Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.Русе,
02.10.2014 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, XIII – ти граждански състав, в открито заседание на трети септември през две хиляди
и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Ивайло Йосифов
при участието на секретаря Д.И., като разгледа
докладваното от съдията гр.д. № 2216 по описа за 2014 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Предявените в обективно и субективно съединение искове са
с правно основание чл.30, ал.3 вр.чл.111, ал.1 от ЗС.
Ищците Г.Н.Г. и Л.Б.С.,***, твърдят, че са титуляри
на вещното право на ползване върху недвижим имот, представляващ магазин с площ
от 56 кв.м. в гр.Русе, ул.”Николаевска” № 79 /партер/, заедно с прилежащата към
магазина стая от 15 кв.м., оформена като склад, баня и тоалетна, и прилежаща
изба с площ 56 кв.м., оформена като второ ниво към магазина чрез вътрешно
стълбище, при права от 4/32 идеални части от правото на ползване за първия ищец
и 1/32 идеална част за втората ищца. Твърдят, че тези права те си запазили при прехвърлянето
идеални части от собствеността върху процесния имот, извършено съответно с
нотариален акт за дарение № 113, т.XXV, д. № 8445/ 29.11.1996 г. на нотариус Цвятко Миланов, с
район на действие РРС, и с нотариален акт за продажба № 53, т.XXXIV, д. № 11199/ 20.11.1997 г.
на същия нотариус. Сочат, че в резултат на извършената съдебна делба по гр.д. №
5325/ 2005 г. по описа на РРС имотът бил изнесен на публична продан като с
влязло в сила постановление за възлагане от 15.03.2011 г. по изп.д. №
20097600400886 по описа на ЧСИ Цветанка Георгиева, с район на действие РОС, той
бил възложен върху ответницата Р.С.Х., по време на гражданския брак, сключен на
27.07.1991 г. с втория ответник - нейният съпруг Л.К.Х., конституиран с
постановеното по делото определение от 23.05.2014 г. Ищците твърдят, че придобиването
на имота на публична продан от страна на ответниците не погасява запазеното им
вещно право на ползване, което се изразява в правото пожизнено да получават
съответната на правото им част от получавания за имота наем. Сочат, че имотът
се ползва от собственото на ответницата Р.С.Х. търговско дружество –
„Ел-Софт-2001” ЕООД, а не лично от посочената ответница и нейния съпруг, поради
което на основание чл.30, ал.3 от ЗС същите дължат обезщетение за ползите от
имота и без покана. По изложените съображения молят ответниците да бъдат
осъдени да им заплатят сумите съответно от 4160 лева – за първия ищец и 1040 лева
– за втората ищца, дължими за периода от 01.08.2011 г. до 31.03.2014 г.
Претендират и направените деловодни разноски.
В срока по чл.131, ал.1 от ГПК
ответницата Р.С.Х., чрез процесуалния си представител, е депозирала писмен
отговор, в който оспорва предявените против нея искове. Поддържа, че имотът се
ползва от горепосоченото търговско дружество безвъзмездно и срещу ползването не
се получава наем, дял от който да се полага на ищците. В условията на
евентуалност правят възражение за погасяване по давност на правото на ползване
на ищците, с правно основание чл.59, ал.3 от ЗС. Молят съда да постанови
решение, с което да отхвърли предявените срещу тях искове. Претендира и
направените деловодни разноски.
Ответникът Л.К.Х. не е депозирал писмен отговор.
В съдебно заседание се явява лично и с упълномощения процесуален представител
като оспорва предявения против него иск.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и
събраните по делото доказателства, намира за установено следното:
Вещните права са изчерпателно уредени в закона
без да съществува възможност този техен ограничен брой /numerus clausus/ да бъде разширяван
по силата на договор между страните, чрез който да бъдат уреждани нови,
непредвидени в закона видове такива права. Освен като брой, вещните права са
ограничени и като съдържание. Това следва и от чл.55 от ЗС, която разпоредба
изрично изисква вещните права да са предвидени в законите, за да бъдат надлежен
предмет на придобиване или учредяване по предвидените отново в закона начини.
По този начин, установявайки предварително съдържанието на вещните права,
законодателят поставя един минимум, който съответното право следва да покрие,
за да може да бъде квалифицирано като вещно.
Съдържанието на правото на ползване е
регламентирано в чл.56, ал.1 от ЗС. Според тази разпоредба правото на ползване включва правото да се използва вещта съгласно нейното предназначение и
правото да се получават добиви от нея без тя да се променя съществено. Тези две гарантирани от закона възможности на неговия
титуляр – да ползва лично имота по предназначение и да получава добивите от
него /естествените или граждански плодове/ следва да бъдат кумулативно налице,
за да може правото да бъде определено като вещно по своя характер. Отсъствието
на някоя тези гарантирани от закона възможности на неговия титуляр води до
отпадане и на вещния характер на правото, което следва да бъде квалифицирано като
друго по вид право, например като едно облигационно вземане за наемната цена.
Така е и в разглеждания случай.
При прехвърлянето на собствеността върху
притежаваните от тях идеални части от процесния имот, съответно с дарение и
продажба, двамата ищци са си запазили единствено правото пожизнено да получават
съответната част от наемите за имота. Конкретно с нотариален акт за дарение №
113, т.XXV, д. №
8445/ 29.11.1996 г. на нотариус Цвятко Миланов, с район на действие РРС, ищецът
Г.Н.Г. си е запазил правото „… да получава пожизнено 2/3 от наема, получаван от
дарявания магазин, съответстващ на даряваните 3/16 идеални части от този
магазин.”. От своя страна, с нотариален акт нотариален акт за продажба № 53, т.XXXIV, д. № 11199/ 20.11.1997 г.
на същия нотариус, ищцата Л.Б.С. си е запазила правото „… да получава до края
на живота си наемите от имотите, описани в този нотариален акт.”.
Формулирано по този начин правото, което всеки от
ищците си е запазил, няма вещен характер. Няма как посоченото липсващо
правомощие за личното ползване на имота да бъде изведено посредством тълкуване
волята на страните по сделките, изповядани с посочените нотариални актове /чл.20
от ЗЗД/, тъй като предмет на тълкуване може да бъде само уговорка, която, макар
и неясна, все пак обективно съществува. В случая се касае до пълната липса в
съдържанието на така запазеното от ищците право на посоченото съществено
правомощие на титуляра на вещното право на ползване. За пълнота тук следва да
се отбележи, че изцяло погрешно е изложеното в исковата молба разбиране на
ищците, че един имот с търговско предназначение не може да бъде ползван от
физическото лице – негов собственик, а само от „фирма”, т.е. търговско
дружество или регистриран едноличен търговец. Към момента на изповядване на
горепосочените нотариалните актове – 29.11.1996 г. и 20.11.1997 г.
общественоикономическите условия в страната вече са били изменени и са
предполагали свободната стопанска инициатива на гражданите, включително чрез
личното ползване на недвижими имоти с търговско предназначение. В този смисъл
ако ищците действително са искали да си запазят вещното право на ползване върху
имота е следвало в нотариалния акт изрично да бъде записано, че си запазват
правото да ползват същия и лично, или пък само да бъде посочено че си запазват
пожизненото право на ползване на имота, в който случай ще е налице препращане
към нормата на чл.56, ал.1 от ЗС, определяща съдържанието на това право. Дали ищците
ще осъществяват правото си на лично ползване на имота е фактически въпрос и
няма отношение към съдържанието на самото право.
Както беше вече посочено, липсата на правомощието
за лично ползване на имота води до отпадане на вещния характер на правото.
Това, което в конкретния случай ищците са си запазили, е едно право на
ползване, което обаче има облигационно естество, учредено е в полза на трето
лице – в полза на ищците, които не са страни по бъдещото наемно правоотношение
между собственика и наемателя /чл.22 от ЗЗД/ и то под отлагателно условие – в
случай че за имота въобще бъде сключен договор за наем, в изпълнение на който
се заплаща наемна цена /чл.25, ал.1 от ЗЗД/, т.е. ищците имат едно вземане за
припадащите им се части от евентуално дължимата за ползването на магазина
наемна цена. Облигационните права обаче, за разлика от вещните, нямат
абсолютен, а относителен характер /чл.21, ал.1 от ЗЗД/. Те нямат действие
спрямо всички /erga omnes/, поради
което при придобиване на процесния имот от друго лице подобно облигационно
право принципно не би могло да бъде противопоставено на приобритателя като от последния
се иска да заплаща уговорения с прехвърлителя наем. Разбира се, от това правило
има изключения и това е предвидено в чл.21, ал.1 от ЗЗД – макар принципно да
има относително действие, в предвидените в закона случаи договорът поражда
действие и спрямо третите лица. Едно от тези изключения е разпоредбата на
чл.237, ал.1 от ЗЗД, според която при прехвърляне на
недвижим имот договорът за наем остава в сила спрямо приобретателя, ако е бил
вписан в имотния регистър. В случая
облигационното вземане на ищците за наемната цена е уговорено в посочените нотариални
актове, които са вписани в имотния регистър, поради което това условие формално
е удовлетворено. Правото на ищците за евентуалната наемна цена обаче е учредено
съответно на 29.11.1996 г. за ищеца Г.Н.Г. и на 20.11.1997 г. за ищцата Л.Б.С..
Според нормата на чл.229, ал.1 от ЗЗД договорът
за наем не може да бъде сключен за повече от десет години, освен ако е
търговска сделка. В случая е очевидно, че
уговорките, съдържащи се в нотариалните актове, с които ищците са си запазили
посоченото право, не съставляват търговска сделка и не попадат в някоя от
хипотезите на чл.286 от ТЗ. Следва да се приеме, че право на ищците за наемната
цена е противопоставимо на ответницата, като приобритател на имота на
деривативно основание – на публична продан /чл.496, ал.2, изр.1 от ГПК/, поради
това, че се съдържа във вписан в имотния регистър нотариален акт /чл.237, ал.1
от ЗЗД/, но само за периода, за който това право може да бъде надлежно учредено
– за максимум 10 години /чл.229, ал.1 от ЗЗД/. По изложените съображения съдът
намира, че правото на ищците времево се простира съответно до 29.11.2006 г. за
ищеца Г.Н.Г. и до 20.11.2007 г. за ищцата Л.Б.С.. След посочените два момента и
занапред тяхното право не съществува и въз основа на него те не могат да искат
изпълнение от ответниците, придобили имота в режим на съпружеска имуществена
общност. По тази причина не следва да бъде обсъждано по същество и възражението
за давност по чл.59, ал.3 от ЗС, тъй като то е приложимо само към вещното по
своя характер право на ползване на имота като неговите правни последици са
свързани с погасяване на самото право на ползване. Доколкото правото на ищците,
както беше посочено, е облигационно и периодично по своя характер, то към него евентуално
би била приложима давността по чл.111, б.”в” от ЗЗД, каквото възражение обаче
не е направено с отговора на исковата молба. По изложените съображения
предявените искове се явяват неоснователни и като такива следва да бъдат
отхвърлени без да е необходимо останалите доказателства по делото да бъдат
подлагани на коментар.
С оглед изхода на делото и на основание чл.78,
ал.3 от ГПК в полза на ответницата Р.С.Х. следва да бъдат присъдени направените
разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лева, за заплащането на
което в договора за правна помощ е налице съответното отбелязване, както
изисква т.1 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г.
на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК.
Мотивиран така, Русенският районен съд
Р
Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ
предявените от Г.Н.Г., с ЕГН **********,*** и Л.Б.С., с ЕГН **********,***,
против Р.С.Х., с ЕГН ********** и Л.К.Х., с ЕГН **********, последните двама от
гр.Русе, ***,
обективно и субективно съединени искове с правно основание чл.30, ал.3
вр.чл.111, ал.1 от ЗС – за осъждане на ответниците да заплатят на първия ищец
сумата от 4160 лева, а на втората ищца сумата от 1040 лева, представляващи
обезщетения за ползването на недвижим имот – магазин с площ от 56 кв.м. в
гр.Русе, ул.”Николаевска” № 79, заедно с прилежащата към магазина стая и изба,
за периода от 01.08.2011 г. до 31.03.2014 г.
ОСЪЖДА Г.Н.Г.,
с ЕГН ********** и Л.Б.С., с ЕГН **********, да заплатят на Р.С.Х., с ЕГН **********,
сумата от 1000 лева – разноски за адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Русенския окръжен
съд в двуседмичен срок от връчване на препис от него на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /П/