Р Е Ш Е Н И Е
№…………………
гр.Плевен 26.02.2019год.
В И
М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЛЕВЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение, І
граждански състав, в публично заседание на четиринадесети февруари, през
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : СТЕФАН ДАНЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ : ТАТЯНА БЕТОВА
СВЕТЛА ДИМИТРОВА
при секретаря………ДАФИНКА БОРИСОВА……………и в присъствието на
прокурора………………………………………………………….като разгледа докладваното от
съдията………..ТАТЯНА БЕТОВА………възз.гр.д.№ 548 по описа на съда за 2018 година, и
за да се произнесе, съобрази:
Производство по чл.258 и сл. от ГПК.
С решение № 85 от 03.05.2018г., постановено по
гр.д. № 48/2018г. районен съд – Левски е отхвърлил предявения от „***” ООД, гр.
С., представлявано от управителя Г.Н.Н. против А.Г.Б. ***, иск с правно основание чл. 55,
ал.1 от ЗЗД за връщане на сумата от 1245.27лв., получена без правно основание,
представляваща арендна вноска за стопанската 2014/2015, ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от 17.01.2018 г. – датата на завеждане на делото
до окончателното й изплащане, като неоснователен. Присъдил е и разноски в полза
на ответника в размер на 500лв.
Срещу
така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищеца, чрез пълномощникът
адв. Н.Г.Б.. В жалбата се правят оплаквания, че постановеното решение е
незаконосъобразно. Въззивникът счита, че неправилно районният съд е приел, че
договорът за аренда е бил устно изменян всяка година от страните, тъй като според жалбоподателя, това противоречи на признание
на факт направено от ответника по друго дело между същите страни. С решението
си ЛРС не е зачел сила на присъдено нещо на решението по гр.д.№ 628/2017 г. на С.ски
РС, с което е било прието за установено между страните, че арендното плащане за
процесните имоти не е изменяно от момента на сключване на договорите и към
датата на постановяване на решението
през 2017г. е било 16 лв./дка. Счита, че РС-Левски е направил неправилна преценка
на събраните по делото доказателства, като е придал на представените РКО
значение на анекс към арендния договор. Жалбоподателят е преповторил
аргументите си изразени пред РС, че страните по арендния договор не са
постигнали помежду си съгласие за съществените признаци на изменението на
договора – срок, арендно плащане и др. Във въззивната жалба е развито и
оплакването, че РС-Левски е нарушил диспозитивното начало и принципа за
равенство на страните, като служебно е възприел доводи в полза на ответника
каквито той не е навеждал. Жалбоподателят счита за неправилно и виждането на РС за приложение на нормата на чл. 293 от ТЗ,
поради това че липсва изобщо съглашение в писмена форма, както и възприемането
от съда на заключението на експертизата.Съображенията са изложени подробно в
жалбата. Въззивникът моли съда да отмени изцяло решението на РС Левски и да
постанови друго по съществото на спора, с което да бъде уважен иска му.
Със заявление от 08.02.2019г. жалбоподателят е
посочил, че спора по настоящото дело е различен от другите еднотипни дела със
сходен предмет, тъй като се касае за платено двукратно арендно плащане.
Жалбоподателят твърди, че С.А. – бивш собственик и арендодател на имотите на
ответника А.Б. е получила на 02.12.2015г. сумата 1164лв. за рента и я е предала
на купувача в съответствие с клаузите на договора за покупко-продажба. След
това плащане „***“ООД е изплатил повторно на 01.04.2016г. на ответника сумата
248лв. – рента за стопанската 2014/2015г. и сумата 211лева - рента за
стопанската 2014/2015г. или общо 459лв., тъй като ответника е скрил
обстоятелството, че вече е получил сумата 1164лв. Жалбоподателят счита, че това
е установено от съдебното признание, което е направил А.Б. в разпита му като
свидетел по гр.д. № 177/2017г. на ЛРС и от мотивите на съда в решението по
същото дело и това на въззивната инстанция – в.гр.д. № 800/2017г. на ПОС.
Счита, че трябва да му бъде върната поне втората сума в размер на 459лв.
Въззиваемата страна А.Г.Б., чрез пълномощника си адв.С. Т. от САК, е взел становище, че жалбата е
неоснователна и следва да бъде оставена без уважение по изложените в отговора и
в пледоарията по същество аргументи.
Въззивният
съд, като обсъди оплакванията в жалбата, взе предвид направените от страните
доводи, прецени събраните пред първата
инстанция доказателства, съобрази се с изискванията на закона, намира за
установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск по
чл.55 от ЗЗД за заплащане/връщане/ на сумата 1245.27лв. получена от ответника при
начална липса на основание и представляваща недължимо платена арендна вноски за
стопанската 2014/2015 г. Сумата е претендирана,
ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на завеждане на делото
до окончателното й заплащане. Претендирани са и разноски за производството. Ищецът
се позовава на два договора за аренда, по силата на които праводателят на ответника
е предоставил на ищцовото дружество под аренда общо 23.608дка земеделска земя.
Твърди, че по силата на договора се е задължил да заплаща арендна вноска по 16лв.
за декар, като за стопанската 2014/2015г. дължи такава в размер на 377.72лв. Твърди
че купувача А.Б. е встъпил в правата на продавача по сключените договори за
аренда, на основание чл.17, ал.2 от ЗАЗ
и съгласно изричното отбелязване в договора за покупко-продажба – има
право да получи цялото полагащо се за имотите арендно плащане за стопанската
2014/2015г., като е получил общо 1623лв.
Твърди, че договореното арендно плащане от 16лв.
за дка до момента на подаване на исковата молба не е променено, но въпреки това
погрешно е заплатил на ответника повече от дължимите му се суми: сумата 459лв.
за стопанската 2014/2015 г. след като последния е получил от праводателката си С.А.
заплатената и рента за същата стопанска година, в размер на 1164лв. След
установяване на грешката, ищцовото дружество е поканило ответника да му върне
надплатените суми, които е получил без правно основание, но той не ги е върнал.
Ответника А.Б., чрез пълномощника си адв. С.Т. от САК, е взел становище, че оспорва иска, като
навежда довода, че не е получавал суми за рента от
ищцовото дружество. Такава е получена от предишния собственик С.Й.А.. Счита,
че ако тя погрешно е била платена на С.А., следва да се иска връщане, на
основание чл.55 от ЗЗД единствено от получателя, а не от трето лице, каквото се
явява той в случая.
Пред първоинстанционният
съд е било безспорно и в настоящата инстанция също, че между същите е
съществувало валидно облигационно правоотношение по два договора за аренда на
земеделска земя, сключени на 15.12.2005г., по силата на които праводателите на ответника
Н. Й.А. и С.Й.А. са предоставили на ищцовото дружество под аренда общо 23.608дка
земеделски земи, находящи се в землището на гр. Б. срещу арендно плащане от 16
лв. за декар. Безспорно е, че с нотариален акт № ***, том ***, рег.№ ***, дело
№ ***/2015г. на нотариус С.Л., ответникът е закупил арендуваните 23.608дка
земеделска земя от Н. А. и С.А. и на основание чл. 17, ал.2 от ЗАЗ, е встъпил
като арендодател по двата договора, като в пункт ІV от нотариалния акт изрично
е вписано постигнатото между страните съгласие, че купувачът има право да
получи цялото полагащо се за имотите арендно/наемно плащане за стопанската
2014/2015г. Видно от приложените към исковата молба 2 бр. платежни нареждания
от 01.04.2016г. А.Г.Б. е получил сумата 248лв. и сумата 211лв. или общо сумата
459лв. – рента за стопанската 2014/2015г. Не е спорно и това, че към момента на
плащането е била налице трайна тенденция за увеличение на средната стойност на
рентните вноски за землищата от Област П. /включително и района на Община Б./,
изчислена на база повече от половината договори вписани в Служба по вписванията
и регистрирани в Общинските служби по земеделие/съгл.протоколи от Областна
дирекция „Земеделие” П./.
