№ 259
гр. С., 11.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети март през две хиляди
двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Ирина Р. Славчева
Членове:Ивайло П. Георгиев
Лилия М. Руневска
при участието на секретаря Теодора Р. Вутева
като разгледа докладваното от Ивайло П. Георгиев Въззивно гражданско
дело № 20231800500061 по описа за 2023 година
С Решение № 192/10.11.2022г., постановено по гр.д. 512/2022г. по описа
на РС – гр. Ихтиман, е осъдена Агенция „П.И.“ да заплати на ЗАД „Б. В.И.Г.“
ЕАД сумата от 227,28лв., ведно със законната лихва върху нея от датата на
завеждане на исковата молба (14.04.2022г.) до окончателното ѝ изплащане.
Настоящото производство е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския
процесуален кодекс и е образувано по въззивна жалба на Агенция „П.И.“
срещу горното решение.
Жалбоподателят счита решението за незаконосъобразно, неправилно и
необосновано, както и постановено при допуснати нарушения на материалния
и процесуалния закон и при неизяснена фактическа обстановка. Твърди, че
ищецът не бил представил актуални общи условия към датата на процесното
ПТП. Счита, че представеният екземпляр от протокол за ПТП не отговаря на
изискванията на чл. 179, ал. 2, вр. чл. 183 от ГПК, както и е непълен, неточен
и противоречив, поради което следва да бъде изключен от доказателствата по
делото. В него не били описани нито механизмът на реализираното
произшествие, нито пътната обстановка. Изтъква, че описаното в протокола е
в противоречие със заявлението за изплащане на застрахователно
обезщетение, както и че местопроизшествието не е било посетено от
служители на МВР и не е представен снимков материал, откъдето прави
извод, че протоколът за ПТП няма материална доказателствена сила нито за
механизма на процесното ПТП, нито за вредите по МПС. Още повече, че
протоколът не бил подписан от представител на ответника, за да се ползва с
материална доказателствена сила за неизгодните за него факти, а
възпроизвеждал единствено твърденията на водача, който се явява
заинтересовано лице. В протокола липсвали данни за размера на
1
препятствието, както и за годността на измервателните уреди, с които били
установени тези размери. Нямало и свидетели на ПТП.
Освен това, жалбоподателят оспорва извода на първоинстанционния
съд относно кредитиране на представените частни писмени доказателства от
ищцовото дружество. Счита, че не може да се изведе категоричен извод, че
евентуалното произшествие е настъпило при твърдените обстоятелства.
Заявява, че липсва противоправно поведение, което да обуслови
отговорността му. Изразява съмнение по отношение на скоростта, с която се е
движил водачът, както и че е съпричинил вредоносния резултат в нарушение
на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП. Намира, че експертизата не е следвало да бъде
кредитирана, тъй като е изготвена на база твърденията на водача. Освен това
поддържа, че застрахователят не бил изпълнил законовото си задължение да
извърши проверка за установяване на обстоятелствата, обуславящи наличието
на застрахователно събитие. Твърди още, че застрахователната полица не
съдържа минимално изискуемите реквизити поради непредставяне на общите
условия, от които да личат покритите застрахователни рискове. Намира за
недоказано, че към момента на ПТП водачът на МПС не е бил под
въздействието на алкохол или упойващи вещества, откъдето прави извод, че е
възможно да е налице обстоятелство, изключващо отговорността на
застрахователя. Като друго такова възможно обстоятелство сочи хипотезите
на грубо нарушаване на установените технически и технологични правила за
експлоатация и ремонт на ППС, както и на причиняване на вредата от
умишлени действия, за които също не били събрани доказателства.
Също така, жалбоподателят оспорва представените от застрахователя
документи, вкл. застрахователната полица и заявлението за изплащане на
застрахователно обезщетение, като прави извод за недоказаност, че описаната
щета на процесното МПС попада в хипотезата покрит застрахователен риск.
Анализира разпоредбите на чл. 410 от КЗ и чл. 49 от ЗЗД, като намира, че за
него не е възникнала отговорност по последния цитиран нормативен текст.
Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което
отхвърля предявения срещу него иск. При условията на евентуалност, моли
съда да се произнесе по хипотезата за съпричиняване на вредоносния
резултат. Претендира разноски и прави възражение за прекомерност на
юрисконсултското възнаграждение на насрещната страна.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор, с който
въззиваемият оспорва жалбата. Резюмира мотивите към обжалваното
решение. Изразява несъгласие с доводите, касаещи представените общи
условия. Твърди, че протоколът за ПТП отговаря на всички законови
изисквания, както и че същият е съставен от служител на МВР, лично
посетил мястото на ПТП. Оспорва твърдените от жалбоподателя
противоречия. Намира за безпочвени и недоказани доводите за нарушение на
правилата на ЗДвП от страна на водача. Изразява становище, кое препятствие
може да се счита предвидимо. Счита, че процесното събитие представлява
покрит от застрахователя риск, а твърденията на жалбоподателя за
евентуално съпричинаване на вредите – недоказани. Моли съда да отхвърли
въззивната жалба и да потвърди обжалваното решение. Претендира разноски.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателят не се
представлява. От процесуалния му представител е постъпило становище,
което възпроизвежда изложените в жалбата доводи и искания.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд въззиваемата страна не
2
се представлява. От процесуалния представител е постъпила молба, с която
оспорва въззивната жалба и поддържа представения отговор. Моли съда да
потвърди обжалваното решение. Претендира разноски и представя списък по
чл. 80 от ГПК.
Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз
основа на събраните в първоинстанционното производство доказателства, е
описана в обжалваното решение, поради което не е необходимо да се
възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
В хода на производството пред въззивната инстанция е направено
искане за ангажирани на нови доказателства, което е оставено без уважение,
поради което нови доказателства не са били събирани.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна
страна следното.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на обжалвания съдебен акт, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
І. По валидност
Обжалваното в настоящото производство съдебно решение е валидно,
доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е
подписано от разгледалия делото съдия, а формираната от последния воля е
ясно и разбираемо формулирана.
ІІ. По допустимост
Решението е и допустимо, тъй като е постановено при наличие на
положителните и липса на отрицателни предпоставки за упражняване на
правото на иск, а първоинстанционният съд се е произнесъл по действително
предявения такъв.
ІІІ. По същество
Предявен е иск с правна квалификация чл. 410, ал. 1, т. 2 от КЗ, в. чл. 49
от ЗЗД.
За уважаването му е необходимо да се установи кумулативното наличие
на следните предпоставки: настъпване на ПТП и увреждане на МПС в
резултат от него, наличие на валидно застрахователно правоотношение между
ищеца и собственика на МПС към момента на ПТП, заплащане на
застрахователно обезщетение от ищеца на собственика на МПС за
претърпените вреди, както и установяване на действие или бездействие на
работници/служители на ответника, което е в причинна връзка с настъпването
на ПТП.
В случая от събраните по делото доказателства се установява
настъпването на посоченото от ищеца застрахователно събитие, наличието на
валидно застрахователно отношение по застраховка „Пълно каско” между
ищеца и увреденото лице към момента на това събитие, размера на вредите и
факта на заплащане на определеното застрахователно обезщетение на
увреденото лице.
3
Спорни са останали въпросите за застрахователното покритие,
механизма на процесното ПТП, както и поведението на водача на МПС, вкл.
евентуално съпричиняване на вредите от негова страна.
Настоящият съдебен състав споделя мотивите на районния съд и
препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.
В допълнение, както и в отговор на наведените във въззивната жалба
доводи, съдът излага следните аргументи.
Неоснователно жалбоподателят счита за недоказано, че
застрахователното обезщетение е било заплатено за покрит от застраховката
риск. Видно от приложените общи условия, клаузата „пълно каско“ (каквато е
налице в случая), включва покриване на щети, причинени от застрахователно
събитие, посочено в клауза „Пожар, природни бедствия, ПТП и злоумишлени
действия“, както и допълнително покрити рискове, а в така цитираната клауза
е дефинирано понятието „ПТП“, като в него се включва и повреда на пътно
превозно средство (каквато е налице в случая), без същата да бъде
ограничавана по вид и размер. Във връзка с това, съдът не споделя изводите,
които жалбоподателят прави от факта, че представените от ответника общи
условия били „бланкетни“, тъй като общият им характер предполага именно
абстрактно (а не конкретно) описание на покритите рискове.
Следва да бъде споделен доводът на жалбоподателя, че представените
от застрахователя документи имат характера на частни свидетелстващи
такива, и поради това, сами по себе си, не доказват с пълно доказване
механизма на процесното ПТП, нито последиците от него. Това, обаче, не
изключва възможността, горните обстоятелства да бъдат доказани по друг
начин, както в случая – от протокола за ПТП, заключението по САТЕ и
показанията на св. Райчев и св. Малаков.
