РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД ПЛОВДИВ
Р Е Ш Е Н И
Е
№ 645
гр. Пловдив, 31 март 2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ІІ отделение, ХVІІ
състав, в публично заседание на втори март през две хиляди двадесет
и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ПЕТРОВА
при секретаря Б.К., като разгледа докладваното от
председателя ТАТЯНА ПЕТРОВА административно дело № 154 по описа за 2021 год. на Пловдивския административен съд, за да се произнесе
взе предвид следното:
І. За характера на производството, жалбата и становищата на страните:
1. Производството е по
реда на Глава ХІХ от ДОПК.
2. Образувано е по жалба
предявена от Р.С.А., с ЕГН **********, с адрес ***, чрез
пълномощника си адвокат Г.К., против Акт за установяване на задължения по
декларация (АУЗД) № 672/21.08.2019 г., издаден от Е.Й., на длъжност главен
инспектор в Отдел „Събиране и контрол“ на
Дирекция „МДТ“ при Община Пловдив, потвърден с Решение №
68/03.12.2020 г. на Директора на Дирекция „МДТ“ при Община Пловдив в качеството му на решаващ орган по чл. 107,
ал. 4 от ДОПК.
В жалбата се
навеждат доводи за незаконосъобразност на обжалвания административен акт. В
тази връзка се иска обявяване
нищожността на оспорения АУЗД, както и присъждане на сторените в
производството разноски.
3. Ответникът по жалбата –
Директорът на Дирекция „МДТ“ при Община Пловдив, чрез процесуалния си
представител е на становище, че жалбата е неоснователна и като такава следва да
бъде отхвърлена. Претендира се присъждане на съответното юрисконсултско
възнаграждение.
ІІ. За
допустимостта:
4.
С
оглед разпоредбата на чл. 149 ал. 5 от АПК, приложима в настоящото производство
по препращане на § 2 от ДР на ДОПК и обстоятелството, че жалбата е подадена от
лице имащо правен интерес от оспорването, същата се явява процесуално
ДОПУСТИМА за разглеждане.
ІІІ. За фактите:
5. Процесният АУЗД № 672/21.08.2019 г. е издаден от Е.Й., на
длъжност главен инспектор в Отдел „Събиране и контрол“ на Дирекция „МДТ“ при Община Пловдив, на
основание чл. 107, ал. 3 от ДОПК, в хода на проверка по подадени декларации по
чл. 54, ал. 1 от ЗМДТ с вх. № **********/29.10.2018 г. Проверката е извършена с
цел установяване задължения за данък върху превозните средства на Р.С.А. и
обхваща периода от 01.01.2009 г. до 31.12.2018 г. включително.
С оспорения АУЗД,
за посочения период на жалбоподателя са установени задължения за данък върху превозните
средства в общ размер на 2043,32 лв., ведно със законна лихва към 21.08.2018 г.
в размер на 1173,48 лв.
Между страните не
е спорно, че процесният АУАД не е обжалван от А., съответно е влязъл в законна
сила на 10.09.2019 г. (изрично изявление на стр. 3 първи абзац от жалбата).
6. Посоченият
АУЗД е оспорен от А. през 2020 г. пред
Административен съд - Пловдив, с искане същият да бъде прогласен за нищожен. В
тази връзка е образувано адм. дело № 1839/2020 г. по описа на съда, приключило
с постановяване на Определение № 1212 от 24.07.2020 г., с което жалбата на Р.С.А.,
против АУЗД № 672/21.08.2019
г., издаден от Е.Й., на длъжност главен инспектор в Отдел „Събиране и контрол“
на Дирекция „МДТ“ при Община Пловдив,
е изпратена по подведомственост на Директора на Дирекция „МДТ“ при Община
Пловдив.
7. В тази връзка Директорът
на Дирекция „МДТ“ при Община Пловдив е постановил Решение № 68/03.12.2020 г., с което жалбата на А.
с искане АУЗД № 672/21.08.2019 г. да бъде прогласен за нищожен, е отхвърлена.
ІV. За правото:
8. За да е нищожен
един публичноправен акт, какъвто безспорно е актът за установяване на
задължения по декларация, същият трябва да е засегнат от толкова тежък порок,
който да прави невъзможно и недопустимо оставането му в правната
действителност. Нищожният административен акт не поражда никакви правни
последици за адресатите си и за да не създава правна привидност, когато съдът
констатира такъв акт следва да го отстрани от правния мир. Правно средство за
това е обявяване на неговата нищожност. Правомощие за това дават разпоредбите
на чл. 168, ал. 2 и ал. 3 АПК, съгласно
които съдът обявява нищожността на акта, дори да липсва искане за това, като
нищожността може да се обяви и след изтичане на срока по чл. 149, ал. 1 - 3. В
същия смисъл е и посочената по-горе разпоредбата на чл. 149, ал. 5 АПК, според
която административните актове могат да се оспорят с искане за обявяване на
нищожността им без ограничение във времето. Цитираните разпоредби намират
приложение в производството по обжалване на АУЗД на основание § 2 от ДР на
ДОПК.
9. В
административното право, за разлика от гражданското право липсва специален
законов текст, който да регламентира в
кои случаи съответният акт е нищожен и в кои случаи е унищожаем. Основното
разграничение на порочните (недействителните) актове на администрацията е
разделението им на нищожни и унищожаеми в зависимост от степента на
същественост на порока (дефекта), от който е засегнат акта. Общоприето е
становището в теорията и съдебната практика, че нищожни са тези административни
актове, които поради радикални, основни и тежки недостатъци, се дисквалифицират
като административни актове и въобще като юридически актове и се третират от
правото като несъществуващи, поради което изобщо не могат да породят правни
последици. Във всеки отделен случай действителността на административния акт се
преценява конкретно, с оглед тежестта на порока, от който е засегнат и дали той
е годен да предизвика промяна в правната сфера на адресатите на акта.
10. Според правната доктрина, когато актът е издаден
при пълна липса на предпоставките, визирани в хипотезата на приложимата правна
норма, когато е лишен изцяло от законово основание, когато акт със същото
съдържание не може да се издаде въз основа на никакъв закон, от нито един
орган, тогава е налице нищожност. В останалите случаи порокът материална
незаконосъобразност води до унищожаемост.
11. В случая, релевантните за разрешаването на
административноправния въпрос факти и обстоятелства са установени от материално
компетентни органи на общинската администрация в хода на производство осъществена
по реда на чл. 107 от ДОПК.
В тази насока е необходимо да се посочи, че
съгласно чл. 4, ал. 1 от ЗМДТ компетентните органи за установяването,
обезпечаването и събирането на местните данъци са служители на общинската
администрация определени със заповед на кмета на общината (чл. 4, ал. 4 от ЗМДТ), като приложимият процесуален ред е този по ДОПК. В тези производствата
служителите на общинската администрация имат правата и задълженията на органи
по приходите, а в производствата по обезпечаването им - на публични изпълнители
(чл. 4, ал. 3 от ЗМДТ). В ал. 5 на чл. 4 от закона изрично е предвидено, че Кметът
на общината упражнява правомощията на решаващ орган по чл. 152, ал. 2 от ДОПК,
а ръководителят на звеното за местни приходи в съответната община - на
териториален директор на Националната агенция за приходите.
Редът за установяване на задължения по данни от декларации е уреден в
разпоредбата на чл. 107 от ДОПК. Според ал. 3 (изр. второ и трето) на цитирания член от
кодекса, по искане на задълженото лице
органът по приходите издава акт за установяване на задължението в 30-дневен
срок от искането, като акт може да се издаде и служебно при установяване на
несъответствие между декларираните данни и данните, получени от трети лица и
организации, след като е изчерпан редът по чл. 103, както и когато не е
подадена декларация или задължението не е платено в срок и не е извършена
ревизия. Актът може да се обжалва в 14-дневен срок от получаването му пред
директора на териториалната дирекция (чл. 107, ал. 4 ДОПК).
С оглед така
цитираните законови разпоредби, без всякакво съмнение следва да се приеме, че
именно в правомощията на служителите на общинската администрация, имащи правата
и задълженията на органи по приходите, е да издават актове по чл. 107 от ДОПК,
каквато е и настоящата хипотеза.
12. В случая, административното производство е
образувано служебно от Е.Й., на длъжност главен инспектор в Отдел „Събиране и контрол“ на Дирекция „МДТ“ при
Община Пловдив, който е и издател на оспорения АУЗД, тъй като задължението (за данък върху
превозните средства за периода 2009 г. до 2018 г.) не е платено в
срок и на жалбоподателя не е извършена ревизия.
Изложеното по-горе
обосновава извода, че за да е налице материална компетентност на органа, издал оспорения
акт, следва първо същият (Е.Й., на длъжност главен инспектор в
Отдел „Събиране и контрол“ на Дирекция
„МДТ“ при Община Пловдив) да е служител на общинската
администрация и второ да има правата и задълженията на орган по приходите, т.е.
да е сред служителите определени със заповедта на кмета на общината по чл. 4,
ал. 4 от ЗМДТ. В конкретния случай се установява наличието и на двете
предпоставки. Е.Й., издателят на акта, е назначена на длъжност "главен
инспектор" в Дирекция “МДТ", Отдел "Събиране и контрол" при
Община Пловдив, съгласно Заповед № 107/06.04.2015 г. на Кмета на Община Пловдив
(л. 80), т.е. същата е служител на общинската администрация, а
заеманата от нея длъжност е сред изрично изброените в Заповед №
17ОА2683/27.10.2017 г. (издадена
на основание чл. 4, ал. 4 от ЗМДТ също на кмета на общината – л. 68), с която са определение служителите
на общинската администрация, които имат правата и задълженията на органи по
приходите по реда на ДОПК, за времето на заемане на длъжността и това са: Директор,
Началник отдел, Главен инспектор и
Инспектор в Дирекция "Местни данъци и такси“ при Община Пловдив. Казано с
други думи, издателят на оспорения АУЗД е служител на общинската администрация,
имащ правата и задълженията на орган по приходите.