Основния спорен въпрос
по делото е дължи ли ответника връщане
на исковата сума, недължимо ли му е била заплатена поради допусната от
арендатора грешка или е заплатена на правно основание – изменение на договора
за аренда относно размера на рентата на декар. Получил ли е същия два пъти
дължимото му се арендно плащане за 2014/2015г.
За да отхвърли иска, РС
Левски е приел, въз основа на представените РКО и платежни нареждания за банков
превод, че е постигнато изменение в арендния договор, в частта му относно
дължимата цена за ползването на имотите, които изменения са били продиктувани
най-вече от повишаването на пазарната поземлена рента. Изложил е доводи, че не
се касае за грешка, тъй като увеличението е изплащано всяка година и е било
съобразявано с нарастващите годишни рентни плащания за района /съобразно
пазарната конюнктура в землището на гр.Б./. Съдът е изтъкнал в мотивите си, че
възможността за изменение на договора изрично е регламентирана в чл. 16 от ЗАЗ
и то е продиктувано от трайна промяна в обстоятелствата, от които страните са
се ръководили при уреждане на отношенията си, довело до очевидно несъответствие
между поетите от тях задължения. Приел е, че с подписването на разходните
документи от двете страни, същите са изявили взаимно съгласие за изменение на
договора в частта за размера на рентата съобразно с нарастването на годишните
рентни плащания за района.По отношение на твърдението, че сумата е платена на
ответника два пъти – веднъж чрез бившия собственик и арендатор и втори път –
лично на А.Б. – съдът не е изложил мотиви.
Въззивният съд, в
настоящия си състав, възприема изложените от районния съд правни и фактически
доводи, като правилни, обосновани и съобразени със закона.
Ищецът не твърди да е
платил на ответника сума над посочената в исковата молба сумата 459лв. платена
на ответника по банков път на 01.04.2016г., поради което няма основание да
търси недължимо платено над тази сума, каквато е претенцията му за разликата до
1245.27лв. Няма твърдение да е изплащал такава сума на ответника, още по-малко
пък - без основание. Спора по чл.55 от ЗЗД за дължимостта на сумата 1164лв.
платени на С.А. е решен по друго гражданско дело. Никоя от страните не твърди
да е оспорила размера на платеното, респ. получено арендно плащане преди
възникване на спора по чл.16, ал.5 от ЗАЗ и образуване на делото срещу „***“ООД
за изменение на дължимото от ответника арендно плащане на декар предоставена
площ, където настоящия иск е предявен като насрещен.
Неоснователни са
оплакванията на жалбоподателя, че РС неправилно е приел, че договорът за аренда
е бил изменян устно, както и че съдът е излязъл извън рамките на диспозитивното
начало.Такъв извод в обжалваното решение липсва, а решението, с което съдът се
е произнесъл по действително предявения иск, въз основа на твърдяните от ищеца факти,
е цитирано и разбрано неправилно. Видно от мотивите, за да отхвърли иска, РС-Левски
е обсъдил и се позовал на писмено закрепената воля на страните за изменение на
договора - подписването от двете страни на разходните документи /РКО/за изплащаната
рента. Тези наведени от ищеца факти и представени доказателства за тях са
обсъдени коректно от съда, без служебно събиране на други доказателства.
Въззивният съд счита, че
изявлението на „***“ООД е направено в писмена форма, обективирано е в представените
от самия ищец банкови
платежни нареждания, изходящи от „***“ООД, в които също така е посочено
изрично, че се касае за изплащане на „рента Б.“ за стопанска година 2014/2015г.
в полза на А.Г.Б.. И двете платежни нареждания изхождат от търговеца „***“ ООД
и удостоверяват в писмена форма негово изявление, касаещо арендното плащане по
процесния аренден договор. Вярно е, че тази писмена форма не е надлежната, тъй
като не е спазена изискуемата от закона писмена форма с нотариално удостоверяване
на подписите на страните, извършено едновременно, но цялостното последващо
поведение на „***“ООД, след издаването на посочените платежни документи дава
основание да се направи извода, че арендатора „***“ООД не е оспорил
действителността на това свое изявление,
с което то е валидирано, на основание чл. 293, ал.3 от ТЗ. Не за грешка,
а за намерение за плащане на правно основание говори и обстоятелството
установено от вещото лице, че сумите на „надплатената“ рента са били
осчетоводени по счетоводна сметка 602 - Разходи за външни услуги в партида – наем
земеделска земя. Ако се приеме становището на търговеца “***“ ООД, че е
допуснал грешка, то би следвало при положена дължима грижа за собствените си
работи, той своевременно да установи такава многократно допускана от него
грешка.
Въззивният съд счита, че
договорът за аренда е търговска сделка по смисъла на чл. 286, ал.1 от ТЗ, тъй
като е сключена от „***“ООД във връзка с упражняваното от това дружество
занятие, като разпоредбите за търговските сделки следва да намерят приложение и
за другата страна по договора за аренда, на основание чл. 287 от ТЗ. Поради
това неоснователен е доводът на жалбоподателя, че не може да намери приложение
норма от общия ТЗ, при отношения регламентирани от специалния ЗАЗ.Съдът намира,
че не се касае до колизия между правни норми - нормата на чл. 293 от ТЗ и норма
от Закона за аренда в земеделието, при което норма от специалния закон -ЗАЗ да
дерогира норма от общия –ТЗ. Това е така поради обстоятелството, че не се касае
за различна регламентация на едни и същи хипотези - в ЗАЗ няма норма, която да
урежда значението на поведението на страната за валидирането на договор при
неспазена форма - хипотезата на чл. 293 от ТЗ. Няма и норма от ЗАЗ, която изрично
да изключва приложението на чл. 293 от ТЗ. Ето защо, въззивният съд приема, че нормата
на чл. 293, ал.3 от ТЗ следва да намери приложение и при изменението на арендния
договор. В чл. 293, ал.1 от ТЗ е предвидено, че за действителността на
търговска сделка е необходима писмена или друга форма само в случаите
предвидени със закон. Именно такава форма/писмена с нотариално удостоверяване
на подписите на страните/ е предвидена в специалния Закон за аренда в
земеделието, за сключването на договорите за аренда, както и за споразуменията
за тяхното изменение или прекратяване – чл. 3 ал.1 от ЗАЗ. Тъй като ЗАЗ не
съдържа изрична норма как следва да се уреди въпроса в случай на опорочаване на
предвидената в чл. 3, ал.1 от ЗАЗ форма, то именно в такъв случай намира
приложение чл. 293, ал. 3 във вр. с ал. 1 от ТЗ, според която страната не може
да се позовава на нищожността, ако от поведението и може да се заключи, че не е
оспорвала действителността на изявлението.
Съдът е склонен да
възприеме становището на ответника, че по-скоро се касае до недобросъвестност и
злоупотреба с право.Докато за ищеца е невъзможно да обясни логично как е
допусната твърдяната от него техническа грешка при голям брой плащания на рента
и посредством какви грешни изчисления е формиран точно изплатеният на арендодателя
размер на рентата, то твърдението на ответника, че арендатора е съобразявал
растящата всяка следваща година средна пазарна цена за 1 дка земеделска земя, е
логично и се подкрепя от установения от вещото лице тренд на нарастване на тази
средна пазарна цена за всяка следваща стопанска година. Във вр. с това съдът
съобрази и служебно известните му факти за наличието на множество висящи пред
Плевенски ОС дела, страна по които е „***“ със сходен предмет. Това обстоятелство
съставлява допълнителен, макар и косвен
аргумент в подкрепя на извода, че се касае по-скоро за правило в дейността на „***“ООД
да изплаща рента в размер съобразен с увеличаващата се средна пазарна цена, отколкото
за случайно допуснати грешки.
Въззивният съд не
споделя становището на жалбоподателя, че РС Левски е следвало да зачете силата
на присъдено нещо на решение на СвРС, с което било прието за установено между
страните, че арендното плащане за процесните имоти не е изменяно от момента на
сключване на договорите и към датата на
постановяване на решението през 2017 г. е било 16 лв./дка. Такъв установителен
иск не е бил предявяван по гр.д.№ 628/2017 г., /а и не би бил допустим/ и
съответно не е формирана сила на присъдено нещо по този въпрос, доколкото няма
постановено подобен диспозитив на решението, а както се знае мотивите на
решението не се ползват със сила на присъдено нещо. За пълнота следва да се
отбележи, че са неоснователни и оплакванията за необоснованост свързани с това,
че съдът не е взел предвид признанието на арендодателя, че договорът не е бил
изменян от сключването му.Макар това да не е обсъждано в мотивите на съда, не
се касае за пропуск, тъй като видно от исковата молба, тя не съдържа признание
на факти, които да са от значение за правилното решаване на настоящия спор. Подадената
чрез адв. Т. искова молба съдържа твърдения за извършените арендни плащания в
завишени размери, след сключването на първоначалния договор за аренда за
16лв./дка, което адвоката е квалифицирал като конклудентни действия за неговото изменение. Тези правни
квалификации, наред с искането да се измени
договора за аренда като вноската се увеличи от 16лв. на 50лв. са направени за
целите на производството и не съставляват признание на неизгоден за страната
факт, с доказателствено значение.
По отношение на довода
поддържан пред Плевенски ОС, че сумите в общ размер 459лв. платени на ответника
на 01.04.2016г. са получени от него изцяло без основание, тъй като е платена
повторно на основание задължение за рента за стопанската 2014/2015г., след като
А.Б. вече е бил получил рентата си за тази стопанска година от предишния и
адендодател, съдът намира, че той е неоснователен, тъй като по делото не е
доказано извършването на такова плащане в полза на ответника. В настоящото производство не са събирани доказателства
относно този факт. Жалбоподателят се позовава на свидетелски показания дадени
по друго дело, които имат вътрешно-процесуално значение и не могат да бъдат използвани
по настоящото. Не може да се третират и като съдебно признание на факт, тъй
като А.Б. не е бил страна по делото и не е правил изявление в такова качество.
Съгласно чл. 298, ал.1 от ГПК субективните предели на силата на присъдено нещо,
с което е решен спора по гр.д. № 177/2017г. на ЛРС, респ. по в.гр.д. №
800/2017г. на ПОС се простират само по отношение на страните по това дело. Не
сме изправени и пред изключение по чл.298, ал.2 ГПК, тъй като след
постановяване на решението не е настъпило частно правоприемство, което да
разширява пределите на СПН. Нещо повече - мотивите на решението не се ползват с
такава сила.
Не следва да бъдат
обсъждани нито новите възражения по фактите, направени от страна на ответника
по жалбата едва в писмената защита на пълномощника му, нито представените с нея
документи, които не са били приети по делото като писмени доказателства.
При така изложените съображения,
въззивният съд намира,че като е
отхвърлил иска по чл.55 ЗЗД, районния съд е постановил правилно и
законосъобразно решение, което следва да бъде потвърдено изцяло, на основание
чл.271, ал.1 от ГПК. При този изход на делото следва въззивникът „***“ООД да заплати на
въззиваемата страна направените от нея деловодни разноски във въззивното
производство, които съгласно списъка по чл. 80 от ГПК и доказателствата за
тяхното извършване са в размер на 360 лв.
Водим от горното съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА, на осн.чл.271 ал.1 от ГПК
решение № 85 на Районен съд-Левски, постановено на 03.05.2018година по гр.дело
№ 48/2018 година по описа на съда.
ОСЪЖДА „***” ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление – гр. С.,
ул. „***” № ***, представлявано от управителя Г.Н.Н. да заплати на А.Г.Б., с ЕГН ********** и адрес: *** деловодни
разноски за въззивното производство в размер на 360 лв.
Решението
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: