№ 172
гр. Смолян, 16.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СМОЛЯН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети април през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Тоничка Д. Кисьова
Членове:Мария Ан. Славчева
Крум Б. Гечев
при участието на секретаря Мара Ат. Кермедчиева
като разгледа докладваното от Тоничка Д. Кисьова Въззивно гражданско
дело № 20225400500102 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С Решение №19/14.02.2022г., постановено по гр.д.№ 154/2021г. по описа на Маданския
районен съд е признато за установено, че С. Т. ИВ., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Р., ул.
Кап. Петко Войвода 54 дължи на „Кредит Инс“, с ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Цар Борис III“ № 85, ет.Мецанин сумата от 700.00 лв., главница по
Договор за потребителски кредит „Екстра” № ****/05.02.2020г., ведно със законната лихва върху
главницата от датата на подаване на заявлението 01.03.2021г. до окончателно изплащане на
вземането, за които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл.410 ГПК № 46/02.03.2021г. по
ч.гр.д. № 63/2021 г. по описа на РС Мадан, като е отхвърлен иска за установяване дължимост на
сумата от 252.00 лв. договорна лихва за периода 05.03.2020г. - 05.02.2021 г., 504.00 лв. договорна
такса „Гарант”за периода 05.03.2020г. - 05.02.2021 г. и 67.20лв., законна лихва за забава за периода
06.03.2020г. - 23.02.2021 г. Осъдена е С. Т. ИВ., ЕГН:**********, с постоянен адрес: гр. Р.,ул.
„Кап. Петко Войвода“ № 54 да заплати на „Кредит Инс“, с ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. „Цар Борис III“ № 85, ет. Мецанин сумата от 152,09 лева разноски
по ч.гр.д. № 63/2021 по описа на РС-Мадан и сумата от 474,09 лева разноски по гр.д. № 154/2021 г.
по описа на РС Мадан, по съразмерност с уважената част от иска.
Решението е обжалвано в срок с въззивна жалба с вх.№ 457/28.02.2022г. от Кредит Инс“
АД, представлявано от изп.директор Марио Алексиев чрез пълномощника му адв. Р. Д. в
отхвърлителната му част с оплаквания за неправилност и необоснованост. Излагат се доводи, че
неправилно съдът е приел, че процесният Договор за потребителски кредит „Екстра” №
****/05.02.2020 г., е нищожен на основание чл.22 във вр. чл.11,ал.1, т. 10 от ЗПК, поради което
1
кредитополучателят дължи връщане само на чистата стойност по кредита в размер 700.00 лв.
Неоснователно е приел още, че е налице противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В мотивите си
съдът правилно е посочил, че „Кредит Инс“ АД е спазил изискването на горепосочената
разпоредба, като в процесния договор за потребителски кредит е посочен размерът на ГПР от 49.7
%, но неправилен е извода му, че от съдържанието на същия не може да се направи извод за това
кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. В представения по делото
погасителен план, който е неразделна част от процесния договор, е посочен общият размер на
кредита, както и отделно по месечни вноски, всяка от които е посочена по пера. Разпоредба на чл.
11,ал.1,т.10 от ЗПК предвижда, че в договора за потребителски кредит Кредитодателят следва да
посочи „ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит”. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР включва "общите разходи
по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване
на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит." В
конкретния случай процесният договор за потребителски кредит съдържа информацията,
посочена в т.9 и т. 10 на чл. 11 от ЗПК - посочен е годишният лихвен процент - 36.00 %, описани
са условията за прилагането му в Общите условия към договора, посочен е ГПР - 49,7 % и общата
сума, дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора.С оглед на това
Кредитодателят е спазил изискванията на чл. 11 от ЗПК, като ясно и на разбираем език е посочил
общият размер на кредита и условията за усвояването му, лихвения процент по кредита, както и
годишния процент на разходите, поради което потребителят не е лишен от информация за
действителния размер на приложимия ГПР. Договорената такса „Гарант“ представлява дължимо
възнаграждение за услуга, предоставена от дружество-гарант, за обезпечаване на вземанията по
Договор за потребителски кредит. Посочената такса е дължима по силата на самостоятелно
правоотношение, което е резултат от съзнателния избор на кредитополучателя, на който е била
предоставена възможност за избор, като същият е бил надлежно информиран за последиците от
своя избор, т.е. за съществуването на задължение за заплащане на такса към дружеството,
предоставящо гаранцията, за размера на задължението и сроковете за заплащане му, с което
същият се е съгласил такса "Гарант" да бъде разрочено и включено към месечните вноски. С
оглед на изложеното и прилагането по аналогия на правилата за банковата гаранция дължимото от
наредителя не следва да се включва към разходите по потребителския кредит. Дори да се приеме,
че с включване на договорената такса „Гарант” в ГПР се надвишава посочения чл.19,ал.4 от ЗПК
размер, то нищожни са само клаузите, надвишаващи същия, а не целият договор. В тази връзка
липсват всякакви правни и логически изводи относно отхвърлянето на претендираните договорна
и законна лихва в постановеното решение. Уговорената възнаградителна лихва не противоречи на
принципа на справедливостта и добросъвестността и на добрите нрави, като размерът на същата е
съответен на насрещната престация от страна на кредитодателя и на риска, който е поел в
качеството си на небанкова институция, която се самоиздържа от собствената си печалба. В
конкретния случай съгласно чл. 240 от ЗЗД страните са уговорили задължението на
кредитополучателя да заплати на дружеството договорна лихва във връзка с ползване на процесния
кредит. Както изрично е посочено в обжалваното решение правоотношенията между страните се
уреждат от специалния Закон за потребителския кредит. Размерът на акцесорните задължения е
предварително съгласуван между Кредитополучателя и Кредитодателя, като е съобразен с
действащите към момента на сключване на договора изисквания в ЗПК относно ГПР и е резултат
от съзнателния и свободен избор на договарящите. Съгласно чл. 19. ал. 4 от ЗПК годишният
2
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет
на Република България, а не както е посочено и установено в съдебната практика - трикратният
размер, доколкото в случая се касае за специални правоотношения. Необосновано съдът е
направил извода, че законна лихва за периода от 06.03.2020 г. до 23.02.2021 г. не се дължи. При
неизпълнение на задължението се начислява законна лихва за забава върху главницата по кредита,
съгласно чл. 86 от ЗЗД и в случая обезщетение за забава се претендира от датата на забава
06.03.2020 г. и е начислено върху сумите за главницата по месечните вноски до датата на подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, а именно 23.02.2021г. Моли да бъде отменена
обжалваната част от решението и бъде уважен изцяло предявеният иск. Претендира за разноски
съгласно представения списък по чл.80 ГПК.
В срока по чл.263,ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба с вх.№
618/21.03.2022г. от въззиваемата С. Т. ИВ. чрез пълномощника й адв.Мая Орманова, в който се
оспорва същата като неоснователна. Излагат се доводи, че обжалваната отхвърлителна част от
решението е правилна и законосъобразна. Твърди се, че процесният договор за заем попада в
обсега на ЗПК, поради което трябва да отговаря на императивните разпоредби на този закон.
Нормата на чл.11, ал.1 ЗПК ясно посочва какво следва да съдържа договорът за кредит. Според
чл.22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл.
12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Нарушаване на посочените
императивни изискванията относно съдържанието на договора влече нищожност на сключения
договор. Съгласно чл.11 ал.1 т.9 и 10 от ЗПК, задължителен реквизит от всеки договор за
потребителски кредит е ГПР и ГЛП. По процесния договор ГПР е в размер на 49.7 %, а ГЛП е в
размер на 36 %. Съдебната практика трайно приема, че противоречаща на добрите нрави е
уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната
лихва. Следователно при преценка съответствието на спорната договорка клауза с добрите нрави,
следва да се вземе предвид съотношението между уговорения с нея размер на възнаградителна
лихва и законната лихва. Размерът на последната е общоизвестен - към основния лихвен процент
на БНБ се прибавят десет пункта. Така при сключване на договора размерът на законната лихва е
10%. Следователно реално договорената с процесния договор възнаградителна лихва в размер на
36% е с близо четири пъти по-висок от размера на законната лихва, с оглед на което противоречи
на добрите нрави и е нищожна. Заплащането на такса „Гарант" е разход по кредита, който няма
пречка да се възложи в тежест на кредитополучателя, но следва да бъде включен в ГПР по
сключения договор за кредит. Тъй като ГПР по договора, без в разходите по таксата „Гарант", е
49.70%, то с включването на тази такса ГПР значително надхвърля 5-кратния размер на законната
лихва.С оглед на това процесният договор за потребителски кредит „Екстра” е недействителен,
като на основание чл. 23 от ЗПК ответникът дължи връщане единствено на чистата стойност на
кредита в размер на 700.00 лева, както правилно е постановил РС-Мадан. Моли да бъде потвърдено
решението в обжалваната част.
В съдебно заседание жалбоподателят „Кредит инс“АД, редовно призован, не изпраща
процесуален представител.
Въззиваемата С. Т. ИВ. чрез пълномощника си адв.Орманова оспорва жалбата.
Смолянският окръжен съд, като взе предвид оплакванията във въззивната жалба,
възраженията в отговора и след преценка на събраните по делото доказателства счита, че жалбата
е подадена в срок, от надлежда страна, срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е
3
процесуално допустима.
Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна, а обжалваното решение,
преценено по реда на чл.269 от ГПК е валидно, допустимо и правилно по следните съображения:
Районният съд е бил сезиран от „Кредит Инс“АД с иск с правно основание чл.422,ал.1 от
ГПК във вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. чл. 240, ал. 1 и чл.2 ЗЗД за признаване за установено, че С. Т.
ИВ. му дължи общо сумата от 1523.20 лв., от които 700.00 лв., главница на основание сключен
Договор за потребителски кредит „Екстра”№ ****/05.02.2020г., 252.00 лв. договорна лихва за
периода 05.03.2020г. - 05.02.2021 г.,504.00 лв. договорна такса „Гарант” за периода 05.03.2020г. -
05.02.2021г. и 67.20 лв.законна лихва за забава за периода 06.03.2020г. - 23.02.2021 г., за които
суми е издадена Заповед за изпълнение № 46/02.03.2021г.по ч.гр.д. № 63/2021 г. на РС Мадан.
Въззивникът- ищец основава твърдението си за постигнато между страните съгласие за
сключване на потребителски кредит на подадена от длъжника заявка по интернет на електронния
адрес на ищцовото дружество www.creditins.bg, чрез попълване на регистрационната форма за
кандидатстване, одобрена от финансовата институция, в резултатна която, след потвърждаване по
телефона от служител на ищеца на самоличността на заявителя, както и на съгласието на
последния да получи заявения кредит в размер на 700 лева, същият бил отпуснат и получен от
ответника на партньорски офис на „Изипей“ АД срещу лична карта.
Не се оспорва, че със заявление вх. № 360/01.03.2021г. заявителят „Кредит Инс“АД е
поискал издаване на заповед по чл.410 от ГПК срещу длъжника С. Т. ИВ., по което е образувано
ч.гр.д.№ 63/2021г. по описа на МРС и е издадена Заповед за изпълнение № 46/02.03.2001Г. срещу
длъжника С. Т. ИВ. за сумата от 700.00 лв., главница на основание сключен Договор за
потребителски кредит „Екстра”№ ****/05.02.2020г., 252.00 лв. договорна лихва за периода
05.03.2020г. - 05.02.2021 г.,504.00 лв. договорна такса „Гарант” за периода 05.03.2020г. -
05.02.2021г. и 67.20 лв.законна лихва за забава за периода 06.03.2020г. - 23.02.2021 г.,и разноски в
размер на 30ь64 лева ДТ и 300 лева адвокатско възнаграждение.
Тъй като длъжникът не е открит на регистрирания постоянен и настоящ адрес е призован
по реда на чл.47 от ГПК чрез залепване на уведомление на 22.03.2021г. , като срокът по чл.47,ал.5
е изтекъл на 31.03.2021г.
С разпореждане № 231/26.04.2021г. съдът е указал на заявителя, че може да предяви иск
за установяване на вземането си в едномесечен срок от получаване на съобщението като довнесе
дължимата държавна такса. Съобщението е получено на 11.05.2021г. и в указания му срок
заявителят е предявил иска си по пощата на 08.06.2021г., входиран с вх.№ 949/09.06.2021г.
Следователно правилно районният съд е приел, че искат е допустим.
От представената по делото заверена разпечатка на електронен документ заявка № ****
от клиент № 10435 – С. Т. ИВ., за продукт „Екстра“, заявен на 05.02.2020г. в 14:32:40 часа е
видно, че заявителят иска кредит в размер 700 лв., посочена е сума за връщане - 1456 лв., посочено
е, че иска банкова гаранция, че договорът е видян на 05.02.2020г. в 14:35:01часа.
По делото е представен договор за потребителски кредит "Екстра" от 05.02.2020г., сключен
между „Кредит Инс“ ООД, преобразувано понастоящем в „Кредит Инс“ АД, в качеството му на
кредитодател и С. Т. ИВ. в качеството й на кредитополучател, с който е договорено
предоставянето на сумата от 700 лева с цел задоволяване на текущи потребителски нужди.
Договорено е средствата по кредита да се предоставят съгласно попълнена онлайн регистрационна
форма и изричен посочен от кредитополучателя начин – в брой на каса на Изипей. Съгласно чл.2.2
4
крайният срок за погасяване на кредита е 05.02.2021г.,като е уговорен фиксиран лихвен процент в
размер на 36 % и годишен процент на разходите в размер на 49,70 %. Кредитополучателят е избрал
кредитодателят да ангажира дружество гарант за гарантиране връщане на вноските му по кредита,
за което се съгласил да заплати в полза на кредитодателя „такса гарант“ разсрочена към месечните
му вноски съгласно приложения към договора погасителен план. От същият е видно, че е
уговорено кредитът да бъде върнат на 12 равни месечни вноски, всяка от които по 121,33 лева,
като всяка вноска включва 58,33 лева главница, 21 лева лихва и 42 лева такса „гарант“ или общо
кредитополучателят следва да върне 1456 лева, от които 700 лева главница, 252 лева лихва и 504
лева такса „гарант. "
По делото е представен сключен между „Кредит инс“ООД и „Бинкел Корп“ООД договор
за предоставяне на гаранция по потребителски кредити от 25.10.2014г., с който дружеството–
гарант „Бинкел Корп“ООД се е съгласило да гарантира вземания на кредитодателя по отпуснати
потребителски кредити, ако тази опция е избрана от съответния кредитополучател.
От приетата по делото в оригинал разписка № 0700010406754393/05.02.2020 г., издадена
от „Изипей“ АД и подписана от С. Т. ИВ. се установява, че същата е получила сумата от 700 лева,
с посочено основание : договор №****/05.02.2020 г.
От заключението на вещото лице по приетата ССчЕ се установява, че ищцовото
дружество редовно и хронологично е водило счетоводните записвания по отношение на
извършени действия по предоставен кредит на С. Т. ИВ., като в счетоводните документи фигурира
задължение в размер от 1271,20 лева, от които главница 700 лева, такса гарант 504 лева, законна
лихва 67,20 лева. В счетоводните документи на „Кредит инс“ АД по аналитичната партида на С. Т.
ИВ. няма отразено плащане по договора за кредит. Ищцовото дружество е предоставило сумата от
700 лева на ответницата чрез системата за електронни плащания ePay.bg на 05.02.2020г. Вещото
лице установява, че в ГПР не е включена „такса гарант“ и ако се включи съобразно клаузите на
договора при главница от 700 лева, годишен лихвен процент 36% върху главница 700 лева и
платима на 12 равни вноски, то ГПР би бил 360,31%
При така установеното от фактическа страна, съдът направи следните правни изводи:
Договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние се сключва между доставчик
и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние,
организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на
договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние, т. е. не е
необходимо едновременното им физическо присъствие (арг. чл.6 вр. пар.1, т.2 от ДР на ЗПФУР) –
напр. електронни формуляри в интернет, разговори по телефон, кореспонденция по имейл и др.
Съгласно чл.18, ал.1, т.1 и ал.2 от ЗПФУР, доставчикът е длъжен да докаже, че е изпълнил
задълженията си за предоставяне на информация на потребителя, като за доказване на
преддоговорната информация и изявления, се прилага чл.293 от ТЗ, а за електронните изявления –
Законът за електронния документ и електронния подпис (ЗЕДЕУУ, загл., изм. ДВ, бр. 85/2017г.).
Електронното изявление е словесно изявление, представено в цифрова форма чрез общоприет
стандарт за преобразуване, разчитане и представяне на информацията, като негов автор е
физическото лице, което в изявлението се сочи като негов извършител, а титуляр – лицето, от
името на което е извършено електронното изявление (чл.2, ал.1 вр.чл.4 ЗЕДЕУУ). По смисъла на
чл.3, ал.1 от ЗЕДЕУУ, вр. чл.3, т.35 от Регламент (ЕС) 910/2014г. "електронен документ" означава
всяко съдържание, съхранявано в електронна форма, включително в текстови запис. За
5
"електронен подпис" по смисъла на чл.13, ал.1 от ЗЕДЕУУ, вр. чл.3, т.10 от Регламент (ЕС)
910/2014г. се считат данни в електронна форма, които се добавят към други данни в електронна
форма или са логически свързани с тях, и които титулярят на електронния подпис използва, за да
се подписва.
В чл.4. 1 от представените Общи условия, приложими към договора и достъпни на сайта
на дружеството, е посочено, че чрез обявената на сайта на "Кредит Инс" информация кандидатът
избира вида, сумата и периода на кредита, като се информира за размера на дължимите от него
лихви, и чрез приложената в сайта на кредитодателя регистрационна форма изпраща заявка за
избрания вид услуга. Съгласно чл.2.2. от ОУ преддоговорната информация се предоставя във
формата на стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските
кредити.
От приетите по делото писмени доказателства се установява, че със заявка № 67166,
подадена на 05.02.2020г. в 14:32:40 часа, потвърдена в 14:33:14 ч., ответникът-въззиваем С. Т. ИВ.
е кандидатствал за отпускане на заем в размер на 700 лв., продукт "Екстра", сума за връщане 1456
лв., избран метод за плащане: "Изипей" и с поискана банкова гаранция. Отпускането на кредита е
одобрено на 05.02.2020г. в 14:33:14часа. В заявката е попълнена информация, която логически е
свързана единствено с ответника – нейните три имена, ЕГН, номер на лична карта и мобилен
телефон, месторабота, доходи, както и постоянен и настоящ адрес. В подадената заявка е налице
препратка към стандартен европейски формуляр и към договора, за който е отбелязано, че е видян
от потребителя на 05.02.2020г. в 14:35:01 часа и договорът е със статус "подписан". С
представения договор за потребителски кредит "Екстра" № ****/05.02.2020г. и Приложение 1 към
него въззивникът като кредитодател се задължава да предостави заем в размер на 700 лв., който
заемателят се задължава да върне, заедно с лихва и такса "Гарант" на равни месечни вноски в срок
от 12 месеца, с краен падеж 05.02.2021г. Уговорен е годишен процент на разходите 49.70 % и
лихвен процент 36 %.
С Решение № 70/19.02.2014 г., постановено по гр.д.№ 868/2012 г., ІVг.о. на ВКС е прието,
че възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител не променя
характеристиката му. Съгласно чл.184, ал.1, изр.1 от ГПК, той се представя по делото именно
върху такъв носител като препис, заверен от страната. Ако другата страна не поиска представяне
на документа и на електронен носител, преписът е годно и достатъчно доказателство за
авторството на изявлението и неговото съдържание. В случая такова искане не е направено от
ответната страна, поради което правилно районният съд е приел за доказано, че между страните е
възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит "Екстра" №
****/05.02.2020г. По делото е доказано изпълнението на основаното задължение на въззивника
реално да предостави заемната парична сума,чрез представената разписка в оригинал ,подписана
от кредитополучателя. Няма твърдения и доказателства ответникът да е върнал предоставената му
в заем сума, или част от нея.
Въззивникът претендира и заплащане на сумата от 504 лева, представляваща такса
"Гарант", съгласно чл. 4 от Договора и Приложение № 1 към същия. Съгласно чл.8.1 от Общите
условия, с цел гарантиране и обезпечаване погасяването на всички дължими и изискуеми вземания
на кредитодателя към кредитополучателя, до три дни след одобрение на кредита последният
следва да представи оригинал на банкова гаранция, покриваща пълния размер на дължимата по
кредита сума, което е задължително условие за отпускане на кредита. Ако такава гаранция не бъде
представена, кредитодателят може да предостави на кредитополучателя гаранция от посочено и
6
одобрено от страните дружество гарант, като в този случай кредитодателят се задължава да събира
дължимите гаранционни такси от името на избраното от кредитополучателя дружество гарант. В
чл.4 от Договора е указано, че кредитополучателят е избрал кредитодателят да ангажира
дружество гарант за гарантиране връщане на вноските по кредита, за което се е съгласил да
заплати на кредитодателя и такса "гарант", разсрочена към месечните му вноски, като не се
посочва кое е дружеството гарант.
Безспорно кредитополучателят като физическо лице има качеството на потребител и се
ползва от закрилата на ЗПК.
Въззивният съд при тълкуване на чл.4 от Договора във връзка с чл.8 от ОУ, намира, че
клаузата, установяваща дължимост на такса "Гарант" в размер на 504 лева, заобикаля закона –
чл.21, ал.1 вр. чл.19, ал.4 от ЗПК, и противоречи на добрите нрави, доколкото целта, за която
същата е уговорена, излиза извън естеството на нейните обезпечителни и обезщетителни функции.
Правилно районният съд е приел, че в случая таксата "Гарант", посочена като глобална сума 504
лева, се кумулира към погасителните вноски, което води до скрито оскъпяване на кредита и дава
възможност за неоснователно обогатяване на търговеца за сметка на потребителя. Тази такса в
размер на 72% от размера на главницата, заобикаля и изискването на чл.19, ал.4 от ЗПК и
установените максимално допустими размери на годишния процент на разходите по
потребителски кредити. От заключението на ССчЕ се установява, че при включването на такса
„Гарант“ в ГПР неговата стойност става 360,31%, което надвишава над 60 пъти допустимия му
размер, съгласно чл.19,ал.4 от ЗПК. Макар формално ГПР да е посочен в договора, неговият
размер не отговаря на действителния, тъй като оскъпяването на кредита е значително по-голямо от
посоченото. В ГПР следва да бъдат включени всички разходи, които длъжникът ще направи и
които са пряко свързани с кредитното правоотношение и това са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. С оглед изложеното правилно районният съд е приел, че договорът за кредит е
недействителен на основание чл.22, във вр. с чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК ,поради което на основание
чл.23 от ЗПК потребителят дължи връщане само на чистата стойност,без да дължи лихва или други
разходи, с оглед на което искът е основателен до размера на предоставената главница от 700 лева, а
в останалата част за претендираната договорна лихва, такса „гарант“ и обезщетение за забава
претенцията подлежи на отхвърляне. С оглед изложеното неоснователно е оплакването в жалбата,
че такса „Гарант“ не следва да се включва в ГПР,тъй като същата значително оскъпява кредита и
без такава гаранция кредитът не може да бъде сключен.
Неоснователно е и оплакването, че уговорената възнаградителна лихва не противоречи
на справедливостта и на добрите нрави.Съдебната практика приема, че максималният размер на
договорната лихва е ограничен винаги от чл.9 ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да
определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави.
Възнаградителната лихва съставлява цената за предоставеното ползване на заетата сума и тази
цена следва да е справедлива. В случая е налице явна нееквивалентност между предоставената
услуга и уговорената за това цена. Нарушен е принципът на добросъвестност при участие в
7
облигационните отношения като заплащането на възнаградителна лихва не е съизмерено със
стойността на отпуснатия заем, а също така и със срока за връщане на заетата сума. За
противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират
икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един
субект за облагодетелстване на друг и пр. Прието е, че е противно на добрите нрави да се уговаря
лихва за забава, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителна
лихва е уговорена по обезпечен и по друг начин заем,противно на добрите нрави е да се уговаря
лихва за забава, надвишаваща двукратния размер на законната лихва. В този смисъл е и съдебната
практика-Решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, ІІ г. о.; Решение №
378/18.05.2006 г. по гр. д. № 315/2005 г. на ВКС, ІІ г. о.; Решение № 1270/09.01.2009 г. по гр. д.
5093/2007 г. на ВКС, ІІ г. о.;
Определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г. на ВКС, ІV г. о., Решение № 938 от
4.07.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1067/2018 г. и др. След като уговорения годишен
лихвен процент е 36% ,той противоречи на добрите нрави, поради което тази клаузата за ГЛП е
нищожна. Същата като уговорена във вреда на кредитополучателя, не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца
и потребителя, по смисъла на чл.143 ЗЗП. Това е така, тъй като съотношението между
получената и подлежащата на връщане сума е 208 %. Върху съдържанието на посочените в
договора условия кредитополучателят не е могъл да влияе, независимо от предоставена му
преддоговорна информация под формата на СЕФ.
С оглед изложеното, въззивната жалба е неоснователна, а обжалваното решение като
правилно ще следва да бъде потвърдено.
Мотивиран от горното Смолянският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №19/14.02.2022г., постановено по гр.д.№ 154/2021г. по описа
на Маданския районен съд.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280,ал.3,т.1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8