чл. 73 от ЗЕВИ през процесния период
01.01.2014г. - 09.08.2014г. вкл. са част от българското право и са задължителни
за всички техни адресати, какъвто е и ищецът „С.1.“ ЕООД.
С приетото в
чл. 8 от КРБ, е възприет принцип за разделение на властите, поради което съдът не
може да извършва контрол за противоконституционност на актовете на законодателната
власт - Народното събрание. Такъв контрол може да извърши единствено
Конституционният съд, а за процесния период 01.01.2014г. - 10.08.2014г. липсва
негово решение, с което нормите на ЗЕВИ да са били признати за
противоконституционни, поради което те не се прилагат едва след влизане в сила
на решението на Конституционния съд, считано от 10.08.2014г.
Съдът
съобрази, че съгласно чл.22, ал.4 от ЗКС, възникналите правни последици от
акта, който е обявен за противоконституционен, се уреждат от органа, който го е
постановил. Конституцията не съдържа разпоредба, която да задължава законодателният
орган на държавата в определен срок да се произнесе по обявения за
противоконституционен закон (или част от закон). Т.е. законодателят извършва
преценка дали е необходимо да се произнесе по обявената за противоконоституционна
норма – съществува ли законова празнота, която следва да бъде преодоляна, респ.
необходимо ли е да бъдат преуредени неприключили правоотношения. В тази насока
е и решение № 22/31.10.1995г. по к.д. № 25/1995г. на КС, според което, при
обявяване за противоконституционен на закон, с който е бил отменен или изменен действащ
закон, се възстановява действието на предходния нормативен акт в редакцията
преди отмяната или изменението. В конкретния случай не е било необходимо да
бъде приеман друг закон, който да преуреди обществените отношения, тъй като е
възстановено действието на закона за в бъдеще в редакцията, преди приетото
изменение, т.е. преди приетите с § 6, т. 2 и т. 3 от ЗР на Закона за държавния
бюджет на Р.Б. за 2014г. изменения в ЗЕВИ.
По отношение
твърдението на ищеца за допуснато нарушаване правото на Европейския съюз, а
именно на чл. 63 от ДФЕС, чл.49
от ДФЕС, чл. 107 от ДФЕС, Директива 2009/28/ЕО,
Директива 2009/72/ЕО.
Съдът приема
изложените доводи за неоснователни, поради следните съображения:
С решение на
Съда на Европейските общности по делото Andrea Francovich et Danila Bonifaci и
др. срещу Италианската република (Дела С-6/90 и С-9/90) съдът извежда принципа,
че държавите-членки са длъжни да обезщетяват вредите, които са причинили на
частноправните субекти от допуснати нарушения на общностното право. Според
цитираното решение, държавите отговарят за вреди, когато са налице следните
предпоставки: нарушена е европейска правна норма, тя предоставя права на
частноправните субекти, нарушението е достатъчно съществено, претърпяна е вреда
и е налице причинно-следствена връзка между нарушението и вредата.
В настоящото исково
производство не бе установено допуснато от ответника нарушение на посочените от
ищеца норми на Европейския съюз. Съгласно чл.63, т.1 от ДФЕС, в рамките на
разпоредбите на глава четвърта, всички ограничения на движението на капитали
между държавите-членки и между държавите–членки и трети страни се забраняват.
Според чл.63, т.2 от ДФЕС, в рамките на разпоредбите на глава четвърта всички
ограничения на плащанията между държавите–членки и между държавите–членки и
трети страни се забраняват. Съгласно чл. 49 от ДФЕС, ограниченията върху
свободата на установяване на граждани на държава-членка на територията на друга
държава-членка се забраняват. Тази забрана се прилага също и по отношение на
ограниченията за създаване на търговски представителства, клонове или дъщерни
дружества от граждани на всяка държава–членка, установили се на територията на
друга държава–членка. Свободата на установяване включва правото на достъп до и
упражняване на дейност като самостоятелно заето лице, както и да се създават и
ръководят предприятия, в частност - дружества по смисъла на член 54, втора
алинея при условията, определени от правото на държавата, където се извършва
установяването за нейните собствени граждани, при спазването на разпоредбите на
главата относно капиталите.
В конкретния
случай се твърди нарушение спрямо търговско дружество, регистрирано в Р.Б.,
което осъществява дейността си единствено на територията на страната, като се
твърдят вреди от българска правна уредба, която се прилага еднакво спрямо
всички адресати на нормите на чл. 35а - 35в от ЗЕВИ, поради което не може да
бъде ангажирана отговорността на държавата за вреди от нарушаване на чл. 49 и
чл. 63 от ЗФЕС. В този смисъл е решение на Съда на Европейския съюз (голям
състав) от 15 ноември 2016 година по дело C ‑ 268/15, с което е прието,
че правото на Съюза трябва да се тълкува в смисъл, че режимът на извъндоговорната
отговорност на държава-членка не се прилага при наличието на вреди, които
частноправен субект твърди, че е претърпял, поради това, че предвидена в член
49 ДФЕС, 56 ДФЕС или 63 ДФЕС основна свобода се нарушава с национална правна
уредба, която се прилага еднакво към местните граждани и гражданите на други
държави членки, когато положението във всичките си аспекти е свързано само с
една държава членка. В този смисъл са и решение от 20.03.2014г. Caixa
d’Estalvis i Pensions de Barcelona, C‑139/12, решение от 30 юни 2016 г.,
Admiral Casinos & Entertainment, C‑464/15.
Неоснователно
е и възражението на ищеца за допуснато нарушение на чл. 107 от ДФЕС, тъй
като цитираната разпоредба касае държавни помощи. Съгласно чл.107 от ДФЕС,
освен когато е предвидено друго в Договорите, всяка помощ, предоставена от държава–членка
или чрез ресурси на държава–членка, под каквато и да било форма, която нарушава
или заплашва да наруши конкуренцията чрез поставяне в по-благоприятно положение
на определени предприятия или производството на някои стоки, доколкото засяга
търговията между държавите–членки, е несъвместима с вътрешния пазар. В
разпоредбата е посочено кои държавни помощи се считат за съвместими с вътрешния
пазар. Оспорените от ищеца текстове от ЗЕВИ уреждат заплащане на държавна
такса, която постъпва в държавния бюджет. Тази държавна такса не може да се
определи като държавна помощ по смисъла на чл.107 от ДФЕС, поради което и
последната норма е неприложима към конкретния казус.
По отношение
на твърденията за нарушения на двете директиви, посочени в исковата молба – Директива 2009/28/ЕО
от 23 април 2009г. за насърчаване използването на енергия от възобновяеми
източници и Директива 2009/72/ЕО
от 13 юли 2009 година относно общите правила за вътрешния пазар:
Ищецът се
позовава на решение на Съда на Европейските общности по делото Andrea
Francovich et Danila Bonifaci и др. срещу Италианската република (Дела С-6/90 и
С-9/90), с което е изведен принцип за отговорност на държавата за вреди,
причинени на граждани, в следствие нарушения на норми от правото на Европейския
съюз, които не са транспонирани. В конкретния случай няма основание за
ангажиране на отговорността на държавата на посоченото основание, тъй като
двете директиви са транспонирани в българското законодателство чрез Закона за
енергията от възобновяеми източници и Закона за енергетиката. С решение на Съда
(първи състав) 20 септември 2017 година по съединени дела C‑215/16, C‑216/16,
C‑220/16 и C‑221/16/ е прието, че държавите–членки разполагат с право на преценка относно
мерките, които считат за подходящи за постигането на задължителните общи
национални цели, определени в член 3, параграфи 1 и 2 от директивите.
Предвидената в чл.3, параграф 3 от Директива 2009/28 възможност за държави–членки
да приложат схеми за подпомагане, с оглед насърчаване на използването на
енергия от възобновяеми източници, не съдържа забрана за облагане на
предприятията, които разработват подобни източници на енергия, поради което
този довод на ищеца също е неоснователен.
След като от
доказателствата по делото не се установи допуснато нарушение на вътрешното
право, нито на правото на Европейския съюз, предявения главен иск следва да бъде
отхвърлен, като неоснователен.
Поради
неоснователността на иска с правно основание чл.49 от ЗЗД, вр чл.7 от КРБ, съдът
дължи разглеждането на предявените при условията на евентуалност осъдителни
искове.
По предявения
против Р.Б. евентуален иск с правно основание чл. 55, ал.1, предл.1 от ЗЗД:
За да бъде
уважен този иск, трябва да е осъществен следният фактически състав: 1) ответникът
да е получил някакво имуществено благо; 2) това имуществено благо да му е
предоставено от ищеца; 3) имущественото благо да е получено без основание.
С оглед на изложените
мотиви съдът приема, че ищецът през периода 01.01.2014г. - 10.08.2014г. е
производител на електрическа енергия от възобновяеми източници и от него е
събрана такса по чл.35а, ал.2 от ЗЕВИ в размер на 34 616.84 лв., която сума е
преведена по сметка на КЕВР от Ч.Е.Б.” АД, а КЕВР е превела сумата към
държавния бюджет. С решение № 13/31.07.2014г. по к.д. № 1/2014г. на
Конституционния съд разпоредбите на § 6, т. 2 и т. 3 от Заключителните
разпоредби на Закона за държавния бюджет за 2014г.(ДВ, бр.109/2013 г), с които
са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35, ал. 1, 2
и 3, и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от ЗЕВИ, са обявени за противоконституционни. Ищецът
претендира от ответника удържаната в размер на 20% такса от сумите по издадените
две фактури № 20/31.07.2014г. и № 21/31.08.2014г., която такса е събрана по
чл.35а, ал.2 от ЗЕВИ в размер съответно на 6663.08 лв. по първата фактура и 3141.11
лв. по втората фактура (или общо такса по двете фактури в размер от 9804.19
лв.).
Спорен въпрос
между страните по делото е дали за сумата от 9804.19 лв. съществува основание
за събиране от ответника.
Ищецът
поддържа становището, че макар уредбата на таксата по чл.35а, ал.2 от ЗЕВИ да е
обявена за противоконституционна на 10.08.2014г., тя е била
протиковоконституционна още към датата на приемането на цитираните норми и в
този смисъл не е имало основание за събиране на таксата през периода
01.01.2014г. - 10.08.2014г. Ответната страна оспорва твърденията на ищеца, като
се позовава на чл.151, ал.2 от КРБ.
Съдът намира
изложените от ищеца доводи за неоснователни, поради следните съображения:
Текстът на
чл.151, ал.2 от КРБ не се нуждае от тълкуване. Актът, обявен за
противоконституционен, не се прилага от
деня на влизането на решението на Конституционния съд в сила, т.е. действието
на забраната за приложението на закона е единствено занапред. По този начин се
гарантира стабилитет на закона, дори и при наличието на порок в него. Целта е
да се постигне правна сигурност и да не бъдат накърнени права, които вече са
придобити при действието на нормативния акт до датата на установяване на
неговата противоконституционност. Тъй като чл. 35а от ЗЕВИ е обявен за
противоконституционен на 10.08.2014г., то за периода от 01.01.2014г. до 10.08.2014г.
същият е пораждал действие и в този смисъл таксата, събрана от ищеца за
процесния период не е получена без основание. Т.е. правното основание за
събирането на сумата от 9804.19 лв., е действалата през процесния период норма
на чл. 35а от ЗЕВИ.
Без значение
е обстоятелството, че дължимата такса за периода 01.08.2014г. до 10.08.2014г. реално
е събрана от държавата след 10.08.2014г., когато са издадени фактури с № 20/31.07.2014г.
и № 21/31.08.2014г.
Таксата е
събрана въз основа на действаща за периода до 10.08.2014г. правна норма –
чл.35а, ал.2 от ЗЕВИ, поради което е била дължима. Съгласно чл.35б, ал.1-4 от
ЗЕВИ, която е била в сила до 10.08.2014г., както производителят, така и
общественият доставчик, е следвало да подадат тримесечна справка по образец,
утвърден от ДКЕВР, за дължимата такса за съответния период. Справката се подава
в срок до 15 - то число на месеца, следващ тримесечието, за което се отнася. Тъй
като разпоредбите са в сила до 10.08.2014г., то за производителя и обществения
доставчик не е отпаднало задължението да подадат до 15.10.2014г. справка за
третото тримесечие на годината, в която да посочат таксата, дължима за времето
от началото на тримесечието до деня на влизане в сила на конституционното
решение.
От
заключението на счетоводната експертиза на вещото лице М. (лист 184-190 от
делото) се установи, че за периода от м. 01.2014г. до 10.08.2014г. произведената
енергия от фотоволтаична електроцентрала „Слънчоглед“ е общо 247578.00 кWh. За
периода 01.01.2014г. до 09.08.2014г. вкл. на основание чл. 35б, ал. 1 от ЗЕВИ „Ч.Е.Б.“
АД е събрало такси от ищеца „С.1.“ ЕООД общо в размер на 34 616.84 лева. От
заключението на експерта се установи също, че съгласно справка, издадена от „Ч.Е.Б.“
АД за преведени суми за такса по чл. 35б от ЗЕВИ „Ч.Е.Б.“ АД е превела по
сметка на КЕВР суми, вкл. и за „С.1.“ ЕООД, като съгласно писмо на КЕВР с изх.
№ Е-08-08-13/21.08.2019г. таксата за производството на енергия от вятърна и
слънчева енергия за периода 01.01.2014г. до 09.08.2014г. е 34 616.85 лева,
която е преведена от „Ч.Е.Б.“ АД по сметка на КЕВР. Същото се установява и от
представеното и прието като неоспорено доказателство извлечение от справка 1 за
„С.1.“ ЕООД от КЕВР (лист 159 от делото).
По изложените
съображения съдът приема за неоснователен иска с правно основание чл.55, ал.1,
предл.1 от ЗЗД.
По предявения
против Р.Б. евентуален иск с правно основание чл. 59, ал.1 от ЗЗД:
За да бъде
уважен този иск, трябва да е осъществен следният ФС: 1) обедняване на кредитора
– намаляване на неговото имущество; 2) обогатяване на длъжника; 3) да
съществува връзка между обогатяването и обедняването; 4) да не съществува
основание за разместването на благата; 5) ищецът да няма друга правна
възможност за защита.
С оглед на
изложените мотиви, на основание чл.151, ал.2 от КРБ съдът приема, че през
периода 01.01.2014г. - 10.08.2014г., за ответника е съществувало нормативно
основание за събиране на таксата по чл. 35а от ЗЕВИ, поради което не е доказан
фактическият състав на чл.59, ал.1 от ЗЗД и вторият евентуален иск също следва
да бъде отхвърлен.
По
разноските.
На основание чл. 81 от ГПК съдът дължи произнасяне по
искането за разноски.
Предвид
изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК ищецът следва да
бъде осъден да заплати на ответника направените по делото разноски за
юрисконсултско възнаграждение, които съдът определя съгласно чл. 25, ал. 1 и
ал. 2 от Наредбата за заплащането на правната помощ, в размер на 450 лв.
Така
мотивиран, Софийски градски съд, І ГО, 26 състав
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „С.1.” ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, представлявано от И.Г.Ч., против Р.Б., представлявана от министъра на финансите, с адрес за призоваване: гр. София, ул. „******, иск с правно основание чл. 49, вр. с чл. 45 от Закона за задълженията и договорите, вр. чл.7 от Конституцията на Р.Б., за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 36 071.28 (тридесет и шест хиляди седемдесет и един лева двадесет и осем стотинки) лева - обезщетение за имуществени вреди, изразили се в удържана такса от 20% за производство на електрическа енергия през периода 01.01.2014г. - 10.08.2014г., ведно с лихва за забава от 27.12.2018г. до пълното заплащане на сумата, като неоснователен;
ОТХВЪРЛЯ предявения от „С.1.” ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, представлявано от И.Г.Ч., против Р.Б., представлявана от министъра на финансите, с адрес за призоваване: гр. София, ул. „******, евентуален иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 9 804.19 (девет хиляди осемстотин и четири лева и деветнадесет стотинки) лева, представляваща удържана такса от 20% за производство на електрическа енергия през периода 01.07.2014г. - 10.08.2014г., ведно с лихва за забава от 27.12.2018г. до пълното заплащане на сумата, като неоснователен;
ОТХВЪРЛЯ предявения от „С.1.” ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, представлявано от И.Г.Ч., против Р.Б., представлявана от министъра на финансите, с адрес за призоваване: гр. София, ул. „******, евентуален иск с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 9 804.19 (девет хиляди осемстотин и четири лева и деветнадесет стотинки) лева, представляваща удържана такса от 20% за производство на електрическа енергия през периода 01.07.2014г. - 10.08.2014г., ведно с лихва за забава от 27.12.2018г. до пълното заплащане на сумата, като неоснователен.
ОСЪЖДА „С.1.” ЕООД ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, представлявано от И.Г.Ч., на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК, да заплати на Р.Б., представлявана от министъра на финансите, с адрес: гр. София, ул. „****** сумата от 450 (четиристотин и петдесет) лева – разноски за юрисконсултско възнаграждение по гр. д. № 17240/2018г. по описа на Софийски градски съд, І ГО, 26 състав.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийския апелативен съд, в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: