Р Е Ш
Е Н И Е № ….
гр.
София, 05.12.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен съд, гражданско отделение, ІІ-ри въззивен състав в открито съдебно заседание на 06.11.2019г.
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ирина Славчева
ЧЛЕНОВЕ:
Ивайло Георгиев
Боряна Гащарова
при секретаря Цветанка
Павлова, разгледа докладваното от съдия Георгиев въззивно
гражданско дело № 469 по описа на съда за 2019 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
С решение № 82/17.05.2019г.,
постановено по гр.дело № 352 по описа РС- гр. Елин
Пелин за 2018 г., е признато за установено, че М.М. и С.Н. дължат на „Р. (Б.)” ЕАД сумата 190,59 -
главница по договор за потребителски
кредит № 1910222/07.08.2012г., ведно със законната лихва върху нея, считано от
23.01.2018 г. до окончателното й изплащане, а установителният
иск на банката срещу двамата ответници е бил
отхвърлен, като погасен чрез плащане, за
разликата от 600 лв. до пълния му предявен размер от 790,59лв.
Настоящото производството е по реда на чл. 258 и
сл. от Гражданския процесуален кодекс и е образувано по въззивна
жалба срещу горното решение, подадена от М.М. чрез особения й представител адв.
В.В.. Жалбоподателката
намира същото за недопустимо поради липса на правен интерес вследствие на
пълното погасяване на задължението по договора за кредит. При условията на
евентуалност счита, че решението е неправилно и незаконосъобразно, като моли
съда да го отмени в установителната част и в частта
за разноските, и да го потвърди в отхвърлителната
част. Навежда доводи, че ищецът не бил доказал, че я е уведомил за предсрочната
изискуемост на кредита. Не било ясно, как са определени сумите на главницата,
договорната лихва и мораторната лихва. Изтъква, че,
след датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК, длъжниците
са извършвали доброволни плащания, в резултат от които задълженията по кредита
са напълно погасени. Индивидуализира конкретните погасителни вноски по дата и
размер. Моли съда да отмени първоинстанционното решение
в обжалваната му част и да отхвърли исковете.
Препис от
жалбата е бил връчен на въззиваемия на 20.06.2019г.,
и в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор, с който същата се
оспорва. Въззиваемият счита жалбата за недопустима и неоснователна.
Излага съображения за липса на представителна власт на адв.
В., както и за липса на посочване, в какво се състои порочността на обжалваното
решение. Подчертава, че към моментите на подаване на заявлението и на исковата
молба е съществувал дълг, поради което е бил налице правен интерес. Счита, че,
след като длъжниците доброволно са заплатили дълга
след образуване на исковото производство, е нелогично да обжалват първоинстанционното решение.
В открито съдебно заседание пред въззивния
съд жалбоподателката не се явява. Представлява се от адв. В.,
който поддържа жалбата и моли съда да я уважи по изложените в нея съображения.
В открито съдебно заседание пред въззивния
съд въззиваемият С.Н. се явява лично. Не прави доказателствени искания. Не изразява становище по
съществото на спора.
В открито съдебно заседание пред въззивния
съд въззиваемата страна „Р. (Б.)” ЕАД се
представлява от юрк. И., която оспорва жалбата и моли
съда да я отхвърли. Изтъква, че длъжниците са
признали извънсъдебно дълга и са уредили отношенията си. Препраща към
подадената от нея молба от м. март 2019г. Счита, че към момента липсва спорен
предмет. Претендира разноски.
Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз
основа на събраните в първоинстанционното
производство доказателства, е описана точно и изчерпателно в обжалваното
решение, поради което не е необходимо да се възпроизвежда в настоящия съдебен
акт.
В производството пред въззивната
инстанция не са събирани доказателства.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от
правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният
съд се произнася служебно по валидността на обжалвания съдебен акт, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
І. По валидност
Обжалваното решение е валидно, доколкото е постановено от надлежен
съдебен състав, в писмен вид и е подписано от разгледалия делото съдия, а
формираната от последния воля е ясно и разбираемо формулирана.
ІІ. По допустимост
Решението е и допустимо, тъй като е постановено при наличие на
положителните и липса на отрицателни предпоставки за упражняване на правото на
иск, а първоинстанционният съд се е произнесъл по
действително предявените такива. Противно
на твърденията на жалбоподателката, решението не е
недопустимо, тъй като с молбата от 21.03.2019г. ищецът не е десезирал
съда, а изрично е настоял за постановяване на решение по съществото на спора, с
което исковете се отхвърлят.
ІІІ. По същество
Както правилно е посочил ЕПРС, страните не спорят, а
и от доказателствата по делото се установява, че между страните е сключен
Договор за потребителски кредит № 1910222/07.08.2012г., по силата на който М.М. и С.Н. са получили кредит за потребителски нужди. Същият
е бил усвоен, а кредитополучателите са започнали да го погасяват.
На
25.01.2018г. е била издадена заповед за изпълнение за остатъчната сума по
кредита (2163,47лв.), както и за редовна лихва от 98,69лв. за период от 05.02.2017г.
до 01.01.2018г., за наказателна лихва от 70,30лв. да
периода от 05.02.2017г. до 21.01.2018г., а също и за законната лихва върху
главницата, считано от 22.01.2018г. до окончателното й изплащане. Присъдени са
и разноски в размер на 196,65лв.
Видно от представената с исковата молба
справка по чл. 366 от ГПК, между датата на издаване на заповедта за изпълнение
(25.01.2018г.) и датата на подаване на възраженията по чл. 414, ал. 1 от ГПК (13.02.2018г.),
на 26.01.2018г. е извършено още едно плащане по кредита в размер на 513,46лв.,
осчетоводено от кредитора за частично погасяване на разноски, лихви и главница.
В същата справка е отразено, че по- късно, но преди предявяване на иска по чл. 422
от ГПК, са внесени сумите 640,42лв. и 663,69лв. - съответно на 27.02.2018г. и
на 29.03.2018г.
С отговора на исковата молба са представени, а впоследствие - и
приети като доказателства, заверени копия от три вносни бележки (л. 64, 65 и 66
от първоинстанционното дело), с които М.М. е внесла три суми от по 200 лв. при ответника с посочено
основание „вноска по кредит“ (съответно на 09.05.2018г., 31.05.2018г. и
27.06.2018г.), т.е. общо 600 лв.
За да отхвърли субективно съединените искове по чл. 422, ал. 1 от ГПК за сумата от 600 лв. и да ги уважи за разликата от 190,59лв. до пълния
предявен размер от 790,59лв., Елинпелинският районен
съд е взел предвид така представените вносни бележки, като е приел, че не са ангажирани
доказателства за други извършени от ответниците
плащания по процесния
договор.
Настоящият съдебен състав
не споделя този извод поради следните съображения:
-
От една страна, с
молбата от 21.03.2019г. (л. 73 от първоинстанционното
дело) ищецът изрично е заявил, че към момента на подаването й дългът е погасен,
поради което моли съда да отхвърли исковете и да му присъди разноски. Изявление
в същия смисъл (с препращане към тази молба) е направено и в открито съдебно
заседание пред въззивния съд на 06.11.2019г. При това
въззиваемият е изразил становище, че отношенията му с
длъжниците са уредени, както и че в момента липсва
спорен предмет.
-
От друга страна, изявления
в същия смисъл са направени от особения представител на жалбоподателката
– както в хода на устните състезания пред ЕПРС, така и в във въззивната жалба.
При тези данни, настоящият съдебен състав намира, че предявените
субективно съединени установителни искове по чл. 422
от ГПК са били неоснователни. На основание чл. 235, ал. 3 от ГПК, вр. т. 9 и т. 11в от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014
г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, съдът е
длъжен да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска, които са
от значение за спорното право. В случая, такива факти са не само извършените
погасителни плащания, за които са представени доказателства (трите вносни бележки на л. 64, 65 и 66 от първоинстанционното дело), но и съвпадащите по смисъл
изявления на страните, че задължението е погасено изцяло. Съобразяването с
последните налага извод, че предявените искове са неоснователни.
Тъй като този извод не съвпада с изводите на районния съд, първоинстанционното решение следва да бъде отменено в
частта му, с която е признато за установено, че М.М.
дължи на „Р. (Б.)” ЕАД сумата 190,59 - главница
по договор за потребителски кредит № 1910222/07.08.2012г., ведно със
законната лихва върху нея, считано от 23.01.2018 г. до окончателното й
изплащане.
Не може да бъде постановен идентичен
правен резултат по отношение на кредитополучателя С.Н., тъй като той е само
обикновен другар на жалбоподателката и не се е
присъединил към жалбата й по реда на чл. 265, ал. 1 от ГПК.
Независимо от това, заповедта за
изпълнение не подлежи на обезсилване нито в частта за длъжника Н., нито в
частта за длъжницата М. (арг. от т. 13 от
Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк.
д. № 4/2013 г., ОСГТК, и Определение № 802
от 24.10.2014 г. на ВКС по т. д. № 834/2014 г., I т. о., ТК).
Настоящият съдебен състав намира, че
този изход по съществото на спора не налага ревизиране на обжалваното решение в
частта за разноските, а същите правилно са били възложени в тежест на ответниците по делото, тъй като те са дали повод за
неговото завеждане, доколкото към датата на подаване на исковата молба е имало
недоизплатен остатък от задължението и ищецът е имал правен интерес от неговото
установяване по съдебен ред. Поради това, независимо от неоснователността на
исковете, ответниците е следвало да бъдат осъдени да
заплатят на ищеца направените от него разноски в пълен размер. Първоинстанционният съд неправилно е редуцирал този размер
пропорционално на отхвърлената част от исковете, но, доколкото ищецът не е
подал молба за изменението им по реда на чл. 248 от ГПК, въззивният
съд няма право да променя техния размер.
Единствено
за пълнота на изложението съдът отбелязва, че наведеният в жалбата довод за
ненастъпила предсрочна изискуемост на кредита е неоснователен: видно от писмо и
известие за доставяне (л. 20 и 21 от първоинстанционното
дело) жалбоподателката е била надлежно уведомена за
обявената предсрочна изискуемост на вземането на банката – кредитор по процесния договор
за потребителски кредит на
18.12.2017г., т.е. преди подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК на 23.01.2018г.
ІV. По разноските
Разноски във въззивното
производство не са претендирани от страната, която, с
оглед неговия изход, има право на такива, поради което съдът не дължи
произнасяне по този въпрос.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ
решение № 82/17.05.2019г., постановено по гр.дело
№ 352 по описа РС- гр. Елин Пелин за 2018 г., В ЧАСТТА МУ, с
която е признато за установено,
че М.В.М. с ЕГН ********** дължи на „Р. (Б.)” ЕАД сумата 190,59 - главница по договор за потребителски кредит №
1910222/07.08.2012г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 23.01.2018
г. до окончателното й изплащане.
В останалите части първоинстанционното
решение не е било обжалвано и е влязло в сила.
Решението на въззивния съд не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.