№ 44
гр. Г.О. , 18.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – Г.О., VIII СЪСТАВ в закрито заседание на осемнадесети
февруари, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Трифон П. Славков
като разгледа докладваното от Трифон П. Славков Гражданско дело №
20204120101593 по описа за 2020 година
Предмет на делото e отрицателен установителен иск с правно основание
чл. 439,ал. 2 ГПК, вр.124 ал.1 от ГПК за недължимост на сумата от общо
521,74 лв.
Предявена е искова молба от Р. Д. М., чрез пълномощник адв. М.
Георгиева от ВТАК против Национално бюро за правна помощ гр. София, с
която се иска от съда да признае за установено, че задължението на ищеца
към ответника, възникнало на основание изпълнителен лист 25.05.2015 г.,
издаден по НОХД № 551/2012г. по описа на ГОРС, в размер на 200 лв.,
представляващо изплатено възнаграждение за назначен служебен защитник-
адвокат, съгласно решение № ВТ-1358-100712/2013 от 03.12.2013 г. на НБПП,
за осъществена правна помощ, по ДП № 202/2012 г. по описа на РУ МВР –
Г.О., както и 150 лв. – юрисконсултско възнаграждение по изпълнителното
дело и 171, 74 лв. такси и разноски, е погасено по давност и не се дължи.
Посочва се, че погасителната давност е започнала да тече на 25.05.2015 г. и е
настъпила на 03.08.2020 г., т. е. преди образуване на изпълнителното дело.
Счита, че бездействието на кредитора обосновава основателността на иска му.
Претендира разноски.
Ответникът не е депозирал писмен отговор. В депозираното по делото
писмено становище, застъпва позиция, че производството е недопустимо, т.к.
ищецът е следвало да насочи искът си към процесулано правно
1
легитимираното лице, а именно НАП. Направено е възражение за
претендираното адвокатско възнаграждение, както и искане за събиране на
писмени доказателства. Иска се от съда да отхвърли предявените искове като
недопустими, неоснователни или недоказани. Посочва, че ищецът
неправилно е посочил началната дата, от която е започнала да тече давността.
Претендира юрисконсултско възнаграждение.
За да се произнесе съдът съобрази следното:
Предявен е отрицателен установителен иск с правна квалификация чл.
439, ал. 1 ГПК.
По възражението на ответника, че настоящият иск е недопустим:
Съдът счита, че предявеният иск е допустим, поради следните
съображения:
Съгласно чл. 6, ал. 3 от Закона за правната помощ ЗПП) Национално
бюро за правна помощ(НБПП) е независим държавен орган - юридическо
лице, на бюджетна издръжка към министъра на правосъдието, със седалище в
София. Следователно НБПП, дефинирано с изрична законова разпоредба като
юридическо лице, е самостоятелен правен субект, който като такъв има
собствена имуществена сфера, различна и обособена от тази на останалите
юридически и физически лица, включваща права и задължения с определена
парична стойност, в т.ч. и вземания за стойността на предоставена от бюрото
правна помощ под формата на процесуално представителство, защита и
съдействие.
Съгласно чл. 27б ЗПП разноските за правна помощ по чл. 27а (каквито
безспорно са присъдените с изпълнителния лист в тежест на ищеца 200.00
лева) са частни държавни вземания и се събират от Националната агенция за
приходите въз основа на издаден от съда изпълнителен лист. Съгласно чл. 27а
ЗПП в определени със закон случаи лицата, на които е предоставена правна
помощ, възстановяват на НБПП направените разноски. В чл. 189, ал. 3 НПК е
предвидена именно такава хипотеза, при която лицето, получило правна
помощ, дължи заплащане на стойността . В случая от издадения от Районен
съд-Г.О. изпълнителен лист се установява, че дължимите суми са за правна
помощ по НОХД № 551 /2012 г. по описа на РС – Г.О., поради което следва да
2
се приеме, че е налице именно хипотеза на чл. 189, ал. 3 от НПК, във връзка с
чл. 27а ЗПП. /стр. 5/
Изложеното налага безспорен извод, че ответникът НБПП като
самостоятелен правен субект е носител на определен обем от права и
задължения, свързани с осъществяваната от него специфична дейност, сред
които и вземането за стойността на оказана правна помощ. В този смисъл,
именно НБПП е титуляр на вземанията за разноски за правна помощ, каквито
в случая са присъдени в негова полза с процесния изпълнителен лист, поради
което е единствено легитимирано да търси и получи плащане по него.
Обстоятелството, че НАП е образувала или обезпечила движението по
изпълнителното дело, по което изпълнителният лист е представен, намира
своето правно основание в нормата на чл. 3, ал. 7, т. 8 от Закона за
Националната агенция за приходите, съгласно който агенцията събира частни
държавни вземания, чието събиране със закон е определено да се извършва от
нея, във вр. с чл. 27б ЗПП, съгласно който разноските за правна помощ по чл.
27а ЗПП се събират от Националната агенция за приходите. Цитираните
законови разпоредби овластяват агенцията да извършва действия по събиране
на определени групи частни държавни вземания по смисъла на чл. 162, ал. 4
ДОПК. В този случай НАП действа като процесуален субституент във вид на
процесуална суброгация, на нея са ѝ делегирани от закона правомощия да
събере вземането на НБПП. Агенцията не претендира в образуваното
изпълнително производство собствени права, тъй като не е носител на такива,
а действа като оправомощено от закона лице да събира частни държавни
вземания по изпълнителни листове, издадени в полза на бюрото.
Следователно НАП не участва в материалното правоотношение,
представляващо източник на вземането за заплащане на разноски за правна
помощ и поради това нито е легитимирана да получи плащане, нито е
надлежен ответник по иск за недължимостта му, тъй като отрицателният
установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК следва да се предяви срещу лицето,
което претендира да е носител на вземането, да има качеството кредитор. В
случая, както бе изяснено по-горе, НАП не е кредитор в материалноправния
смисъл, тъй като тя не предявява свои вземания, поради което не е пасивно
легитимирана да отговаря по иска за установяване недължимост на
присъдените разноски за адвокатско възнаграждение.
3
Липсата на пасивна материалноправна легитимация на НАП обуславя и
липсата на правен интерес от предявяване срещу нея на иска на ищеца, че не
дължи сумата, за която на основание чл. 27б ЗПП е издаден изпълнителен
лист. Не е налице правен интерес от отрицателен установителен иск срещу
агенцията, че няма вземане срещу ищеца, от една страна, защото тя не
претендира да има такова, а от друга- защото евентуалното уважаване на
такъв иск срещу НАП не би дало никаква защита на ищеца-длъжник.
Действителният претендент на вземането - НБПП, не би бил обвързан от
силата на пресъдено нещо, с която е установена недължимостта, тъй като не е
бил страна в производството. В този смисъл са дадените разяснения в
постановените по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК и задължителни за
първоинстанционните и въззивните съдилища: Определение № 732 от
10.12.2009 г. на ВКС по ч.т.д. № 832/2009 г., II ТО и Определение № 513 от
06.07.2010 г. на ВКС по ч.т.д. № 465/2010 г., II ТО.
Съгласно разпоредбата на чл. 439 ГПК длъжникът може да оспори
изпълнението чрез иск, който може да се основава на факти настъпили след
приключване на съдебното дирене. В настоящия случай ищецът се позовава
на изтекла погасителна давност за паричното задължение по изпълнителния
лист от 25.05.2015 г. по НОХД № 551/2012 г. по описа на РС – Г.О., въз
основа на който е образувано изп. дело № 231/2020 г. по описа на ЧСИ Анита
Стойнова-Тотева, с рег. №897.
Предмет на така предявения иск е установяване със сила на пресъдено
нещо между страните, че не съществува задължението на ищеца да заплати
сума в размер на 200 лева - присъдени разноски за възнаграждение за
служебно назначения процесуален представител по ДП №202 /2012 г. по
описа на РС – Г.О., за които е издаден изпълнителния лист от 25.05.2015 г. по
НОХД № 551/2012 г. по описа на РС – Г.О., както и последващи разноски от
150 лв. юрисконсултско възнаграждение и 171,74 лв. такси и разноски по
Тарифата за таксите и разноските към ЗЧСИ.
В тежест на ищеца, съобразно твърдението му е да докаже факта на
погасяването на процесните суми по давност като в случая следва да установи
началния момент, от който е започнала да тече погасителната давност и
периода, за който е текла. При установяване на това обстоятелство, в тежест
4
на ответника е да докаже спирането или прекъсването на давността.
Във връзка с така разпределената доказателствена тежест следва да се
вземат предвид следните съображения, свързани със специфичния характер
на производството по чл. 439 ГПК:
Разпоредбата на чл. 439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков
ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на
изпълнителното основание. Законодателят е уредил защитата на длъжника да
се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене
в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Нормата на
чл. 439, ал.1 ГПК следва да се тълкува във връзка с хипотезите по чл. 439,
ал.2 ГПК, т.е. фактите следва да са настъпили след приключване на съдебното
дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. В
настоящия случай това е производството по НОХД № 551/2012 г. по описа на
РС – Г.О. на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и
изискуемостта на вземането, се преклудира, освен ако не са налице
специалните хипотези по чл. 424 ГПК или чл. 439 ГПК /в този смисъл е и
Определение № 956 от 22.12.2010 г. по т. д. № 886/2010 г., т. к., І т. о. на ВКС,
представляващо задължителна съдебна практика, постановена по реда на чл.
290 ГПК/.
В случая ищецът твърди, че процесната сума, предмет на издадения
изпълнителен лист е била погасена по давност преди образуване на изп. дело
№ 231/2020 г. по описа на ЧСИ Анита Стойнова-Тотева. В тази връзка следва
да се вземе предвид следното: съгласно нормата на чл. 110 ЗЗД с изтичане на
петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не
предвижда друг срок. Същевременно, съгласно чл. 117, ал. 2 ЗЗД ако
вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е
всякога пет години.
В настоящия случай, видно от представения изпълнителен лист, с
определение № 139/17.03.2015 г. по НОХД № 551/2012 г. по описа на ГОРС, с
което е осъден ищеца по настоящия иск, е влязло в сила на 25.05.2015 г.,
когато е издаден изпълнителният лист. Следователно от тогава съобразно чл.
117, ал. 2 ЗЗД е започнала да тече погасителната давност за вземането.
Спорен в отношенията между страните е въпросът дали издаденият
5
изпълнителен лист от 25.05.2015 г. по НОХД № 551/2012 г. по описа на ГОРС
е прекъснал давността и ако да, кога е било това. В тази връзка следва да се
изложат следните съображения: в чл. 116 ЗЗД са посочени изчерпателно
хипотезите, при които давността се прекъсва: с признаване на вземането от
длъжника; с предявяване на иск или възражение или на искане за почване на
помирително производство; ако искът или възражението или искането за
почване на помирително производство не бъдат уважени, давността не се
смята прекъсната; с предприемане на действия за принудително изпълнение.
В настоящия случай е безспорно установено в отношенията между страните,
че ответникът не е депозирал молба за издаване на ИЛ, а ИЛ е издаден
служебно от съда, доколкото съдът е констатирал, че постановеното
определение № 139/17.03.2015 г. по НОХД № 551/2012 г. по описа на ГОРС, е
влязло в сила.
Във връзка с гореизложеното следва да се посочи, че съгласно
задължителните постановки на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на
ВКС по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК, давността се прекъсва едва с
предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен
изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от
взискателя и/или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител
по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на
изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на
кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане,
извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването
и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от
проданта или на плащания от трети задължени лица. В тази връзка следва да
се посочи, че не са изпълнителни действия и не прекъсват давността
образуването на изпълнително дело – на 23.09.2020 г./видно от входящия
номер на молбата депозирана от Началник отдел “Частни държавни
вземания“, НАП/, изпращането и връчването на покана за доброволно
изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника,
извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др.,
назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга,
извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила
разпределение и др.
6
С оглед задължителните постановки, дадени в Тълкувателно решение
№ 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК следва да се
застъпи следната теза: правото на принудително изпълнение предпоставя на
първо място притезание, което се нуждае от принудително удовлетворяване,
защото не е доброволно удовлетворено, на второ място предпоставя
предвиден от закона документ, който доказва съществуването на
неудовлетвореното притезание и като условие за допустимост на
изпълнителния процес, и на последно място - изпълнителен лист.
Изпълнителният лист е съдебен акт, който удостоверява право за
принудително изпълнение и разрешава то да бъде упражнено, като задължава
и овластява изпълнителния орган да пристъпи по молба на кредитора към
принудително изпълнение. Издаването на изпълнителен лист е част от
изпълнителното производство, но не е част от същинското изпълнение, т.е. не
представлява действие на принудителното изпълнение, което съобразно чл.
426 от ГПК може да започне само по молба на заинтересования молител.
Действия по принудително изпълнение, представляват такива действия, които
пряко са насочени към събиране на вземането, искането за които е адресирано
до съдебния изпълнител, т.е. само онези действия, които са пряко насочени
към имуществената сфера на длъжника с цел удовлетворяване на съдебно
признатото право на взискателя. Издаването на изпълнителен лист за вземане,
което е признато с влязло в сила съдебно решение/определение не
представлява такова действие. В настоящия случай вземането е вече съдебно
признато, като производството по издаване на изпълнителен лист има за цел
извършване на проверка за наличието на право за принудително изпълнение и
на предпоставките за неговото упражняване. Чрез издаването на
изпълнителен лист съдът овластява съдебния изпълнител да пристъпи към
принудително изпълнение, т.е. да упражни принуда спрямо длъжника за
удовлетворяване на подлежащото на изпълнение право, като възпроизвежда
съответното изпълнително основание. Това съдебно действие обаче не е пряко
насочено към имуществената сфера на длъжника и в този смисъл не
представлява действие по принудително изпълнение. Съдът разполага с
правомощието да признае или отрече със сила на пресъдено нещо
съществуването на спорното право, но не и да упражни принуда за неговото
удовлетворяване. Към предприемане на действия по принудително
изпълнение се пристъпва след подаване на молба от заинтересованата страна
7
до съдебния изпълнител и едва от този момент настъпва прекъсване на
погасителната давност.
С оглед изложените съображения съдът счита, че самото издаване на
изпълнителния лист на 25.05.2015 г. по НОХД № 551/2012 г. по описа на
ГОРС не е прекъснало давността. Видно от събраните по делото
доказателства първото изпълнително действие, предприето по делото е
подаването на молба за образуване на изпълнително дело на 23.09.2020 г. с
вх. № 02276/23.09.2020 г. до ЧСИ с рег. № 897, като НАП са поискали на
основание чл. 426 от ГПК, във вр. с чл. 27б от ЗПП, вр. чл. 3, ал. 7, т. 8 от
ЗНАП образуване на изпълнително дело срещу ищеца. На 05.10. 2020 г. е
издадено нарочно постановление на ЧСИ за налагане на запор на вземанията
на ищеца, което е изпратено до „Райфайзенбанк България“ ЕАД.
Същевременно обаче в периода от 25.05.2015 г. /датата на влизане в сила на
Определение от 17.03.2015 г. по НОХД № 551/2012 г. по описа на РС – Г.О.
до 05.10.2020 г. /налагане на запор на ищеца на сметки и банкови касети в
„Райфайзенбанк България“ ЕАД / е изминал период от повече от 5
години/25.05.2015 г. до 03.08.2020 г. с оглед двумесечния срок удължен
съгласно чл. 3, ал. 2 от ЗМДВИП, вр. параграф 13 от Закона за изменение на
Закона за здравето/, поради което вземането, обективирано в издадения
изпълнителен лист се е погасило по давност.
Ответникът не доказа в този период давността да е била спирана или
прекъсвана, поради което искът следва да бъде уважен.
По отношение на предявените искове за недължимост на следните
суми: сума в размер на 150,00 лева - разноски по изп. дело за юрисконсултско
възнаграждение и сума в размер на 171,74 лева – такси и разноски по изп.
дело № 231/2020 г. по описа на ЧСИ Анита Стойнова-Тотева, с рег. №897, с
район на действие ОС – В. Търново, следва да се изложи следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 119 ЗЗД с погасяването на главното
вземане се погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания, макар
и давността за тях да не е изтекла. Следователно като законна последица от
недължимостта на главницата и лихвите по изпълнителните листове, ищецът
не дължи и начислените такси в изпълнителния процес по изп. дело №
231/2020 г. по описа на ЧСИ Анита Стойнова-Тотева, с рег. №897, които
8
видно от поканата за доброволно изпълнение /л. 6/ възлизат на сума в размер
на 150.00 лева - разноски по изпълнителното дело и сума в размер на 171,74
лева - такси по Тарифата за такси и разноски към ЗЧСИ по изпълнителното
дело.
С оглед изложеното така предявените установителни искове за
недължимост на следните суми: сума в размер на 150,00 лева - разноски по
изпълнителното дело и сума в размер на 171,74 лева - такси по Тарифата по
изпълнителното дело са основателни.
По отговорността за разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца следва да се присъдят
разноски за заплатена държавна такса в размер на 50 лв. По отношение на
адвокатско възнаграждение заплатено от ищеца, съдът намира, че същото не е
прекомерно, защото е съобразено с чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от
9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и е в
размер на 300 лева. Възражението на ответната страна, че възнаграждение за
процесуално представителство трябва да е в размер под минимално
установения в Наредбата, е неоснователно.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения отрицателен
установителн иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК от Р. Д. М. с ЕГН
**********, с адрес: гр. Г.О., ул. *** против Национално бюро за правна
помощ, с адрес: гр. София, ул. „Развигор“ № 1, представлявано от
председателя Н.В.И., че Р. Д. М. не дължи на Национално бюро за правна
помощ сума в размер на 200,00 лева, изплатено от НБПП адвокатско
възнаграждение на назначения служебен защитник адвокат съгласно решение
№ ВТ-1358-100712/2013 от 03.12.2013 на НБПП за осъществена правна
помощ по ДП № 202/2012 г. по описа на РУМВР-Г.О., за която е издаден
изпълнителен лист от 25.05.2015 г. по НОХД №551/2012 г. по описа на
Районен съд Г.О., поради изтекла погасителна давност, както и сума в размер
9
на 150 лева - юрисконсултско възнаграждение и сума в размер на 171,74 лева
- такси по Тарифата за таксите и разноските по ЗЧСИ, начислени по изп. дело
№ 231/2020 г. по описа на ЧСИ Анита Стойнова-Тотева, с рег. №897, с район
на действие ОС Велико Търново.
ОСЪЖДА Национално бюро за правна помощ, с адрес: гр. София, ул.
„Развигор“ № 1, представлявано от председателя Н.В.И. на основание чл.78,
ал. 1 ГПК да заплати на Р. Д. М. с ЕГН **********, с адрес: гр. Г.О., ул. ***,
сумата от 300 /триста/ лева разноски за хонорар по делото, както и сумата от
50 лв. представляваща съдебно-деловодни разноски за заплатена държавна
такса.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му
на страните пред Окръжен съд-Велико Търново.
Съдия при Районен съд – Г.О.: _______________________
10