Във връзка с това, неоснователно жалбоподателят твърди, че
протоколът за ПТП е съставен от служител на МВР, без последният да е
посетил местопроизшествието, тъй като противното е изрично удостоверено
от показанията на актосъставителя, разпитан като свидетел.
Действително, протоколът за ПТП не се ползва с материална
доказателствена сила за механизма на ПТП (доколкото не е подписан от
представител на ответника), но този механизъм е доказан от отговора по
първата задача на назначената САТЕ, съгласно който процесните вреди са
следствие именно от попадане на автомобила в дупка на пътното платно. В
тази насока протоколът за ПТП се явява косвено доказателство, тъй като в
него са описани последиците от ПТП (т.е. обстановката, която длъжностното
лице е заварило на място след настъпване на ПТП), от които могат да се
правят изводи за механизма на последното. Във връзка с това, по принцип
правилно жалбоподателят твърди, че заключението само по себе си не може
категорично да служи като доказателство за механизма на ПТП и причинно-
следствената връзка между него и настъпилите вреди. От друга страна обаче,
съдебната практика по чл. 290 от ГПК (Решение № 226 от 12.07.2011 г. на
ВКС по гр. д. № 921/2010 г., IV г. о., ГК) приема, че пълно доказване е
възможно и само въз основа на съвкупност от косвени доказателства, стига те
да са несъмнено установени, достоверни и да са в такава връзка с другите
обстоятелства, че да установяват без съмнение главния факт. В процесния
случай е налице такава доказателствена съвкупност, състояща се от протокол
за ПТП, показания на неговия съставител, показания на водача на увреденото
МПС и заключение по САТЕ. Всички тези доказателства са непротиворечиви,
4
еднопосочни и не дават основание за изводи, различни от направените от
районния съд.
Що се отнася до съществуването, вида и размерите на препятствието на
пътното платно, тези обстоятелства също се установява непротиворечиво от
протокола за ПТП и от показанията на свидетелите, като последните доказват
и конкретните му размери.
Поради това съдът намира за доказани механизмът на ПТП и
причинната връзка между процесните вреди и наличието на препятствие на
пътното платно в района на 14,00 км. на ТП – 801 при посока на движение от
с. Вакарел към с. Белица.
Неоснователно жалбоподателят черпи аргументи от факта, че по делото
не било доказано, към момента на ПТП водачът на МПС да (не) е бил под
въздействието на алкохол или упойващи вещества, или вредата да (не) е била
причинена от умишлени действия, респ. да (не) е било налице грубо
нарушаване на установените технически и технологични правила за
експлоатация и ремонт на ППС, и др. Всички тези съображения са били
наведени от жалбоподателя в качеството му на ответник в
първоинстанционното производство, и, доколкото се основават на изгодни за
него положителни факти, те е следвало да бъдат доказани именно от него
(арг. от чл. 154, ал. 1 от ГПК). След като не са били доказани, жалбоподателят
няма основание да се позовава на тяхната неустановеност в подкрепа на
застъпваната от него теза за евентуално наличие на изключен от
застраховката риск.
Поради същите съображения, неоснователно е и възражението на
жалбоподателя за съпричиняване на вредата в резултат от възможно
управление на ППС с несъобразена скорост, както и за липса на данни за
спазване от водача на изискванията на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП относно
съобразяването му с атмосферните условия, релефа на местността,
състоянието на пътя и на превозното средство и др. Освен недоказаността на
тези твърдения на жалбоподателя, при негова доказателствена тежест за това,
настоящият съдебен състав отбелязва, че няма нормативно или логическо
основание да се приеме, че дупка на пътя с описаните в протокола за ПТП
размери е препятствие, което водачите на МПС са длъжни да предвиждат във
всеки един момент от движението си по пътищата от републиканската пътна
мрежа. Във връзка с това следва да се подчертае, че не съответства на
действителното фактическо положение твърдението на жалбоподателя, че в
протокола за ПТП не бил посочен размерът на процесното препятствие.
Точно обратното: в протокола изрично е описана „дупка на пътното платно с
приблизителна големина 2 кв.м. и дълбочина 20 см.“
Неоснователни са изводите, които жалбоподателят прави от липсата на
данни за определяне на скоростта на движение на процесното МПС, тъй като
в открито съдебно заседание в.л. Делчев е заявил, че „не е било необходимо
шофьорът да се движи с висока скорост, за да се стигне до този резултат“.
Не се открива претендираното от жалбоподателя противоречие между
протокола за ПТП и Уведомлението за щета, тъй като и в двата документа
процесната щета е една и съща, макар и описана по различни думи – две
спукани гуми отдясно и щети по джантите.
Неоснователно жалбоподателят прави изводи от факта, че по делото не
бил представен снимков материал. Наистина, разпоредбата на чл. 5, ал. 1 от
5
Наредба № І-167 принципно урежда възможните документи, които се
съставят при ПТП, но не съдържа задължение за съставянето на всички тях за
всяко отделно ПТП. Освен от начина на формулиране на текста на
разпоредбата, този извод следва и от обстоятелството, че в т. 1 и т. 2 от нея са
описани констативен протокол за ПТП с пострадали лица и протокол за ПТП
с материални щети, чието съвместно издаване е невъзможно, доколкото те се
съставят при наличие на взаимно изключващи се предпоставки. Поради това
съдът намира, че несъставянето на някои от посочените в чл. 5, ал. 1 от
Наредба № І-167 от 24.10.2002г. на МВР и МФ документи, вкл. снимки за
разположението на МПС процесните повреди, не опорочава процедурата по
документиране на ПТП и не изключва възможността за неговото доказване с
други доказателствени средства, каквито бяха обсъдени по- горе.
Ирелевантно обстоятелство за отговорността на ответника е
извършването на проверка за настъпилото застрахователно събитие от страна
на застрахователя, поради което съдът не обсъжда това възражение.
На последно място, по аргумент от чл. 19, ал. 1, т. 1 от Закона за
пътищата, управител на пътя е АПИ, като тъкмо тя организира, възлага,
финансира, и контролира дейностите, свързани непосредствено с
проектирането, изграждането, управлението, ремонта и поддържането на
пътищата. Предвид изрично формулираното законово задължения на тази
агенция, именно тя е надлежен ответник по делото, поради което не следва да
се сподели възражението на жалбоподателя, че не било установено, кой е
имал задължение да поддържа пътя.
Други доводи не са изложени във въззивната жалба, поради което съдът
не е длъжен, служебно да формулира и обсъжда такива.
По така изложените съображения съдът намира, че обжалваното
решение е правилно и следва да бъде потвърдено.
ІV. По разноските
С оглед изхода на делото и направено в този смисъл искане,
жалбоподателят следва да заплати на въззиваемия направените от него
разноски пред въззивната инстанция. Такива се установяват в размер на 480
лв. – адвокатски хонорар. Неоснователно е възражението за неговата
прекомерност, тъй като, съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от НМРАВ, минималният
размер на възнаграждението за защитавания в настоящото производство
материален интерес е в размер на 400 лв. без ДДС, респ. 480 лв. с ДДС, като е
представено доказателство за регистрация на адвоката по ЗДДС.
Дори да се приеме, че минималните размери на адвокатските
възнаграждение по НМРАВ включват и ДДС, следва да се има предвид, че
всяка страна има право да избере такъв адвокат, за когото счита, че по най-
добър начин би защитил интересите й, като не може да се очаква, той
задължително да оценява труда си по минималните цени от НМРАВ.
Възможно и нормално е, с оглед предоставяното качество на услугата,
адвокатът да изисква по- високо възнаграждение за своя труд, в известни
граници. Според настоящия съдебен състав, с оглед актуалния стандарт на
живот в страната и определените минимални възнаграждения, такава граница
е 50% над размера, определен с цитираната по- горе Наредба, доколкото не
става въпрос за строго специфични казуси, респ. за уникална квалификация
на адвоката. В случая тази граница е 600 лв., т.е. е по- висока от реално
6
заплатеното възнаграждение от 480 лв., поради което няма основание за
неговото редуциране.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 192/10.11.2022г., постановено по гр.д.
512/2022г. по описа на РС – гр. Ихтиман.
ОСЪЖДА Агенция „П.И.“, със седалище и адрес на управление гр. С.,
бул. „М.“ № 3, да заплати на „ЗЕАД Б. В.И.Г.“ ЕАД с ЕИК ***, разноски в
производството пред въззивния съд в размер на 480 лв. – адвокатско
възнаграждение.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7