Р Е Ш Е Н И Е
№ 260108
гр. Русе, 10.02.2021 год.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Русенски районен съд, ХI - ти
граждански състав в публично заседание на първи февруари, две хиляди двадесет и
първа година в състав:
Председател:
Тихомира Казасова
при секретаря Станка Иванова, като разгледа докладваното от
съдията гражданско дело №2067 по описа за 2020 год., за да се произнесе,
съобрази следното:
Катя Кръстева – пълномощник на „Мого България“ ЕООД заявява,
че на 01.09.2017г. представляваното от нея дружество (в качеството на
лизингодател) сключило с Ш.Ю.А. (в качеството на лизингополучател) Договор за
финансов лизинг със задължително придобиване на собствеността №***. В изпълнение на задълженията си
произтичащи от контракта, ищецът придобил собствеността върху посочения от
ответника лек автомобил - марка „Ауди А6“ с идентификационен №***, рег.№***и предоставил ползването
му на лизингополучателя, факт, удостоверен с приемо – предавателен протокол от
04.09.2017г.
Ответникът заплатил първоначалните
разходи по смисъла на приложимите Общи условия. Приел размерът на финансиране –
9800 лева, като поел задължение да извърши погасяването на месечни вноски и да
ползва вещта по предназначение с грижата на добър стопанин.
Молителят пояснява, че съгласно
погасителния план, съставляващ неразделна част от договора, лизингополучателят
следвало да изплати дълга за срок от 24 месеца, на равни месечни анюитетни
вноски, всяка от които в размер 584.92 лева, включващи фиксиран лихвен процент
– 37.20%.
Ш.А. извършвал нерегулярни плащания.
Към 06.03.2019г. останали неплатени:
част от вноска №17 с падеж 20.01.2019г. на стойност 274.05 лева и вноска №18 с падеж 28.02.2019г., поради
което лизингодателят изпратил уведомление за прекратяване (получено лично на
ответника), в което описал последиците от развалянето, в частност задължението
на лизингополучателя да върне лизинговия актив във владение на лизингодателя и
да заплати неустойка в размер на 3 месечни вноски като компенсация на вредите
от договорното неизпълнение.
Ответникът предал лизинговия актив на 11.03.2019г. Съобразно
клаузата на чл.14.4, вр.чл.8.7.10 от ОУ следвало да заплати на лизингодателя
направените разходи за възстановяване владението на лизинговия актив, свързани
с ползвани услуги на трето лице – „Ем Би Кей Груп“ ЕООД на обща стойност 768
лева.
Предвид разпоредбата на чл.345 ТЗ, вр.чл.8.1. от ОУ
молителят претендира стойността на договорените месечни вноски, дължими до
датата, на която е върната лизинговата вещ – общо на стойност 1073.44 лева,
формирани от 924.99 лева – главница и 148.45 лева – възнаградителна лихва.
Счита, че на основание чл.15.1 от ОУ, ответникът дължи
неустойка за забава в плащанията в размер на 4.59 лева, начислена за периода
30.01.2019г. – 11.03.2019г., както и неустойка, основана на чл.15.5 от ОУ за
прекратяване на договора по вина на лизингополучателя в размер на 1754.76 лева
– трикратния размер на договорената месечна вноска.
Ищецът признава, че след разваляне на договора, ответникът
заплатил 585 лева, с която е погасена част от неустойката по чл.15.5. от ОУ, но
остатъкът от 1169.76 лева не е погасен.
В качеството си на кредитор, „Мого България“ ЕООД входирало
заявление по реда на чл.410 ГПК и се снабдило със заповед за изпълнение на
парично задължение №186/30.01.2020г., издадена по ЧГД №**/2020г. срещу Ш.Ю.А.
за сумите: 924.99 лева – главница за периода 28.02.2019г. – 11.03.2019г.;
148.45 лева – лихва за периода 28.02.2019г. – 11.03.2019г.; 4.59 лева –
неустойка за забава по чл.15.1 от ОУ; 1169.76 лева – неустойка за забава по
чл.15.5 от ОУ; 768 лева – задължение за възстановяване владението на лизинговия
актив, ведно със законната лихва от 09.01.2020г. до изплащане на вземането;
60.32 лева – заплатена държавна такса и 100 лева – юрисконсултско
възнаграждение.
Предвид постъпилото възражение,
заповедният съд указал на заявителя (ищец в настоящото производство)
възможността, в едномесечен срок да предяви иск за установяване на вземането
си.
По изложените
съображения, ищецът моли съда да постанови решение, с което да признае за
установено, че Ш.Ю.А., ЕГН ********** дължи на „Мого България“ ЕООД, ЕИК
********* сумите: 924.99 лева – незаплатена главница по лизингови вноски,
включена в анюитетни вноски с падеж от 30.01.2019г. до 11.03.2019г.; 148.45
лева – незаплатена лихва по лизингови вноски, включена в анюитетни вноски с
падеж от 30.01.2019г. до 11.03.2019г.; 4.59 лева – неустойка за забава по
чл.15.1 от ОУ за периода 30.01.2019г. – 11.03.2019г.; 1169.76 лева – неустойка
за забава по чл.15.5 от ОУ; 768 лева – разходи за възстановяване владението на
лизинговия актив, ведно със законната лихва от 09.01.2020г. до изплащане на
вземането.
Претендира направените в заповедното и настоящото
производство разноски.
В срока по чл.131 от ответникът Ш.Ю.А. не е депозирал
отговор на исковата молба, не ангажира доказателства. В о.с.з., процесуалния
представител на ответника оспорва претенциите по основание и размер.
Съобразявайки
становищата на страните, ангажираните в хода на производството доказателства по
вътрешно убеждение и приложимия закон, съдът прие за установено от фактическа
страна, следното:
През м.юли 2017г. „Мого България“ ЕООД възложило, а „Ем Би
Кей Груп“ ЕООД приело да извърши от името и за сметка на възложителя всички
необходими действия за изземване на лизингови активи от длъжници на доверителя,
като води преговори с тях, срещу възнаграждение, определено, съгласно Анекс,
съставляващ неразделна част от договора.
На 01.09.2017г. между „Мого България“ ЕООД (в качеството на
лизингодател) и Ш.Ю.А. (в качеството на лизингополучател) е сключен Договор за
финансов лизинг със задължително придобиване на собствеността №***. В изпълнение на задълженията,
произтичащи от контракта ищецът предоставил на ответника ползването на лек
автомобил марка „Ауди А6“ с идентификационен №***, рег.№СВ 4035 НН. При предаване на
лизинговия актив, на 04.09.2017г. страните изготвили приемо – предавателен.
Контрагентите постигнали съгласие относно: стойността на лизинга – 13 000
лева; срокът на погасяване – 24 месеца, съгласно погасителен план -Приложение
№1; лихвения процент – 37.20%; ГПР – 45.64%; общия разход по кредита – 4323.93
лева. Според т.2 от Договора, лизингополучателят заплатил първоначална вноска в
размер на 3200 лева.
Представени са ОУ към договори за финансов лизинг, сключвани от „Мого
България“ ЕООД с физически лица – потребители, в които са предвидени: неустойка
за забава в размер на законната лихва върху неплатената в срок сума за целия
период на забава (чл.15.1) и неустойка при прекратяване на контракта по вина на
лизингополучателя в размер на 3 лизингови вноски, изчислена въз основа
последните лизингови вноски с настъпил падеж преди прекратяване на договора
(чл.15.5).
Лизингополучателят поел задължение да възстанови на
лизингодателя разходите, които последният е направил във връзка с
възстановяване държането върху лизинговия актив при прекратяване на договора,
поради неизпълнение, когато лизингополучателят не е върнал вещта спазвайки
договорените срокове и условия.
На 06.03.2019г. ищцовото дружество уведомило ответника, че
предвид несвоевременно заплащане на дължимите анюитетни вноски прекратява
договора, като указало размера на дълга, към посочената дата.
Лизинговата вещ е предадена на „Мого България“ ЕООД на
11.03.2019г.
Въз основа заявление, депозирано от „Мого България“ ЕООД е
образувано ЧГД №**/2020г. и издадена заповед за изпълнение на парично
задължение №186/30.01.2020г. по реда на чл.410 ГПК срещу Ш.Ю.А. за сумите: 924.99
лева – главница за периода 28.02.2019г. – 11.03.2019г.; 148.45 лева – лихва за
периода 28.02.2019г. – 11.03.2019г.; 4.59 лева – неустойка за забава по чл.15.1
от ОУ; 1169.76 лева – неустойка за забава по чл.15.5 от ОУ; 768 лева –
задължение за възстановяване владението на лизинговия актив, ведно със
законната лихва от 09.01.2020г. до изплащане на вземането; 60.32 лева –
заплатена държавна такса и 100 лева – юрисконсултско възнаграждение.
Предвид постъпилото възражение,
заповедният съд указал на заявителя (ищец в настоящото производство)
възможността, в едномесечен срок да предяви иск за установяване на вземането
си.
С оглед установяване претенциите по
размер е възложена и приета, неоспорена от страните съдебно – икономическа експертиза,
чието заключение съдът цени като пълно, всестранно и ясно. След извършена
проверка в счетоводството на ищцовото дружество, вещото лице е установило
платените от ответника суми по процесния договор: 5895.47 лева – главница; 3730
лева – договорна лихва и 28.64 лева – неустойка за забава. Експертът е
констатирал, че лизингополучателят не е заплатил: лизинговите вноски за периода
30.01.2019г. – 11.03.2019г. на обща стойност 924.99 лева; договорната лихва за
същия период – 148.45 лева. Изчислена е неустойката за забава за времето от 30.01.2019г. –
11.03.2019г. – 4.49 лева. В два варианта е визиран размерът на неустойката по
чл.15.5 от ОУ: 1754.76 лева – съгласно приложимия погасителен план и 1169.76
лева – дължима към датата, на която е депозирано заявлението по чл.410 ГПК.
Констатирани са разходите, които лизингодателя е заплатил за възстановяване
владението на лизинговия актив – 768 лева, които не са погасени от
лизингополучателя.
Установената фактическа обстановка
налага следните правни изводи:
Съобразно изложените в исковата молба обстоятелства и
формулиран петитум, съдът квалифицира правно, предявения иск по чл.422 от ГПК –
установителен иск, в производството по който ищецът цели да установи, че
ответникът дължи сумите: 924.99 лева – незаплатена главница по лизингови
вноски, включена в анюитетни вноски с падеж от 30.01.2019г. до 11.03.2019г.;
148.45 лева – незаплатена лихва по лизингови вноски, включена в анюитетни
вноски с падеж от 30.01.2019г. до 11.03.2019г.; 4.59 лева – неустойка за забава
по чл.15.1 от ОУ за периода 30.01.2019г. – 11.03.2019г.; 1169.76 лева –
неустойка за забава по чл.15.5 от ОУ; 768 лева – разходи за възстановяване
владението на лизинговия актив, ведно със законната лихва от 09.01.2020г. до
изплащане на вземането, предмет на заповед №186/30.01.2020г. за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК, издадена по ЧГД №**/2020г. по описа на РРС.
От приложеното в настоящото
производство гражданско дело ЧГД №**/2020г. по описа на РРС е видно, че в
срока по чл.414 ГПК, длъжникът е депозирал възражение, с оглед което
заповедният съд указал на заявителя (ищец в настоящото производство)
възможността, в едномесечен срок да предяви иск за установяване на вземането
си.
Съдът намира претенцията за
допустима, тъй като е предявена от взискателя в законоустановения срок, при
наличие на правен интерес - запазване действието на издадената заповед за
изпълнение.
Разгледан по същество, искът се
явява частично основателен.
В производството по иск с правно основание чл.422 ГПК ищецът
следва да докаже наличие на спорното право, а ответника - фактите, които
изключват, унищожават или погасяват вземането, предмет на заповедта за
изпълнение.
„Мого България“ ЕООД основава претенцията си на договор Договор
за финансов лизинг със задължително придобиване на собствеността №***/01.09.2017г.
Ответникът не оспорва факта, че не е заплатил главницата по лизингови
вноски за периода 30.01.2019г. – 11.03.2019г. в общ размер 924.99 лева. Поради
забавеното изпълнение на задълженията, произтичащи от контракта, е налице
основание по смисъла на т.13.5, „І“ от ОУ за прекратяване едностранно на
облигационната връзка от страна на лизингодателя. Прекратяване действието на
договора настъпва от датата на получаване уведомлението от лизингополучателя,
обстоятелство, удостоверени с уведомление от 06.03.2019г., подписано от
ответника (лист 32). При липсата на противопоставени и установени възражения за
заплащане главницата по лизинговите вноски, съдът намира претенцията за 924.99
лева за основателна.
Лизингополучателят не е релевирал доказателства,
установяващи че е заплатил договорната лихва (съставляваща част от лизинговите
вноски) за периода 28.02.2019г. – 11.03.2019г. в размер на 148.45 лева, с оглед
което съдът намира за основателен иска в тази част.
