РЕШЕНИЕ
№ 362
гр. гр. Хасково, 08.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІХ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осми април през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Минчо К. Димитров
при участието на секретаря Ваня З. Кирева
като разгледа докладваното от Минчо К. Димитров Гражданско дело №
20245640101817 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба на К. А. А., ЕГН
**********, с адрес: ***, съдебен адрес: ***, **, адв. А.Д., член на САК,
личен № ***, против „Аксес Файнанс" АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр.София, р-н „Триадица", ж.к. "Иван Вазов", ул."Балша"
№1, бл.9, ет.2, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове
с правно основание чл.26, ал.1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/,
вр. чл.22 от Закона за потребителския кредит ЗПК/, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и
чл.55, ал.1, пр. 1 ЗЗД.
В исковата молба се твърди, че на *** г. между ищцата и Аксес
Файнанс" ООД бил сключен договор за кредит „Бяла Карта. Към договора
било налице и Приложение № 1 към договор за кредит „ Бяла Карта" с КИД
№ *** от *** г. „Рамков договор за издаване и предоставяне на платежна карта
Бяла Карта" и Стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити. Съгласно чл. 1 от Договора с
подписването на същия, Кредитополучателя изрично заявявал, че е получил от
Кредитодателя своевременно Стандартен европейски формуляр по чл.5 от
Закона за потребителския кредит / ЗПК/, със съдържание, съгласно
приложение №2 към ЗПК, запознат е предварително със съдържанието на
документа и го разбира, така че може да вземе информирано решение за
сключване на настоящия индивидуален договор за кредит.
1
Кредитополучателя, изрично заявил, че е запознат предварително от
Кредитодателя с всички условия по Договора. Съгласно чл.2 ал.1 от Договора
по силата на този договор, Кредитодателя се задължавал да предостави на
Кредитополучателя револвиращ кредит в максимален размер на 100 лева, под
формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез международна
платежна карта Бяла карта, а Кредитополучателя се задължавал да го ползва и
върне съгласно условията на договора. По информация на ищцата лимитът на
револвиращия кредит бил увеличен до 450 лева с допълнително споразумение
между ищцата и ответното дружество. Това било видно и от профила на
ищцата, в който е посочен лимитът по картата. Посочва, че съгласно чл. 2, ал.
4 от Договора валидностга на Картата била до края на месеца, който бил
отбелязан върху нея. След изтичане на валидносrга на Картата, Кредитодателя
предоставял на Кредитополучателя подновена карта, като старата подлежала
на връщане от страна на Кредитополучателя. За предаване на новоиздадената
карта, страните подписвали анекс към този договор, с който удостоверяват
приемо-предаването й. Съгласно чл. 3, ал. 1 от Договора, кредитополучателя
можел по всяко време да усвоява суми от главницата до максималният размер
на кредитния лимит. Съгласно ал.2 от с.ч., през целия срок на валидност на
този договор, Кредитополучателя се задължил да заплаща текущото си
задължение до всяко 2-ро /второ/ число на текущия месец. Твърди, че
Съгласно чл. 3, ал. 3 от Договора „Текущото задължение" на
Кредитополучателя към всяко последно число на месеца се определял като
сбор от суми изброени в исковата молба. Съгласно чл. 3, ал. 4 от Договора
„Общото задължение" на Кредитополучателя към всеки един момент от
действието на договора включвало цялата усвоена и непогасена главница,
начислената върху нея и непогасена договорна лихва, неустойки за
неизпълнение на договорни задължения, лихва за забава и разходи за събиране
на просрочени задължения, в случай че такива са начислени, и дължим
застрахователна премия, съгласно Раздел XI от договора. Съгласно чл. 3, ал. 5
от Договора текущото задължение на Кредитополучателя към всяко последно
число на всеки месец от срока на договора било величина, която е различна от
Общото задължение на Кредитополучателя към всеки един момент от
действието на договора. Посочва, че тези две величини можело да съвпаднат
като стойност, но за целите на договора, те представлявали различни понятия.
Посочва, че съгласно чл. 4, ал. 1 от Договора Кредитодателят предоставил на
Кредитополучателя кредит при следните условия: Срок на кредита: 6 години;
Фиксиран годишен лихвен процент по заема: 43,2 %; върху усвоения размер
на кредита, Кредитополучателя дължал дневен лихвен процент в размер на
0.12%. Лихвата се изчислявала във всеки ден върху усвоената и непогасена
главница, като за изчислението й се приемало, че календарният месец е с
продължителност от 30 дена; Общата сума, дължима от Кредитополучателя
2
съгласно чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК бил сборът от следните суми - Усвоената и
непогасена главница, Договорна лихва върху усвоената и непогасена
главница, Такси за ползване на Картата, дължими от Кредитополучателя,
посочени в Тарифата; Посочва, че годишен процент на разходите на заема:
45,90% ГПР по всеки Договор за кредит „ Бяла Карта" бил изчислен при
вземане предвид на следните допускания - Кредитополучателят да изпълнява
своите задължения в съответствие с условията и сроковете по настоящия
договор, Пълния размер на кредита да ее усвоен от Кредитополучателя
незабавно след активация на предоставения му платежен инструмент, лихвата
и другите разходи се начислявали в съответствие с тези усвоявания и
погасявания на главницата и съгласно клаузите, предвидени в договора за
кредит. Вид на предоставения заем- револвиращ потребителски кредит.
Съгласно чл. 4, ал. 2 от Договора договор влиза в сила след подписването му
от Кредитополучателя. Кредитодателя отправял нареждане за активиране на
Картата, след получаване на оригинал на настоящия договор и приложенията
към него, подписани от Кредитополучателя. Сочи, че съгласно чл. 5, ал. 1 от
договора предмет на същия бил револвиращ кредит с максимален размер,
посочен в чл.2, ал. 1 който бил равен на максималния кредитен лимит на
Картата. Твърди, че съгласно чл.7 от договора Кредитополучателят можел да
усвои изцяло посочения в максимален размер на кредита, веднага след
активиране на картата и влизане в сила на настоящия договор. Усвоения
размер на кредита била сумата от всички транзакции, извършени с Картата
към всеки един момент от действието на този договор. Кредитополучателя се
задължавал да заплаща на Кредитодателя текущото си задължение, съгласно
условията на договора. След заплащане на текущото задължение,
разполагаемият лимит по Картата се увеличавал със сумата на погасената
главница. Разполагаемият остатък по кредита бил максималният размер,
намален с усвоения размер, представляващ цялата реално ползвана и дължима
за погасяване главница към точно определен момент от действието на
настоящия договор. Кредитополучателя нямал право да извършва транзакции,
които надвишават размера на разполагаемия му остаrьк по кредита. В случай,
че извършел такава транзакция, то страните се съгласявали, че сумата на тази
транзакция увеличавала максималния размер на кредита, посочен в чл.2, ал. 1
от договора. При извършване на транзакция с Картата, разполагаемият
остатък по кредита, се намалявал със сумата по транзакцията, заедно с таксите
и комисионните за транзакцията, в случай че такива са дължими от
Кредитополучателя, съгласно Тарифата. Твърди, че Съгласно чл. 15 от
договора, за обезпечаване на всичките си задължения по договора, с неговото
подписване, Кредитополучателят, наричан в настоящата алинея залогодател,
учредявал в полза на Кредитодателя, наричан в настоящата алинея Заложен
кредитор, залог върху вземането си по Трудов договор, сключен с ЕИК/ЕГН.
3
Залогодателят се задължавал веднага след сключване на договора да изпрати
на електронната поща на Заложния кредитор копие от посочения договор.
Страните се уговаряли, че Залогодателят няма да предоставя на Заложния
кредитор оригиналните документи, доказващи съществуването на заложеното
вземане, както и че Заложният кредитор няма да събира вземането, освен в
случай, че Залогодателят не изпълнел задълженията си по настоящия договор
за кредит. Заложният кредитор не бил длъжен да извършва никакви действия
за запазване на вземането, а залогодателят бил длъжен да уведоми писмено
длъжника по заложеното вземане за учредения с този договор залог в срок от
10 (десет) дни, считано от сключването му, както и да го изпрати в оригинал
на заложния кредитор на адреса, посочен в този договор. Залогодателят бил
длъжен да уведоми заложният кредитор в случай, че заложеното вземане
престане да съществува или се промени, както и ако трети лица придобият
някакви права върху него. Залогодателят декларирал, че залогът учреден с
този договор е първи по ред и към датата на сключването му трети лица нямат
никакви права върху него. Посочва, в исковата молба последици в случай, че
не се предостави текущото задължение съгласно чл. 16 от договора, като
твърди, че към дата *** г, ищцата е изтеглила 20,782.04 лева и е върнала 20
840.93 лв., като ответното дружество иска от ищцата да заплати още 939.82
лева. Отбелязва, че в приложените към исковата молба извлечения някои от
извършените от ищцата транзакции са отбелязани два пъти и втората
транзакция не следва да се взема предвид, защото такава не е била
извършвана. Поддържа, че ищцата има качеството потребител по смисъла на
чл.9 ал.3 от ЗПК, доколкото същата при сключването на договора за
потребителски кредит действала извън рамките на своята професионална или
тьрговска дейност. Счита, че Договор за кредит „Бяла Карта" от *** г. е
недействителен на основание чл. 22 във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради
следните причини: 1) Клаузата за неустойка не е включена в ГПР, поради
което самия ГПР е неправилен и заблуждаващ. По отношение на чл.15
Прочитьт на съдържанието на клаузата и съпоставянето й с естеството на
сключения договор за паричен заем, налагало разбирането, че по своето
същество тя представлява неотменимо изискване за получаване на кредитно
финансиране и на практика не предоставяла избор за потребителя дали да
предостави обезпечение. В допълнение към това, и двете възможности за
обезпечение (поръчителството и банковата гаранция) поставяли изначално
изисквания, за които било ясно, че са неизпълними от длъжника и с които
кредиторът целял да се обогати. Твърди, че в съответствие с чл. 1 9, ал. 1 от
ЗПК и пар.1, т. 1 от ДР на ЗПК било необходимо в ГПР да бъдат описани
всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде
поставен в положение да тьлкува клаузите на договора и да преценява кои
суми точно ще дължи. В конкретния случай били посочени процентните
4
стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не можело да се
направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е
формиран ГПР. Предвид предпоставките, при които ставала изискуема
разписаната в чл. 20 ал.1 от Договора "неустойка", то тя била с характер на
възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на
ГПР. Посочва, че всичко това поставяло потребителя в подчертано
неравностойно положение спрямо кредитора и на практика нямало
информация колко точно е оскъпяването му по кредита. Това се явявало и в
директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13 ЕИО. Сочи,
че посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславяло
невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се
формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. От
посоченото следвало, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК, е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен
процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и
изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът
ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Твърди, че е налице
пълно разминаване между посочения в договорите ГПР, дължимата сума за
заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период.