Тези именно съображения обосновават крайния извод на съда, че процесният
административен акт е издаден от материално компетентен орган на общинската
администрация. Самият АУЗД е постановен в изискваната от закона форма съобразно
разпоредбата на чл. 107 , ал. 3 от ДОПК.
13. Съгласно
разпоредбата на чл. 160, ал. 2 от ДОПК съдът преценява законосъобразността и
обосноваността на оспорения акт, като преценява дали е издаден от компетентен
орган и в съответната форма, спазени ли са процесуалните и материалноправните
разпоредби по издаването му. При извършената проверка, касаеща валидността на
акта, с оглед обхвата на посочената норма, съдът не констатира наличието на
толкова съществен порок, като нарушаване изискванията за компетентност, пълна
липса на форма, пълна липса на правно основание за издаване на акта, невъзможен
предмет, несъществуващ адресат, или пък такова нарушение на
административнопроизводствените правило, водещо до липса на волеизявление.
Казано с други думи, настоящият съдебен състав не констатира основания за прогласяване
нищожността на оспорения АУЗД.
14. Доводите
наведени в жалбата (относно допуснати нарушения при връчването на АУЗД,
както и относно нарушение на чл. 109 от ДОПК), касаят унищожаемостта на оспорения
акт, които няма как да бъда разгледани в настоящото производството, доколкото
както вече бе казано АУЗД № 672 от 21.08.2019 г. е влязъл в законна сила на 10.09.2019 г.,
обстоятелство което каза се не е спорно между страните. Все в тази насока
следва да се посочи, че наличието на погасени по давност задължения установени
с процесния АУЗД, също не е основание за прогласяване нищожността на същия, още
повече, че такова възражение може да бъде направено включително и в рамките на
изпълнителното производство, а отказът на съответния служител на общинската
администрация да заличи (отпише) по давност конкретно задължение подлежи на
обжалване по реда на чл. 266 и следващите от ДОПК във връзка с чл. 4, ал. 1 от ЗМДТ – първо пред Директора на Дирекция „МДТ“
при Община Пловдив, а после и пред съда (по чл. 268 ДОПК).
Неоснователно се явява и възражението, че Р.А. не е
собственик на процесното МПС. От данните по делото по несъмнен начин се
установява, че собственик на процесното МПС е съпругът на Р.А. - А.А.А.,
починал на 20.04.2009 г. (Свидетелство за регистрация част I – лист 47 по делото, и Удостоверение за наследници с
изх. №1400-39329 от 29.10.2018г., издадено от район Централен при Община
Пловдив). По делото не се твърди и не се установява придобитите от нея по
наследство идеални части от лек автомобил „Мерцедес С320 ЦДИ“ с рег. № ***, да са
прехвърлени в собственост на друго лице. Впрочем в тази насока е и подадената
от наследниците на А.А., сред които е и Р.А., декларация по чл. 54, ал. 1 от ЗМДТ с вх. № **********/29.10.2018 г. (лист 46 по делото).
При това положение, няма как да се приеме, че А. не е
собственик на обсъжданите ид.ч. от процесното МПС.
15. Приетото до тук за установено от фактическа и правна
страна налага искането за прогласяване нищожност на обжалвания АУЗД, да бъде
отхвърлено като неоснователно.
V. За разноските:
16. При посочения изход на
спора, на основание чл. 161, ал. 1, пр. 3 от ДОПК, на Община Пловдив, се дължат
извършените разноски по осъществената юрисконсултска защита. Те се констатираха
в размер на 455 лв., определени съобразно чл. 8, ал. 1, т. 2 от Наредба № 1 от
9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Така мотивиран,
Пловдивският административен съд, ІІ отделение, ХVІІ състав,
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ жалбата на Р.С.А., с
ЕГН **********, с адрес ***, чрез пълномощника си адвокат Г.К., против Акт за установяване на
задължения по декларация (АУЗД) № 672/21.08.2019 г., издаден от Е.Й., на длъжност
главен инспектор в Отдел „Събиране и контрол“ на Дирекция „МДТ“ при Община Пловдив, потвърден
с Решение № 68/03.12.2020 г. на Директора на Дирекция „МДТ“ при Община Пловдив
в качеството му на решаващ орган по чл. 107, ал. 4 от ДОПК, с искане посоченият
АУЗД да бъдат прогласен за нищожен.
ОСЪЖДА Р.С.А., с ЕГН **********,
с адрес ***, да заплати на Община Пловдив, сумата от 455 лева, представляваща възнаграждение
за осъществената юрисконсултска защита.
Решението подлежи
на обжалване с касационна жалба пред Върховния административен съд в
четиринадесет дневен срок от съобщаването на страните за неговото изготвяне.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: