Р Е Ш
Е Н И Е
№......................../ 19.11.2021 г., гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и втори октомври през 2021
година, в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНЯ ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия СТОЙЧО П.секретар Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 7746 по описа за 2020
година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 77706 от 28.04.2020 г., постановено по гр.д. №
23293/2017 г. на СРС, 150 състав, са
отхвърлени предявенияте от Д.С.К.
- Й., В.С.К., И.И.К. и С.И.К., срещу М.Б.С. и Е.Б.С.,
отрицателни установителни искове по чл. 124, ал. 1 от ГПК за признаване
на установено спрямо Д.С.К.
- Й., В.С.К., И.И.К., и С.И.К., че М.Б.С. и Е.Б.С. не са
собственици при равни квоти на недвижим имот с
идентификатор 22472.7302.13, с адрес на имота: с.Долни Пасарел, Столична община, район „Панчарево“,
в.з. „Пасарелско езеро“, с трайно предназначение
на територията - урбанизирана,
с начин на трайно ползване
- за вилна сграда, целия с площ 972 кв.м., при съседи ПИ с
идентификатор 22472.7302.216, ПИ с идентификатор 22472.7302.12, ПИ с
идентификатор 22472.7302.14, като е отхвърлено и искането на ищците за отмяна на основани чл. 537, ал. 2 от ГПК на нотариален
акт № 71, том III, рег.№ 18285, дело № 241/2014г. по описа
на нотариус Р.Д. № 274 в регистъра на НК, вписан във входящи регистър
под № 29007/16.06.2014г., акт № 195, том LXVI1I, дело 21909. С решението първоинстанционният съд се е произнесъл и относно разноските, като е осъдил ищците
за заплатят на ответниците сумата
3045 лева разноски на основание чл.78, ал.3 от ГПК.
Решението
е обжалвано от ищците с въззивна жалба чрез пълномощник адв.А.Д.,
с оплаквания за неправилност на решението поради нарушение
на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Излагат се оплаквания за нарушение
на съдопроизводствените правила по събиране на
доказателствата поради неправилно приложение на чл.193 от ГПК и неправилно
разпределение на доказателствената тежест, същото и непроизнасяне
с определение от съда по чл.194 от ГПК за признаване неистиността
на оспорения от ответниците документ, поради което
ищците са били лишени от възможността да направят и изявлениие
за придобиване на имота по оспорения нотариален акт за замяна по
давност-каквото изявление правят едва с въззивната
жалба. Излагат и оплакване за процесуално нарушение по събиране на
доказателствата поради изследване от вещите лица само на единия оригинала от
оспорения нотариален акт за замяна относно подписа на заменителя Иван Дюлгеров,
също и за необоснованост поради кредитиране заключението на две от вещите лица
и необсъждане на противоречието на мнението на същите с това на третото вещо
лице, ри което следва според въззивниците извод, че
оспорването не е доказано, а не че е доказано на база мнението на две от трите
вещи лица. Оспорват и извода на съда,че от събраните по делото доказателства-
показанията на свидетелите, се установявало придобиване на
спорния имот по давност от двамата ответници, като
възразяват показаният ана свидетелите на ответниците да доказват необезпокоявано и непрекъснато
владение на имота от ответниците и какви конкретни фактически действия по своене са осъществявали. Молят да се отмени обжалваното
решение, и исковете да се уважат.
Въззиваемите
страни- ответници М.Б.С. и Е.Б.С. чрез пълномощник адв.А.Д., оспорват жалбата с писмен отговор с доводите, че
решението не страда от сочения в жалбата пороци. Излагат доводи, че не са
допуснати нарушения на чл.193 от ГПК, правилно е разпределена и указана на страните
доказателствената тежест по оспорване подписа на
заменител по нотариалния акт, с който се легтитимират
като собственици ищците, че в мотивите на
обжалваното решение са изложени съображения защо се възприема заключението
на две от вещите лица по тройната съдебно-почерковата
експретиза, че правилно и обосновано първоинстанционният съд е кредитирал показанията на свидетелите
на ответниците, които свидетели имат непосредствени и
обективни впечатления като съседи на спорния имот, безпристрастни са- нямат
дела и родство със страните, като показанията и на тримата не си противоречат,
за разлика от тези на свидетелите на ищцитекоито са противоречиви,
неточни, и не следва да се кредитират като дадени от заинтересовани лица-
роднини на ищците. Поддържат и възраженията си, че не е доказана идентичност
между имота по нота. акт за замяна, с който ищците се легитимират, и този,
който ответниците са придобили по давност. Молят
решението да се потвърди.
И двете насрещни страни
правят искания поотделно за разноски за въззивната
инстанция, както ищците оспорват ответниците да са
доказали заплащане на адв. възнаграждение на адв.Д., също и възражение за прекомерност на размера на
това възнаграждение.
Софийски градски съд, действащ
като въззивна инстанция, като
съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на
въззивното производство :
Първоинстанционното решение е валидно, и
допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и съдът се е произнесъл
съобразно предявените с исковата молба претенции.
При произнасянето си
по правилността на обжалваното решение, съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от
ТР №
1/09.12.2013 г. по т.д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд
е ограничен до релевираните своевременно с въззивната жалба
оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими
към спора факти и приложимите материално правните
норми, както и до проверка правилното
прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако
тяхното нарушение не е въведено като
основание за обжалване.
Предявени
са субективно съединени отрицателни установителни
искове с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за признаване за установено, че
ответниците не са собственици на недвижим имот с
идентификатор 22472.7302.13, с адрес на имота: с.Долни Пасарел, Столична
община, район „Панчарево“, в.з. „Пасарелско езеро“, с
трайно предназначение на територията - урбанизирана, с начин на трайно ползване
- за вилна сграда, целия с площ 972 кв.м., при съседи ПИ с идентификатор
22472.7302.216, ПИ с идентификатор 22472.7302.12, ПИ с идентификатор
22472.7302.14 на основание непрекъснато владение в продължение на 10 години, и
се иска на основание чл. 537, ал.2 от ГПК и да бъде отменен нотариален акт №
71, том III, дело № 241 от 2014г. на нотариус Р.Д., удостоверяващ придобиването
по давност на имота от ответниците.
Ищците
твърдят, че са собственици на недвижимия имот, предмет на иска, по силата на
наследяване на същия то общия им наследодател Е.К., която го е придобила през 1966 г. по договор за замяна, и след 1966
г. имотът се ползвал основно за отдих през почивните дни, като е бил с
поставена ограда само от страната на двата съседни имот с телена ограда, като в
последствие била поставена телена ограда и откъм северната му граница..
Твърдят, че след смъртта на наследодателката им през
1982 г, синът и с роднина е започнал през 1983г. изграждането на постройка -
сдвоени сглобяеми бунгала от бетонови плоскости и колове с общ покрив с два
самостоятелни входа, построена с покрив и поставена дограма и ел.инсталация до
към 1986 г. След това , въпреки че били
преустановени строителните дейности в имота, ищците твърдят, че те посещавали
мястото 3-4 пъти годишно и ги използвали за отдих, тъй като постройката била обитаемя, и това продължило до 2001 г. , като в имота и
живеел . В.П.- син на ищцата Д.Й. в рамките на 50-100 дни годишно. След смъртта
на П.ищците установили при посещения, че има набези върху имота им, поради
което през 2005г. взели оставените от тях в имота бетонни колове и малко от
оградата, както и покривна ламарина, а след това посещавали имота и през
2006г., а през 2013г. когато отишли на място установили, че някой използва
тяхната постройка за складиране на материали и на вещи, основно дървен материал
за огрев и стари мебели, но че някой от
съседите ползва постройката им временно, а после ще я освободи, и в последствие
посетили имота и през 2014 и 2015г., и едва при посещението си през месец март
2017г. , след разговор със собственика на съседно дворно място, установили, че ответниците са закупили дворното място, находящо
се източно от процесното място, и са започнали строителство
там, но и че притежавали нотариален акт и за собствения на ищците имот. Оспорват
ответниците да са придобили спорното дворно място,
тъй като не са упражнявали в течение на повече от 10 години фактическа власт
върху имота, нито са демонстрирали пред
някого намерението си да своят имота. Молят да се признау
за установено спрямо ответниците, че те –ответниците не са собственици на имота като придобили го по
давност.
Отетниците оспорват исковете с възраженията, че същите са
недопустими, а по същество неоснователни, тъй като липсва идентичност на
притежавания от ищците имот и спорния по делото, че е налице разминаване в
площта на имота по договора за замяна с този придобит от тях по давност-разлика
повече от 5 %, че е налице и несъответствие в номерата на поземлените имот, че ответниците са придобили спорния имот по давност, като
считано от м.04.2004г. до завеждане на делото са осъществявали владение върху
имота непрекъснато, необезпокоявано и само за себе си. Твърдят, че че ответникът М.С. е собственик на съседния на процесния поземлен имот с идентификатор 22472.7302.14, а ответникът
Е.С. – на съседния имот с идентификатор 22472.7302.15, оспорват и твърдението на ищците, че с посещавали редовно
придобития по давност от ответниците имот с
идентификатор 22472.7302.13 Ответниците оспорват и автентичността
на нотариалния акт, с който ищците се легитимират като собственици, с
твърдението, че той не е подписан от заменителя И.Д., и че в текста на същия
нотариален акт за замяна има поправка, която не е удостоверена по предвидения в
ГПК-Нотариални производства, ред. Молят исковете да бъдат отхвърлени.
За
да отхвърли предявените искове, първоинстанционнитя
съд е изложил фактически и правни изводи, според които е приел, че исковете, мака
и допустими, са неоснователни, тъй като правната сделка, от която ищците черпят
права- тази по н.а. за замяна на недвижим имот № 10, том XX, рег.№ 3626/1966г.,
страда от порок- не е подписана от заменителя И.Д., при което наследодателката на ищците не е придобила имота по силата
на замяната, и така ищците като нейни наследници не са станали собственици на
имота, предмет на иска- за който имот е прието, че е идентичен с имота,
придобит от ответниците на основание давностно владение удостоверено с № 71, том III, рег.№
18285, дело 241/2014г. от 16.06.2014г. на нотариус Р.Д.. Прието е още
евентуално, че дори и да се приеме, че наследодателката
на ищците Е.К. е придобила право на собственост върху процесиня
имот по силата на договора за замяна, то от страна на ответниците
е проведено пълно и главно доказване че същите са станали собственици на
соченото от тях основание - изтекла придобивна давност
преди предявяване на исковете пред съда, т.е преди 12.04.2017 г.
Изложените
в обжалваното решение фактически и правни изводи въззивнитя
съд споделя изцяло и на основание чл.272 от ГПК препраща към мотивите на
обжалваното решение, без да е нужно да ги повтаря подробно.
Събраните по делото доказателства- писмени, свидетелски показания
и заключения на вещи лице, преценени от въззивния съд в тяхната съпкупност,
сочат на същите изводи относно
установените факти, като тези, изложени в първоинстанционното
решение .
В
допълнение и по повод оплакванията с въззивната жалба
и становището на ответниците по отговора на същата,
които очертаван обхвата на въззивната проверка за
правилност, въззивният съд добавя и следното:
Спорни
пред възивния съд са фактическите констатации относно
автентичността на подписа на заменителя И.Д. по договора за замяна с
нотариалния акт от 1966 г. и преценката на заключенията на вещите лица за тази
автентичност, както и фактите относно упражняването на фактическа власт върху
спорния имот от ответниците за период от 10 години
преди м.04. 2014 г., както и след това до образуване на делото, респ. и
наличието/липсата на идентичност между имота по договора за замяна и този,
описан в н.акт по обстоятелствена проверка.
Наведеното
за първи път с въззивната жалба на ищците твърдение,
че спорният имот е бил придобит по давност от тях, не се обсъжда от въззивния
съд като недопустимо. Това е ново твърдение за различно придобивно
основание на процесния имот от ищците, доколкото с исковата
молба същите сочат да са съсобственици по силата на наследствено правоприемство и правна сделка, при което е недопустимо да
се въвежда в спора едва пред въззивния съд и след преклузивния
срок по чл.214, ал.1 от ГПК, ново основание за притежаване правото на
собственост от ищците, различно от соченото в исковата молба (в този смисъл напр. решение № 1 от 27.03.2012 г. по гр.
д. № 1106/2010 г., Г. К., ІV г. о. на ВК, решение № 162 от 17.12.2014 г. по т.
д. № 1742/2013 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС ). В исковата молба ищците са изложили твърдения за факти, сочещи че след
смъртта на общия наследодател Е.К. през 1982 г. са продължили да ползват имота
необезпокоявано до 2017 г. и са поискали
събиране на доказателства за това за да опровергаят придобивното
основание на ответниците- придобиване имота по
давност от отвтениците, а не са заявили, че са
станали съсобственици на имота по силата на придобивна
давност след 1982 г. Ето защо въззивният съд няма
задължение да разглежда това ново, въведено едва с въззивната
жалба на ищците, придобивно основание давностно владение от тях ищците спрямо спорния имот. Дори и да беше заявено в
срок, то твърдение от ищците за придобиване имота по давност не би могло да
обоснове правен интерес от предявения отрицателен установителен
иск по чл.124 от ГПК, тъй като в
производство по отрицателен установителен иск за собственост
ищците не могат тепърва да доказват придобиване от тях на имота по давност.
По
спора относно автентичността на подписа на заменителя И.Д. по договора за
замяна по н.а. № 10, том XX, рег.№ 3626/1966 г. :
С
определението си по чл.267 от ГПК от 22.02.2021 г., въззивният
съд е приел, че не е налице допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд при събирането на доказателства по
заявеното оспорване от ответниците на подписа на
заменител 2 по нот.акт за замяна, с който ишците се легитимират като собственици. В откритото съдебно
заседание пред СРС на 02.05.2018 г. - първо съдебно заседание, е открито
производство по реда на чл.193 от ГПК и правилно е разпределена доказателствената тежест по оспорването на нотар. удостоверяване подписите на лицата по нотар. акт като официален документ / ср. опр. № 15/08.901.2019 г. по гр.д.№ 2869/2018 г. на ВКС, ГК,
II Г.О./, СРС е допуснал поисканите от страните съдебно-графологически
експертизи, при което това оплакване с въззивната
жалба е неоснователно.
Пред
въззивния съд не е заявено процесуално нарушение по отношение на сравнителния
материал, въз основа на който вещите лица по тройната съдебно-почеркова
експертиза са изградили заключенията си, при което въззивният
съд следва да обсъди заключенията на вещите лица, така както са дадени от тях,
като прецени различията в мненията им при преценката по чл.202 от ГПК. Неоснователно
е оплакването с въззивната жалба на ищците, че
разногласието между вещите лица по тройната съдебно–техническа експертиза
водело до извод, че оспорването автентичността на подписа на заменителя И.Д. не
се доказвало по делото. Такъв извод не намира опора в приложимите в ГПК
разпоредби за преценка на заключението на вещите лица и в частност в чл.203 от ГПК, според който съдът има възможност, при разногласие между вещите лица, да
вземе становище по разногласието, и едва ако не може да вземе становище, да
поиска допълнителни изследвания или повторно заключение от други вещи лица. В
случая, въз основа на становищата на вещите лица, съдът е в състояние да вземе
становище по разногласието между вещите лица, групирано на две мнения, без да
се води от броя на вещите лица, формиращи заключение, че изследвания подпис не
е положен от заменителя |И.Д..
Настоящият
въззивен състав възприема тезата, изложена в
заключението на вещите лица И.и В.от състава на тройната съдебно-почеркова
експертиза, като намира обосновката и изводите на тези две вещи лица, в
съвкупност с поясненията, дадени от тях при изслушвавето
им ред съда в защита на заключението им, тъй като са извършили сравнително
изследване на графическите признаци както в образците, така и в изследвания
обект-подписа на заменителя И.Д. в оригинала на процесния
нотариален акт, находящ се в Агенция по вписвания,
при което са констатирали, че подписът, обект на изследването, е изпълнен върху
остатъчни щрихи от елементи, че изследваният подпис в нотариалния акт е с ниска
степен на обработеност, бавен темп на изписване,
значителна плътност в последователността на изписване на елементите, като на
места са отразени леки забавяния в елементите, за разлика от този в
изследваните сравнителни образци, където подписите са изпълнени с над средната
степен на обработеност, висока свързаност на
елементите, бърз темп на изписване и смесена форма на движение, като е налице
висока вариантност и вариационност
в някои от съставните елементи, но въпреки това е налице устойчивост на
писмено-двигателния навик на лицето в рамките на вариантността,
което сочи, че всички сравнителни образци са изписани от едно и също лице и
отразяват двигателния навик на пишещото лице. Тези две вещи лица подчертават и различията
между двата подписа- образци, които са в най-близко темпорално отношение с
изследвания обект, и изследвания подпис на заменителя И.Д., които различия са в
графическите признаци на изследвания подпис и използваните образци, и така също
обосновават извода си, че подписът положен в процесния
нотариален акт за замяна за заменителя И.Д. и подписите, използвани за образци,
отразяват личностния писмено-двигателен навик на две различни лица, различаващи
се по темп на изписване отразено в равномерна плътност на изследвани подпис в
н.акт за замяна за разлика от динамиката в сравнителните образци / наричан още
двигателния навик от тези вещи лица динамичен стериотип/,
при което заключават, че изследваният подпис не е положен от И.Д., като са
направили аналитично сравнение на признаците в изследвания подпис и тези по
сравнителните образци. Даденото от третото вещо лице Костадинов заключение в
обратния смисъл- че изследвания подпис на заменителя И.Д. в нотариалния кат за
замяна от 1966 г. е положен от него, се базира и на използвания от това вещо
лице графометричен метод на Локард,
който метод, по мнението на другите две вещи лица, е допълнителен метод, почти
не се използва в България и в Европа, и той не разглежда в своята същност
динамичния стериотип на лицето, отразен най-вече в
частните признаци, а не в общите такива. Въззивният
съд споделя изложеното от първоинстанционния съд
преглед на теоретичните резерви към
достоверността на резултата от прилагането на графометричен
метод на Локард, изложени в „Ръководство за
извършване на съдебно-почеркови експертизи с
идентификационна цел“, НИИКК, София 2013г., ), съобрази и противоречието в
заключението на вещото лице Костадинов относно отражението на почерка върху
подписа на едно лице, при което приема, че в случая следва да кредитира
даденото заключение на вещите лица И.и В., според което подписът по нот. акт за замяна от 1966 г. не е положен от сочения
заменител И.Д..
Неоснователно
въззивният съд намира оплакването с въззивната жалбла относно
пропускът на първоинстанционния съд да се произнесе
изрично с акт- определение или в съдбеното решение,
че приема документа- н.акт за замяна, за неистински и да го изключи от
доказателствата по делото, и така да е нарушил правата на ищците в процеса и да
ги е лишил от възможността да заявят ново придобивно
основание на правотго на собственост върху процесния имот, а именно придобивна
давност. Наистина, първоинстанционният съд не е
постановил преди приключване на устните прения оределение
по чл.194 от ГПК, нито в диспозитива на съдебното
решение е отразил извода, че е доказано оспорването автентичността на подписа
на заменителя И.Д. по нотариалния кат за замяна, от който черпят права ищците,
но в мотивите на обжалваното решение е изложил подробно съображенията си защо
приема, че оспореният подпис е неавтентичен- не е положен от И.Д. и така се
оборва формалната доказателствена сила на н.акт за
замяна № 10/1966 г., при което е формирал последващ
извод, че по тази причина този нотариален акт за замяна не поражда правно
действие да прехвърли собствеността върху имотите, които се заменят с него. Производството по чл. 193 ГПК е относимо единствено към процеса на доказване и цели да
обори доказателствената сила на писмен документ.
Ако не се е поизнесъл с
нарочен акт преди даване ход на устните прения, съдът следва да обсъди това
оспорване в мотивите на своето решение, като заключението му дали оспорването е
успешно, не намира отражение в диспозитива на решението
по същество на спора, тъй като това произнасяне не е сред предвиденото в чл.
236 ГПК съдържанието на диспозитива на съдебното
решение и в него не намират място определенията, свързани с изключването или не
на доказателствените средства, нито тези определения
подлежат на самостоятелно обжалване. В този смисъл има и формирана съдебна
практика по равилното приложение на процесуалния
закон, която настоящият въззивен състав споделя (решение № 270/19.02.2015 г. по гр. д. № 7175/2013 г. на ІV
г. о. на ВКС, определение № 251/20.06.2013 г. по ч. гр. д. № 3506/2013 г. на ІІ
г. о. на ВКС, определение № 115 от
17.03.2020 г. по гр. д. № 3425/2019 г., ГК, ІІг.о. на ВКС). Eто защо и въззивнитя съд, акот потвърди извода относно успешното оборване
автентичността на документа, не дължи нарочно произнасяне в диспозитива
на решението си по чл.194 от ГПК.
След
като съдът прие, че подписът на заменителя И.Д. по н.акт за замяна от 1966 г.
не е положен от него, се установява нищожност на нотариалното удостоверяване по
смисъла на чл.576, вр. чл.580, т.6 от ГПК, при което
и инкорпорираният в този нотариален акт договор за замяна не може да произведе
правно действие поради липса на предписаната от закона форма, и така ищците не
успяха да докажат в процеса, се са носители на правото на собственост върху
спорния имот, което прави предявеният от
тях отрицателен установителен иск
неоснователен и подлежащ на отхвърляне. Наведеното от ищците едва с въззивната жалба ново придобивно
основание - давностно владение, не се обсъжда от
въззивния съд по изложените по-горе в настоящето решение мотиви.
По
спора относно установяване придобиване по давност на спорния имот от ответниците:
Събраните
по делото доказателства сочат, че е налице идeнтичност между имота, описан в
нотариалния акт за замяна от 1966 г. като получен от наследодателката
на ищците Е.К., и имота, описан в констативния нотариален акт по
обстоятелствена проверка от 2014 г., с който се легитимират като съсобственици ответниците, като различията в площта на имотите не води до
обратен извод, доколкото площта не е решаващ индивидуализиращ белег.
Възражението
на ответниците за придобиване имота по давност се
основава на твърденията им, че са завладели имота от м.април 2004 г. и от
тогава го владеят като свой непрекъснато и необезпокоявано, като са собственици поотделно всеки един от тях и
на съседни имоти на процесния. Съвкупната преценка на
събраните по делото доказателства сочи, че се установява осъществяване от
двамата ответници на фактическа власт върху спорния
имот с белезите на своене- показанията на свидетелите М., Н.и П., които съдът кредитира като
непротиворечиви, обективни и незаинтересовани, сочат, че още от 2004г. ответниците са оградили процесния
имот с бодлива тел и колове, като част от оградата била от непроходими храсти,
обработват мястото, държат вещи в постройката в мястото, като заедно със
свидетелите М. и Н.са предприели
действия през 2004 г. / когато братята Е. и Б.дошли там според свидетелите/ да
се прогонят самонастанилите се в постройката в процесното
място още през 2003 г. лица /роми/, както ответникът М./според свид.М./ жимвее и постоянно в
мястото, а другият ищец Е. го посещава от време на време, като последното не
изключва правата му на съсобственик, след като не се твърди от другия ищец М.
да е завладял и ид.част на съсобственика си.
От
показанията на ангажирания от ищците свидетели, при отчитане на тяхната
заинтересованост и фратментарност, обсъдена подробно
в първоинстанционното решение, не се установява извършване от ищците на действия по упражняване на фактическа власт
върху вещта, които да са годни да отблъснат владението на ищците върху спорния
имот след 2004 г., тъй като сочат на единични посещения в имота, без опити
мястото да се разчисти от обраслите го храсти, вкл. и взимане на вещи от имота,
даже и части от оградата, както и неглижиране при
единични преминавания на белези други лица да ползват постройката в мястото,
при което не се установява някой от ищците да е демонстрирал желание или действия
да отблъсне установено владение върху имота от ответниците,
а и показанията на свидетеля Б. се установява, че този свидетел след 2006 г.
само е минавал покрай мястото със съпругата си-дъщеря на ищцата Д.К..
Ето защо е доказано, че осъществяваната от ответниците
фактическа власт върху спорния имот от около началото на 2004 г. има признаците на владеене, своене на мястото, и това продължава и до предявяване на
иска, при което имотът е придобит от тях по давност още към 2014 г., или
най-късно през 2016 г., т.е преди
предявяване на иска.
Поради съпвадане изводите на двете инстанции
относно неоснователността на предявените искове по чл.124 от ГПК, обжалваното
решението следва да се потвърди в тази част
По разноските за въззивната
инстанция: Съобразно изхода на въззивното производство, направените от въззиниците-ищци разноски пред СГС остават в тяхна тежест и
не се дължи възстановяването им от ответниците.
Съгласно чл.78, ал.3 от ГПК и изхода на спора, направените от въззиваемите-ответници разноски за въззивното производство
се дължат от ищците в пълен размер от 2000 лв. съобразно договора за правна
помощ с адв.А.Д. от 24.07.2020 г. и удостовереното с
този договор заплащане в брой на сумата от 2000 лв., имаш характер този договор
и на разписка (в този смисъл и т. 1 от
ТР № 6/2013 г. по т.д.№ 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС ). Неоснователно е възражението на ищците чрез
пълномощника ив адв.Д. за
липсата на доказателствена стойност на този догтовор относно заплащане на възнаграждението, тъй като
ГПК не е предвидил особена форма на договора за правна помощ, такава не е
предвидена и със ЗАдв, при което съставянето на такъв
писмен договор в обикновена писмена форма, а не на кочан от бланка на
адвокатската колегия, не оборва доказателствената
стойност на представения по делото договор на ищците с адв.Д.
за правна защита и съдействие. Основателно е обаче направеното от ищците чрез адв.Д. възражение за прекомерност на сумата от 2000 лв.,
която надвишава минималния размер на адвокатското възнаграждение от 433,63 лв. по чл.7, ал.2, т.2 от НМРАВ
според цената на иска/ цената е 2909 лв./. Намаляване следва да се направи
предвид липсата на нови доказателства пред въззивния съд, което не е усложнило
процеса в случая от фактическа страна, но то обаче следва да се осъществи не до
минималния размер от 433,63 лв., а до
сумата от 600 лв.-колкото е уговореното и заплатено възнаграждение за адвокат Д.
от ищците-въззивници за въззивната
инстанция, за което не е направено възражение за прекомерност от ответниците, и с оглед избягване на злоупотреба с процесуални
права при възмездяване на разноски.
Воден от горните мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 77706 от 28.04.2020 г.,
постановено по гр.д. №
23293/2017 г. на СРС, 150 състав.
ОСЪЖДА Д.С.К. -
Й., с ЕГН **********, с постоянен адрес: ***, В.С.К., с ЕГН **********, И.И.К., ЕГН ********** и С.И.К., ЕГН ********** - тримата с адрес:
***, да заплатят на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на М.Б.С., ЕГН **********, с
адрес *** и Е.Б.С., ЕГН *********, с адрес ***, сумата от 600 лева разноски за въззивната
инстанция.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред ВКС в
1-месечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.