Административен съд – Сливен в публично заседание на двадесети април две
хиляди двадесет и първа година в състав:
Административен съдия: Иглика Жекова
при секретаря Галя Георгиева, като
разгледа докладваното от съдия Жекова адм. дело № 475/2020 г. по описа на съда,
за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по чл. 40, ал. 1, т. 5 от Закона за чужденците в Република
България (ЗЧРБ) вр. чл. 145 и сл. от Административно - процесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по жалба на А.Е., г. на Р. Т. срещу против Заповед № 343з-2361/11.11.2020
год. на Началник група „Миграция“ към ОДМВР Сливен, с която на оспорващата е
наложена принудителна административна мярка "Отнемане на правото на
пребиваване в Република България" на основание чл. 40, ал. 1, т. 3 и т. 5
от ЗЧРБ.
В жалбата се твърди, че редовно е била в
РБългария всяка година по няколко пъти. Обичала страната и желаела да я
посещава редовно и да пребивава по – дълго, в момента р., но след п. си
възнамерявала да живее постоянно в България. Изразява несъгласие с приетото в
акта и желае повторно преразглеждане на въпроса.
В с.з. оспорващата, редовно и своевременно призована, не се явява и не се
представлява.
В с.з. административният орган Н. г. „М.“
към ОД МВР С., редовно и своевременно призован, се явява лично С. и. Д. В. и надлежно
упълномощен г. ю.К.Б.. Считат жалбата за неоснователна, а заповедта – за
законосъобразна, в която насока излагат доводи в писмено становище по делото.
Моли се съда да отхвърли жалбата.
Съдът, след като обсъди доводите на страните и прецени събраните и приети по
делото писмени доказателства приема за установена следната фактическа
обстановка:
С Решение № 592182/21.05.2018 г. на жалбоподателката А.Е. било разрешено на
основание чл.
25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ право на постоянно пребиваване в Република България (л. 40). Съгласно
удостоверение за постоянен адрес изх. № 04/16.08.2018 г. (л. 30), Е. И. А. е
заявила постоянен адрес ***. Съобразно данните в Удостоверение изх. №
15/16.08.2018 г. (л. 31), заявеният от същата настоящ адрес е в РТ.
Съобразно данните в писмо изх. № ЕП-20-472 на НАП, А.Е. няма сключени и
действащи на територията на страната трудови договори и внесени
здравноосигурителни вноски.
На 07.10.2020 год. служители на група
"Миграция" при ОД на МВР Сливен извършили проверка в ***, при която снели
обяснение с Г. Х. Х., която заявила, че е б. р. на А.; последната била п., ж. в
*** със с. си и р. там в с. т. п.; последно идвала на адреса в *** през
пролетта на 2018 г. за около седмица; имала ключ за къщата, нямала нейни вещи;
целта на А. била да идва на гости без виза и да получи д. г. Резултатите от
проверката били обективирани в Докладна записка рег. № 343р-12011/08.10.2020
г., към която е приложена и Справка за п. на А.Е. от 01.01.2016 г. до
06.10.2020 г. От справката се установява, че периодите на пребиваване на А. в
РБългария след разрешеното пребиваване са, както следва: от 13.08.2018 г. до
18.08.2018 г., от 22.01.2019 г. до 23.01.2019 г., от 10.04.2019 г. до
11.04.2019 г., от 19.02.2020 г. до 20.02.2020 г., от 16.09.2020 г. до
17.09.2020 г. По делото е представена декларация за трайно пребиваване на
чужденец, съгласно която оспорващата е декларирала, че познава изискването на
ЗЧРБ да не отсъства от територията на Република България или друга членка на ЕС
за период по – голям от 12 последователни месеца, както и че в РБългария ще
пребивава постоянно на адрес ***. Въз основа на резултатите от проверката било
образувано административно производство на основание чл. 40, ал. 1, т. 5 от
ЗЧРБ и на лицето било изпратено съобщение по чл. 26 от АПК рег.№ 343000-10423/27.10.2020
год. (л. 18). Съобщението било връчено по реда на чл. 18а, ал. 9 от АПК чрез
залепване на входната врата на адрес ***, видно от съставен протокол рег. №
343р-13004/29.10.2020 год. (л. 17). Със съобщението била дадена възможност на адресата
А.Е. да изрази своите възражения във връзка със започналото административно
производство.