Посочва, че невключването на подобна клауза в ГПР означавало, че не било
спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, защото на практика не бил
посочен верният ГПР в договора за кредит. Също така подобна неустойка би
могла да се разглежда и като добавка към възнаградителната лихва по
договора, без обаче в последния или в неговите приложения да е посочена
като такава, като счита, че е нарушена и разпоредбата на чл. 11, т. 9 от ЗПК
поради неправилно посочване на лихвените проценти, като счита, че само на
тези основания договорът за кредит е изцяло нищожен на основание чл. 22 от
ЗПК във вр. с чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК. Счита, че записването в кредитния
договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията
между страните представлява "заблуждаваща търговска практика" по смисъла
па чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите, в
настоящия случай. С оглед гореизложеното счита, че в процесния договор е
налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и
включените в него компоненти, поради което същият е недействителен на
основание чл. 22 ЗПК, доколкото не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК. Сочи, че чистата стойност на кредита възлизала на 20,782.04 лв.
(толкова е изтеглила ищцата своята Бяла Карта), а се твърди, че ищцата е
заплатила към момента на предявяване на иска сумата от 20 840.93 лв. Като
счита, че при условие, че ищцата е надплатила 67,50 лв. и в случая ответното
дружество е получило недължимо сумата от 67,50 лв. доколкото тя се явявала
дадена без правно основание по недействителен договор за кредит. С оглед
5
гореизложеното се моли да се прогласи за недействителен договор за кредит
„Бяла Карта" от *** г., сключен между К. А. А., ЕГН ********** в качеството
й на кредитополучател и Аксес Файнанс" АД, ЕИК: ********* в качеството
му на кредитодател. Моли се да се осъди "Аксес Файнанс" АД, ЕИК:
********* да заплати на К. А. А., ЕГН ********** сумата от 67, 50 лева ,
ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата
молба до окончателното плащане. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е подал отговор на исковата
молба, с който оспорва предявените искове като неоснователни. Твърди се, че
финансовият продукт „Бяла Карта" е револвиращ кредит, който се
предоставял под формата на разрешен кредитен лимит, който лимит от своя
страна се усвоява чрез платежен инструмент - платежна карта. Веднъж
сключили договор за кредит по продукта „Бяла Карта" кредитополучателите
сами взимат решение как и кога да усвояват суми по предоставения заем.
„Бяла Карта" като финансов продукт не бил вносков продукт, по който
задължението от Кредитополучателя се изплащало на равни месечни.
Кредитополучателите на „Бяла Карта" сами решавали как да усвоят сумата,
както и сами решавали кога да усвоят сумата - в случай че Кредитополучател
реши през даден месец да не усвоява суми, то той не дължалал нищо за това,
но ако усвои суми от кредитния лимит дължи уговорената договорна лихва,
която се начислява на ден върху усвоената сума. На *** г, К. А. А., ЕГН
********** сключила с „Аксес Файнанс" АД Договор за кредит „Бяла Карта"
№ *** (Договора), по силата на който „Аксес Файнанс" АД бил Кредитодател,
а г-жа К. А. А., съответно Кредитополучател. По силата на Договора
Дружеството предоставило на г-жа К. А. А. револвиращ кредит в максимален
размер от 100 /сто/ лева, под формата на разрешен кредитен лимит, който се
усвоява чрез платежен инструмент - платежна карта, а Кредитополучателят се
е задължил да го ползва и върне съгласно условията на Договора.
Предоставеният кредитен лимит обаче бил увеличаван трикратно, а именно на
11.04.2022 г. лимитът е увеличен от 100 лв на 200 лв., на 30.03.2021 г., когато е
увеличен от 200 лв на 300 лв., и последно на 30.06.2021 г. когато лимитът бил
увеличен от 300 лв на 450 лв, какъвто размер бил лимитът и към настоящия
момент. Твърди, че г-жа А. действително е усвоила суми в общ размер на
20782.04 лв., и е направила плащания в общ размер на 20 840.00 лв. Сочи, че,
че към дата на изготвяне на отговора на исковата молба, ищецът има текущо
задължение в размер на 816.98 лв., от които: - 450.00 лв., усвоена и непогасена
главница; - 296.46 лв., начислена и непогасена договорна лихва; - 6.72 лв.,
начислена и непогасена законна лихва за забава; - 63.80 лв., начислена и
непогасена неустойка по чл.20 от договора. Оспорва посочването на цената на
установителния иск по чл.26, ал.1 предложение първо ЗЗД, във вр. с чл.22 от
6
ЗПК, а именно - определената му от Ищеца цена от 20782,04 лв. Ищецът е
определил цената на иска, като неправилно е сумирал общият размер на
усвоената от него главница по процесния договор за кредит, през целият
„живот" на кредита, което било неправилно, поради обстоятелството, че
процесният договор за „Бяла Карта" бил за револвиращ договор за кредит и
неговата стойност, съгласно чл.69, ал.4 от ГПK, бил максималният кредитен
лимит, който е 450 лв. Стойността на договора за кредит би била действително
20782.04 лв., ако въпросната сума била изначално отпуснатата и усвоена сума
по него, която ищецът в качеството си на кредитополучател е усвоил или поне
е можел да усвои. В конкретния случай, Ищецът е усвоявал многократно - а
именно цели 100 (сто) пъти, но всеки път единствено до максималният размер
на отпуснатият му кредитен лимит, като единствената причина за
многократните усвоявания е, че ищецът е и погасявал въпросният отпуснат му
кредитен лимит многократно - а именно 98 (деветдесет и осем ) пъти. С всяко
свое погасяване, неговият разполагаем кредитен лимит се е подновявал, така
че да може да усвои отново, но отново - до размера на отпуснатия му кредитен
лимит. Твърди, че с всяко едно от погасяванията, посочени от по-горе,
направени от Ищецът в периода от 29.07.2016 г. - 02.07.2024 г., дължимата от
него главница (т.е. стойност на договора за кредит) била намалявана
съобразно частта от вноската, погасяваща главницата, но в нито един момент
от „живота" на кредита, усвоената главница по него не надвишавала
максималният кредитен лимит (който е бил съответно 100, 200, 300 и накрая
450 лв), като включително и възнаградителната лихва, се начислявала
единствено върху усвоената и непогасена главница към дадения погасителен
период, а не върху целия размер на усвоена и погасена главница, назад във
времето. Описаното по-горе демонстрира едностранно, че
размерът/стойността на процесния договор за кредит бил неговият
максимален кредитен лимит. Моли се да се редуцира цената на заведения
отрицателен установителен иск по чл.26, ал.1 предложение първо ЗЗД, във вр.
с чл.22 от ЗПК, до размера на стойност на процесния договор за револвиращ
кредит „Бяла Карта", а именно - 450 (четиристотин и петдесет) лева или
алтернативно до размера на текущо дължимото по процесния договор за
кредит, който размер, както сочат по-горе е в размер на 939.82 лв. Оспорва
искането на ищеца целият договор да бъде обявен за недействителен, както и
срещу исканията отделни негови клаузи да се обявяват за нищожни. Счита, че
претенциите на ищеца са напълно неоснователни и следва да бъдат изцяло
отхвърлени, доколкото се твърди нищожност на отделни договорни клаузи, то
дори да бъдат уважени аргументите на ищеца, тяхната недействителност не
следва да влече нищожност на целия договор, доколкото неговото изпълнение
би било възможно и без тяхното съдържание. Твърди, че неоснователни били
твърденията на ищеца, че не са упоменати условията за прилагане на лихвен
7
процент, индекс или референтен лихвен процент, като не било посочено каква
част от погасителната вноска представлява главница и каква- лихва, такса и
пр. Сочи, че лихвеният процент в процесния договор е посочен съобразно
законовите изисквания, а чл. 22 от ЗПК посочва конкретни и изчерпателно
съдържащи се в самия него разпоредби, при нарушение на които договорът за
потребителски кредит би се явил недействителен. В процесния случай не
става въпрос за липсващ лихвен процент и не следва същият да се приравни
на неуговорен или неточно определен. Допълнително, недействителността,
предвидена в чл. 22 от ЗПК засяга непълноти в договора, водещи до по-ниска
степен на информираност на потребителя относно неговите права и
задължения по договора, а не до невъзможност за изпълнение на самия
договор. Посочените в чл. 22 от ЗПК законови разпоредби не засягали
съществено съдържание на договора, без което той не би могъл да съществува
поради невъзможност да се изпълни, а съдържание, без което потребителят не
би разполагал с достатьчно информация относно своите права и задължения.
Въпреки това, в настоящия случай било налице пълна яснота относно
финансовата тежест, която поема кредитополучателят чрез сключването на
оспорения договор за потребителски кредит. Твърди, че не трябва да се
пренебрегва и фактьт, че договорът е сключен през ноември 2016 г., а ищецът
повдига въпроса за недействителност на договора след осем години след като
бил сключила договора за паричен заем. Счита, че към настоящия момент
искът се явява напълно недопустим. Твърди, че завеждането на иска
навеждало на идеята за недобросъвестност и опит да злоупотреби с
предоставени от закона права и възможности с цел да се избегне плащане на
задължения и с цел неоснователно обогатяване. Счита, релевираните
аргументи за нарушение на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК и искането
на ищеца за прогласяване на недействителност на Договора на основание чл.
22 ЗПК за изцяло неоснователни и следвало да бъдат изцяло отхвърлени.
Сочи, че в твърденията на ищеца, че в Договора не било ясно посочено при
какви условия е изчислен ГПР, за напълно неоснователни. Видно от Договора,
в чл.4, ал.1, т.4, ясно и категорично са написани допусканията за изчисление
на ГПР, както ЗПК изисква, с оглед на което счита твърдението на ищеца са
напълно недоказани и не отговарящи на обективната истина и моли същите да
бъдат изцяло отхвърлени. Посочва, кредитодателят е спазил всички законови
изисквания при изготвяне на процесния Договор за кредит. В ЗПК нямало
изискване кредитодателят да разписва методиката за формиране на ГПР в
Договора когато лихвеният процент е фиксиран и посочването на ГПР, с
описани допусканията за изчисляване на ГПР, давал по ясен и разбираем
начин възможност на потребителя да се ориентира относно общите разходи по
кредита. Отбелязва, че Кредитодателят също така нямал задължение по ЗПК
да включва в договора и формулата за изчисление на ГПР. Предвид
8
гореизложеното счита, че твърденията на ищеца са необосновани и абсолютно
невярни и същите следвало да бъдат изцяло отхвърлени. Сочи, че с оглед
твърдението на ищеца, че уговорената с чл. 21 от Договора неустойка
представлявала скрита лихва и следвало да се включи при калкулацията на
ГПР. Задължението за заплащане на неустойка било условно и възникването
му зависило изцяло от действията на потребителя следователно не било в
нарушение на чл. 11, ал. 1, т.9 ЗПК и не следвало неустойката да се включва
към размера на договорната лихва. В този смисъл, в случай че той не би искал
да понесе тежестта да заплаща така уговорената неустойка, то той би могъл
изобщо да не сключва договора или да изпълни поставените от чл. 16, ал. 1 от
него условия. Сочи, че в СЕФ-а, който лицето получава преди сключване на
договор за кредит, подробно са описани изискванията към обезпечението,
както и размерът на неустойката и възнаградителната лихва. Знаейки какви са
изискванията на дружеството, клиентът още с получаване на СЕФ-а бил
запознат с условията,при които следва да предостави обезпечение по кредита
и на какви условия следва да отговаря то. Потребителят, преди да е обвързан
от договор, има цялата необходима информация, за да вземе решение дали да
сключи договор за кредит при тези условия или не, съответно дали разполага с
възможност да осигури необходимото обезпечение. Както било видно от
приложеният към исковата молба СЕФ, в него фигурират съществените
условия по кредита, включително размер на лихвения процент, ГПР и
изискването за предоставяне на обезпечение и последиците от непредоставяне
на такова, в т. ч. и неустойката и нейният размер. Неоснователен бил доводът
на ищеца, че изискванията към поръчителя били многобройни и това
създавало затруднения за длъжника за осигуряване на уговореното
поръчителство, както е неоснователен и изводът на ищеца, че клаузата на чл.
16 била предвидена по начин, който да възпрепятствал длъжника да я
изпълни. Твърди, че неоснователен е и доводът, че срокът за изпълнение на
задължението за осигуряване на допълнително обезпечение, което да отговаря
на посочените изисквания, бил кратък и изпълнението било свързано със
значителни затруднения. Посочва, че не може да се приеме за сериозен правен
аргумент посоченото в ИМ, че осигуряването на уговорено в договора
допълнително обезпечение или такова, което кредитополучателят се е
задължил да осигури преди отпускане на кредита, му създавало затруднения
да го изпълни съобразно уговорените в договора изисквания и срок, поради
което клаузата, в която е уговорено това задължение, била в неравноправна.
По тази логика за всяка клауза с поето от кредитополучателя задължение
можело да се твърди, че е в противоречие със закона, защото
кредитополучателят може да има затруднения не само в изпълнение на поето
задължение за осигуряване на уговорено обезпечение, но и затруднения да
изпълнява текущите си задължения за плащане на погашения по главница и
9
договорна лихва в уговорените размери и на уговорените падежи, в които се е
задължил. В действителност, евентуалните възможни затруднения на
длъжника да изпълни поето с договора задължение в уговорения от страните
срок са ирелевантни за закона, защото такива затруднения не освобождавали
длъжника нито от задължението, нито от отговорност за неизпълнение на така
поето задължение, а още по-малко били основание за нищожност на клаузата,
в която било поето задължението. Няма как клаузата, в която било поето
задължение от кредитополучателя за осигуряване на допълнително
обезпечение, което било уговорено по всички свои параметри, в това число и
кога става изискуемо и в какъв срок следвало да се изпълни, да е в
противоречие със закона или с добрите нрави, понеже изпълнението в
уговорения срок затруднявало длъжника. Предвид изложените съображения
за неоснователност на доводите в ИМ по клаузата на чл.16 от договора,
неоснователно е било твърдението в ИM, че клаузата била така предвидена, че
възпрепятствала длъжника да я изпълни и че целяла да създаде предпоставка
за начисляване на неустойката по чл.21 от договора за кредит. Този извод на
ищеца бил необоснован, алогичен и не намирала никаква опора в
съдържанието на клаузата на чл.16 от договора за кредит. Очевидно било от
уговореното в чл.16, че клаузата цели да създаде предпоставки за точно
изпълнение от страна на кредитополучателя на задължението му за
осигуряване на допълнително обезпечение в хипотеза на изпадането му в
неизправност с основното му задължение по договора за кредит. Противно на
твърдението на ищеца, клаузата на чл. 16 обосновавала извод, че интересът и
целта на кредитодателя била да получи точно изпълнение от длъжника на
задължението му за осигуряване на допълнително обезпечение. Неустойката
се начислявала единствено при неизпълнение на задължениета на клиента, т.е.
задължението за заплащане на неустойка е условно и възникването му зависи
изцяло и само от действията на потребителя. Предвидената неустойка за
неизпълнение на договорно задължение имала обезпечителна, санкционна и
обезщетителна функция. Тя целяла да дисциплинира кредитополучателят и
последният да предприеме действия по осигуряване, в рамките на
договорения срок, обезпечение по заемното правоотношение. В тази насока
уговорената неустойка имала обезпечителна функция - цели обезпечаване
изпълнението на едно договорно задължение, а именно предоставяне на
поръчителство. Твърди, че в СЕФ-а, който лицето получава преди сключване
на договор за кредит, подробно са описани изискванията към обезпечението,
както и размерът на неустойката и възнаградителната лихва, като сочи, че
действително, законът презюмира по-слабата информираност на потребителя
в сравнение с кредитора, поради което предвижда редица гаранции да намали
информационното предимство на тьрговеца и предполагаемото му по-силно
икономическо положение. С изпълнението на тези задължителни законови
10
предписания, каквото е предоставянето на СЕФ, балансът на информацията се
считал за възстановен. Считат, че потребителя не бил поставен в
понеблагоприятно положение знаейки, че обезпечението трябва да се
предостави в 3-дневен срок след падежа на задължението му. Ищеца
самостоятелно, по собствени подбуди и воля е пожелал да сключи договора за
заем и да се издължи съгласно договорените условия. Твърди, че
непредоставянето на обезпечение поставяло сериозна несигурност пред
кредитора дали ще успее да събере сумата по предоставения от него кредит,
още повече, че това е основният му предмет на търговска дейност,
следователно и източник на приходи. Ако големият процент заематели,
подобно на ищеца, не изпълнявали поетите задължения, то дружеството много
бързо би било принудено да преустанови дейността си, като решението при
какви условия то ще отпуска кредити в рамките на законабило автономна,
независимо от съображенията, които трети лица могат да имат, като те биха
могли да изразят несъгласието си като не ползват услугите му. Но оспорването
на резонността им, след като веднъж е изразено съгласие с тях, било
недобросъвестност и целяло злоупотреба с право. С оглед гореизложеното се
моли да се отхвърли изцяло исковата претенция, като неоснователна и
недоказана. В условията на евентуалност се моли в случай, че се приемат
отделно клаузи за недействителни да се установи недействителност само на
тях, а не на целия договор. Претендира разноски.
От ищцата е постъпило писмено становище по отговора на исковата
молба.
На основание чл. 214, ал. 1 от ГПК, съдът е допуснал изменение на
предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД от ищцата К. А. А. с
ЕГН: **********, с постоянен и настоящ адрес: ***, против ответника “Аксес
Файнанс” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ж.к. “Иван Вазов”, ул. “Балша” № 1, бл. 9, ал. 2, като същият се счита
предявен за сумата от 1458,89 лева, представляваща дадена сума без
основание, вместо първоначално предявения размер от 67.50 лева, ведно със
законната лихва от датата на изменение на иска до окончателното изплащане
на задължението.
Съдът като обсъди доводите на страните и събраните писмени
доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:
Страните не спорят, а и от приетия по делото Договор за кредит "Бяла
карта" от *** г. се установява, че на ищцата е предоставен револвиращ кредит
в максимален размер на 100 лева, под формата на разрешен кредитен лимит,
който се усвоява чрез международна кредитна карта "Бяла карта" – Acceess
Fainance/iCard. По силата на договора, ответникът е предоставил на ищцата от
името на кредитна карта., посредством която ищцата е могла по всяко време
11
да усвоява суми от главницата до максималния размер на кредитния лимит,
като през целия срок на валидност на договора се задължавала да възстанови
"текущото задължение", което било усвоено през месеца. Кредитът е
предоставен при годишен лихвен процент на заема в размер на 43, 2% и
годишен процент на разходите в размер на 45,90%. Предвидено е в договора,
че върху усвоения размер на кредита, кредитополучателя дължи дневен
лихвен процент в размер на 0, 12%, като лихвата се изчислява всеки ден върху
усвоената и непогасена главница, като за изчислението й се приема, че
календарния месец е с продължителност от 30 дни. Съгласно чл. 15, ал. 1 от
договора е регламентирано обезпечение по кредита. В случай, че
кредитополучателя не заплати текущото си задължение на падежната дата се
задължава в срок от 3 работни дни да обезпечи кредита, като предостави лице
с осигурителен доход от 1500 лева заплата, да работи минимум шест месеца на
трудово правоотношение, да няма кредитна история, да не е поръчител на
други кредити на ответника. В противен случай се дължи неустойка в размер
на 10% от усвоената и непогасена главница, която била включена в текущото
задължение.
По делото и изготвена съдебно-счетоводна експертиза, като
заключението по същото е прието без възражения на страните. От
заключението на същата се установява, че в Закон за потребителския кредит,
Приложение 1 към чл. 19, ал. 2, е посочена формула за изчисление по
алгебричен път на годишния процент на разходите. В условията на усвоена и
непогасена главница в рамките на едномесечен период без предоставено
обезпечение, размерът на ГПР, изчислен на месечна база, с включена в него
неустойка и договорна лихва възлиза на 257,76 %. В случай, че към разходите
за договорна лихва и неустойка по чл.21 от Договора се включи и платеният
разход за събиране на задълженията съгласно чл.22 ал.4 от Договора, размерът
на ГПР, изчислек на месечна база, възлиза на 422,29%. За периода на действие
на процесният договор, първото теглене от ищцата е извършено на 23.06.2016
г. в размер на 100,00 лв., а последното теглене - на 06.11.2022 г. в размер на 450
лв., като общият брой на ежемесечните тегления възлиза на 90 бр. За периода
от 23.06.2016 г. до 06.11.2022 г. общата усвоена сума възлиза на 18982,04 лв.
Първото плащане от ищцата по процесния договор е на 29.07.2016 г., а
последното плащане - на 02.07.2024 г. Общо заплатената сума възлиза на
20440,93 лв. Със сумата са погасени следните задължения по пера: - 18532,04
лв. главница към 05.11.2022 г.; - 597,93 лв. договорна лихва, в размер на 0,12%
на ден върху усвоената и непогасена главница, за периода от 23.06.2016 г. до
05.11.2022 г.; - 839,66 лв. неустойка по чл.21 от Договора, в размер на 10% от
усвоената и непогасена главница, за периода от 18.01.2017 г. до 02.07.2024 г.; -
462,50 лв. разход за събиране на задълженията съгласно чл.22 ал.4 от Договора
12
при забава за плащане, в размер на 2,50 лв. за всеки ден, за периода от
06.02.2022 г. до 16.06.2024 г.; - 8,80 лв. законна лихва за забава, начислена и
платена за периода от 12.05.2024 г. до 02.07.2024 г. Към дата на проверка на
счетоводната система на "Аксес Файнанс" АД /16.12.2024 г./ неплатеното
задължение на К. А. А. възлиза на 951,54 лв., формирано от следните
компоненти: - 450,00 лв. главница, изтеглена на 06.11.2022 г.; - 296,46 лв.
договорна лихва, в размер на 0,12°/о на ден върху усвоената и непогасена
главница, начислена за периода от 07.11.2022 г. до 13.11.2024 г.; - 63,80 лв.
неустойка по чл.21 от Договора, в размер на 10% от усвоената и непогасена
главница, начислена за периода от 06.04.2024 г. до 09.05.2024 г.; - 120,00 лв.
разход извънсъдебно събиране съгласно чл.22 ал.5 от Договора, начислен
еднократно на 06.09.2024 г.; - 21,28 лв. законна лихва за забава, начислена за
периода от 03.07.2024 г. до 13.11.2024 г.
Представен по делото е и Стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителските кредити.
При така установената фактическа обстановка и при съвкупната
преценка на събраните доказателства по делото, настоящият съдебен състав
намира от правна страна следното:
Предявени са при условията на обективно кумулативно съединяване
искове с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД и чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, за
прогласяване нищожността на сключения между страните договор за заем и
връщане на получени без основание суми по този договор, които се явяват
процесуално допустими. Разгледани по същество, предявените искове са
изцяло основателни, като съображенията за това са следните:
Съгласно редакцията на Закона за потребителските кредити, договорът
за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги
или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от
време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно
стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на
тяхното предоставяне. Ал. 2 на същия член посочва, че страни по договора са
потребител и кредитор, като за потребител се смята всяко физическо лице,
което при сключването на договор за потребителски кредит действа извън
рамките на своята професионална или търговска дейност. Кредитор е всяко
физическо или юридическо лице, което предоставя потребителски кредит в
рамките на своята професионална и търговска дейност. Предвид изложеното,
съдът намира, че възникналото правоотношение между страните попада в
приложното поле на ЗПК, като не са налице основанията за изключване на
13
неговото приложение, посочени в чл. 4 на същия закон.
По отношение на възражението на ищеца за недействителност на
клаузата за неустойка като противоречаща на добрите нрави, съдът намира
следното:
В разпоредбата на чл. 15 от договора е предвидено задължение за
кредитополучателя в срок до три дни, считано от датата на сключване на
договора да предостави на кредитора като обезпечение физическо лице
поръчител, което да отговарят на изброените в клаузата условия. При
неизпълнение на това задължение е предвидена неустойка в размер на 10% от
усвоената и непогасена главница, която е включена в текущото задължение за
настоящия месец. Предвидено е в договора неустойката да се начислява за
всяко отделно неизпълнение на задължението на шесто число на месеца, в
който не е погасено до 5-то число на следващия месец текущото задължение.
С предвидената в договора неустойка се създават задължения, които се
покриват от ГПР, като по този начин се надвишава изискването на чл. 19. ал. 4
ЗПК. Налице е и противоречие с материалния закон - чл. 71 от ЗЗД, както и на
чл. 33 от ЗПК. Съгласно цитираните разпоредби, когато длъжникът по
двустранен договор не представи исканите от кредитора обезпечения,
последния може да иска изпълнение на всички задължения по договора
предсрочно. В процесния случай обаче същата има санкционен характер –
натоварва кредитополучателя с допълнителни финансови разходи, което
противоречи на материалния закон и заобикаля разпоредбата на чл. 33 от ЗПК,
поради което е нищожна.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.
Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й
са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
В случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
/лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
14
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това
изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на
ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина
/бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и
разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които
ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В
конкретния случай е посочено, че ГПР е 45.90 %, а възнаградителната лихва–
43.20 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това
кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е
ясно какво представлява разликата от повече от 2 % между размера на ГПР и
лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение
да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което
ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено
изискване на посоченото законово основание. Не са спазени и изискванията на
чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не са упоменати условията за прилагането на
лихвения процент; индекс или референтен лихвен процент; не е
регламентиран и размерът на "печалбата на кредитора" /възнаградителна
лихва/, като не е посочено каква част от погасителната вноска представлява
главница и каква – лихва, такси и пр.
Налице е и друго нарушение, тъй като посочения в договора ГПР от 45.
90 % и общата сума на плащанията не съответстват на действителните. Това е
така, тъй като още при самото му сключване, е предвидено уговорената в чл.
20 неустойка да се плаща разсрочено във времето, заедно с месечните вноски,
като се добавя всеки месец в размер на 10 % от усвоената е непогасена
главница, която е включена в текущото задължение за настоящия месец.
Въведеното изискване за предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство
или банкова гаранция, съдържа множество изначално поставени ограничения
и конкретно определени параметри, които – предвид изключително краткия
срок, в който следва да се предостави – петдневен от активиране на картата, на
практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък – за
потребителя се създава значително затруднение относно физическото лице –
поръчител, тъй като същото следва да отговаря на критерии, за които
информация би следвало да се събере и от допълнителни източници /напр. за
осигуровки, чиста кредитна история и пр. или банкова гаранция, но за
учредяването на която се изисква набавяне на документи, одобрение и пр., т. е.
все действия, за които са нужни технологично време и чуждо съдействие. При
това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира
към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито
оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции.
15
Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за
кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника,
съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като
съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена по този
начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към
възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Ето
защо и поради липса на част от задължителните реквизити на т. 10 на чл. 11
ЗПК, договорът се явява недействителен.
Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е
достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на
цитираната разпоредба на чл. 11,т. 10 ЗПК е на потребителя да се предостави
пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да
стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора
трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия
размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи
и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на
кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора
и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита,
невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК /в т см. - трайната практика на Окръжен съд Пловдив Решение
№ 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение № 1561/30.11.2016 г. по гр.
д. № 2355/2016 г.; Решение № 656/26.05.2017 г. по гр. д. № 499/2017 г.;
Решение № 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/2017 г. и др. /. Липсата на
разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т. 10
ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и
икономическите последици от сключването му. Същевременно - посочването
на по - нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация
относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и
заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че клаузата за общия
размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по
смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече
недействителност на договора в неговата цялост /Решение № 1510/13.12.2019
г. по в. гр. д № 2373/2019 г. на ПОС/. Следователно процесният договор е
недействителен, на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи.
16
Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че
предявеният иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД също се явява
основателен и следва да бъде уважен, като в тежест на ищеца е да установи, че
е налице предаване, съответно получаване на парична престация, нейният
размер и пряка причинно-следствена връзка между обогатяването и
обедняването. В тежест на ответната страна е да докаже наличието на
основание да задържи процесната сума. В случая липсва спор, а и от приетото
по делото заключение по изготвената съдебно-счетоводна експертиза се
установява, че в изпълнение на задълженията си по кредитното
правоотношение, ищцата е заплатила на ответника общо сума в размер на
20440,93 лв, а общата сума усвоена от същата е в размер на 18982,04.
Предвид съображенията, изложени по-горе, плащането на тази сума е
осъществено по договор, който се явява недействителен по смисъла на чл. 22,
вр. чл. 11, ал. 1, т.9 и т. 10 ЗПК. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Чистата стойност на кредита /тоест усвоената от ищцата сума/ в случая
възлиза на 18982,04 лева, респ. разликата между платената от нея сума по
договора и чистата стойност на кредита, възлизаща в случая на 1 458,89 лева
се явява платена без основание, доколкото липсва такова за задържането й от
ответника, поради което този иск също е основателен и следва да бъде уважен
като такъв. Като законна последица от уважаване на иска, главницата следва
да се присъди, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
исковата молба в съда 16.07.2024 г. до окончателното й изплащане.
С оглед изхода на спора на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответникът
следва да бъде осъден да заплати на ищцата направените разноски за
държавна такса в размер на 891 лева и възнаграждение по изготвената съдебно
счетоводна експертиза в размер на 200 лева.
Следва да бъде определено и възнаграждение за процесуално
представителство от един адвокат по чл. 38 ЗАдв. в полза на адвокат адв. А.Д..
По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на
адвокат А.Д., съдът намира следното: Съобразно изричните разяснения,
дадени в Решение на Съда на Европейския съюз от 23.11.2017 г. по съединени
дела C-427/16 и С- 428/16 по преюдициално запитване, отправено от
Софийски районен съд, установените размери на минималните адвокатски
възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за
всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че
освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното
прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване
конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1
17
ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение на
Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 с предмет
преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от
Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1
ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че
наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният
съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по
отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв
договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от
цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във
връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако
установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. С оглед всички
посочени по - горе принципни съображения и като взе предвид липсата на
фактическа сложност на делото, както и наличие на трайна и
безпротиворечива съдебна практика по спорните въпроси, извършените от
адв. А.Д., процесуални действия, изразяващи се единствено в депозиране на
писмени молби по делото, приключване разглеждане на делото в едно съдебно
заседание, настоящия съдебен състав намира, че на основание чл.38 ал.2, вр.
ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв./, в полза на адв. А.Д. следва да се
определи възнаграждение за осъщественото от него процесуално
представителство, защита и съдействие по настоящото дело в размер на 400
лв. Към тази сума следва да се прибави и 80 лв. ДДС по аргумент от § 2а от
Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, което да бъде заплатено от ответника. Според настоящия
съдебен състав, върху адвокатското възнаграждение, вкл. при договори за
правна защита и съдействие, сключени на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, ДДС
следва да бъде начислен, като данъчната основа се формира от минималното
адвокатско възнаграждение съгласно НМРАВ. В тази насока се споделя
съдебната практика, обективирана в Определение № 98 от 8.03.2022 г. на ВКС
по ч. т. д. № 1544/2021 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Бонка Йонкова;
Определение № 50012 от 1.03.2023 г. на ВКС по ч. т. д. № 478/2022 г., II т. о.,
ТК, докладчик председателят Татяна Върбанова; Определение № 266 от
18.04.2019 г. на ВКС по ч. т. д. № 1913/2018 г., II т. о., ТК, докладчик съдията
18
Костадинка Недкова; Определение № 64 от 1.02.2017 г. на ВКС по ч. т. д. №
453/2016 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Емил Марков и доколкото в случая
адв. А.Д. безспорно е регистриран по ДДС - л.14 /гръб/ от делото, то върху
определения от съда размер на адвокатското възнаграждение е добавен ДДС.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН по предявения от К. А. А., ЕГН
**********, с адрес: ***, съдебен адрес: ***, **, против „Аксес Файнанс" АД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, р-н
„Триадица", ж.к. "Иван Вазов", ул."Балша" №1, бл.9, ет.2, иск, договор за
кредит „Бяла Карта" от *** г., сключен между К. А. А., ЕГН ********** в
качеството й на кредитополучател и Аксес Файнанс" АД, ЕИК: ********* в
качеството му на кредитодател.
ОСЪЖДА Аксес Файнанс" АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр.София, р-н „Триадица", ж.к. "Иван Вазов", ул."Балша" №1,
бл.9, ет.2, да заплати на К. А. А., ЕГН: **********, с постоянен адрес: *** на
основание чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД сумата от 1 458,89 лева,
представляваща недължимо платена сума по недействителен договор за
кредит „Бяла Карта" от *** г., сключен между К. А. А., ЕГН ********** в
качеството й на кредитополучател и Аксес Файнанс" АД, ЕИК: ********* в
качеството му на кредитодател.
ОСЪЖДА Аксес Файнанс" АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр.София, р-н „Триадица", ж.к. "Иван Вазов", ул."Балша" №1,
бл.9, ет.2, да заплати на К. А. А., ЕГН: **********, с постоянен адрес: *** на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 1091 лева, представляваща разноски
за заплатена държавна такса и изготвена съдебно-счетоводна експертиза.
ОСЪЖДА Аксес Файнанс" АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр.София, р-н „Триадица", ж.к. "Иван Вазов", ул."Балша" №1,
бл.9, ет.2, да заплати на адв. А.Д. на основание чл.38 от ЗА адвокатско
възнаграждение в размер на 480лв.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от получаване на
съобщението с въззивна жалба пред Окръжен съд - Хасково.
Съдия при Районен съд – Хасково:/п/Не се чете!
Вярно с оригинала!
Секретар: Т.Г.
19
20