Р Е
Ш Е Н
И Е
Номер 204
Дата 22.06.2016 година
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивски апелативен съд, търговско отделение, трети
състав,
Председател: Асен
Гаджев
Членове: Красимир Коларов
Емил Митев
Секретар: Златка Стойчева
в съдебно заседание на 8 юни 2016 г.
разгледа докладваното от К. Коларов
търговско дело номер 281 по описа за 2016 година
и за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. ГПК.
Обжалвани са
Решение № 150 от 17.11.2015 г. и Решение № 37 от 25.02.2016 г., постановени от Пазарджишкия
окръжен съд по т. д. № 34/2014 г.
С Решение №
150 от 17.11.2015 г., което впоследствие е било поправено и допълнено с Решение
№ 37 от 25.02.2016 г., съдът е решил следното:
„ОТХВЪРЛЯ иска на „Л.Е.“ ЕООД /н/ против „Х.“ АД за
приемане за установено по отношение на ответника, че в негова полза не
съществуват следните приети вземания в производството по несъстоятелност:
-
191
845, 28 евро, главница;
-
34
020 евро, договорна лихва за периода 15.10.2012 г. – 15.07.2013 г.;
-
28
800 евро, наказателна лихва за периода 15.11.2012 г. – 15.07.2013 г.
Общо сумата 254 665,28 евро, произтичаща от НА
за заем и учредяване на договорна ипотека № *** на В. Б., Нотариус с рег. № **,
като неоснователен.“
Дружеството „Л.Е.“ ЕООД е било и
осъдено, да заплати държавна такса в размер на сумата 19 923.28 лева.
И двете съдебни Решения се обжалват от ищеца „Л.Е.“ ЕООД /н/, със
съображения за тяхната неправилност.
Ответникът по жалбите „Х.“ АД е на мнение, че те са както недопустими,
така и евентуално – неоснователни.
Апелативният
съд прецени данните по делото и съобразно правомо-щията
по чл. 269 ГПК прие:
Искът е отрицателен установителен по чл. 694,
ал. 3, във вр. с ал. 1 ТЗ, ищецът „Л.Е.“ ЕООД /н/ – като длъжник в открито
спрямо него
производство по несъстоятелност – е твърдял, че приетото в това производство (вж. Определение № 123 от 26.02.2014
г., постановено от Пазарджишкия окръжен съд по т. д. № 33/2013 г., л. 31 и сл.)
и обезпечено с
ипотека вземане на кредитора „Х.“ АД, което
вземане произтича от:
Договор за заем и
учредяване на договорна ипотека от датата 08.03.2011 г., сключен във формата на
Нотариален акт № *** г. на В* Б*, нотариус с рег. № * на НК (л. 5 – л. 14) и
съответно Договор за заем № ** от същата дата 08.03.2011 г. (л. 15 – л. 24),
само до размер на следните
суми по предявеното от кредитора „Х.“ АД вземане, които суми допълнително са били включени с
посоченото по-горе определение по чл. 692, ал. 4 ТЗ в Списъка на приетите
вземания:
„а) сумата от 191 845,28 евро – главница, б) сумата от
34 020 евро – наказателна лихва за забава и в) сумата от 28 800 евро
– договорна лихва,
или общо сумата
от 498 081.99 лева (левовата равностойност на общата сума от 254 665.28
евро“,
не
съществува.
І. Въззивните жалби са допустими. Фактът, че
по отношение на ищеца междувременно е било постановено Решение по чл. 710 ТЗ с
последицата по чл. 711, ал. 1, т. 3 ТЗ, не означава, че Управителят на „Л.Е.“
ЕООД /н/ е бил лишен и от правото, във висящото съдебно производство по чл. 694 ТЗ да представлява обявения в несъстоятелност длъжник. Щом синдикът няма място
в това производство (вж. Решение № 155 от 13.10.2011 г. по т. д. № 652/2010 г.
на ВКС, ТК, ІІ отд.), тогава постановеното от съда по несъстоятелността
прекратяване на правомощия по чл. 711, ал. 1, т. 3 ТЗ трябва да се тълкува
ограничително, съобразно ясната разпоредба по чл. 635, ал. 3 ТЗ. И да се
приеме, че това прекратяване не се отнася до правомощието на съответния
управителен орган, да представлява обявения в несъстоятелност длъжник в производствата
по чл. 694 ТЗ.
Затова направеното от „Х.“ АД в отговора на въззивната
жалба възражение – за липса на представителна власт на управителя на „Л.Е.“
ЕООД /н/ и съответно – за недопустимост на въззивното производство, което е
образувано по подадените от него жалби, е неоснователно и не следва да бъде
уважено.
ІІ. Разгледани по същество, жалбите на „Л.Е.“
ЕООД /н/ с вх. № 10160 от 07.12.2015 г. и с вх. № 2987 от 23.03.2016 г., са
неоснователни.
1. Решение № 37 от
25.02.2016 г. е било постановено при условията на чл.
247 и чл. 250 ГПК и е правилно: вярно е бил посочен общия размер на приетото в
производството по несъстоятелност и понастоящем оспорено от длъжника обезпечено
вземане от 254 665.28
евро и най-важното – че това вземане, което е предмет
на делото и е описано в диспозитива на решението, е именно обезпечено вземане
по чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ, с конкретните му правни признаци по чл. 686, ал. 1,
т. 1 ТЗ.
А не –
първоначално описаното в диспозитива на поправеното Решение с № 150 от
17.11.2015 г., за разлика от мотивите, вземане по чл. 722, ал. 1 т. 8 ТЗ. Служебното
и съобразено със закона присъждане на дължимата за проведеното съдебно
производство държавна такса по чл. 694, ал. 2 ТЗ няма нищо общо с исканията на
страните по чл. 248 ГПК и поради тази причина въззивната жалба с вх. № 2987 от
23.03.2016 г. е неоснователна.
Затова Решение № 37 от
25.02.2016 г. – като законосъобразен резултат на проведените от окръжния съд производства
по чл. 247 и чл. 250 ГПК – ще следва да бъде потвърдено.
2. Жалбата на „Л.Е.“ ЕООД /н/ с вх. № 10160
от 07.12.2015 г., подадена против постановеното по делото Решение № 150 от
17.11.2015 г., е също неоснователна.
2.1. Първото от двете заявени в исковата молба и
съответно поддържани във въззивната жалба основания за несъществуване на приетото
вземане – в посочените по-горе допълнително приети в производството по
несъстоятелността размери – е, че тъй като длъжникът по договора за заем „Л* Е*“
ЕООД „реално“ и „лично“ „по банковата му сметка“ бил получил на заем само сума от
201 121.70 лева, е трябвало да отговаря за връщането само на тази сума, а не
– да отговаря за връщане на цялата предоставена от заемодателя „Х.“ АД заемна
сума от 360 000 евро.
Допълнително във въззивната жалба, тази призната по делото
отговорност на заемателя „Л.Е.“ ЕООД /н/ – за връщане на сумата 201 121. 70
лева по договора за заем – е вече разширена до размер на общата сума от
327 901.70 лева, която сега включва и:
- получени по
същия договор, също от „Л.Е.“ ЕООД /н/, заемни суми, но предназначени за
закупуване на недвижим имот (65 000 евро);
- сума, предоставена
от заемодателя по същия договор, но конкретно предназначена за погасяване на
предходни задължения (75 000 евро);
- пак получена
по същия договор сума, но конкретно за погасяване задължения на свързаното с „Л.Е.“
ЕООД /н/ дружество „Л* Б*“ ЕООД (109 910 лева);
- отново сума,
предоставена по същия договор за заем, но лично на собственика на „Л.Е.“ ЕООД
/н/ Т* Л. – общо 58 211.80 лева и
- пак
предоставена по същия заемен договор сума (58 647.90 лева), предназначена
за погасяване задължения на заемателите за гаранция по същия договор.
Въпреки това допълнително
„признание“ обаче, искането в жалбата продължава да е същото, като в исковата
молба: да се установи несъществуването на приетото вземане на кредитора „Х.“ АД
– по отношение на увеличените му размери, конкретно посочени в определението по
чл. 692, ал. 4 ТЗ на съда по несъстоятелността.
Както се вижда от
договора за заем с № ** от датата 08.03.2011 г. (л. 15 и сл.), заемателите по
него са общо шестима: освен настоящият ищец „Л.Е.“ ЕООД /н/, заематели по този
договор са още едно юридическо лице – „Л* Б*“ ЕООД и още четири физически лица
– К.Т.Л., Е* Л*, Т* К* Л. и С* Т* Л*. А с разпоредбите по чл. 2.4. и 2.5 от
договора, шестимата заематели са дали изричното си съгласие, да отговарят солидарно както за връщане на заемната
сума според условията на Раздел V, така и за плащане на уговорените с договора
лихви съобразно разпоредбите на Раздел ІV.
По делото няма спор,
че заемодателят е предоставил цялата заемна сума от 360 000 евро на
шестимата заематели, за съответното използване на тази сума по
предназначението, предвидено в разпоредбата по чл. 2.3 от договора, вж. и т.
ІV.1 от изключително подробното и неоспорено от страните заключение на счетоводната
експертиза, изготвена от вещото лице М* И* (л. 155 и сл.). Установено е
твърдяното от кредитора „Х.“ АД преустановяване на плащанията по кредита още от
21.09.2012 г., установени са – към датата на предявяване на вземането – и
дължимият общ размер както на договорните лихви (34 020 евро), така и
дължимият общ размер на уговорените наказателни лихви (28 800 евро), в
които общи размери вземането на кредитора „Х.“ АД е било и включено в
коригирания с Определението на съда по несъстоятелността по чл. 692, ал. 4 ТЗ
Списък на приетите вземания.
А това означава, че
щом е налице постигнатото в договора съгласие за солидарна отговорност на заемателите към заемодателя, тогава, независимо
от размера на поотделно предоставените им части от общата заемна сума, всеки
един от тях отговаря за връщането на цялата сума с лихвите, защото – според
закона – кредиторът може да иска изпълнение на цялото задължение от когото и да
е от длъжниците (чл. 122, ал. 1 ЗЗД).
Уговорената и неоспорена по делото солидарност между
шестимата длъжника юридически напълно обезмисля възражението на единия от тях
(ищеца „Л.Е.“ ЕООД /н/) по чл. 240, ал. 1 ЗЗД за липса на „реално“ предаване на
процесната част от заемната сума пряко на
самия него и за несъществуване – пак спрямо самия него – на вземането, в
размерите на заемните суми, реално предоставени от заемодателя не нему лично, а
на други от солидарните длъжници, но по същия заемен договор.
Поради тази елементарна причина, първото посочено в
исковата молба и твърдяно от ищеца „Л.Е.“ ЕООД /н/ основание за несъществуване
на процесното вземане – в предявените по делото размери – е било изцяло
недоказано и не е можело да бъде уважено.
2.2. Второто предявено
и поддържано от „Л.Е.“ ЕООД /н/ основание за несъществуване на процесното вземане на кредитора „Х.“
АД се отнася до неговата обезпеченост, уговорена съобразно ипотеката по Нотариален
акт № **. на В* Б*, нотариус с рег. № * на НК (л. 5 – л. 14): според ищеца, при сключването на договора
за ипотека от датата 08.03.2011 г., в който е бил инкорпориран процесният
договор за заем, заемодателят „Х.“ АД е бил представляван от лице без
представителна власт, но не за сключването на самата ипотека, а „за сключването
на облигацион-ни договори“. Така договорът за заем, който е бил включен в
съдържанието на договора за ипотека, бил „нищожен поради липса на
представителна власт“, вж. т. 2.3. от обстоятелствената част на исковата молба.
Допълни-телно е развито и съображението, че самият (отделният) договор за заем №
НСТ-32-0242-7 от датата 08.03.2011 г. бил сключен в рамките на същия ден
08.03.2011 г. но след ипотеката, а това
означавало, че учредяването на ипотеката – поради нищожността на договора за
заем към момента на това учредяване – е недействително, поради съществуващата
към този момент неизвестност на обезпеченото с ипотеката вземане (чл. 170 ЗЗД).
Конструкцията на
това възражение е повърхностно замислена, а то е елементарно преодолимо с един
единствен акт на заемодателя – потвърждението по чл. 42, ал. 2 ЗЗД. Което е
било и сторено – вж. Декларацията с нотариална заверка на подписите на
представляващите „Х.“ АД, прил. на л. 92 от делото. Това изрично потвърждение
решава въпроса както с оспорената представителна власт на пълномощника М.Н.С.
относно включения (инкорпориран) в съдържанието на нотариалния акт
„облигационен договор за заем“, така и относно самата ипотека: след като в
случая изобщо не е налице „неизвестност на обезпеченото вземане“, което вземане
очевидно е предмет на договор за заем, сключен от пълномощник с потвърдена от
заемодателя представителна власт, тогава учредяването на ипотеката не е
недействително и поддържаните от длъжника „Л.Е.“ ЕООД /н/ пространни доводи за съществуваща необезпеченост на
вземането, предявено от кредитора „Х.“ АД и съответно прието в производството
по несъстоятелност, са неоснователни.
Тоест, процесното вземане на кредитора „Х.“ АД е било и
продължава да е обезпечено с ипотека вземане по чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ.
А не е било, нито е – вземане по чл. 722, ал. 1, т. 8 ТЗ.
2.3. Останалите
възражения на ищеца, както срещу съществуването на конкретния размер на
оспореното процесно вземане, така и срещу валидността на договора за ипотека, с
която това вземане е било обезпечено, върху които възражения е било разсъждавано
за първи път в писмената защита на „Л.Е.“ ЕООД /н/ пред окръжния съд, а
впоследствие – и във въззивната жалба, при липсата на заявени в този смисъл
доводи и/или възражения в исковата молба (чл. 127, ал. 1, т. 4, във вр. с т. 5 ГПК) и при липсата на допълнителна искова молба по чл. 372 ГПК, не са били
предмет на делото и не е можело да бъдат обсъждани.
Заключението е, че – като краен резултат – обжалваното
решение № 150 от 17.11.2015 г., впоследствие поправено и допълнено с
постановеното по същото дело Решение № 37 от 25.02.2016 г., е законосъобразен
отговор на поставения пред съда спор и на осн. чл. 271, ал. 1, предл. 1-во ГПК
ще следва да бъде потвърдено.
ІІІ. На осн. чл.
694, ал. 2, изр. 2-ро ТЗ, жалбоподателят „Л.Е.“ ЕООД /н/ ще следва да бъде осъден, да заплати по сметка на
Пловдивския апелативен съд дължимата за настоящото производство държавна такса,
в размер на сумата 9 961.64 лева.
Ето защо Пловдивският апелативен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 37 от 25.02.2016 г., постановено от
Пазарджишкия окръжен съд по т. д. № 34/2014 г.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 150 от 17.11.2015 г., поправено и
допълнено с Решение № 37 от 25.02.2016 г., постановено от Пазарджишкия окръжен
съд по т. д. № 34/2014 г.
ОСЪЖДА дружеството „Л.Е.“ ЕООД, в несъстоятелност, ЕИК **, да заплати в полза на бюджета на
съдебната власт, по сметка на
Апелативен съд – гр. Пловдив, бул. „6-ти септември“ № 167, ЕИК (БУЛСТАТ) *********, държавна такса в размер на сумата 9 961.64
лева.
Решението може да се обжалва пред
Върховния касационен съд, в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.