На 11.11.2020 год. Началникът на група „Миграция“ към ОД на МВР - Сливен
издал процесната Заповед № 343з-2361, с която на основание чл.
40, ал. 1, т. 3 и т. 5 от ЗЧРБ наложил на А.Е. принудителна административна мярка
"Отнемане на правото на пребиваване в Република България". Съгласно
мотивите на административния орган, при извършени проверки се установило, че в
едногодишен срок след разрешението за пребиваване жалбоподателката не се е
установила и не пребивава на територията на страната. От фактическа страна
органът е приел за установено, че за периода след разрешеното пребиваване 21.05.2018
г. чужденецът е пребивавала на територията на страната по няколко дни в
годината, като част от престоя съвпада с датите за довършване на процедурата, а
подробно те са следните: от 13.08.2018 г. до 18.08.2018 г., от 22.01.2019 г. до
23.01.2019 г., от 10.04.2019 г. до 11.04.2019 г., от 19.02.2020 г. до
20.02.2020 г. и от 16.09.2020 г. до 17.09.2020 г.; не е установено лицето
постоянно да живее на територията на страната; лицето няма сключени трудови
договори в страната и заплатени задължителните здравноосигурителни вноски.
Формиран е извод, че А.Е. формално поддържа разрешеното постоянно пребиваване с
цел получаване на б. г. Същото не е изпълнило условието за получаване на
постоянното пребиваване, а именно в едногодишен срок да се установи и да
пребивава на територията на РБългария, каквото е изискването на чл. 40, ал. 1,
т. 5 от ЗЧРБ. Административният орган е приел, че са налице и предпоставките на
т. 3 от ал. 1 на чл. 40 от ЗЧРБ, а именно, че данните предоставени при
получаването на постоянното пребиваване са неверни. Видно от доказателствата по
преписката, разрешението за постоянно пребиваване на А.Е. е издадено на
основание чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ. Съгласно този текст разрешението за
постоянно пребиваване могат да получат чужденците, които не са лица от б. п., р. на
територията на Република България, изгубили са б. си г. по и. с. или по
собствено желание и желаят трайно да се установят на територията на страната. Административният
орган е приел, че в настоящия случай декларираното желание от страна на
оспорващата не кореспондира с поведението и след полученото разрешение, което навежда
на извода, че данните предоставени при получаването на разрешението са
неверни.
По доказателствата са приобщени представен от оспорващата страна Договор за
наем, сключен на 02.02.2018 г. с наемател Е.А. с предмет една стая, коридор и
сервизно помещение от първи етаж на къща в ***, сключен за срок от 3 години,
както и Епикриза от Ч. б. за а., О. с дата на издаване 01.09.2016 г.,
удостоверяваща и. на А.Е. о. и. по о. на х.
Горната фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на
приобщените по делото годни писмени доказателства, които не бяха оспорени от
страните в предвидения законов ред. Въз основа на така изградената фактическа
обстановка, съдът формира следните изводи от правно естество:
Административния акт е издаден от компетентен административен орган, при
наличието на материална, териториална и персонална компетентност - Началник на
група „Миграция“ към ОД на МВР Сливен, нарочно оправомощен със Заповед №
343з-320/14.02.2018 год. на Директора на ОД на МВР - Сливен, в която същият е
посочен измежду посочени органи, на които по силата на чл.
44, ал. 1 от ЗЧРБ е предоставено правомощие да налагат принудителни административни мерки по
този
закон. Спазена е предвидената в закона писмена и предметна форма, като в заповедта
са изложени както фактическите, така и правните основания за нейното издаване.
Описани са и всички релевантни обстоятелства, установени в хода на
административното производство. Не е налице и нарушение на чл.
44, ал. 2 от ЗЧРБ, според която норма, при налагане на принудителните административни мерки
компетентните органи отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца на
територията на Република България, категориите уязвими лица, наличието на
производства по Закона за
убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго
разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и
съществуването на с., к. и с. в. с държавата по произход на лицето. В случая
административният орган изрично е посочил в оспорения административен акт, че
не са налице предпоставките, визирани в този текст, т.е. налице е извършена
преценка на изброените обстоятелства при постановяване на оспорената заповед.
По делото не са наведени възражения, а липсват и въобще твърдения жалбоподателят
да е измежду изброените в чл.
44, ал. 2 от ЗЧРБ категории лица. Това мотивира съда да приеме, че оспорената заповед е
валидна и постановена при спазване на всички съществени
административнопроизводствени правила.
При преценка на всички събрани по делото доказателства и относимите правни
норми настоящата съдебна инстанция намира, че оспореният административен акт е
постановен и в съответствие с материалния закон, при следните съображения:
Съгласно разпоредбата на чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ послужила като правно основание за
издаване но оспорената заповед, правото на пребиваване се отнема, когато се
установи, че в едногодишен срок след разрешението чужденецът не се е установил
и не пребивава на територията на страната, освен в случаите на чл.
25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16
от ЗЧРБ, както и по отношение на с. на чужденец по чл. 25, ал. 1, т.6, 7, 8, 13 и
16 от ЗЧРБ.
По делото безспорно е установено, че на А.Е., г. на Р. Т., е предоставено
право на постоянно пребиваване в Република България. От доказателствата по дело
е видно, че същата фактически не се е установила въобще на територията на
страната, а единствено е пребивавала тук за кратки периоди от време по 2-3 пъти
в годината и то все по конкретни поводи, като някои от тях са свързани с
административни процедури. Най-дългия престой на територията на страната е само
6 дни през 2018 г. Налице е единствено регистриране на жалбоподателката на
адрес в ***, но по данни от с. на и. и н., А.Е. последно е пребивавала на този
адрес през пролетта на 2018 г. за около седмица, има ключ за имота, но не държи
там свои вещи. Според даденото Сведение от Г. Х., Е.А. ж. със с. си в *** и р.
в с. т. ф. При това положение напълно
обосновано административният орган е достигнал до извод, че чужденецът не се е
установил и не пребивава на територията на страната в рамките на посочения в
чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ едногодишен срок след получаване на
разрешението за пребиваване. В този едногодишен срок оспорващата е посетила
България само веднъж за общо 6 дни. В подкрепа на този извод е и фактът, че
според предоставените от НАП данни жалбоподателката не се е включила в
осигурителната система на страната, т.е. не упражнявала трудова дейност на
нейна територия и не са внасяни задължителните здравни осигуровки.
Пребиваването на едно лице - чужденец на територията на Република България
означава фактическото му местонахождение да е на територията на страната.
Съгласно чл.
23, ал. 1 от ЗЧРБ чужденците пребивават в Република България краткосрочно - до 90 дни в
рамките на всеки 180-дневен период от датата на влизането в страната;
продължително - с разрешен срок до една година освен в случаите предвидени в
този закон; дългосрочно - с разрешен първоначален срок 5 години и възможност за
подновяване след подадено заявление и постоянно - с разрешен неопределен срок.
Жалбоподателката е получила разрешение за постоянно пребиваване в хипотезата на
чл.
25, ал. 1, т . 9
от ЗЧРБ - като чужденец, който не е лице от б. п., р. е на територията на Република
България и е и. б. си г. по и. с. или по собствено желание, но желае трайно да
се установи на територията на страната. Освен обективните предпоставки за
получаване на разрешение за постоянно пребиваване на това основание нормата
предвижда да е налице и заявено желание от страна на чужденеца за трайно
установяване на територията на страната. Законът не дава легално определение на
понятието "трайно установяване", но същото следва да се тълкува с
оглед обичайното му житейско съдържание. Под установяване на определено място,
включително в по-широкия смисъл - територията на дадена страна, следва да се
разбира, че лицето живее на това място, там упражнява трудова дейност, има социални контакти и се
включва в живота на съответните общности, участва в съответните осигурителни
системи, още повече, когато това е и задължително. В този смисъл инцидентните
пребивавания на територията на страната не могат да обосноват извод за
установяване, още по-малко пък за трайно такова. И тъй като разрешаването на
постоянно пребиваване в хипотезата на чл.
25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ включва в себе си и заявеното желание за трайно установяване на чужденеца
на територията на Република България, то логично следва изводът, че ако
чужденецът не реализира това си желание в един разумен срок (законът го
определя на една година), то той фактически няма желание за установяване и при
това положение не отговаря на изискванията за предоставяне на разрешение за
пребиваване по чл.
25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ. Изводът, който може да се направи е, че при подаване на искането за
издаване на разрешение за постоянно пребиваване чужденецът е посочил неверни
данни, а именно заявил е желание постоянно да се устрои на територията на
страната, а в действителност не е имал такова. Именно по тази причина законът в
чл. 40, ал. 1, т. 3 и т. 5 е предвидил в такива случаи даденото разрешение за
постоянно пребиваване да бъде отнемано. Изложеното тълкуване на цитираните
правни норми по никакъв начин не ограничава възможността на чужденеца, получил
разрешение за постоянно пребиваване на територията на Република България да
отсъства от страната и да пребивава на територията на други държави, но той
следва да е трайно установен в България. В съответствие със закона е преценката
на административния орган, че не са налице и обстоятелствата посочени в чл.
44, ал. 2 от ЗЧРБ. Чужденецът н. с. на територията на РБългария, не попада в категориите
уязвими лица, по отношение на него не са установени производства по Закона
за убежището и бежанците, от събраните гласни доказателства се установява наличието
на с., к. и с. в. с РТ., където постоянно пребивават с. и д. на оспорващата, а
не с РБългария.
По делото е безспорно установено, че оспорващата е наела част от жилище в ***,
в което същата има възможност да живее необезпокоявано. За определения от
закона обаче едногодишен срок оспорващата е посетила РБългария само веднъж.
Следва да се посочи, че законът не изисква чужденците получили постоянно
пребиваване на територията на страната за живеят в собствен имот, а изисква
същите да са се установили и да пребивават на територията и, което както бе
посочено по-горе означава да живее на територията на страната. Представената от
жалбоподателя А. епикриза е неотносима към предмета на делото, а договорът за
наем не доказва, че лицето трайно се е установило в страната. Вероятно със
същата оспорващата се домогва да докаже обективна невъзможност да пребивава на
територията на страната постоянно в продължение на година след получаване на
разрешението за право на постоянно пребиваване, но, видно от епикризата, о. и.
е извършена на А.Е. през 2016 г., т.е. две години преди разрешеното пребиваване
на 21.05.2018 г. Законът изисква в едногодишен срок от получаване на
постоянното пребиваване лицето да се е установило и да пребивава на територията
на страната, а от тази служебна бележка не се установяват обективни факти и
обстоятелства, които да са попречили на лицето да изпълни изискванията на
закона.
В процесната заповед коректно е посочено,
че лицето невярно е изразило желание трайно да се установи на територията на
страната без в действителност да има такова желание. Този извод на органа се
потвърждава от обстоятелството, че не само в едногодишния срок указан в закона,
но и до настоящия момент няма данни лицето трайно да се е установило в
страната. Липсват данни и че оспорващата изобщо има намерение да се установи да
живее в РБългария предвид инцидентните ѝ престои в страната и
обстоятелството, че ц. ѝ с. ж. в Т..
Предвид гореизложеното настоящата съдебна инстанция намира, че жалбата е
неоснователна, а атакуваната заповед е валидна и постановена при спазване на
всички съществени административнопроизводствени правила, в съответствие с
относимите материалноправни норми и целта на закона. Подадената срещу същата
жалба като неоснователна, следва да бъде отхвърлена.
Водим от горното и на основание чл.
172, ал. 2 от АПК Административен съд Сливен
ОТХВЪРЛЯ жалбата на А.Е., г. на Р. Т. против Заповед
№ 343з-2361/11.11.2020 год. на Началник група „Миграция“ при ОД на МВР Сливен,
с която на А.Е. е наложена принудителна административна мярка "Отнемане на
правото на пребиваване в Република България", издадена на основание чл. 40,
ал. 1, т. 3 и т. 5 от ЗЧРБ, като НЕОСНОВАТЕЛНА
Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба пред ВАС в 14-дневен
срок от съобщението до страните.
Административен съдия: