Решение по дело №3880/2021 на Софийски градски съд

 

Р Е Ш Е Н И Е

№

Гр. София

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-E въззивен състав в публично съдебно заседание, проведено на двадесет и първи октомври две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ КОДЖАБАШЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ЙОАНА ГЕНЖОВА

мл. съдия АНТОАНЕТА ИВЧЕВА

при секретаря Капка Лозева, като разгледа докладваното от младши съдия Ивчева в.гр.дело № 3880 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С Решение № 20028945 от 01.02.2021 г., постановено по гр.д. № 53996/2018 г. по описа на СРС, I ГО, 165 състав, са отхвърлени предявените от „Ц.к.б.“ АД срещу П.К.М. осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. I ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, вр. чл. 432, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 141, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумите, както следва: сумата от 7 384,66 лева, представляваща неизплатен остатък от главница по Договор за потребителски кредит № 42317КР-АА-0947/27.11.2008 г. и Анекс № 1/08.12.2008 г., сключени между ищцовата банка-кредитодател и кредитополучателя К.Ж.Д., ведно със законната лихва върху тази сума от 13.08.2018 г. до окончателното ѝ изплащане, сумата от 310,63 лева, представялваща възнаградителна лихва за периода от 26.09.2017 г. до 12.03.2018 г. и сумата от 607,34 лева, представляваща законната лихва за забава за периода от 21.09.2017 г. до 13.08.2018 г.

Недоволен от постановеното решение останал ищецът в първоинстанционното производство „Ц.к.б.“ АД, предвид което депозирал въззивна жалба срещу съдебния акт, в която заявява оплаквания за неговата неправилност. Жалбоподателят поддържа, че неправилно районният съд бил обвързал момента на настъпване на предсрочната изискуемост на кредита с датата, на която ответникът в качеството си на поръчител е получил покана за доброволно изпълнение – 15.09.2017 г., съответно с началото на срока по чл. 147, ал. 1 ГПК. Твърди предсрочната изискуемост да е настъпила на 13.03.2018 г. Моли решението, постановено от СРС, да бъде отменено, а предявените искове – уважени. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемия (ответник) П.К.М., с който излага съображения за законосъобразност и правилност на обжалваното решение. Моли за оставяне без уважение на въззивната жалба и за потвърждаване на постановеното решение.

Софийски градски съд, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

След извършената служебна проверка на първоинстанционното решение, въззивният съд счита, че то е изцяло валидно и допустимо, което обуславя възможността за настоящата инстанция да се произнесе по неговата правилност. Съгласно чл. 269, изр. второ ГПК и задължителните указания по приложение на посочената норма, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г., постановено по т. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, при произнасянето си по правилността на обжалваното съдебно решение въззивният съд е ограничен до релевираните в жалбата оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила и на материалноправните норми, както и до проверка за правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материалноправни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

Съгласно чл. 138, ал. 1, изр. второ ЗЗД договорът за поръчителство трябва да бъде извършен в писмена форма. Нормите въвеждащи изисквания за форма са винаги императивни правни норми. Императивният характер на разпоредбата следва да се извлече от целта на закона да се даде защита на по-слабата страна в облигационното отношение, която не получава пряка облага от главния договор, а носи само тежестта при неговото неизпълнение.

При съвкупната преценка на събраните по делото писмени доказателства настоящият въззивен състав намира, че ищецът не е установил пълно и главно наличието на валидно облигационно отношение, възникнало между него и ответника по силата на твърдения договор за поръчителство. На първо място, нарочен договор, учредяващ поръчителската отговорност на ответника, не е ангажиран като писмено доказателство по делото. Напротив, ищецът твърди такъв да е инкорпориран в процесния Договор за потребителски кредит № 42317КР-АА-0947/27.11.2008 г., изменен с Анекс № 1/08.12.2008 г., но никъде в последните не се установява наличието на изрично поето от ответника задължение спрямо „Ц.к.б.“ АД да отговаря за изпълнението на чуждия дълг – този на главния длъжник-кредитополучател К.Ж.Д., каквото е изискването на чл. 138, ал. 1, изр. първо ЗЗД. Единствения ориентир в този смисъл е означението на ответника като „поръчител“, но без извършено от негова страна изрично волеизявление за учредяване на това лично обезпечение не би могла да се приеме за спазена императивно установената от закона писмена форма на договора за поръчителство, съставляваща гаранция за действителност на инкорпорираната в съглашението воля на ответника за поемане на отговорност за изпълнение на чуждото задължение по процесния договор за кредит. Да се приеме противният извод би довело до накърняване на принципа на справедливост и правна сигурност на гражданския и търговския оборот.

В допълнение към изложеното, макар и поначало само поръчителят да поема задължение към кредитора, поръчителството не е едностранен акт – то е едностранен договор. Ето защо необходимо е съгласието и на двете страни (поръчителя и кредитора), за да породи договора действие. Представения като писмено доказателство докуменнт именуван справка за поръчител, съставен на 27.10.2008 г., инкорпорира в себе си едновременно две изявления, подписани от съответните им автори. Първото се изразява в удостоверителното изявление на работодателя на ответника, че същия работи при него на основание чл. 67 КТ и не е в период на предизвестие за прекратяване на съществуващото между тях трудовото правоотношение. Във втората част на документа се съдържа изричното и безусловно изявление на ответника, че отговаря за изпълнението на задълженията на кредитополучателя К.Ж.Д. и че се задължава в качеството си на поръчител да отговаря солидарно с него за всички негови задължения, произтичащи от предоставянето на „този креди“ в размер на 15 000 лева. Доколкото липсва изразено съгласие на кредитодателя, обективирано писмено и чрез подпис върху документа, то това изявление на ответника по правното си естество и значение се характеризира в най-добрия случай като предложение за поръчителстване, ответникът волеизявява готовността си да отговаря за изпълнението на бъдещите задължения на кредитополучателя. Това предложение може да бъде оттеглено всеки момент, преди да е прието от кредитора, докато договорът не е подписан, тъй като договорът е действителен само ако е извършен в писмена форма, съгласно чл. 138, ал. 1, изр. второ ЗЗД.

За пълнота е необходимо да се изясни, че дали страните спорят по отношение на определено обстоятелство, съответно дали ответника оспорва определени факти не би могло да освободи ищецът-кредитор от доказателствената тежест да установи пълно и главно наличието на материалните предпоставки за уважаване на предявения иск. След като последните не са установени, то при неблагоприятните последици на доказателствената тежест, съдът е длъжен да приеме недоказаният факт за неосъществил се в обективната действителност – аргумент от чл. 154, ал. 1 ГПК.

Следователно, липсата на една от материалните предпоставки за възникване на спорното право прави исковата претенция за неговото установяване неоснователна, поради което не следва да се подлагат на обсъждане останалите доводи, с които въззивният съд е сезиран относно момента на настъпване на предсрочната изискуемост на кредита и началото на срока по чл. 147, ал. 1 ГПК.

Тъй като обуславящата претенция (главния иск) е неоснователен, то такива се явяват и обусловените (по акцесорните претенции) чл. 430, ал. 2 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на възнаградителна и мораторна лихва върху главницата.

При така възприето обжалваният съдебен акт следва бъде потвърден, макар и не по изложените от първоинстанционния съд съображения.

По разноските:

При този изход на правния спор с правна възможност да претендира разноски за въззивното производство разполага само въззиваемата страна. В хода на настоящото въззивно производство последната е представлявана от особен представител и не се установява да е сторила разноски, поради което и такива не ѝ се следват.

Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд, ГО, IV-Е въззивен състав

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20028945 от 01.02.2021 г., постановено по гр.д. № 53996/2018 г. по описа на СРС, I ГО, 165 състав.

Решението подлежи на обжалване пред ВКС при условията на чл. 280 ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                           ЧЛЕНОВЕ:  1.                             

2.

 

.