При забава в плащането на лизинговите вноски, съгласно т.15.1
от ОУ, лизингополучателят приел да заплати на лизингодателя законна лихва върху
неплатената сума за периода на забава. Забавата за плащане главниците, обхваща
периода от първоначалното неизпълнение – 30.01.2019г. до 11.03.2019г., когато
договорът е прекратен и лизинговата вещ е върната. За този период уговорената
неустойка възлиза на 4.49 лева.
По отношение претендираната неустойка за предсрочно
прекратяване договора за финансов лизинг: В т.15.5. от ОУ контрагентите са
предвидили неустойка в размер на три лизингови вноски, в случай, че
прекратяването се дължи на виновно неизпълнение на задълженията от страна на
лизингополучателя. Не е спорно, че ответникът е неизправна страна по договора,
тъй като не е заплатил анюитетните вноски за периода 30.01.2019г. –
11.03.2019г. Неоснователно се явява възражението за нищожност на клаузата на
т.15.5. от ОУ, като противоречаща на добрите нрави. Договорът е развален по
вина на длъжника, който не оспорва забавеното изпълнение. Уговорената неустойка
е компенсаторна. Налице са материалните предпоставки за присъждане неустойка в
размер на три лизингови падежирали вноски. Установената в нормата на чл.9 ЗЗД
свобода на договаряне и отсъствието на императивни законови правила, регулиращи
начините на определяне неустойката и нейните граници, както и въведения в
гражданските и търговски правоотношения принцип за справедливост, позволява да
се приеме, както изрично е посочено и в ръководната практика на ВКС, че
съответствието на уговорена неустойка с установените в обществото предели на
нравствена допустимост се преценява във всеки конкретен случай към датата на
сключване на договора. Разпоредбата на чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД намира приложение
и при търговски сделки. В цитираната норма не е дефинирано понятието „добри
нрави“, но тъй като законодателят е придал правно значение на нарушаването им,
приравнявайки го по последици с нарушение на закона, вложеният в това понятие
смисъл следва да се тълкува. Касае се за правила и норми, които бранят принципи,
права и ценности (общи за всички правни субекти) и тяхното зачитане е в интерес
на обществените отношения като цяло. Такива са принципите на справедливост,
добросъвестност в гражданските и търговски взаимоотношения, както и на
предотвратяване несправедливо облагодетелстване. В тази връзка, въпросът за
накърняване добрите нрави по отношение уговорена неустойка следва да бъде решен
чрез комплексна преценка не само на съдържанието на договорната клауза, но при
отчитане и на други фактори. Съгласно задължителната практика на ВКС,
обективирана в т.3 на Тълкувателно решение №1/2010г. по ТД №1/2009г. на ВКС,
ОСТК, преценката за нищожност на клауза за неустойка в търговските договори
(договорът за лизинг е търговска сделка) поради накърняване на добрите нрави се
извършва въз основа различни критерии, като: естеството на задълженията на
парични или непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се
обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други
правни способи – поръчителство, залог, ипотека и др.; вид на уговорената
неустойка (компенсаторна или мораторна); вида на неизпълнение на задължението –
съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на
уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди и др.
В настоящия казус размерът е ограничен до три лизингови вноски с настъпил
падеж. Съдът не би могъл да осъразмери вредата на кредитора – лизингодател с
друго освен с плащането, което би получил от лизингополучателя до края на
договора, т.е. до 30.08.2019г., включително при евентуално придобиване на
лизинговата вещ. Договорът е развален през м.март 2019г. при оставащи неплатени
повече от 7 вноски. От заключението на приетата по делото съдебно –
икономическа експертиза е видно, че неустойката възлиза на 1169.76 лева.
Неустоечната уговорка не разкрива белези на противоречие с добрите нрави, размерът
е съобразен с изричната воля на страните и ограничен в рамките на три лизингови
вноски, поради което претенцията, основана на действителна клауза следва да
бъде уважена.
Неоснователна се явява претенцията за заплащане сумата 768 лева – разход за възстановяване
държането на лизинговия актив. Лизингополучателят се е задължил, в срок от 2
дни от прекратяване на договора да върне лизинговата вещ на място посочено от
лизингодателя, като е уговорено, че транспортирането и предаването се извършва
за сметка и на риск на лизингополучателя (т.14.1 от ОУ). В случай, че
лизинговия актив не бъде върнат на лизингодателя в указания срок,
лизингополучателят декларирал, че упълномощава лизингодателя да изпълни
задължението по чл.14.1 от ОУ от негово име и за негова сметка, а съгласно
чл.14.5, когато задължението не бъде изпълнено, страните приели, че
лизингодателят има право да обяви лизинговия актив за издирване по съответния
ред и да предприеме действия по принудително изпълнение, разноските за което ще
бъдат за сметка на лизингополучателя. При липса на доброволно връщане,
съобразно клаузата на т.8.7.10 от ОУ лизингополучателят се задължил да
възстанови на лизингодателя да възстанови направените от последния разходи във
връзка с възстановяване държането на лизинговия актив. В случая, уведомлението
за прекратяване на договора е получено от ответника на 06.03.2019г. (ден
сряда), а лизинговата вещ е върната лично от лизингополучателя на 11.03.2019г.
(ден понеделник). В самото уведомление са включени и разходите за
възстановяване на лизинговата вещ. Същите са калкулирани преди прекратяване на
договора, т.е. на ответника не е предоставена възможността, предвидена в
чл.14.1. от ОУ. Нещо повече, фактурата за разходите, направени във връзка с
възстановяване на лизинговата вещ е издадена в полза на „Ем Би Кей Груп“ ЕООД
на 18.03.2019г., една седмица, след като ответника доброволно е върнал
лизинговата вещ и не става ясно за какви разходи и услуги е начислена сумата
640 лева. Не са ангажирани и доказателства, установяващи, че направения от
ищеца разход за възстановяване на лизинговата вещ, възлиза на 768 лева.
Изложеното води до извод, че
претенцията, като недоказана следва да бъде отхвърлена изцяло.
Съгласно т.12 от ТР №4/18.06.2014г. по ТД №4/2013г. на ОСГТК,
съдът който разглежда установителния иск, следва да се произнесе за дължимостта
на разноските, направени и в заповедното производство, като разпредели
отговорността за разноските, както в исковото, така и в заповедното
производство.
В исковото производство ищецът е направил разноски в размер
на 469.68 лева, от които следва да му се присъди сумата 350.07 лева. Ответникът
е направил разноски в размер на 440 лева, като съразмерно с отхвърлената част
от иска следва да му се присъдят разноски в размер на 112.05 лева. По
компенсация между двете вземания, ответникът дължи на ищеца разноски в размер
на 238.02 лева.
Аналогично, дължимите от ответника разноски по заповедното
производство възлизат на 119.49 лева, а дължимите от ищеца – 76.39 лева, като
по компенсация, ответникът следва да заплати на ищеца сумата 43.10 лева.
Мотивиран така, съдът
Р Е Ш
И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл.422 от ГПК, че Ш.Ю.А.,
ЕГН ********** дължи на „Мого България“ ЕООД, ЕИК ********* сумите: 924.99 лева – незаплатена главница по
лизингови вноски, включена в анюитетни вноски с падеж от 28.02.2019г. до
11.03.2019г.; 148.45 лева –
незаплатена лихва по лизингови вноски, включена в анюитетни вноски с падеж от 28.02.2019г.
до 11.03.2019г.; 4.59 лева – неустойка
за забава по чл.15.1 от ОУ за периода 30.01.2019г. – 11.03.2019г.; 1169.76 лева – неустойка за забава по
чл.15.5 от ОУ, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
09.01.2020г. до изплащане на вземането, предмет на заповед за изпълнение на
парично задължение №186/30.01.2020г. по ЧГД №**/2020г. по описа на РРС.
ОТХВЪРЛЯ, като неоснователен предявения от „Мого България“ ЕООД, ЕИК ********* срещу Ш.Ю.А., ЕГН **********
иск с правно основание чл.422 ГПК за
признаване установено дължимостта на сумата 768
лева – разходи за възстановяване владението на лизинговия актив, ведно със
законната лихва от 09.01.2020г. до изплащане на вземането, предмет на заповед
за изпълнение на парично задължение №186/30.01.2020г. по ЧГД №**/2020г. по
описа на РРС.
ОСЪЖДА Ш.Ю.А., ЕГН ********** да заплати на „Мого България“ ЕООД,
ЕИК ********* сумата 238.02
лева – разноски по делото.
ОСЪЖДА Ш.Ю.А., ЕГН ********** да заплати на „Мого България“ ЕООД,
ЕИК ********* сумата 43.10
лева – разноски по ЧГД №**/2020г. по
описа на РРС.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно
обжалване пред Окръжен съд – гр.Русе в двуседмичен срок от съобщаването на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: