Р Е Ш Е Н И Е
№ 1154
гр.Пловдив,15.10.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ГО, XIV състав, в открито съдебно заседание на 26.09.2019г., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АННА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ИВАН АНАСТАСОВ
ХРИСТО ИВАНОВ
при участието на секретаря: Валентина Василева
като разгледа докладваното от съдия Иван Анастасов въззивно гражданско дело № 1351/2019г. по описа на Пловдивски окръжен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по въззивна жалба от „Профи кредит България“ЕООД против решение № 1179/27.03.2019г. по гр.д.№ 12980/18г. на ПдРС, ХХІІ гр.с., с което е обявена за нищожна клаузата за възнаградителна лихва в раздел VІ от договор за потребителски кредит „Стандарт“ от 24.04.2017 г., като е признато за установено, че кредитополучателите С.Н.Н. и З.Д.Д. не дължат на дружеството жалбоподател сумата от 2368,58 лева, представляваща неплатен остатък от възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги по горепосочения договор за потребителски кредит „Стандарт“ .
Във въззивната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно. По- конкретно се твърди, че погрешно РС е приел посочената клауза за нищожна на основание чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД, тъй като съществуващата съдебна практика по въпроса за неморалността на определения размер възнаградителни лихви била възприета от съда механично, без да бъде извършена самостоятелна преценка на всички релевантни факти. Твърди се също така, че обжалваното решение е постановено в противоречие със залегналия в чл.9 от ЗЗД принцип на свободно договаряне. Иска се отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго такова, с което исковете да бъдат отхвърлени.
От въззиваемите С.Н. и З.Д. е подаден отговор, с който въззивната жалба се оспорва като неоснователна. Изложени са доводи, защо считат обжалваното решение за правилно и законосъобразно. Иска се потвърждаването му с присъждане на съдебни разноски и адвокатско възнаграждение по чл. 38 от ЗА.
ПОС, ХІV гр.с., като се запозна с материалите по делото, намира следното:
Първоинстанционното производство е образувано по
искова молба от С.Н.Н. против „Профи кредит България“ ЕООД, с която са предявени
обективно съединени искове за установяване нищожността на раздел VІ от договора
за потребителски кредит, предвиждаща заплащане на възнаградителна лихва в размер от 41,17 %,
и за установяване недължимостта на неплатения остатък от възнаграждението за
пакет допълнителни услуги.
С
определение от 15.11.2018г. към гр.д.№ 12980/2018г. е съединено за общо
разглеждане гр.д.№ 12981/2018г. по описа на ПРС. Производство по съединеното
дело е образувано по искова молба от З.Д.Д. против „Профи кредит България“ ЕООД, с която е са
предявени същите искове.
В исковите молби по двете съединени
дела ищците сочат, че на 24.04.2017г. бил сключен договор за потребителски
кредит № **********, по който З.Д.Д. е кредитополучател, а С.Н.Н. е солидарен
длъжник. Предоставена в заем била сума в размер от 5000 лева. Уговорена била
фиксирана годишна възнаградителна лихва в размер от 41,17 %, както и възнаграждение
за пакет допълнителни услуги в размер от
3284.28 лева. Ищците считат, че договорената лихва в размер от 41,17% е
нищожна, поради противоречието й с добрите нрави. Тя надвишавала три пъти
размера на законната лихва за необезпечени кредити. По отношение на сумата от
2368.58 лева, представляваща остатък от възнаграждение за пакет допълнителни
услуги по договора, се твърди, че това са услуги, свързани с усвояване и
управление на кредита, т.е. услуги, които не излизат извън основния предмет на
договора. Възнаграждението за услугата не се дължало и поради това, че в
договора нямало конкретно описание на вида, размера и действието, за което е
начислена сумата. Петте различни услуги не били отграничени като размер за
всяка една от тях. Възнаграждението по пакет за допълнителни услуги
представлявало разход по кредита по смисъла на чл.19, ал.1 от ЗПК, с който се
надвишавало ограничението по чл. 19, ал.4 от ЗПК. То прикривало разходи, които би
следвало да бъдат включени в ГПР, поради което тази клауза имала за цел
заобикаляне на изискванията на закона и била нищожна на основание чл.21, ал.1
от ЗПК.
В подадените отговори на исковите молби се твърди, че размерът на възнаградителната лихва от 41,17 % бил допустим, съгласно чл.19, ал.4 от ЗПК. При преценката за противоречие с добрите нрави на уговорената лихва при небанковото финансово кредитиране не следвало да се взима предвид двукратният или трикратният размер на законната лихва. Противоречието на добрите нрави следвало да се преценя, съобразно пазарната цена на кредите в сектора /лихвените проценти, на които останалите финансови институции предлагали потребителски кредити/. Възнаградителната и законната лихва били различни и обвързването на размера на възнаградителната лихва с този на законната такава, било неправилно. При условие на евентуалност, при обявяване на клаузата за възнаградителна лихва за нищожна, се иска прилагане на чл.26, ал.4 от ЗЗД. Възнаграждението за услуги по допълнителен пакет не противоречало на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, тъй като не било предвидено за действия свързани с усвояването и управлението на кредита, а представлявало възнаграждение за точно и ясно описани допълнителни услуги. Кредитополучателят се бил възползвал от допълнителните услуги, като отложил плащане по три погасителни вноски. Липсвало противоречие и с чл. 10а, ал.4 от ЗПК. ЗПК не предвиждал ограничения относно начина, по който да бъдат предлагани допълнителни услуги- поотделно или като пакети от услуги. Клаузата за дължимост на възнаграждение за допълнителни услуги не противоречала и на чл.19, ал.4, вр. чл.19, ал.1 от ЗПК. Предвидените допълнителни услуги не били пряко свързани с договора и се предлагали по желание на кредитополучателя. Възнаграждението по споразумението не било разход по чл. 19, ал.1, т.1 от ДР на ЗПК. В обхвата на общите разходи по кредита следвало да се отчетат при формирането на ГПР разходите за допълнителни услуги, но само в случаите, при които получаването на такива допълнителни услуги е задължително условие за сключването на договора.
Безспорно е, че
страните са встъпили в облигационно правоотношение по горепосочения договор за
потребителски кредит. По силата на
този договор на въззиваемия З.Д. е предоставена сума в размер от 5000 лева с
36- месечен срок за връщането й. С.Н. е подписал договора в качеството му на
солидарен длъжник. Размерът на вноската по кредита е 243,98 лева, ГПР – 49,89
%, и годишният лихвен процент- 41,17 %. Общата дължима сума по кредита е
отразена в размер от 8783,28 лева. Закупен е и пакет от допълнителни услуги по
споразумение от 24.04.2017г., за които услуги е договорено допълнително
възнаграждение в размер от 3284,28 лева, платимо на вноски от по 91,23 лева
месечно. Отразено е, че общият размер на сумата, която ответникът следва да
върне на ищеца по сключения договор за потребителски кредит и споразумението е 12067,56
лева, платима на вноски от по 335,21 лева. Въз основа на заявление от страна на
ответника за промяна на погасителния план и отлагане на вноски е подписан анекс
№ 1/13.02.2018г. към договора за потребителски кредит, с който три вноски, а
именно вноски №№ 9, 10 и 11 са отложени.
Съгласно трайната практика на ВКС, за неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни. Горното положение произтича от разясненията в т.1 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, като се има предвид и това, че разпоредбите, уреждащи правата на потребителите по ЗЗП и изискванията относно съдържанието и някои клаузи по потребителските договори са от императивен характер. В този смисъл действителността на подписания между страните договор за потребителски кредит ще следва да се прецени на общо основание с оглед и на подписаното заедно с договора споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги. На практика с това споразумение се въвеждат допълнителни разходи, в резултат от които общият разход по кредита за потребителя и съответно годишният процент на разходите реално са с поне 1/3 по- големи размер от този, посочен в договора за потребителски кредит и при всяко положение надхвърлят петкратния размер на законната лихва по чл.19, ал.4 от ЗПК / всички разходи по кредита са в размер на общата дължима сума по кредита- 8783,28 лева, а възнаграждението за т.н. допълнителни услуги е в размер от 3284,28 лева/. Така, както са формулирани допълнителните услуги:“ 1. Приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит; 2. Възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски; 3. Възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски; 4. Възможност за смяна на дата на падеж; 5. Улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства“, същите се явяват безпредметни и за тях не би следвало да се дължи каквото и да било допълнително възнаграждение. При положение, че споразумението се подписва не по- рано от датата на подписване на самия договор за потребителски кредит, приоритетното разглеждане на договора за кредит е напълно безсмислено, защото той вече е разгледан и подписан. Срокът за изплащане на договорените парични средства на потребителя следва да е уговорен в самия договор, а и понятието „приоритетно“ не предполага конкретен срок за изплащане, поради което и не създава по- благоприятни условия за потребителя спрямо тези, които би следвало да са договорени със самия договор. Възможностите по т.т.2- 4 от споразумението съществуват и без подписване на същото. Реализирането им не зависи само от волята на потребителя, а от взаимното съгласие на страните за разсрочване на задълженията по договора, както и за промяна на падежа на погасителните вноски. В този смисъл подписаният анекс, с който е променен погасителния план, не следва да се разглежда като резултат от някаква услуга, предоставена от кредитора на потребителя, а от постигнато между тях общо съгласие, за каквото не е необходимо едната страна да дава възможност на другата. Относно т.5 следва само да се отбележи, че със същата се обещават неопроделени преференции при евентуалното ползване на последващ потребителски кредит. В допълнение към горното следва да се посочи и това, че за нито една от въпросните услуги не може да се приеме, че е от определена полза за потребителя, която полза да е съизмерима с възнаграждението. Всички коментирани по- горе факти дават основание да се приеме, че клаузите касаещи допълнителния пакет услуги са в противоречие с разпоредбата на чл.10а, ал.2 от ЗПК, но освен това сключването им води до нарушения и на разпоредбите на чл.11, ал.1, т.9а и т.10 и чл.19, ал.4 от ЗПК. Налице е заобикаляне на императивни разпоредби на закона по смисъла на чл.21 от ЗПК. Налице е и неспазване на част от посочените в чл.22 императивни разпоредби. Ето защо, обжалваното решение ще следва да бъде потвърдено, като в полза на пълномощника на въззиваемите С.Н. и З.Д.- адв.Д.Б., бъде присъдено адв.възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА в минималния размер от 300 лева.
Предвид гореизложеното, съдът
РЕШИ :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1179/27.03.2019г. по гр.д.№ 12980/18г. на ПдРС, ХХІІ гр.с., с което е обявена за нищожна клаузата за възнаградителна лихва в раздел VІ от договор за потребителски кредит „Стандарт“ от 24.04.2017 г., като е признато за установено, че кредитополучателите С.Н.Н. и З.Д.Д. не дължат на дружеството жалбоподател сумата от 2368,58 лева, представляваща неплатен остатък от възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги по горепосочения договор за потребителски кредит „Стандарт“.
ОСЪЖДА „Профи кредит България“ЕООД- гр.София, бул.“България“№ 49, бл.53Е, вх.“В“, ет.7, ЕИК: ********* да заплати на пълномощника на въззиваемите С.Н.Н. и З.Д.Д. адвокат Д.Г.Б., с адрес ***, сумата от 300 лева- адв.възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: