Решение по дело №160/2022 на Окръжен съд - Сливен

Номер на акта: 140
Дата: 8 юни 2022 г. (в сила от 8 юни 2022 г.)
Съдия: Стефка Тодорова Михайлова Маринова
Дело: 20222200500160
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 18 април 2022 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 140
гр. Сливен, 08.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на осми юни през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Мария Ян. Блецова Калцова
Членове:Стефка Т. Михайлова Маринова

Симеон Ил. Светославов
при участието на секретаря Ивайла Т. Куманова Георгиева
като разгледа докладваното от Стефка Т. Михайлова Маринова Въззивно
гражданско дело № 20222200500160 по описа за 2022 година

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба против Решение №260498/13.12.2021г. по гр.д.
№3346/2020г. на Сливенски районен съд, с което е признато за установено, че М. М. П.
дължи на „Теленор България“ ЕАД, гр. София, част от сумата, за която в заповедното
производство, развило се в ч.гр.д.№2448/2020г. на СлРС е издадена заповед за
изпълнение №260008/13.08.2020г. – 314,20лв., дължима по два сключени на
26.07.2018г. договора – Договор за мобилни услуги по абонаментен план 30.99 и
Договор за лизинг за закупуване на мобилно устройство XIAOMI Redmi Note 5A 16Gb
Dual, ведно със законната лихва за забава, считано от 10.08.2020г. до окончателното й
изплащане, като иска за разликата над посочения до пълния претендиран размер от
561,28лв. е отхвърлен като неоснователен и недоказан. С Решението са присъдени
разноски на ищцовото дружество за първоинстанционното исково производство в
размер на 181,93лв. и за заповедното производство в размер на 215,52лв.
Въззивната жалба е подадена от ищеца в първоинстанционното производство –
„Теленор България“ ЕАД, гр. София, понастоящем „Йеттел България“ ЕАД, чрез
пълномощника адв. В.Н. от АК - София, като се обжалва посоченото решение в
неговата отхвърлителна част.
1
Дружеството въззивник, чрез пълномощника си адв. Н., посочва, че обжалва
първоинстанционното решение, в частта, с която са отхвърлени исковете му за
дължимост на неустойка в размер на 77,46лв. и за сумата от 169,62лв., представляваща
разликата в цената на мобилно устройство без абонамент и преференциалната цена, на
която е предоставено. Посочва, че в тази част решението е неправилно и
незаконосъобразно. На първо място излага съображения, че е постановено при
съществено нарушение на съдопроизводствените правила – непроизнасяне по
направено искане за постановяване на неприсъствено решение по чл.238 от ГПК.
Посочва, че въпреки отправеното от него искане и наличието на всички условията на
закона, районният съд изобщо не разгледал това искане. На следващо място излага
съображения за неправилност на решението в обжалваните части. Счита, че съдът не се
е запознал в цялост с клаузата, уреждаща основанието за начисляване на неустойката и
разликата в цената на мобилното устройство – чл.11 от договора за мобилни услуги.
Прави тълкуване на клаузата и посочва, че от използвания съюз „или“ следвало, че
нарушението на договорни задължения е самостоятелно основание за възникване на
вземането за неустойка и разликата в цената на устройството, наред с прекратяването
на договора преди изтичане на срока. Въпросът за прекратяване на договора за
мобилни услуги бил ирелевантен. Тъй като по делото безспорно се установило, че е
налице неизпълнение на задължения, то вземанията за неустойка и за разликата в
цената на устройството са основателни и дължими от ответника. С оглед изложеното,
въззивникът моли съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваната му
част и да постанови ново, с което да признае за установена дължимостта на неустойка в
размер на 77,46лв. и на разликата в цената на мобилното устройство в размер на
169,62лв. Претендира присъждане на направените в заповедното,
първоинстанционното и въззивното производство разноски в пълен размер.
С въззивната жалба не са направени доказателствени искания за въззивната фаза
на производството.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемата страна.
В срока по чл.262, ал.2, вр. с ал.1 от ГПК не е подадена насрещна въззивна жалба.
В с.з., дружеството въззивник „Йеттел България“ ЕАД /правоприемник на
„Теленор България“ ЕАД/, редовно призовано, не се представлява. По делото е
постъпило писмено становище от процесуален представител по пълномощие адв. Н.,
който посочва, че поддържа въззивната жалба на изложените в нея основания и моли за
уважаването й. Моли съда да отмени обжалваното първоинстанционно решение и
вместо него да постанови ново, с което да уважи изцяло исковите претенции.
Претендира присъждане на направените по делото разноски в пълен размер.
В с.з., въззиваемият М. М. П., редовно призован, не се явява и не се
2
представлява. Няма изразено становище по въззивната жалба.
Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на
изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от
процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез
постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата
инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху
първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата
инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че
обжалваното решение е законосъобразно и правилно.
Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния
съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна,
правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на
чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.
Въззивният състав СПОДЕЛЯ изцяло ПРАВНИТЕ ИЗВОДИ на районния съд,
които са обосновани и съответстват на приложимите материалноправни норми.
Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част
на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции,
правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от
ищеца накърнени права правна квалификация на предявения иск. Направил е доклад по
делото, по който страните не са направили възражения.
Изложените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на атакуваното
решение са неоснователни.
Сливенският районен съд е бил сезиран с предявени при условията на обективно
кумулативно съединяване положителни установителни искове с правно основание
чл.422, ал.1, вр. чл.415, ал.1, т. 1 от ГПК, вр. чл.79, чл.92 и чл.86 от ЗЗД за признаване
за установено, че ответника М. М. П. дължи вземания, за които е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от 13.08.2020г. по ч.гр.д.
№2448/2020г. по описа на СлРС, срещу която длъжникът е подал възражение в
законоустановения срок, както следва: общата сума от 561,28лв., представляваща
дължими суми по Договор за мобилни услуги с предпочетен номер и Договор за
лизинг към него, от които: 254,63лв. – неплатени абонаментни такси и използвани
услуги за периода 26.07.2018г. – 19.10.2018г.; неустойка в размер на 77,46лв. по чл. 11
от договора за мобилни услуги и 169,62лв. – разликата между цената на устройството
без абонамент и преференциалната обща лизингова цена по договора за лизинг, ведно
със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК до
3
окончателното изплащане.
Предявените като положителни установителни искове имат за предмет
установяване на съществуването, фактическата, материалната дължимост на сумите, за
които е била издадена заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК против длъжника. По
този иск следва с пълно доказване ищеца, твърдящ съществуване на вземането си,
предмет на издадената заповед за изпълнение, да установи по безспорен начин
неговото възникване, съществуване и дължимост спрямо ответника – длъжник.
Ищецът носи процесуалната тежест да докаже съществуването на фактите, които са
породили неговото вземане. Ответникът, при съответно твърдение, следва да докаже
фактите, които изключват, унищожават или погасяват вземането.
В случая, твърдението на ищцовото дружество са два, сключени с ответника –
потребител, договора за мобилни услуги и лизинг на мобилно устройство.
Първоинстанционното решение, в частта, с която е признато за установено
вземането на дружеството – оператор за сумата от 314,20лв., включваща дължими
суми за абонаментни такси, използвани услуги и неплатени лизингови вноски за
мобилното устройство, не е обжалвано и като такова е влязло в сила.
Предмет на въззивното производство са исковете за установяване дължимост на
сумите за заплащане на неустойка по чл.11 от договора за мобилни услуги в размер на
77,46лв. и разликата между цената на устройството без абонамент и преференциалната
обща лизингова цена по договора за лизинг в размер на 169,62лв., предмет на
първоинстанционното решение в обжалваната му част.
Първото възражение на въззивното дружество, направено с въззивната жалба е
за допуснато съществено процесуално нарушение от страна на първоинстанционния
съд, изразяващо се в непроизнасяне по направено своевременно от ищеца искане за
постановяване на неприсъствено решение срещу ответника по чл.238, ал.1 от ГПК.
Това възражение съдът намира за изцяло неоснователно.
Искането за постановяване на неприсъствено решение срещу ответника,
ищцовото дружество е направило с писмено становище от 19.08.2021г., депозирано за
насроченото по делото открито съдебно заседание. В проведеното на 24.09.2021г.
открито съдебно заседание, преди доклада по чл.146 от ГПК, районният съд е
докладвал постъпилото писмено становище от пълномощника на ищцовото дружество
и направеното с него искане за постановяване на неприсъствено решение срещу
ответника. Съдът е анализирал предпоставките по чл.238 и чл.239 от ГПК за уважаване
на направеното искане, но е приел, че липсва тази по чл.239 от ГПК – вероятна
основателност на иска в целия предявен размер, с оглед ангажираните от ищеца
доказателства. С тези мотиви съдът с нарочно разпореждане, инкорпорирано в
протокола, е оставил без уважение искането на ищеца за постановяване на
неприсъствено решение срещу ответника. Поради това, възражението за неразглеждане
4
и непроизнасяне по искането по чл.238, ал.1 от ГПК е неоснователно – налице е
разглеждане и нарочно произнасяне по направеното искане.
Следващите възражения на дружеството въззивник са относно преценката дали
са налице и какви са условията за начисляване на процесната неустойка по чл.11 от
договора за мобилни услуги и на сумата, представляваща разлика между цената на
устройството без абонамент и преференциалната обща лизингова цена по договора за
лизинг.
В случая по делото е безспорно установено сключването между страните на
двата договора – Договора за мобилни услуги от 26.07.2018г. и Договора за лизинг от
26.07.2018г. Спорно е тълкуването на чл.11 от договора за мобилни услуги в неговия
последен абзац.
Тълкувайки въпросната клауза по правилата на чл.20 от ЗЗД, въззивният състав
приема, че волята на страните е въпросните вземания неустойка /б.а/ и за разликата в
цената на устройството /б.б/ е да са уредени като санкционни последици единствено и
само в случай на прекратяване на индивидуалния договор за мобилни услуги преди
изтичане на уговорения срок, като са изброени отделните основания, на които това
прекратяване може да се направи, както от страна на потребителя, така и от страна на
оператора и използвания съюз „или“ е именно за изброяване на отделните,
самостоятелни основания за прекратяване на договора преди изтичане на срока му, в
т.ч. и твърдяното от въззивника нарушение на задълженията на потребителя.
Категорична обаче е уговорката, че двете суми се дължат само при прекратяване на
договора, като изрично е посочено, че се дължат „…за всяка СИМ карта, по отношение
на която е налице прекратяване“. Следователно, не е достатъчно да е налице
неизпълнение на задължения от страна на потребителя по договора, т.нар. нарушение
на задълженията му, а е необходимо и операторът да е прекратил индивидуалния
договор за мобилни услуги с потребителя на изрично предвиденото за целта основание
по Общите условия /чл.19б, т.в от ОУ/.
Следва да се отбележи, че обратното тълкуване, изложено от въззивника във
въззивната жалба, е едностранно, единствено в интерес на оператора, неотговарящо на
изведената обща воля на страните по договора и ако клаузата би била с такова
съдържание, би била неравноправна, съгласно разпоредбата на чл.143 от ЗЗП и
съответно нищожна, съгласно чл. 146, ал.1 от ЗЗП, тъй като категорично не е
уговорена индивидуално, а е бланкетен, типов текст, присъстващ във всички договори,
предлагани и сключвани от оператора.
По делото няма наведени твърдения, нито ангажирани доказателства относно
упражняване от страна на оператора на правото си да прекрати договора за мобилни
услуги с потребителя – ответник М. М. П., преди изтичане на срока му, нито
уведомяването му за това. Изводът на първоинстанционния съд в тази насока е
5
напълно правилен и законосъобразен и се споделя изцяло от настоящия въззивен
състав.
Тъй като не е доказано наличието на предпоставката по чл.11 от договора за
мобилни услуги – прекратяване на договора преди изтичане на срока му, то за
оператора не са възникнали и не съществуват вземанията за неустойка в размер на
77,46лв. и за заплащане на разликата между цената на устройството без абонамент и
преференциалната обща лизингова цена по договора за лизинг в размер на 169,62лв.
Поради това, исковете за признаване дължимост на тези две вземания са неоснователни
и като такива следва да се отхвърлят.
Щом като правните изводи на двете инстанции съвпадат изцяло, атакуваният
съдебен акт в обжалваната му част следва да бъде потвърден, като правилен и
законосъобразен.
Правилно и законосъобразно районният съд е присъдил съразмерно с уважената
част от исковите претенции разноските, сторени от ищеца в исковото и в заповедното
производство.
Отговорността за разноски за въззивното производство, с оглед
неоснователността на въззивната жалба, следва да се възложи на въззивника, като той
следва да понесе своите разноски така, както са направени.
Въззиваемата страна не е претендирала разноски в производството и такива не
следва да се присъждат.
Ръководен от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно Решение №260498/13.12.2021г.
по гр.д.№3346/2020г. на Сливенски районен съд.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6