Определение по дело №385/2019 на Апелативен съд - Пловдив

О  П  Р  Е  Д  Е  Л  Е  Н  И  Е

 

№ 287

 

гр. Пловдив, 11.07.2019 година

 

 

Пловдивският апелативен съд, търговско отделение, трети състав, в закрито съдебно заседание, в състав:

                                                     

      ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР КОЛАРОВ 

                                                                ЧЛЕНОВЕ: ГЕОРГИ ЧАМБОВ

                                                                                     ЕМИЛ МИТЕВ

                                                                                    

разгледа докладваното от съдия Георги Чамбов  въззивно частно търговско дело № 385 по описа за 2019 година и, за да се произнесе, взе предвид следното                                                        

          Производството е по чл. 274, ал.1 вр. с чл.248, ал.3  ГПК.

Образувано по частната жалба на О.С. против определение № 596 от 23.05.2019 г. постановено по т. д. № 1 по описа за 2018 г. на Смолянския окръжен съд, с което е изменено определение № 84/23.01.2019 г. по т. д. № 1/2018 г. по описа на Смолянския окръжен съд в частта за разноските, като е оставено без уважение  искането на О.С. за присъждане на направените повелото разноски. Частният жалбоподател изразява становище, че обжалваното определение е неправилно и незаконосъобразно, поради което моли същото да се отмени, и да се постанови друго, с което се уважи  претенцията му за присъждане на разноските по делото.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на частната жалба от другата  страна по делото „С.“ ООД и от „В.И.“ ЕООД, с който се изразява становище за неоснователността й и искане същата да се остави без уважение.

          Пловдивският апелативен съд разгледа частната жалба, съобразно изложените в нея съображения, както и постъпилия отговор от въззиваемия, и намира следното:

          Предявяването на иска по чл.135 ЗЗД от О.С. против „С.“ ООД и от „В.И.“ ЕООД“, въз основа на който е било образувано прекратеното впоследствие т.д. № 1/2018 г. на Смолянския окръжен съд, е предпоставено от присъдено с решение на въззивен съд вземане на ищеца срещу първия ответник, което, макар да не е влязло в сила, подлежи на принудително изпълнение по реда на чл.404, ал.1 ГПК, както и на твърдения за извършени от „Перелик“ ООД продажби на притежаваните от него недвижими имоти на „В.И.“ ЕООД.

 

          В хода на производството, след извършена двойна размяна на съдебните книжа между страните и след оттегляне на предявения иск от ищеца с молба от 18.01.2019 г. /л.200/, с определение № 84/23.01.2019 г. Смолянският окръжен съд е прекратил производството по делото и е осъдил ответниците да заплатят на О.С. направените в производството разноски в размер на 15850 лева.

          Обжалваното в настоящото производство определение е постановено след постъпила молба /озаглавена „частна жалба“/ по чл. 248 ГПК от ответниците за изменение на предходното  определение № 84/23.01.2019 г. в частта за разноските.

За да постанови обжалваното определение, Смолянският окръжен съд е приел, че погасяването на вземането на ищеца чрез плащане, настъпило след депозиране на исковата молба /след 08.01.2017 г./, е ирелевантен за присъждането на разноските факт, тъй като липсвала правна норма, която да предвижда, че в този случай разноските следва да бъдат възложени в тежест на ответниците, както и че О.С. е извършила валидно оттегляне на исковете, което от своя страна е обусловило прекратяване на производството по делото.

          Определението е неправилно.

Обстоятелството, че правото на разноски за ищеца, уредено в разпоредбите на чл. 78, ал. 1 ГПК, се свърза с благоприятен за него изход от съдебния спор при постановяване на съдебен акт по същество на спора, не означава липсата на процесуалноправна уредба в други хипотези, в това число - и при прекратяване на производството по делото.

В основната хипотеза  на чл. 78 ГПК, правото на разноски произтича от следния фактически състав: неоснователно предизвикан правен спор; наличието на разноски, направени от страната по повод образуваното по този спор гражданско дело; съдебно решение, потвърждаващо правното твърдение на претендиращата разноските страна, съответно – отричащо твърденията на другата страна в спора.

          В разпоредбите на чл. 78 ГПК обаче се съдържат хипотези, предвиждащи отговорност за разноски и при прекратяване на делото - чл. 78 ал. 4 ГПК. Изхождайки от предпоставките, обуславящи отговорността за разноски, съдържащи се в основната хипотеза, може да се изведе, че задължението на ищеца за разноски в хипотезата на чл. 78, ал. 4 ГПК, също ще възникне в случаите на прекратяване на производството по делото поради недопустимост на иска; при оттегляне или отказ от иска поради причини, сочещи на изначална неоснователност на предизвикания правен спор.

           В случаите, в които при предявяването на иска, за ищеца е бил наличен правният интерес от предявяването му заради предизвикан от ответника спор за материално право, но в хода на производството са настъпили обстоятелства, независещи от волята му  и обуславящи отпадането на този интерес или такива, погасяващи спорното материално право, то в тези случаи не би била налице основната предпоставка за възникване отговорността му за разноски.

В подобна хипотеза, отговорността за разноски ще възникне за ответника по аргумент от противното основание, изведен от разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК. В този случай, предявяването на иска за защита на оспорено материално право на ищеца, се предпоставя от предизвикания от ответника правен спор. Ако обаче в хода на производството, ответникът  признае претендираното от ищеца право, или погаси съответстващото на това право насрещно задължение, и с това отпадне интересът за ищеца от търсената с предявения иск защита, а това на свой ред провокира отказ или оттегляне на иска, то отговорността за възникването на този безсмислен вече съдебен спор, би била на ответника. Защото предприетите в хода на процеса действия от страна на ответника, водещи до признаване на правото или изпълнение на притезанието, предмет на търсената с иска защита, не са нищо друго освен закъсняло признание на предявения заради първоначалното оспорване на същите права иск.

 Обстоятелствата в конкретния случай категорично сочат на наличието на описаната хипотеза: отказът на първия ответник за заплати на ищеца присъдената по съдебен ред сума и заедно с това прехвърляне на трето лице на наличното имущество на дружеството, което би могло да послужи за удовлетворяване на съдебно признатото притезание, несъмнено са обусловили правния интерес за ищеца от предявяване на иска по чл. 135 ЗЗД. От друга страна, извършеното в хода на производството изпълнение на присъденото парично задължение, представлява признание на паричното задължение, чието изпълнение се обезпечава с предявяването на иска по чл.135 ЗЗД и в същото време се явява новонастъпило обстоятелство, обуславящо отпадането на правния интерес за ищеца от същия иск.

Следователно, по аргумент от противното на чл. 78, ал. 2 ГПК основание, направените от ищеца разноски за това производство следва да бъдат заплатени от ответниците.

Неоснователно е съдържащото се в молбата на ответниците становище за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

Съгласно разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно. В такъв случай, общия сбор на минималните адвокатски възнаграждения по всички обективно съединени искове, определени по правилата на чл. 7, ал. 2 от същата Наредба, възлиза на 11870 лева. Следователно уговореното и заплатено от ищеца адвокатско възнаграждение от 12000 лева, не е прекомерно.

Неоснователно е и съдържащото се в молбата твърдение за липсата на доказателства за заплащане на възнаграждението. Към списъка за разноски е приложено платежно нареждане от О.С. по сметка с титуляр пълномощника по делото /л. 203/, за преведена по банков път сума в надвишаващ разноските размер, в което като основание за превода изрично е посочен договора за правна помощ между страните.

От изложеното следва, че претендираните от ищеца разноски са дължими в заявения размер, поради което основателно същите са били присъдени с определение № 84 от 23.01.2019 г. постановено по т. д. № 1 по описа за 2018 г. на Смолянския окръжен съд.

Крайният извод е, че обжалваното определение следва да се отмени, като вместо това се постанови друго, с което молбата /означена като частна жалба/ на „С.“ ООД и от „В.И.“ ЕООД за изменение на определение № 84 от 23.01.2019 г. постановено по т. д. № 1 по описа за 2018 г. на Смолянския окръжен съд в частта за разноските, се остави без уважение. 

В съответствие с изложеното

 

О   П   Р   Е   Д   Е   Л   И   :                             

 

ОТМЕНЯ определение № 596 от 23.05.2019 г. постановено по т. д. № 1 по описа за 2018 г., като вместо това постановява:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба /означена като „частна жалба“/ с вх. № 704/12.02.2019 г. от „С.“ ООД, ЕИК ***и „В.И.“ ЕООД, ЕИК ***, за изменение на определение № 84 от 23.01.2019 г., постановено по т. д. № 1 по описа за 2018 г. на Смолянския окръжен съд в частта, с която „С.“ ООД, ЕИК ***и „В.И.“ ЕООД, ЕИК ***, са осъдени да заплатят на О.С. ЕИК ***направените от нея разноски в размер на общо 15 850 лева, представляващи платени държавни такси за образуване на делото и за вписване на исковата молба, както и платено адвокатско възнаграждение.

Определението може да се обжалва пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от съобщаването му на страната.

                                                                                                              

         

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              ЧЛЕНОВЕ: 1.                 2.